и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството по делото е образувано въз основа на подадена искова молба от Р. М. К. с ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ул. чрез адв. С. А., служебен адрес [населено място], ул. против [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], бул. представлявано от С. Б. И.-изпълнителен директор.
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че ищецът Р. М. К., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], ул. „ не дължи на Д. К Б” АД, ЕИК[ЕИК], е адрес на управление: [населено място], бул. представлявано от С. Б. И., изпълнителен директор следните суми, обективирани в издадения изпълнителен лист по ч.гр. дело 18890 по описа на СРС за 2009г., а именно - 3804.00лв. - представляваща главница по договор за банков кредит от 08.06.2005г., ведно със законната лихва от 02.05.2009г. до подаване на настоящата молба в съда, в размер на 3752,03лв., както и сумата от 476,08 лв., представляваща направени съдебни разноски, за които суми е образувано изп. дело 3 по описа на ЧСИ А. Ц. за 2014г., като погасени по давност.
Сочи се в исковата молба от ищеца, че на 08.06.2005г. сключил договор за банков кредит с [фирма]. Известно време изпълнявал договорените условия по кредита, но след това изпаднал в невъзможност да плаща, поради което ответното дружество депозирало Заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, по което е образувано частно гражданско дело 18890 по описа на Софийски районен съд за 2009г. Твърди се, че по същото дело е издаден Изпълнителен лист за сумите 3804.00лв. - представляваща главница по договор за банков кредит от 08.06.2005г., ведно със законната лихва от 02.05.2009г. до окончателно плащане на вземането, която към настоящият момент (19.11.2018г.) е в размер па 3752.03 лв., както и сумата от 476,08 лв., представляваща направени съдебни разноски.
Ищецът сочи в исковата си молба, че срещу издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.дело 18890/2009г. на СРС не е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, тъй като не бил уведомен за производството. Твърди се, че въз основа на издаденият изпълнителния лист, [фирма], като взискател, с молба от 11.11.2009г. е образувало изпълнително дело при ЧСИ С. Я., с район на действие - С. (СГС). Поддържа се, че след образуване на изпълнителното производство ЧСИ С. Я. е извършил редица справки, касаещи имущественото състояние на ищеца и на 16.09.2010г. е извършил запор на открити на негово име банкови сметки.
Твърди се в исковата молба, че на 08.09.2010г. с постановление е наложил възбрана върху собствените му 1/2 идеални части от следния недвижим имот - апартамент 21 с идентификатор в[жк], [населено място], която възбрана е вписана от съда на 13.10.2010г.
Сочи се от ищеца, че по молба на взискателя от 07.08.2013г. изпълнителното дело е изпратено в [населено място] на 27.12.2013г., където е образувано Изпълнително дело при ЧСИ А. Ц., който по реда и на основанията на чл. 47 от ГПК е приел, че поканата за доброволно изпълнение е връчена редовно на 05.02.2014г.
В исковата молба ищецът твърди, че по новообразуваното изпълнително дело са предприети следните изпълнителни действия - изпращане на запорни съобщения до и У. Б. на 27.05.2016г., извършвани са и редица справки за наличието на банкови сметки, сейфове и имущество.
Поддържа се от ищеца, че не дължи претендираната сума, предмет на издадения по ч.гр. дело 18890/2019г. на СРС изпълнителен лист, поради настъпила погасителна давност за задължението му. Твърди се, че по по изпълнителното дело е настъпила перемпция по смисъла на чл. 433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като след налагане на възбраната върху притежаваната от ищеца Ѕ идеална част от недвижим имот с идентификатор в [населено място] на 09.09.2010г., в продължение на 2 години не са извършвани изпълнителни действия. Следващото изпълнително действие, а именно налагането на запор на банкови сметки е извършено на 27.05.2016г., т.е. изминали са повече от 5 години. Две години след последното изпълнително действие (вписването на възбраната) са изтекли на 08.09.2012г. Твърди се, че изпълнителните действия след тази дата са незаконосъобразни, тъй като делото е прекратено ех lege.
Сочи се от ищеца, че настъпилата перемпция на изпълнителното дело има отношение към настоящия иск, доколкото има отношение към изтичането на давността за принудително събиране на сумите, предмет на издадения изпълнителен лист по ч.гр. дело 18890/2009г. Излагат се съображение на основание приетото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2, постановено на 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/201 Зг. на ОСГТК на ВКС на РБ.
Поддържа се от ищеца, че с оглед обстоятелството, че по изпълнително дело № 3 год. по описа на ЧСИ А. Ц. за 2014г. не са извършвани валидни изпълнителни действия след 08.09.2010г.,то давността не е прекъсвана, изтекъл е петгодишния давностен срок и към 09.09.2015 год. е погасено правото на ответника да търси принудително изпълнение на присъденото му вземане по издадения изпълнителен лист. Поддържа се и че давността за принудително изпълнение на
задължението за лихви е изтекла на 08.09.2013г. Съобразно чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане са се погасили и произтичащите от него акцесорни вземания по изпълнителния титул.
Ищецът поддържа, че за него е налице правен интерес от разглеждане на настоящия иск, доколкото счита, че въпреки че съдията изпълнител не е прекратил производството с изричен акт, образуваното изпълнително дело е прекратено ех lege на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Прекратяването на това основание не погасява вземането, поради което има правен интерес да се установи със сила на пресъдено нещо, че давностният срок за вземанията по изпълнителния лист е изтекъл/. Определение №21/07.01.2016 по дело №5540/2015 на ВКС, ГК, IVг.о./.
С разпореждане № 11352/30.11.2018 г., след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.
Изпратеното съобщение до ответното дружество е връчено на 07.12.2018г. В срока по чл. 131 от ГПК на 14.12.2018г. е депозиран писмен отговор чрез юрисконсулт В., в който се сочи, че предвид вероятната основателност на иска не го оспорват, като се изразява готовност за сключване на съдебна спогодба.
С Определение № 679/22.01.2019г. съдът е насрочил открито съдебно заседание, произнесъл се е по сторените доказателствени искания, като е изготвил и проекто-доклад.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован не се явява, представлява се от редовно упълномощен процесуален представител адв. С. А., който поддържа подадената искова молба, ангажира писмени доказателства, по същество изразява становище за основателност на предявения иск, като се иска да бъде постановено решение с което предявения иск да бъде уважен в неговата цялост. Претендират се и сторените по делото разноски, като се представя и списък по чл. 80 от ГПК, както и се сочи банкова сметка за евентуално изплащане на разноските.
Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание. С писмена молба, подадена от юрисконсулт В. се иска делото да се разгледа в тяхно отстъствие, като сочи, че изп.д. № 3/2014г. по описа на ЧСИ А. Ц. е прекратено, като се иска в тази връзка да бъде прекратено гр.д. № 2794/2018г., поради липса на предмет.
Съдът, като обсъди представените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, възприе от фактическа стана следното:
По делото са приложени материалите по ч. гр. д. № 18890/2009г. по описа на Софийски районен съд, от които се установява, че [фирма] с ЕИК[ЕИК] е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р. М. К. с ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ул. въз основа на влязло в сила споразумение от 27.10.2018г. Установява се още, че е издадена Заповед от 10.04.2009 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18890 по описа за 2009 г. на Софийски районен съд, с която е разпоредено длъжникът /ищец в настоящото производство/ да заплати на кредитора /ответник в настоящото производство/ сумата от 3804, 00 лв. /три хиляди осемстотин и четири лева/-главница за неизпълнено задължение по споразумение от 27.10.2008г., законна лихва върху главницата, считано от 02.05.2009г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 476, 08 лв. /четиристотин седемдесет и шест лева и осем стотинки/, представляваща съдебни разноски. Видно от данните по заповедното производство заповедта по чл. 410 от ГПК е връчена на Р. М. К. по реда на чл. 47, ал. 5-7 от ГПК /редакция в сила от 09.06.2009г./-залепено уведомление на 14.05.2009г., поради което същата е влязла в сила на 12.06.2009г. //. Въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 12.10.2009 г. за сумите, които са предмет на обсъжданата заповед за изпълнение.
Въз основа на изпълнителния лист и по молба от 11.11.2009 г. на [фирма] с ЕИК[ЕИК] е образувано изпълнително дело № по описа на ЧСИ С. Я.. В молбата е направено искане за цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника, за вписване на възбрана върху притежавани от него недвижими имоти, запор върху движими вещи, запор върху трудово възнаграждение.
От материалите по изпълнителното дело се установява, че ЧСИ е извършил справки, касаещи имущественото състояние на длъжника-ищец в настоящото производство, на 08.09.2010г. видно от данните по изпълнителното дело ЧСИ е наложил запор на банковите сметки на длъжника в [фирма] и възбрана върху 1/2 идеална част от недвижим имот, собственост на длъжника, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес].
Запорното съобщение е върнато от „У. Б.“ АС с писмо, в което е посочено, че длъжникът няма активни сметки в банката. Видно от данните по изп.д. – справка по лице л. 57 от същото, възбраната е вписана на 13.10.2010г.
На 07.08.2013г. взискателят и ответник в настоящото производство е поискал отново да се извършат справки, да се наложи запор на трудови възнаграждения, като в случай, че се установи липса на имущество, изпълнителното дело да бъде прехвърлено за продължаване на изпълнителните действия на ЧСИ А. Ц.. Въз основа на тази молба изп.д. № по описа на ЧСИ С. Я. е изпратено за продължаване на изпълнителното производство на ЧСИ А. Ц., рег. № 701 на КЧСИ, с район на действие ОС-Б, като въз основа на последното при ЧСИ А. Ц. е образувано под № . По последното изп.д. ЧСИ А. Ц. е изпратил нови покани за доброволно изпълнение, наложил е възбрани и запори на банкови сметки.
Видно от данните по изп.д. № 3/2014г. е, че взискателят и ответник в настоящото производство е подал молба, с която е поискал прекратяване на изпълнителното производство, тъй като длъжникът е подал отрицателен установителен иск за недължимост, поради настъпила перемпция, като искът е основателен.
С Постановление № 108/15.01.2019г. е прекратено изпълнителното дело № 3/2014 г. по описа на ЧСИ А. Ц. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, настъпила перемпция на дата 13.10.2012г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 във връзка с член 124, ал.1 от ГПК. С този отрицателен установителен иск, се дава възможност на длъжника да оспори по исков ред, съществуването на вземането на кредитора- ответник, но същото би могло да бъде основано само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Именно, за да не се допусне пререшаване на вече разрешения със “сила на пресъдено нещо” спор, законът е предвидил, че оспорването може да се осъществи, само на базата на факти, настъпили, след приключване на съдебното дирене, като причините за това могат да бъдат различни- плащане на дълга, погасяването му по давност, поради пасивно поведение от страна на взискателя- кредитор, в продължение на повече от 5 години, от възникването в негова полза на изпълняемото право и др. В настоящия случай ищецът се позовава на втората хипотеза- погасяване на дълга по давност. Искът е допустим.
Ищецът твърди, че не дължи процесните вземания, като се позовава на изтекла погасителна давност. В настоящия случай ищецът може да се позовава на изтекъл давностен срок след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Това е така, защото заповедта за изпълнение се връчва на длъжника и законът му дава възможност да възрази срещу вземането по нея. Ако не бъде депозирано в срок възражение заповедта влиза в сила и всякакви възражения и твърдения, които длъжникът е могъл да направи до изтичане срока за възражение се преклудират. Заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, поради което ищецът може да се позовава на факти (изтекъл давностен срок), настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В настоящия случай се касае за влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 18890 по описа за 2009 г. на Софийски районен съд.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене.
С оглед горното предявеният иск се явява допустим, тъй като, както вече се посочи, ищецът се позовава на новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти, на които длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК.
Неоснователно е искането на ответника, инкорпорирано в писмена молба, че производството по настоящия отрицателен установителен иск следва да бъде прекратено, поради липса на предмет, тъй като изп.д. № 3І2014г. по описа на ЧСИ А. Ц. е прекратено.
Независимо от липсата на висящо изпълнително производство към момента на приключване на устните състезания отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК е допустим. Дори в хипотезата на прекратено изпълнително производство /още повече, както е в случая на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/ правната сфера на длъжника се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул. Кредиторът продължава да се легитимира като приносител на валиден изпълнителен лист и след прекратяване на изпълнителното производство. По тези съображения длъжникът има интерес да установи настъпилите след издаването на изпълнителния лист правопогасяващи факти, които отричат правото на принудително изпълнение, с оглед осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство. Действително в хода на евентуалното бъдещо изпълнително производство, длъжникът също бил могъл да предяви иска си, но това би било свързано с допълнителни разноски и необходимост от предприемане на действия по обезпечаване на иска чрез спиране на изпълнението, съпътствано от риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера.
Субективното преобразуващо право на погасителна давност може да се упражни като средство за защита единствено по висящо исково производство, като не е налице процесуален способ за релевирането му в изпълнителния процес.
В случаите, в които длъжникът твърди изтекла погасителна давност, заставянето му да изчака образуването на ново изпълнително дело, за да се позове повторно на нея, създава несигурност в правния мир, предпоставки за необосновано засягане на патримониума му и необходимост от иницииране други обусловени производства в защита на законните му права и интереси. Налага се изводът, че съществуването на възможност защитата да бъде упражнена в по-късен момент не обосновава извод за преждевременност на настоящия исков процес.
Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Според разпоредбата на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Това означава, че освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение. Ето защо възражението за изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес.
Поради изложеното, съдът намира, че ищецът има правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за посочените суми. Ето защо и съдът намира, че предявеният иск е допустим.
В настоящият случай вземането, дължимостта на което се оспорва от ищеца произтича от споразумение за дължими суми по договор за издаване на кредитна карта, поради което погасителната давност за вземането е общата 5 - годишна давност.
Погасителната давност за процесното вземане на ответното дружество се счита прекъсната на основание чл. 116 б. "в" от ЗЗД с образуване на изп. дело № г. по описа на ЧСИ С. Я.. По силата на чл. 115 ал. 1, б. "ж" от ГПК по време на изпълнителното производство давността е спряла да тече.
Това становище на настоящият съдебен състав се основава на даденото с ППВС № 3/18.11.80 г. тълкуване на посочените правни норми. Съгласно последното по арг. от чл. 116, б. „б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно образуването на изпълнително производство представлява действие, което прекъсва давността относно вземането, предмет на изпълнението, като погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес.
Действително в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОС на ГК и ТК на ВКС е прието, че съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Посоченото ТР приема, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Предвид изложеното със същото е обявено за изгубило сила Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980г., съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. В тази връзка следва да се посочи, че по правния въпрос за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.80 г. извършено с т. 10 от ТР № 2/26.06.15 г., постановено по тълкувателно дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС и дали даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.15 г. разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства или и към тези, които са приключили преди това, ВКС е взел становище в свое решение № 170/17.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2382/17 г., ІV г.о., което изцяло се споделя от настоящия състав. В решение № 170/18 г. ВКС приема, че установеното с новото ТР /ТР № 2/26.06.15 г./ тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съда, за когото е задължително, за правоотношения възникнали след неговото приемане или които за били заварени към момента на постановяване на новото ТР. В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкуването на ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. В противен случай, според ВКС, ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 от ЗНА се предвижда само по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Даденото с отмененото ППВС № 3/18.11.80 г. тълкуване следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от тълкуваната норма, реализирали се в периода преди отмяна на тълкувателния акт, като новото ТР 2/26.06.15 г. ще се прилага от този момент за в бъдеще. По отношение на приключилите изпълнителни производства следва да се прилага отмененото ППВС № 3/18.11.80 г. За пълнота следва да се отбележи, че сходно разбиране, макар и по друг правен въпрос, е застъпено и в практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 10.01.2019 г. по дело № 48149/09 – V v. B..
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че разясненията, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са неприложими спрямо производството по процесното изпълнително дело. Посоченият извод следва от обстоятелството, че и.д. № по описа на ЧСИ С. Я., продължено от ЧСИ А. Ц. под изп.д. № 3/2014г. е образувано, било е висящо и е приключило преди 26.06.2015 г. /поради перемпция/, когато е постановено цитираното в жалбата тълкувателно решение, с което именно Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС е обявено за изгубило своето действие. До постановяването на ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложима задължителна съдебна практика, с която правните субекти е следвало да се съобразяват, представляваПостановление № 3 от 18.XI.1980 г. Именно такава е хипотезата в настоящия случай.
Установи се от данните по изпълнителното дело, че последното изпълнително действие е 13.10.2010г., когато е вписана наложената възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника/ищец в настоящото производство/.
В казуса, според нормата на чл. 330, ал. 1, б. "д" от ГПК /отм./, възпроизведена в чл. 433, ал. 1, т. 8 от действащия ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Срокът е преклузивен, а прекратяването настъпва по силата на закона. В случая, от изложеното по-горе се установява, че по № по описа на ЧСИ С. Я., продължено от ЧСИ А. Ц. под изп.д. № 3/2014г. от страна на взискателя [фирма] не са предприемани изпълнителни действия в периода от 13.10.2010 г. до 13.10.2012 г., т.е. в продължение на две години. По делото няма също така данни в този период длъжникът да е правил вноски срещу задължението си, за което съдия изпълнител да е бил уведомен от взискателя. Едва на 07.08.2013г. последния е поискал ново проучване на актуалното състояние, т.е. след изтичане на две години. При това положение на 13.10.2012 г. е настъпило по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство по посоченото изпълнително дело. Ето защо и обстоятелството, че ДСИ не е постановил постановление, което за констатира вече настъпило прекратяване е без значение. При наличието на перемпция изпълнителния процес се прекратява ex lege (по силата на закона), като актът на съдебния изпълнител (постановление) има само констативно значение, тоест прогласява вече настъпилото прекратяване. С оглед изложеното изпълнителното производство е прекратено по право, без значение от коя дата е постановлението на ДСИ за прекратяването му.
От прекратяване на изпълнителното дело на 13.10.2012 г. поради настъпила перемпция, е започнала да тече нова погасителна давност за вземането на ответника, която е петгодишна и изчита на 13.10.2017г., ако не бъде прекъсната или спряна.
Независимо, че въз основа на подадена на 07.08.2013г. молба от взискателя производството по делото е продължило пред ЧСИ А. Ц. под № 3/2014г. и впоследствие са извършвани изпълнителни действия по налагане на запори на вземания чрез изпращане на запорни съобщения до трети задължени лица и възбрана в случая, според настоящия съдия-докладчик тези действия все едно не са извършвани и нямат значение за правния мир, тъй като производството вече е прекратено по закон, на 13.10.2012г. /Решение № 31/ 09.09.2010г. по т. д. № 400/ 2009г. на ВКС, ТК, І отд./. Действието на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК има задължителен, а не диспозитивен характер, и оттук определеният в него 2 годишен срок е преклузивен, като тази норма е предвидена като санкция за бездействащият взискател. Извършените след тази дата действия на взискателя по изпълнението следва да бъдат правно ирелевантни /така цит. Решение № 223/ 12.07.2011г. по т. д. № 124/ 2010г. на ВКС, ТК, ІІ отд./. Като извършени след прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство, те не съставляват годни действия за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД, а само такова действие може да прекъсне давността. В този смисъл е и изцяло ирелевантно след 13.10.2012г., когато “екс леге“ вече се е прекратило изпълнителното дело, отправял ли е взискателя- ответник в настоящото производство някакви искания за изпълнителни действия по прекратеното вече изпълнително дело, и какво е последвало от това, доколкото както се посочи по- горе, това са правноирелевантни действия.
Следователно към 13.10.2017г. е изтекла петгодишната погасителната давност, т.е. преди депозиране на исковата молба за образуване на настоящото дело на 19.11.2018г. Ето защо, след като е безспорно, че са изминали повече от 5 години, в които взискателят не е поискал извършването на каквото и да е изпълнително действие срещу длъжника /с прекъсващ давността ефект/ и ищецът изрично се позовава на изтекла погасителна давност в настоящото производство, и доколкото това възражение може да се стори само в исково производство, като настоящото и то с правно основание чл. 439, ал. 1 във връзка с член 124, ал.1 от ГПК, всичко това обуславя цялостна основателност на предявения отрицателен установителен иск, доколкото се установи, че съществувалото в миналото вземане на ответника, е погасено по давност и към момента то не съществува и не би могло да се реализира принудително.
Съгласно чл.119 от ЗЗД с погасяването на главното задължение, се погасяват и произтичащите от него допълнителни задължения, тоест погасява се и акцесорното вземане за законна лихва върху главницата и присъдените разноски със заповедта за изпълнение.
Относно претендираните от ищеца разноски.
Ищецът е сторил разноски в настоящото производство в размер на 352, 24 лв.-внесена държавна такса, сумата от 20, 00 лв.-разноски за изготвяне на копие от изп.д. или общо сумата от 372, 24 лв. С оглед изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да му ги заплати. От страна на ищеца е направено искане за присъждане на разноски за един адвокат, като е представен списък на основание чл.80 от ГПК, в който се иска на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено възнаграждение в размер на 731, 60 лв. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие е налице сключен договор за осъществяване на процесуално представителство между ищеца и адв. С. А.. В договора изрично е посочено, че се оказва безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА. Съгласно Определение № 515/02.10.2015г. на тричленен състав на П ТО по ч.гр.д.№2340/2015г. по описа на ВКС за уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК. В случая всички предпоставки са налице. В разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА е регламентирано, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответното дружество следва да заплати адвокатското възнаграждение на адв. А., което е в размер на 731, 60 лв., определено по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложеното в пълномощно от ищеца, че адв. А. има право от негово име да получава суми и разноски по нейна банкова сметка, която е посочена изрично, следва да се укаже на ответника банковата сметка, по която може да заплати разноските в полза на ищеца и адвокатското възнаграждение в полза на адв. С. А..
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК в правоотношенията между страните, че ищецът Р. М. К., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], ул., не дължи на [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: [населено място], бул. „България” 81Г, представлявано от С. Б. И., изпълнителен директор следните суми, обективирани в издадения на 12.10.2009г. изпълнителен лист по ч.гр. дело 18890 по описа на СРС за 2009г., а именно –сумата от 3804.00 лв. /три хиляди осемстотин и четири лева: - представляваща главница по Споразумение от 27.10.2008г. въз основа на договор за банков кредит от 08.06.2005г., ведно със законната лихва от 02.05.2009г. до подаване на настоящата молба в съда, в размер на 3752,03лв. /три хиляди седемстотин петдесет и два лева и три стотинки/, както и сумата от 476,08 лв. /четиристотин седемдесет и шест лева/, представляваща направени съдебни разноски, за които суми е било образувано изп. дело № 3 по описа на ЧСИ А. Ц. за 2014г., поради ПОГАСЯВАНЕТО ИМ ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: [населено място], бул. „Б” , представлявано от С. Б. И., изпълнителен директор да заплати на Р. М. К., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], ул. сумата от 372, 24 лв. /триста седемдесет и два лева и двадесет и четири стотинки/, представляваща направени по делото разноски, от които сумата от 352, 24 лв.-внесена държавна такса, сумата от 20, 00 лв.-разноски за изготвяне на копие от изп.д.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес на управление: [населено място], бул. , представлявано от С. Б. И., изпълнителен директор да заплати на адв. С. А. като процесуален представител на Р. М. К., ЕГН [ЕГН] сумата от 731, 60 лв. /седемстотин тридесет и един лева и шестдесет стотинки/ адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл.7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждания.
Банкова сметка, по която може да се преведат присъдените в полза на Р. М. К., ЕГН [ЕГН] и в полза на адв. С. А. разноски и адвокатско възнаграждение: П иа б АД, клон Б..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - [населено място] в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ