Производството е образувано въз основа на постъпила искова молба от Л Д. Г., с ЕГН: [ЕГН], с адрес в [населено място] чрез процесуалния си представител по пълномощие адв. Н Б. Г. от Адвокатска колегия – К., с адрес на адвокатската кантора в [населено място], (), срещу Р. К. И., с ЕГН: [ЕГН], с адрес за призоваване в [населено място], ул. „В. С молбата се иска, съдът да постанови решение, с което на основание чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 146, ал. (1) и чл. 147, ал. (1) от НК да oсъди ответната страна да заплати сумата общо в размер на 7000 лв. (седем хиляди лева), представляващо обезщетение за настъпили в патримониума на ищцата неимуществени вреди, от които за сумата в размер на 2000 лв. (две хиляди лева причинени в резултат на нанесена от ответницата обида и в размер на 5000 лв. (пет хиляди лева) причинени в резултат на извършена спрямо ищцата от ответницата клевета, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата претенция (22.02.2016г.) до окончателното изплащане на обезщетенията, както и да допусне принудително удовлетворение на притезанията срещу ответницата чрез осъждането й да заплати на ищцата претендираните суми. Ищцата претендира и присъждане на сторените в хода на производството разноски, което искане намира своето основание в разпоредбата на чл. 78, ал. (1) от ГПК.
След извършена служебна проверка за редовността на постъпилата искова молба и за допустимостта на предявените с нея искове в съответстие с правомощията му по чл. 129 от ГПК, съдът констатира, че същата е нередовна по смисъла на чл. 127, ал. (1), т. 3, т. 4 и т. 5 от ГПК, поради което с Разпореждане № 3168/21.04.2016г. оставя исковата молба без движение, посочва нередовностите на ищцата и й указва едноседмичен срок за отстраняването им чрез представяне на нова поправена искова молба. Съобщението на съда ведно с приложения към него съдебен акт са връчени на ищцата лично на 09.05.2016г. На 16.05.2016г. и преди изтичане на указания с Разпореждане № 3168/21.04.2016г. едноседмичен срок, от адв. Н. Г. е постъпила молба, с която моли съда за удължаване (продължаване) на срока по реда на чл. 63 от ГПК. Молбата на процесуалния представител е уважена и срокът по чл. 129, ал. (2) от ГПК (за отстраняване на нередовностите на исковата молба) е продължен до 31.05.2016г. включително.
На 27.05.2016г. и преди изтичане на продължения по реда на чл. 63, ал. (1) от ГПК срок, ищцата Л Д. Г. депозира в съда поправена искова молба.
Съдът, след като се запозна с обстоятелствената част и с петитума на поправената искова молба, намира, че същата е нередовна по смисъла на чл. 127, ал. (1), т. 3, т. 4 и т. 5 от ГПК, тъй като ищцата не е отстранила посочените й нередовности, поради което с Разпореждане № 6313 от 07.08.2016г. оставя поправената искова молба без движение, посочва нередовностите на ищцата и й указва едноседмичен срок за отстраняването им чрез представяне на нова поправена искова молба. Съобщението на съда ведно с приложения към него съдебен акт са връчени лично на страната на 29.08.2016г.
В изпълнение на дадените от съда указания, на 01.09.2016г. и в срока по чл. 129, ал. (2) от ГПК ищцата Л Д. Г. депозира в съда поправена искова молба.
Ищцата основава своята искова претенция на следните фактически твърдения:
Твърди се в исковата молба, че ищцата Л Д. Г. и ответницата Р. К. И. са колежки – наемателки са на две съседни помещения (павилиона) за продажба на цветя, собственост на Община Б. и находящи се на ул. „И” № 16. Въпреки това, обаче, отношенията помежду им не са били колегиялни, а по – скоро били отношения между конкуренти.
Излага се от ищцата, че на 19.01.2016г. Р. К. И. подала сигнал до I – во РУ „Полиция” [населено място] за извършена предния ден (на 18.01.2016г. след 19.30 часа) кражба на дамска чанта, чанта с документи и мобилен телефон от павилион за цветя с адрес [населено място], ул. „И. В резултат на подадения сигнал, в полицейското управление била образувана преписка У. № 189900 – 241/19.01.2016г, и понеже като извършител на престъплението била посочена Л Д. Г., същата била извикана от органите на реда да даде обяснения по подадения сигнал за кражба. Сочи се, че още същия ден след подаване на сигнала за извършено престъпление, ответницата разпространявала сред свои колеги и клиенти на павилиона информация за извършената кражба, споделяла своите съмнения, че престъпното деяние е извършено именно от колежката й Л Д. Г. и с чувство на задоволство коментирала, че я е дала на МВР като „крадла”. Сочи се също, че набедяването в извършване на престъпление и оклеветяването пред органите на властта и колегите представляват злонамерени действия, съставомерни по смисъла на чл. 146, ал. (1) и чл. 147, ал. (1) от НК. Същите тези действия са продиктувани от желанието на ответницата да елиминира ищцата от пазара на цветя в района, и в резултат на извършването им били засегнати честта и достойнството, личния и професионален престиж в обществото на ищцата.
Ангажира писмени и гласни доказателства.
След извършена служебна проверка за редовността на постъпилата поправена искова молба и за допустимостта на предявения иск в съответствие с изискванията на чл. 129, ал. (1) и чл. 130 от ГПК, съдът намира, че същата е редовна и отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от процесуалния закон, поради което с Разпореждане № 7050/14.09.2016г. разпорежда препис нея ведно с приложенията й нея да бъде изпратен на ответницата, като й указва срока за подаване на отговор, изискуемото се от закона съдържание на отговора и последиците от неподаването на такъв. Съобщението на съда с приложения към него препис от исковата молба са връчени на 25.10.2016г. на съпруга на ответницата В. И..
На 23.11.2016г. и в законоустановения в чл. 131 от ГПК едномесечен срок, от ответницата Р. К. И. постъпва писмен отговор на исковата молба.
Ответницата основава своите възражения на следните фактически твърдения:
В отговора си по чл. 131 от ГПК ответницата оспорва изцяло предявените срещу нея искове, както и изложените в исковата молба обстоятелства. Намира същите за неистина и счита, че от тях не става ясно какви са неимуществените вреди, които ищцата претендира да е претърпяла. Отрича да е извършвала съставомерните по смисъла на чл. 146, ал. (1) и чл. 147, ал. (1) от НК деяния „обида” и „клевета”, и на свой ред изразява становище, че сочените в исковата молба деяния следвало да бъдат доказвани в наказателно съдебно производство, а не в гражданско такова. Прави искане за събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане.
В открито съдебно заседание ищцата Л Д. Г., редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. Н Г., в качеството й на процесуален представител по пълномощие. Пълномощникът на ищцата поддържа исковата молба и предявените с нея искове, по съображенията, изложени в обстоятелствената й част. Поддържа доказателственото си искане на основание чл. 186 от ГПК съдът служебно да изиска от I – во РУ „Полиция” – Б. преписка У. № 189900 – 241 от 19.01.2016г. Поддържа и искането си за събиране на гласни доказателства, разпит само на един свидетел при режим на довеждане.
В открито съдебно заседание, ответницата Р. К. И., нередовно призована, явява се лично и с адв. П. Н. в качеството му на процесуален представител по пълномощие. Пълномощникът на ответницата не възразява срещу нередовното призоваване на доверителката си. Оспорвт изцяло предявените искове, считайки ги за неоснователни. Поддържа направеното с отговора на исковата молба доказателствено искане за събиране на гласни доказателства, разпит само на един свидетел при режим на довеждане.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
В хода на настоящото гражданско съдопроизводсто са събрани писмени доказателства (съдържащите се в преписка У. № 189900 – 241 от 19.01.2016г. на I – во РУ на ОД на МВР – [населено място]) и гласни доказателства посредством разпит на свидетелите Д. Д. Ц и В. Д. И..
От служебно изисканата и приета по делото преписка У. № 189900 – 241/18.01.2016г. на I-во РУ „Полиция” на ОД на МВР – Б. се установява, че същата е образувана по повод на депозирана от Р. К. И. жалба. Жалбата съдържала оплаквания за извършено на 18.01.2016г. в периода между 19,40 ч. – 20,00 ч. от павилион за продажба на цветя на ул. „И в [населено място] престъпление – кражба на чанта ведно със съдържащите се в нея ключове, зарядно за телефон, диоптрични очила, ръкавици и тръжни документи за участие в търга пред Община Б., който следало да се проведе на следващия ден. С жалбата си тъжителката изразявала съмнения относно евентуалния извършител на кражбата, поради което в хода на извършената по преписката проверка на ЛД. Г. (ищцата) й били снети обяснения, но същата отрекла да има нещо общо с престъплението и заявила, че в периода от време (15.00 ч. – 20.30 ч.) не е напускала своя търговски обект. Предвид липсата по преписката на достатъчно данни, уличаващи конкретно лице като извършител на престъплението, с тъжителката Р. К. И. бил проведен допълнителен разговор, в който тя да посочи допълнителни факти относно случилото се. Но тъй като такива допълнителни сведения не били посочени, а в района на извършване на престъплението нямало монтирани охранителни видеокамери за наблюдение, посредством които да се установи кой е извършител на кражбата, с писмо № 189900 – 1190 от 19.03.2016г. на I – во РУ „Полиция” на ОД на МВР – Б., изпратено до Р. К. И., последната била информирана, че в хода на извършената проверка извършителят на деянието не би установен, и че при промяна на фактическата обстановка и при получаване на нови факти и данни по случая, от страна на органите на реда ще бъдат предприети адекватни мерки за установяване извършителя на деянието.
Събраните по делото гласни доказателства, съдът цени с оглед евентуална заинтересованост доколкото свидетеля И. е съпруг на ответницата, а свид. Ц е служител при ищцата по делото , и като такава е в служебна зависимост.
От показанията на свидетеля В. Д. И. се установява, че същият е съпруг на ответницата Р. К. И.. Досежно соченото в исковата молба за извършено от ответницата деяние – подаване на жалба до органите на МВР за кражба, свидетелят в показанията си заявява, че не е очевидец на извършването му. Не е чел самата жалба, а от съпругата си научил, че по повод на кражбата, от нейна страна е подаден сигнал до полицията и че в него били изложени съмнения относно авторството на престъплението. Касателно твърденията на ищцата, че съпругата му е коментирала със свои колеги извършеното престъпление, последващата го жалба в полицията и съмненията си, че именно Л (ищцата) го е извършила, свдителетят В. Д. И. твърди, че не е ставал свидетел на подобни коментари. Твърди също, че сред колегите на пазара не се коментира възникналия инцидент, и изразява съмнение жена му да е разпространявала подобна информация, тъй като такова поведение не й е присъщо. А що се касае до свидетелката Д. Д. Ц, свидетелят В. Д. И. споделя пред съда, че се познава с нея. Споделя, че в деня на кражбата свидетелката не е била на работа, както и това, че между ищцата и свидетелката съществува служебна зависимост, доколкото последната е служителка на Л Д. Г. и работи в наетия от нея павилион за цветя. Твърди се от В. Д. И., че не знае какви са отношенията между свидетелката и нейната работодателка към момента, но споделя, че преди време помежду им възникнала физическа разправа. Д. Д. Ц била набита от своята работодателка и във връзка с това между колегите – търговци на цветя започнала подписка, която обаче не била подписана от него и съпругата му.
От показанията на свидетелката Д. Д. Ц се установява, че същата е в служебна зависимост от Л Д. Г., доколкото от 9 месеца работи като продавачка на цветя в наетия от последната павилион на ул. „Ил в [населено място]. Във връзка с наведените с исковата молба твърдения, че по повод на извършена кражба на чанта с тръжни документи, ответницата е сигнализирала органите на МВР с жалба и в нея е изразила съмнения по отношение на евентуалния автор на престъплението, както и че е коментирала с колеги и клиенти съмненията си спрямо Л Д. Г., свидетелката сочи, че не е очевидец и не е присъствала при извършване на въпросните деяния. За подаването на сигнала до полицията и снетите впоследствие обяснения от Л свидетелката научила от своята работодателка – ищцата. Не знае конкретното съдържание на жалбата, но мисли, предполага, че е свързано с възникналия инцидент. Също от своята работодателка свидетелката научила, че Р. К. И. (ответницата) е обиждала Л Д. Г. (ищцата), упреквайки и обвинявайки я за извършената кражба.В останалата част извън посочените и изведени данни от показанията на свидетелката Ц, съдът не кредитира същите в тази част доколкото са дадени в логическа непоследователност относно упражнено физическо насилие над самата свидетелка от страна на ищцата, и като такива с които не се установява правнорелевантен факт към породения спор.
По така установеното от фактическа страна, съдът стига до следните правни изводи:
Определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се извежда въз основа на фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, като за действителната воля на ищцата съдът следва да се ръководи от логическото единство между обстоятелствената част на молбата и нейния петитум. Предвид това и доколкото ищцата претендира обезщетение за настъпили в патримониума й неимуществени вреди – накърняване на честта и достойнството й, на личния и професионалния й престиж в обществото, при наведени твърдения за виновното им причиняване вследствие на противоправни деяния на ответницата, изразяващи се в подаване на жалба с вх. № 189900 – 241/19.01.2016г. до I – во РУ на ОД на МВР – Б. за извършена кражба и разпространяване на слухове в тази връзка сред колеги и клиенти, и допускане на принудително удовлетворение на притезанията спрямо ответницата чрез осъждането й да заплати на ищцата претендираната сума, настоящият съдебен състав намира, че е сезиран с осъдителен иск по чл. 45, ал. (1) от ЗЗД.
Досежно допустимостта на предявения осъдителен иск по чл. 45, ал. (1) от ЗЗД, следва да се отбележи, че наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка за осъществяването на правото на иск, за която съдът следи служебно, както при подаването на исковата молба, така и в хода до неговото приключване. Наличието или липсата на правен интерес се преценява според твърденията на ищцата относно спорните отношения между нея и ответницата в исковата молба, и в зависимост от тези твърдения, съдът преценява съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и обуславя ли за ищцата интерес от търсената защита.
В тази връзка, отчитайки изложените в исковата молба фактически твърдения, съдът намира, че страните по делото са активно и пасивно легитимирани, както и че ищцата има правен интерес от търсената защита. И предвид, че предявеният осъдителен иск по чл. 45, ал. (1) от ЗЗД е родово и местно подсъден на Благоевградския районен съд съгласно чл. 104, т. 4, във връзка с чл. 103 от ГПК и чл. 115 от ГПК, същият е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество в настоящото гражданско съдопроизводство. Именно тук, при разглеждане на въпроса за допустимостта на предявения иск, следва да се отговори на възражението на ответницата за неговата недопустимост, която в своя подкрепа сочи, че щом от ищцата се твърди извършване на престъпления, съответно „обида” и „клевета” по смисъла на чл. 146, ал. (1) и чл. 147, ал. (1) от НК, извършването на престъпните деяние и тяхното авторство следвало да бъдат доказвани в наказателно съдебно производство, а не пред граждански съд. Съдът намира възражението за неоснователно, тъй като наличието на предвидени в НК престъпни състави и възможността определен правен субект да понесе наказателна отговорност за осъществени от него деяния, не изключва, включително и в случай като настоящия, когато наказателната отговорност не е реализирана по една или друга причина, да бъде ангажирана гражданската извъндоговорна отговорност за репариране на причинените вреди от реализиран деликт, в каквато насока е и задължителната съдебна практика (Решение на ВКС по гр. д. № 449/2012г., III г.о., постановено в производство по чл. 290 от ГПК).
Разгледан по същество, предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 45, ал. (1) от ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, а аргументите в подкрепа на извода на съда са следните:
Основателността на осъдителния иск по чл. 45, ал. (1) от ЗЗД се обуславя от осъществен в обективната действителност сложен фактически състав, пораждащ съдебно предявеното субективно право и включващ кумулативното наличие на няколко елемента - извършено от ответницата деяние, изразяващо се в действие или бездействие, противоправност на деянието, наличието на вреда, която може да бъде неимуществена или имуществена, като имуществената вреда може да се изразява в претърпени загуби (damnum emergens) или пропуснати ползи (lucrum cessans), причинно – следствена връзка между противоправното деяние и вредата, и вина – увреждащото деяние да може да се вмени във вина на дееца, защото без вина няма отговорност (чл. 45, ал. (1) от ЗЗД).
Съгласно чл. 154, ал. (1) от ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на релевантните за спора факти в обективната действителност, защото в противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало. А в конкретния случай, доколкото по отношение на вината на конституираната с иска ответница е налице презумпция (чл. 45, ал. (2) от ЗЗД), предпоставяща активността на ответницата за оборването й, то доказването на всички останали елементи от състава на деликтната отговорност като вреда и причинна връзка между тази вреда и противоправното поведение на ответницата – деликвент, се следва в тежест на страната, търсеща защита на правата си по този ред.
За да обоснове фактическите си твърдения за наличие на извършено от ответницата противоправно деяние, изразяващо се в подаване на жалба до органите на реда за извършена кражба, с посочена в жалбата като евентуален извършител на престъплението Л Д. Г., ищцата, чрез процесуалния си представител по пълномощие, е направила доказателствено искане и към доказателствения материал по делото е приобщена Преписка У. № 189900 – 241 от 19.01.2016г. на I – во РУ „Полиция” на ОД на МВР – Б.. От съдържащите се в преписката писмени доказателства, доколкото същите не са оспорени по предвидения за това от закона ред, безспорно се установява, че по повод на извършена на 18.01.2016г. след 19.30 часа от стопанисвания от [фирма] павилион за цветя на ул. „И в [населено място] кражба на ключове, зарядно за телефон, диоптрични очила, ръкавици, тръжни документи и фирмен печат, ответницата действително е извършила соченото в исковата молба деяние, подала е жалба пред органите на реда. Както сочи нормата на чл. 45, ал. (1) от ЗЗД обаче, отговорността на деликвента може да бъде ангажирана не за всяко извършено от него деяние, а само за онова, което е противоправно. Затова пред съда логично възниква въпросът дали извършеното от ответницата деяние е противоправно. В тази връзка - в задължителната практика на ВКС (Решение № 758 от 11.02.2011г. по гр. д. № 1243/2009г., IV г.о., постановено в производство по реда на чл. 290 от ГПК), на допуснатия с решението до касационно обжалване въпрос „Съставлява ли упражняването на законоустановената възможност за подаване на жалба до съответния компетентен орган противоправно поведение?”, е даден следния отговор: „Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. (2) от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на общестото (чл. 8, ал. (2) от ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправостта се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признатото право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия.”
Дадените от ВКС разяснения, разгледани в контекста на настоящия казус и преценени съобразно доказателствения материал по делото, налагат извода, че извършеното от ответницата Р. К. И., деяние не е противоправно. За да бъде противоправно, за да е налице злоупотреба с право и поради това да бъде основание за ангажиране на деликтна отговорност, сигнализирането на органите на МВР трябва да е извършено недобросъвестно, не с цел да се проверят изложените в жалбата обстоятелства и да се вземат необходимите мерки, а с цел да се навреди на ищцата, като й се причини вреда. Но понеже недобросъвестността не се предполага, този, който я твърди (в случая ищцата), трябва да я докаже. И тъй като по делото доказателства в насока намеренията на ответницата да навреди на ищцата не се събраха, съдът намира, че с действието си по подаване на жалба до I – во РУ „Полиция” на ОД на МВР – Б. за извършената кражба и посочването на Л Д. Г. като евентуален автор на кражбата, Р. К. И. не е извършила противоправно деяние и поради това не може да бъде реализирана деликтна отговорност за това нейно деяние.В този смисъл съдебната практика е постоянна, като в (Решение № 1347 от 18.12.2008г. по гр. д. №5006/2007г., I I г.о на ВКС и решение № 758/11.02.2011г. на IV г.о. на ВКС, е прието, че искането за защита, отправено към държавен орган е израз на установено в Конституцията право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не са установени, като следва да се отбележи, че такива данни липсват в настоящото производство. Но в контекст на настоящото изложение следва да бъде отбелязано, че съдебната практика е еднопосочна затова, че злоупотреба с право/ противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава искането си за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес.В настоящия казус не се установиха данни за поведение на ответната страна, които да обосноват и формират извода за злоупотреба с право.
За да установи фактическите си твърдения за наличие на извършено от ответницата противоправно деяние, изразяващо се в коментиране на извършеното престъпление сред колеги и клиенти, и изразяване на съмнения, че именно Л Д. Г. го е извършила, ищцата, ангажира гласни доказателства – показанията на свидетелката Д. Д. Ц. Разпитана пред съда в проведеното на 29.03.2017г. открито съдебно заседание, свидетелката сочи, че ответницата Р. К. И. е обиждала ищцата Л Д. Г., упреквайки и обвинявайки я за извършената кражба, като пояснява, че за това обстоятелство, за изречените обиди и упреци, узнала не лично, ставайки свидетел на извършването им, а по думи на своята работодателка. Но в показанията си свидетелката Д. Д. Ц сочи, което се и потвърждава от показанията на свидетеля В. Д. И., че между нея и ищцата Л Д. Г. е налична трудово – правна връзка, доколкото същата работи като продавачка на цветя в нает от ищцата павилион. Тази служебна зависимост, обаче, сочи на заинтересованост на свидетелката от изхода на съдебния спор в полза на ищцата. И поради това съдебният състав намира за уместно да посочи, че съдебната практика (Решение № 673/15.11.2010г. по гр. д. № 1916/2009г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и поради това имащо задължителен характер на настоящия съдебен състав) приема, че показанията на заинтересован от изхода на спора в полза на ищеца свидетел, които показания сочат изгодни за ищеца обстоятелства, следва да се кредитират с доверие дотолкова, доколкото същите се подкрепят и с други доказателства. Предвид това и доколкото показанията на свидетелката досежно извършено от Р. К. И. противоправно деяние, изразяващо се в разпространяване на слухове за извършеното престъпление сред колеги и клиенти, и набеждаване на ищцата за негов автор, не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото, съдът не кредитира с доверие показанията на свидетелката Д. Д. Ц в тази им част.
За да бъде ангажирана деликтната отговорност на деликвента за извършено от него противоправно деяние, наличието на противоправно деяние е необходимо, но за да се обоснове уважаването на претенцията по чл. 45 ЗЗД, предпоставки са и наличието на останалите кумулативни елементи от посочения по-горе фактически състав.Изисква се от тази постъпка/деяние/ да са произтекли вреди, защото отговорността от непозволеното увреждане е отговорност за причинен вредоносен резултат, който вредоносен резултат да се прояви в неимуществента сфера на пострадалия, както и наличието на причинна връзка между противоправното деяние и вредите, защото съгласно чл.51, ал. (1) от ЗЗД вредите трябва да бъдат пряка и непосредствена последица от противоправното деяние.
При изложените съображения и липсата на данни по делото установяващи претърпени неимуществени вреди от страна на ищцата, както и наличие на причинна връзка между противоправно деяние и вреди, за които се твърди от ищцовата страна, настоящият състав намира предявения иск за неоснователен.

По отношение на обезщетението за забава:
С оглед неоснователността на предявения срещу ответницата Р. К. И. главен иск по чл. 45, ал. (1) от ЗЗД за заплащане на обезщетение за настъпили в патримониума на ищцата неимуществени вреди, и предвид акцесорния характер на иска по чл. 86, ал. (1) от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата претенция до окончателното изплащане на претендираната сума, последният иск също се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и предвид, че ответницата Р. К. И. претендира присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. (3) от ГПК на същата би следвало да й се присъдят такива в размер на 700 лв. (седемстотин лева) съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК (лист 52 от делото). Доколкото обаче, като доказателства по делото са представени - договор за правна защита и съдействие № 595/28.03.2017г. (на гърба на л. 50), в който изрично е посочено, че договореното между страните адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. е платимо по банков път, и фактура № [ЕГН] от 28.03.2017г., която доказва извършването на договорената услута, но не са представени доказателства, че претендираните от ответницата разноски са реално сторени, като платени по банков път , така като са договорени и фактурирани, то съдът счита, че такива не й се дължат, и не могат да бъдат присъдени при липса на доказателства за тяхното плащане /извършване/.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 45 ЗЗД, Благоевградският районен съд

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ, като НЕОСНОВАТЕЛЕН поради недоказаност – предявения от ищцата Л Д. Г., с ЕГН: [ЕГН], с адрес в [населено място], ул. „М срещу ответницата Р. К. И., с ЕГН: [ЕГН], с адрес за призоваване в [населено място], ул. „В иск с правно основание чл. 45, ал. (1) от ЗЗД във връзка с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 146, ал. (1) и чл. 147, ал. (1) от НК, за осъждане на ответната да заплати на ищцата сумата общо в размер на 7000 лв. (седем хиляди лева), представляващо обезщетение за настъпили в патримониума на ищцата неимуществени вреди, от които за сумата в размер на 2000 лв. (две хиляди лева причинени в резултат на нанесена от ответницата обида и в размер на 5000 лв. (пет хиляди лева) причинени в резултат на извършена спрямо ищцата от ответницата клевета, ведно с претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата претенция (22.02.2016г.) до окончателното изплащане на обезщетенията.
Отхвърля искането на ответната страна за заплащане на разноски в размер на 700 лева/седемстотин лева/, представляващо договорено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие № 595/28.03.2017г. (на гърба на л. 50), и фактура № [ЕГН] от 28.03.2017г., като неоснователно при липса на безспорни доказателства за неговото заплащане по банков път.
На основание чл. 7, ал. (2) от ГПК, препис от решението да се връчи на всяка от страните по делото.

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на всяка от страните с въззивна жалба чрез Б. пред Б..

РАЙОНЕН СЪДИЯ: