и за да се произнесе, взе предвид следното: 　
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: област М., [община], [населено място], ул. „ представлявано от С И. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Г. Ч., АК – Б., със съдебен адрес за кореспонденция: [населено място], ул. „ СРЕЩУ Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: област Б., [община], [населено място], ул. „
С исковата молба се иска от съда да бъде постановено решение, с което ДА СЕ ПРИЗНАЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: област Б., [община], [населено място], ул. „ДЪЛЖИ на ищеца [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: област М., [община], [населено място], ул. „В представлявано от С И. Ц., следните суми, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място], а именно сумата от 174,94 /сто седемдесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки/ лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, за което са издадени следните фактури: Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г.; Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г.; Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. и Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г., ВЕДНО със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на същата, както и сумата от 25,00 /двадесет и пет/ лева, представляваща заплатена държавна такса за образуване на заповедното производство, включително и сумата от 150,00 /сто и петдесет/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по заповедното производство.
Претендира се присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че настоящото производство е образувано вследствие на депозирано от [фирма], с ЕИК:[ЕИК] Заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН].
Посочва се, че със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място], въз основа на издадени фактури, както следва: Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г. в размер на 1.31 лева; Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г. в размер на 1.27 лева; Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г. в размер на 1.16 лева и Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. в размер на 171.20 лева, ответникът е осъден да заплати на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], сумата от:
- 174,94 /сто седемдесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки/ лева, представляваща неиздължена сума по Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г.; Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г.; Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. и Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата;
- 25,00 /двадесет и пет/ лева, представляваща заплатена държавна такса и
- 150,00 /сто и петдесет/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Излага се, че ответникът депозирал възражение срещу издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място], което обусловило правния интерес на ищеца в законоустановения срок и на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви настоящия иск за установяване на вземанията си по процесните фактури.
Сочи се, че между „Българска телекомуникационна компания” /БТК/ ЕАД, като доставчик на телекомуникационни услуги от една страна и ответникът Г. Б. като потребител, от друга страна, е сключен Договор № от 19.06.2012г., със срок на действие 24 месеца и с предмет на същия – ползване на мобилен номер [ЕГН], с посочен абонаментен план ” и абонатен № Заявено е в исковата молба, че с процесния договор на ответника било предоставено мобилно устройство – мобилен апарат GSM N. , със сериен № което се удостоверява от двустранно подписания между Б. и служител на [фирма] приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 19.06.2012г.
Твърди се, че съгласно сключения договор, [фирма] се задължило да предоставя на потребителя договорените помежду им услуги, при посочен в допълнителните споразумения към Договора за електронни и съобщителни услуги тарифен план за съответния избран пакет, в случая – „VIVACOM Trio: Net + Mobi + TV”. Посочва се, че цената на месечния абонамент за отчетен период за посочената пакетна услуга е в размер на 25,80 лева/на месец, която цена ответникът се задължил да заплаща с подписването на Договора и на съответните допълнителни споразумения към него.
Излага се, че с подписването на Договора, страните постигнали съгласие, че „абонатът се съгласява, след изтичане на минималния срок, ако не е отправил едностранно писмено предизвестие за прекратяване на договора или не е подал заявка за преминаване на план с по-ниски параметри, договорът автоматично да продължи своето действие за неопределен срок при същите условия”.
Посочва се, че на следващо място с подписването на сключения между страните Договор, потребителят декларирал, че се е запознал, съгласен е и се задължава да спазва Общите условия за уреждане на взаимоотношенията между [фирма] и абонатите, ползващи съответните услуги на оператора. Твърди се, че съгласно разпоредбите на Договора за услуга и чл. 29 от Общите условия към тях: „Предоставените услуги се отчитат месечно и се заплащат през месеца, следващ този на ползването им. Периодът на заплащане е 15 дни от издаване на сметката/фактурата, като БТК определя началната и крайната му дата, която не може да бъде по-късно от 29-то число на месеца”.
Сочи се, че във връзка с гореизложеното за предоставените услуги от страна на [фирма] на името на потребителя са издадени следните фактури:
- Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. за отчетен период от 08.07.2015г. до 07.08.2015г., в размер на 361,20 лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, със срок на плащане – 25.08.2015г., от която 190,00 лева е заплатена, поради което задължението по посочената фактура възлиза на 171,20 лева;
- Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г. за отчетен период от 08.08.2015г. до 07.09.2015г., в размер на 172,36 лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, със срок на плащане – 25.09.2015г., от която 171,20 лева е заплатена, поради което задължението по посочената фактура възлиза на 1,16 лева;
- Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г. за отчетен период от 08.09.2015г. до 07.10.2015г., в размер на 173,63 лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, със срок на плащане - 25.10.2015г., от която 172,36 лева е заплатена, поради което задължението по посочената фактура възлиза на 1,27 лева;
- Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г. за отчетен период от 08.10.2015г. до 07.11.2015г., в размер на 174,94 лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, със срок на плащане – 25.11.2015г., от която 173,63 лева е заплатена, поради което задължението по посочената фактура възлиза на 1,31 лева.
Излага се, че за ползваните от потребителя услуги, [фирма] издава фактура, на определена за това дата, за която потребителят се информира при подписване на договора за услуга, като освен това съгласно разпоредбата на чл. 29 от Общите условия: „Информация за размера на сметките и срока на заплащане може да се получи на предварително обявени номера”.
Твърди се, че длъжникът извършил частично плащане по описаните по-горе фактури.
Посочва се, че на 22.04.2016г. е подписан Договор № [ЕГН] за прехвърляне на вземания /цесия/ между [фирма] и [фирма], по силата на който вземанията на [фирма] срещу Г. А. Б., произтичащи от Договор № от 19.06.2012г., за който е открит Клиентски № са прехвърлени в собственост на [фирма], ведно с всички произтичащи от това права и задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията, другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, договорни неустойки, ако има такива и други. Сочи се, че по своя смисъл цесията представлява правен способ за прехвърляне на субективни права /вземания/, по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение – кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Излага се, че приложеният към исковата молба Договор за цесия отговаря на заложените от законодателя изисквания и правно индивидуализиращи белези за действителност от гледна точка на формалните изисквания на законодателя, по силата на който [фирма] встъпил в правата си на кредитор в настоящото производство, въз основа на валидно правно основание и съгласно него ищецът-кредитор придобива права върху цедираните вземания.
Заявено е, че законният представител на [фирма] упълномощил [фирма] да уведоми от името на [фирма] всички длъжници по всички вземания на дружеството, които последното цедирало съгласно Договор № [ЕГН] за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.04.2016г. между [фирма], в качеството си на цедент и [фирма], в качеството си на цесионер.
Твърди се, че на ответника е изпратено Уведомление за цесия, с което [фирма] чрез пълномощника си [фирма] уведомило Б. за извършеното цедиране на вземането, като [фирма] с издадено удостоверение от негова страна потвърдило изпращането на уведомителното писмо.
Във връзка с гореизложеното ищецът е направил искане съдът да приеме като доказателства към настоящата искова молба – Уведомление за цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и Удостоверение от [фирма], които да бъдат връчени на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея. Сочи се, че в случай, че не се приеме, че уведомлението за цесия е редовно връчено на ответника, то съществуват и други методи, съгласно които е налице редовно уведомление, като например получаването на исковата молба с приложените към нея доказателства /в този смисъл Решение № от 07.02.2013г. на Окръжен съд – [населено място]; Решение № от 01.02.2013г. на Окръжен съд – [населено място]; Решение по гр.д. № 762/2011г. на Районен съд – [населено място]/. Излага се, че в същия смисъл е и практиката на Върховния съд, като в Решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. № 12/2009г., II т.о., ТК, в което съдът в изпълнение на правомощията си по чл. 291 от ГПК приема за правилна съдебната практика, съгласно която „сама по себе си исковата молба не може да се счете за уведомление по смисъла чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, но когато към нея е приложено уведомление, макар и дотогава не връчено на длъжника се приема, че съобщаване на цесията все пак е извършено”, като се посочва също така, че „доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърлено вземане не може да бъде игнорирано”.
Твърди се, че във връзка с горното за [фирма] възникнал правен интерес от подаване на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, като вследствие на това съдът уважил претенцията на заявителя, като по образуваното ч.гр.д. 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място] била издадена Заповед за изпълнение. Посочва се, че срещу Заповедта длъжникът подал възражение, което от своя страна обуславя подаването на настоящата искова молба.
Излага се, че ищецът направил няколко опита да реши по извънсъдебен ред спора с ответника, но до този момент същите не дали желания резултат. Сочи се, че тъй като ответникът отказва доброволно да заплати задължението си по процесните фактури, за ищцовото дружество възниква правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция.
Към исковата молба са представени писмени документи.
С Разпореждане № 10915/19.12.2017г., след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.
Изпратеното съобщение до ответната страна е връчено на 08.01.2018г. на ответника Б., чрез пълномощника му адвокат В. П..
Видно от материалите по делото в указания на ответника едномесечен срок от получаване на съобщението е депозиран писмен отговор по подадената искова молба, с който е заявено становище, че се оспорва предявеният иск.
В отговора на исковата молба е заявено, че не е доказано, че ответникът е уведомен за претендираното задължение.
Излага се, че съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД при сключване на договор за прехвърляне на вземания предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, тъй като същото има действие спрямо третите лица включително и спрямо длъжника от деня, когато бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Излага се, че безспорно, за да възникне процесното задължение към ищеца, третото лице-помагач, в качеството на предишен кредитор е следвало да уведоми ответника за извършеното прехвърляне.
Твърди се, че по делото е представено като доказателство уведомление за извършено цедиране на вземането, но не са представени доказателства относно съобщаването на това уведомление на ответника.
Ето защо се посочва, че прехвърлянето на вземането не е произвело действие спрямо ответника, тъй като същото не е съобщено по надлежния ред от цедента, по аргумент на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Излага се, че по делото не са представени и доказателства цесията да е съобщена на ответника и от цесионера. С оглед, на което при липса на надлежно уведомление за прехвърляне на вземането това прехвърляне е непротивопоставимо на ответника, поради което и за ищеца не е възникнало основание да претендира заплащането на процесните по делото суми. С оглед на изложеното е заявено становище, че предявеният установителен иск е недоказан и следва да бъде отхвърлен.
В случай, че съдът счете, че получаването на препис от исковата молба и приложеното към нея уведомление за цесията представлява надлежно съобщаване на цесията на длъжника, то се иска да бъде прието, че задължението за плащане към ищеца е възникнало на датата на получаване на преписа от исковата молба, като искането за заплащане на мораторна и законна лихва, както и разходите, направени в заповедното производство се явяват неоснователни и не следва да се присъждат на ищеца.
На следващо място в отговора е направено възражение за погасяване на вземането по давност за периода от падежа на задължението до датата на връчване на исковата молба.
С Oпределение № ... /21.02.2018г. по делото е насрочено открито съдебно заседание, като съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ за доброволно разрешаване на спора.
В открито съдебно заседание ищцовото дружество [фирма], представлявано от Султанка И. Ц., редовно призовани, не се явява законният представител, представлява се от адвокат Ч., който поддържа исковата молба по изложените в нея съображения.
Ответникът Г. А. Б., редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат В. П., който оспорва изцяло исковата молба, като поддържа изложеното в писмения отговор.
По делото са приобщени представените от страните писмени документи, изслушано е заключението по допуснатата и назначена съдебно-счетоводна експертиза, като същото е прието и приобщено към доказателствения материал по делото.
След съвкупен анализ на представените от страните доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място] въз основа на подаденото Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 и следващите от ГПК, съдът е издал Заповед №.../03.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по силата на която е разпоредено длъжникът Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ул. „. да заплати на кредитора [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. „В., представлявано от С. И. Ц., чрез пълномощник Адвокатско дружество „Ч.-В.”, с ЕИК:[ЕИК], представлявано от адвокат Г. Ч., със съдебен адрес: [населено място], ул. „. следните суми:
- сумата от 174,94 /сто седемдесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки/ лева, представляваща главница, за неизпълнено задължение по Клиентски № ., на основание предоставени от страна на [фирма] телекомуникационни услуги, за което задължение са издадени фактури, както следва: Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г. за сумата от 1,31 лева; Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г. за сумата от 1,27 лева; Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г. за сумата от 1,16 лева и Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. за сумата от 171,20 лева, което вземане е прехвърлено от [фирма] на заявителя по силата на Приложение № 1 към Договор № [ЕГН] за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.04.2016г., ВЕДНО със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК /02.11.2017г./ до окончателното изплащане на дължимото, както и направените по заповедното производство разноски:
- сумата от 25,00 /двадесет и пет/ лева – заплатена държавна такса и
- сумата от 150,00 /сто и петдесет/ лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Изпратеното съобщение до длъжника със заверено копие от Заповедта е връчено на 20.11.2017г. лично на ответника Г. Б..
В срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение с вх. № ./01.12.2017г. срещу издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д. 3034/2017г. – II състав на Районен съд – [населено място].
Видно е, че в законоустановения едномесечен срок за предявяване на установителен иск, от връчване на съобщението по чл. 415 от ГПК, ищецът е депозирал настоящата искова молба, с която иска да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи сумата, присъдена с издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 3034/2017г. – II състав по описа на Районен съд – [населено място].
Ето защо и въз основа на изложеното съдът намира, че предявеният иск е допустим и за ищеца е налице правен интерес от търсената защита с предявения по чл. 422 от ГПК иск.
Съгласно представеното по делото копие от Заявление/Договор № . за предоставяне на далекосъобщителни услуги на 19.06.2012г. ответникът Г. Б. е сключил цитирания договор с [фирма] чрез оператора с търговска марка „VIVACOM” за срок от 24 месеца за мобилен номер [ЕГН], като същият следва да се реализира чрез карта със S. сериен номер /ICC/ ., при абонаментен план „VI.”. Към посоченото заявление/договор е представен Приемо-предавателен протокол № [ЕГН] от 19.06.2012г., видно от който на ответника било предадено 1 брой мобилно устройство – GSM, марка „N.”, модел „101”.
Към доказателствения материал по делото е приобщено Допълнително споразумение към Договор за електронни съобщителни услуги № 551001016922122012-26636962 от 22.12.2012г., със срок на договора от 12 месеца /от 03.01.2013г. до 03.01.2014г./, от което се установява, че ответникът заявил смяна на абонаментния план, преминавайки от „VIVACOM Duo – Mobi + Net – Mobile” към „VIVACOM Trio – Net + Mobi + TV – Mobile”, с посочен месечен абонамент от 25,80 лева с ДДС/на месец.
Установява се от Констативен протокол за предоставяне на VIVACOM TV услуги от 02.01.2013г. към Заявление/Договор № 1-2SQD2LC/551001016922122012-26636962, че на Б. била предоставена VIVACOM TV услуга – „VIVACOM Trio – Net + Mobi + TV – TV, като също така му било предоставено оборудване, състоящо се от 1 брой приемник за сателитна телевизия, 1 брой сателитна антена, както и 1 брой карта за достъп.
Видно от Допълнително споразумение към Договор за електронни съобщителни услуги № . от 24.04.2013г., със срок на договора от 12 месеца /от 24.04.2013г. до 24.04.2014г./, Б. заявил продължаване на срока на договора, както и предоставяне на допълнителен пакет - „+ G. 1 абонамент”, с посочен месечен абонамент в размер на 25,80 лева с ДДС/на месец.
Съгласно Допълнително споразумение към Договор за електронни съобщителни услуги от 06.03.2014г., ответникът заявил продължаване на срока на договора за срок от 24 месеца за мобилен номер [ЕГН] при абонаментен план „VIVACOM MegaCall S”, с посочен стандартен месечен абонамент от 9,80 лева с ДДС/на месец.
Видно от Приемо-предавателен протокол за връщане на VIVACOM NET оборудване от 21.08.2015г., ответникът върнал на служител на [фирма] пълен комплект оборудване, състоящо се от: A. modem, адаптер, сплитер, 2 броя телефонни кабели и Ethernet кабел.
По делото са представени четири броя фактури, издадени въз основа на сключения процесен договор, както следва:
1) Фактура № [ЕГН] от 08.08.2015г., за отчетен период от 08.07.2015г. до 07.08.2015г. за предоставени мобилни услуги за мобилен номер [ЕГН], с краен срок за плащане 25.08.2015г., на обща стойност от 361,20 лева, от която 214,50 неустойка по договора;
2) Фактура № [ЕГН] от 08.09.2015г., за отчетен период от 08.08.2015г. до 07.09.2015г. за предоставени мобилни услуги за мобилен номер [ЕГН], с краен срок за плащане 25.09.2015г., на обща стойност от 172,36 лева, от която 1,16 лева – лихва за забавено плащане;
3) Фактура № [ЕГН] от 09.10.2015г., за отчетен период от 08.09.2015г. до 07.10.2015г. за предоставени мобилни услуги за мобилен номер [ЕГН], с краен срок за плащане 25.10.2015г., на обща стойност от 173,63 лева, от която 1,27 лева – лихва за забавено плащане;
4) Фактура № [ЕГН] от 08.11.2015г., за отчетен период от 08.10.2015г. до 07.11.2015г. за предоставени мобилни услуги за мобилен номер [ЕГН], с краен срок за плащане 25.11.2015г., на обща стойност от 174,94 лева, от която 1,31 лева – лихва за забавено плащане.
Съгласно представения заверен препис от Договор № [ЕГН] за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.04.2016г., [фирма], в качеството си на цедент, прехвърлила възмездно на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], в качеството му на цесионер, вземания в размер на 310 536, 41 лева, произтичащи от договори, описани в Приложение № 1. Посочено е, че вземанията се прехвърлят в състоянието, в което са към момента на сключването на договора, ведно с привилегиите, обезпеченията, другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, ако има такива.
От приетия по делото нотариално заверен препис от Пълномощно, се установява, че [фирма], в качеството му на цедент, е упълномощил [фирма] да го представлява пред трети лица във връзка с изпращане на уведомителни съобщения по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Приобщено е Уведомление за цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от [фирма], дейставаща чрез пълномощника [фирма], адресирано до ответника Г. Б., с което уведомяват същия за сключения Договор за цесия от 22.04.2016г., както и за размера на цедираното вземане, възлизащо на 174,94 лева с ДДС.
От приобщеното Удостоверение, издадено от [фирма] се установява, че чрез него се потвърждава изпращането на уведомително писмо от дата 10.11.2016г. от името на [фирма] до ответника Б. за извършената цесия.
По делото съдът е допуснал и назначил съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице В. Й. /Х./, чието заключение съдът кредитира като пълно, ясно и обосновано. От съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на задълженията на ответника Б. по процесните фактури /месечни сметки/ към 20.03.2018г. възлиза на сумата от 181,70 лева, от която: 174,94 лева – главница и 6,76 лева – законна лихва /за периода от 02.11.2017г. до 20.03.2018г./. Вещото лице е посочило, че главницата от 174,94 лева представлява вземане на [фирма] за предоставени телекомуникационни услуги, лихви и неустойки на основание сключен Договор между страните, както следва: мобилни и пакетни услуги – 145,59 лева и лихва за забавено плащане – в размер на 4,85 лева. Излага се в експертното заключение, че неустойката за договорена услуга „В– стандартен месечен абонамент е в размер на 24,50 лева.
Съдът кредитира заключението на вещото лице по така изготвеното експертно заключение, като пълно, компетентно, обективно и обосновано.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По допустимостта на иска:
Предявеният положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД за установяване на паричното вземане е допустим, тъй като е налице правен интерес от предявяване на иска, което се доказа от приложеното ч.гр.д. № 3034/2017г. - II състав по описа на Районен съд – [населено място], по което срещу ответника е издадена Заповед № 9356/03.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за описаните в Заповедта суми. Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е подадено възражение от длъжника, за което кредиторът е уведомен със съобщение, връчено на 05.12.2017г. Исковата молба е подадена в съда на 07.12.2017г., т.е. в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, за спазването на който съдът следи служебно, съгласно т. 5а от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По основателността на иска:
Разгледан по същество, съдът намира иска за неоснователен по следните съображения:
Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква ищецът по делото да докаже наличието на следните предпоставки:
- наличието на валидно облигационно правоотношение между [фирма] и ответника Б. по Договор № . от 19.06.2012г., въз основа на който за Б. е възникнало задължението за заплащане на начислената сума;
- наличието на валиден договор за цесия, по силата на който процесното вземане е било прехвърлено от [фирма] на [фирма] и
- уведомяване на ответника за извършената цесия, извършено от цедента по договора – [фирма].
Съдът намира, че ищцовото дружество не успя да проведе успешно доказване на своята активна материалноправна легитимация и да установи качеството си на кредитор на ответника за процесните парични вземания, за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място], поради което и предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК се явява недоказан и неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
За да установи качеството си на кредитор, ищцовото дружество се позовава на Договор за цесия от 22.04.2016г., сключен между [фирма] от една страна и [фирма] – от друга, от който е представена първа и последна страница единствено. Съгласно съдържанието на приложения към исковата молба Договор за прехвърляне на вземания от 22.04.2016г., индивидуализацията на предмета на цесията, т.е. задължителното посочване на длъжници, основание и размер, се осъществява с Приложение № 1 към Договора за цесия. Приложение № 1 към Договора за цесия от 22.04.2016г., със заличени лични данни по смисъла на ЗЗЛД за вземанията, предмет на договора, или поне извадка от приложението, която да установи прехвърляне на парични вземания на цесионера към ответника, с посочване на основание и размер, не са представени.
Съдът намира, че за ищеца не е съществувала никаква обективна пречка да представи нито Приложение № 1 към процесния договор, нито извлечение от него посредством разпечатка от електронен носител, което доказателство би установило в пълнота твърдяното обстоятелство, а именно, че вземането на [фирма] към ответника Г. Б. по процесния Договор за мобилни услуги, индивидуализирано във Фактура № [ЕГН] от 08.08.2015г., Фактура № [ЕГН] от 08.09.2015г., Фактура № [ЕГН] от 09.10.2015г. и Фактура № [ЕГН] от 08.11.2015г., е било цедирано на [фирма]. По делото е представено само производно доказателство – Уведомление за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от [фирма], действащо като пълномощник на [фирма]. Същото представлява частен свидетелстващ документ, който удостоверява изгодни за издателя си факти относно съдържанието на процесния Договор за цесия от 22.04.2016г. и няма задължителна за съда доказателствена сила.
Съгласно установената трайна съдебна практика в случаите, когато един факт може да бъде установен чрез първични доказателства /в конкретния случай посредством представянето на Приложение № 1 към договора/, е недопустимо този факт да се доказва чрез производни такива. Съгласно Решение № 32 от 09.09.2010г. по т.д. № 438/2009г., II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, и според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е. поради липса на предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Дори да не се приеме разрешението в по-горепосочените решения, че процесният договор за цесия е недействителен поради неопределеност на прехвърлените вземания, то липсата на индивидуализация на конкретното вземане от ответника, препятства възможността да се провери дали цесионерът по договора е носител на правото да го реализира. Следователно, налага се изводът, че договорът за прехвърляне на вземания от 22.04.2016г., сключен между [фирма] и [фирма] не установява по безспорен начин вземане в полза на [фирма] против ответника Б..
На следващо място по делото липсват доказателства за това, че мобилните услуги, за които са издадени представените по делото фактури, действително са потребени от страна на ответника. Представените от ищцовото дружество фактури са частни свидетелстващи документи, изготвени от [фирма] и удостоверяващи изгодни за издателя факти, от които ищецът, позовавайки се и на договора за цесия, иска да черпи права. Счетоводните документи обаче не носят подписа на ответната страна, и макар и сторените със заключението по допуснатата и назначена съдебно-счетоводна експертиза изводи, следва да се отбележи, че същите не доказват по несъмнен и категоричен начин удостовереното с тях. Фактурата сама по себе си не е основание за плащане, тъй като такова основание е извършената доставка и потребените от ответника услуги. Фактурата като частен писмен документ не притежава обвързваща съда доказателствена сила за удостоверените в нея вземания. Процесните фактури не са подписани от потребителя, поради което не може да се приеме, че доказват извършването на доставката на посочените в тях услуги. При така събраните доказателства, съдът не би могъл да формира извод и да приеме за доказано обстоятелството, че представените от ищеца по делото документи коректно отразяват вида, количеството и стойността на доставените услуги. В тази връзка неустановени по делото са правнозначими факти и обстоятелства, от които да бъде установен по категоричен и убедителен начин размерът на задължението. Дали представените първични счетоводни документи са осчетоводени от издателя – [фирма] е ирелевантно, а и отделно от това не е спорно между страните.
При тези мотиви, съдът намира, че ищецът не установи по пътя на пълно и главно доказване съществуването на исковата си претенция, предвид и на което предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен.
За пълнота следва да се отбележи, че наведените с отговора на исковата молба възражения, са неоснователни.
На първо място неоснователно е възраженито, че вземането е погасено по давност за периода от падежа на задължението до датата на връчване на исковата молба, доколкото от посочения в същото краен срок на плащане до датата на подаване на исковата молба не е изтекъл изискуемият 5-годишен давностен срок, регламентиран в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД.
Неоснователно е и оплакването, че ответникът не е надлежно уведомен за извършената цесия. Действително по делото липсват доказателства за това преди депозиране на исковата молба до него да е достигало уведомление за извършената продажба на вземания. Същият обаче е бил уведомен за това и е получил съответното уведомление като приложение към исковата молба, което също се приема за надлежно уведомяване. В този смисъл е налице уеднаквена съдебна практика, част от която е обективирана в Решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и Решение № 3 от 16.04.2014г. на ВКС по т.д. № 1711/2013г., I т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Относно разноските:
Ищецът е направил искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски, но съобразно изхода на спора такива не му се следват.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в тежест на ищеца следва да бъдат възложени направените и претендирани от ответника разноски в производството, които съгласно доказателствата по делото и представения списък по чл. 80 от ГПК /л. 120 от делото/, възлизат на 300,00 /триста/ лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения иск за признаване на установено по отношение на Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], ул. „., че дължи на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. „. представлявано от С И. Ц. сумата, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 9356 от 03.11.2017г., постановена по ч.гр.д. № 3034/2017г. по описа на Районен съд – [населено място], в размер на сумата от 174,94 /сто седемдесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки/ лева, представляваща неизплатено задължение за предоставени телекомуникационни услуги, за което са издадени следните фактури: Фактура № [ЕГН]/08.11.2015г.; Фактура № [ЕГН]/09.10.2015г.; Фактура № [ЕГН]/08.08.2015г. и Фактура № [ЕГН]/08.09.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК /02.11.2017г./до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА на [фирма], с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: област М., [община], [населено място], ул. „, представлявано от С И. Ц., ДА ЗАПЛАТИ на Г. А. Б., с ЕГН: [ЕГН], с адрес: област Б., [община], [населено място], ул. „ сумата от 300,00 /триста/ лева, представляваща сторени разноски по настоящото исково производство.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд-Благоевград.


РАЙОНЕН СЪДИЯ: