И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община] с която против [фирма], с[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч., с която при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени следните искове:
- за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4980 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.05.2014г. до 29.04.2015г. или за общо 12 месеца по 415 лв.;
- за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповед № 23/29.04.2015г., с която работодателят е прекратил съществуващото между страните правоотношение на основание взаимно съгласие, като незаконосъобразна;
- за възстановяване на ищеца на заеманата преди прекратяване на трудовото правоотношение длъжност при ответника – „Шофьор“ ;
- за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4980 лв., представляваща обезщетение за оставянето на ищеца без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 29.04.2015г. до 29.10.2015г., а при условията на евентуалност от отхвърляне на иска за отмяна на уволнението за незаконно се иска осъждане на ответника да заплати сумата от 415 лв., представляваща обезщетение за неизползван от ищеца платен годишен отпуск за времето от 01.05.2014г. до 29.04.2015г. – за 20 дни – правно основание на предявените искове – чл.128, т.2 от КТ и чл. 344, ал.1, т.1-3 от КТ вр. с чл.225, ал.1 от КТ вр. с чл.325, ал.1, т.1 от КТ и при условията на евентуалност предявеният иск е осъдителен и с пр.основание чл.224, ал.1 от КТ.
Твърди се от ищеца в ИМ, че с ответника са били в трудово правоотношение, считано от 01.05.2014г., на основание трудов договор № 32/10.05.2014г.,по силата на който ищецът е имал качеството на работник, а ответникът на работодател и заеманата от ищеца длъжност е била „шофьор“ и при договорено месечно трудово възнаграждение от 415 лв., когато със заповед № 23/29.04.2015г. трудовото правоотношение е било прекратено на основание – взаимно съгласие. Твърди се от ищеца, че не е подавал молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, поради което уволнението е незаконно, а издадената за това заповед незаконосъобразна. Твърди се, че от момента на възникване на правоотношението – 01.05.2014г. до издаване на обжалваната заповед – 29.04.2015г. работодателят не му е изплатил договореното възнаграждение от 415 лв. месечно или в общ размер от 4980 лв.При поддържане на фактически твърдения в горната насока се обосновава правен интерес от предявяване на осъдителен иск за осъждане на работодателя да му заплати дължимото ТВ, за отмяна на заповедта, с която е прекратено правоотношението му като незаконосъобразна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „шофьор“, както и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение за максималния 6 месечен период, а при условията на евентуалност – при неуважаване на искането за отмяна като незаконно на уволнението се поддържа осъдителен иск за заплащане от работодателя на дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск за посочения период и размер.
Доказателствените искания са за приемане на писмени доказателства, както и за допускане и назначаване на ССЕ с посочени задачи.
Копие от ИМ е връчена на ответника, който в срока по чл.131 от ГПК е депозирал писмен отговор, в който е направил и възражение за местна неподсъдност пред първоначално сезирания РС Пазарджик, което е уважено и производството по делото е изпратено по правилата на местна подсъдност на сезирания съд. В писмено отговор ответната страна оспорва иска и по основание, и по размер. Твърди се, че по молба на ищеца и за да не се запорира ТВ , поради дължими кредити, работодателят е предоставил на ищеца да ползва негова лична дебитна карта на управителя, в която регулярно са му били превеждани всички трудови възнаграждения и които се твърди, че лично ищецът е теглил. Не се оспорва твърдения от ищеца факт, че последния е работил при ответника на длъжността шофьор, но се твърди, че на 29.04.2015г. трудовото правоотношение между страните е било прекратено по взаимно съгласие , както и че към този момент всички дължими ТВ са му били изплатени.
Прави се искане за допълване на задачите на вещото лице по поисканата от ищеца ССЕ при посочване на конкретни въпроси, на които да отговори, както и се иска разпит на свидетели при довеждане при посочване на имената им, но без конкретизиране на обстоятелствата, които ще се установяват с тях.
Ищецът, редовно и своевременно призован, не се явява. Представлява се от пълномощник, който поддържа иска.
Ответната страна, също редовно и своевременно призована, не се явява представител по закон, представлява се по пълномощие от процесуален представител, който поддържа предявения писмен отговор.
По делото са приети писмени доказателства. Допусната и назначена е съдебно – счетоводна експертиза /по основна и допълнителна задача/ и е изслушано заключение на вещо лице.
В първото по делото с.з. по см. на чл.214, ал.1 от ГПК, проведено на 03.09.2015г. на основание посочения процесуален текст е допуснато изменение на размера на предявените искове в насока намаляване на поискания размер на иска по чл.128, т.2 от КТ – за неизплатено трудово възнаграждение; намаляване на претендирания размер на обезщетението по чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 от ГПК в размер на 1951 лв. и размера на евентуалния иск за присъждане на обезщетение по чл.224 от КТ до размер от 391 лв.
В с.з. от 20.10.22015г. , на основание чл.193, ал.1 от ГПК е открито производство по оспорване съдържанието на Заповед № 35 от 21.08.2015, на 7 бр. справки от НАП /от лист 35 до л.41 вкл./ и на справки по движение на банкова сметка от л.42 до 64 вкл..
Анализа на събраните по делото доказателства, преценени във връцка с фактическите доводи на страните, сочи на установено следното:
Не се спори между страните, че до издаване на обжалваната заповед са били в трудово правоотношение на основание сключен трудов договор № 32 от 10.05.2014г., по силата на който ищецът Б. Х. А. има качеството на работник, а ответното дружество [фирма], на работодател, при заемана от ищеца длъжност „шофьор“ и договорено дължимо месечно трудово възнаграждение в размер от 415,00 лв.
С обжалваната заповед № 23/29.04.2015г., е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ. Заповедта е връчена на ищеца лично на 29.04.2015г.
На 27.05.2015 г. между ищеца Б. Х. А. и [фирма] е сключен трудов договор № 150 от който е видно, че ищецът е започнал работа при това дружество на длъжността „шофьор“ след прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца с обжалваната заповед, което правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ със заповед № 138 от 16.06.2015г., и на която дата е връчена тази заповед на ищеца. Видно е от регистрационната карта на ищеца, че същият е регистриран в Дирекция Бюро по труда, като безработно лице, считано от 16.07.2015г. Видно е и от констатацията на трудовата книжка издадена на ищеца, че след прекратяване на трудовото правоотношение с [фирма] същият не е започнал работа при друг работодател към момента на приключване на устните състезания по делото.
След връчване на обжалваната заповед и след обжалването й от ищеца по съдебен ред с подаване на настоящата искова молба пред РС Пазарджик на 12.06.2015 г. и след получаване и на копие от исковата молба от ответника на 22.06.2015г. управителят на ответното дружество е издал последваща заповед № 35 от 21.08.2015г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно уволнение, поради неявяване на работа като от ищеца са искани обяснения и преди това е съставен констативен протокол.
Според изслушаната по делото основа и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза вещото лице сочи следното: вещото лице сочи, че се е запознало с материалите по делото, извършило е проверка в счетоводството на ответното дружество, както и в ТД НАП Офис Б. и е установило, че с уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ до НАП ответното дружество по електронен път е подало заявление с изх. № 01388153024001 от 29.04.2015г. за регистриране прекратяване на трудовия договор с ищеца. На 11.05.2015 г. е подадено ново уведомление с код „корекция“, с което е анулирано предходното уведомление. На 21.05.2015г. от ответника е подадено трето уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, с което отново се регистрира трудов договор си ищеца А., а на 21.08.2015г. ответникът е подал четвърто уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, с което отново прекратява трудовото правоотношение с ищеца.
От извършената проверка в счетоводството при ответника по разчетно-платежните ведомости за процесния период от месец май 2014г. до месец април 2015г. / до 28.04.2015г. включително/ вещото лице е установило, че на ищеца е начислена брутна работна заплата в размер на 3 241.01 лева. Според вещото лице осигурителния доход за 2014г. съвпада с работната заплата от 415 лв. Експертизата не е установила в счетоводството на ответника наличието на подписани молби от ищеца за ползване на платен годишен отпуск за 2014г. /за 20 работни дни/, както и заповеди на ръководителя за ползването им. Същото важи и за отпуска за 2015 г. от 7 работни дни. От изготвените от ответника разчетно-платежни ведомости липсва подпис на ищеца. Вещото лице сочи, че при тези данни на ищеца се дължи обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от възникване на правоотношението – 01.05.2014г. до 31.12.2014 в размер на 267.54 лв. и за периода от 01.01.2015г. до прекратяване на правоотношението – 28.04.2015г. от 123.48 лв. или общо обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 391.02 лв. Според експертизата размерът на дължимото обезщетение за оставане без работа на основание чл. 225, ал.1 от КТ е в размер на 2 336.47 лв., от които обезщетение в размер на 2 334.77 лв. по чл. 225, ал. 1 от КТ и 1.70 лв. по чл. 225, ал. 2 от КТ. За изчисляване на това обезщетение вещото лице е установило, че за част от процесния шестмесечен период след уволнението, а именно за периода от 27.05.2015г. до 15.06.2015г. ищецът е бил в трудови правоотношения с друго дружество – [фирма], през който период е получило възнаграждение в размер на 431 лв., поради което вещото лице е взело в предвид това обстоятелство, както и разпоредбата на чл. 228 от КТ за определяне на месечното възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно обезщетението получено от работника или служителя за пълнен работен месец преди уволнението.
Според допълнителното заключение на вещото лице към материалите по делото лист 42 до лист 65 е приложено извлечение от движението по дебитна карта, открита на името на ответното дружество за влекач с рег. [рег.номер на МПС] , която разпечатка не е на дебитната карта, от която са теглени суми от шофьорите в брой, а е извлечение от движението на сметки по дебитна карта № 21521316, с която са плащани разходите по пътуванията – такси, горива, мита и други за влекача с посочения регистрационен номер, които разходи според експертизата са в общ размер на 36782.17 лв. В справка № 2 от допълнителното заключение експертизата е извършила съпоставяне на пътните листове на ищеца с извършените тегления на парични средства от дебитна карта с № [банкова сметка], по която карта сметката е захранена общо със сумата от 24 403 лв., а е изтеглена сумата от 24 199.16 лв. В счетоводството на ответното дружество изтеглената сума е осчетоводена по следния начин- сумата от 3241.01 лв. за изплатена работна заплата на ищеца, сумата от 12 649.10 лв. командировъчни за ищеца и сумата осчетоводена по дебита на счетоводна сметка № 421 персонал, 609 други разходи. Разликата между двете суми е осчетоводена като разходи за банкови такси. Експертизата е извършила проверка и в НОИ Б. дали до 21.08.2015 г. работодателят е заплащал социални осигуровки за ищеца и в какъв размер и при проверката е установено, че осигурителните вноски и данък общ доход са заплащани от осигурителя с общи платежни нареждания за цялата фирма. Не са съставени отделни платежни нареждания за всеки работник поотделно, включително и за ищеца. В останалата част, касаеща получаването от ищеца на т.нар. детски надбавки съдът не кредитира в допълнителната експертиза, като неотносими към предмета на делото.
Така установеното сочи на следните правни изводи:
По правната квалификация на исковете и формата на обективното им съединяване: предвид фактическите твърдения на ищеца и поддържаното въз основа на тях искане за защита при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени конститутивни искове с пр.основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 и осъдителен по чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 от КТ и осъдителен иск по чл.128, т.2 от КТ, а при условията на евентуалност от неуважаване на конститутивния иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е предявен осъдителен с пр.основание чл.224, ал.1 от КТ.
По процесуалната допустимост на исковете – Исковете са предявени при спазване наличието на положителните процесуални предпоставки и при липсата на процесуални пречки за надлежното им упражняване, чрез подаване на редовна искова молба.
По същество: По иска с пр.основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ вр. с чл.325, ал.1, т.2 от КТ:
За да бъде уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ да се признае уволнението за незаконно, е необходимо да се установи, че не е налице взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, като в тежест на работодателя е да установи, че такова е било налице. На основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие, което основанеие във фактическия си състав изисква волеизявление - всяка от страните да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. При отправено предложение насрещната страна е длъжна в 7- дневен срок от получаването му да вземе отношение по него и да уведоми другата страна дали го приема, а ако не отговори в този срок се смята, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. В случая работодателят /чиято е доказателствената тежест в трудовия процес по арг. На чл.154, ал.1 от ГПК/ не проведе пълно доказване на наличието на основанието, на което е прекратено правоотношението, което прави обжалваната заповед незаконосъобразна. Основанието, на което е издадена обжалваната заповед предполага обективирано взаимно съгласие и от двете страни по договора за неговото прекратяване. Съгласието по см. на цитирания текст от КТ предполага обективиране на осъзнато волеизявление и от двете страни по правоотношението /така вж.Решение № 714/13.12.2010г. по гр.д.№ 68/2010г. на ВКС, 3г.о, постановено по реда на чл.290 от ГПК относно същността на съгласието/. Според решение № 4 от 21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че "при общите основания по чл. 325 КТ прекратяването на трудовото правоотношение не се извършва само по волята на една от страните, както е при другите основания, а то е резултат от съгласуваната им воля - в момента на прекратяването на трудовия договор или още при неговото сключване. Други от тези основания изразяват юридически събития или други обстоятелства, които правят прекратяването неминуемо и за двете страни. По тази причина страните не си дължат и предизвестие. Основанието по чл. 325, т. 1 КТ е взаимно съгласие на страните, което означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да съществува и това взаимно съглесие следва да е обективирано писмено и от двете страни и да касае всички съществени елементи по прекратяване на правоотношението, включително и считано от датата, на която това правоотношение се прекратява.
В случая с издаване на обжалваната заповед не означава съвпадане на волеизавленията на двете насрещни страни по трудовото правоотношение за прекратяване на трудовия договор помежду им. С такава последваща заповед следва само да се констатира настъпилия вече ефект и последица от съвпадане на волеизявленията, като издаването на заповедта няма този конститутивен ефект на прекратяване на правоотношението, което настъпва само и единствено към момента на съвпадане на двете волеизявление на страните по трудовото правоотношение, каквито волеизявления не се установиха да са обективирани и то по единствено и то нормативно установена форма за действителност в чл.325, ал.1 , т.1 от КТ – писмена форма. Не се установи обективиране на такова волеизявление и то в писмена форма, както от работодателя, така и от ищеца за прекратяване на съществуващото помежду им трудово правоотношение по взаимно съгласие.
Неоснователно е твърдението на ответника за липса на предмет на обжалване, при твърдение за т.нар. анулиране на обжалваната заповед и издаване на последваща такава, с която правоотношението е прекратено, но на друго основание – с налагане на дисциплинарно наказание на ищеца. На основание чл. 344, ал.2 от КТ работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение, но ако стори това най - късно до предявяване на иска от работника или служителя, в който случай възражението на ответника за липса на предмет би било основателно. Но в случая ответната страна не доказа, че обжалваната заповед е отменена по почин на работодателя и то към момент преди обжалването й относно законосъобразност в съда, поради което възражението е неоснователно. Ответната страна е получила копие от исковата молба и доказателствата на 22.06.2015г. и преди този процесуален момент не е представила доказателства обжалваната заповед да е отменена по почин на работодателя.
По изложеното предявеният конститутивен иск с пр.основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на обжалваната заповед № 23/29.04.2015г. е основателен.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ :
С оглед изхода от спора по главния иск основателен е и съединеният и обусловен от него иск- за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност- “шофьор“, при ответника.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225 от КТ :
За да бъде уважен същия, е необходимо да са налице следните предпоставки : незаконно уволнение; вреда, която в случая се съизмерява с пропуснато трудово възнаграждение за посочения срок; причинно- следствена връзка между двете. В случая тези елементи са налице в кумулативност. Обезщетението съдът определя съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ, като взема предвид последното брутно трудово възнаграждение на ищеца за месеца, предхождащ уволнението, като в случая, с оглед установения факт, че след уволнението ищецът е работил за периода от 27.05.2015г. до 15.06.2015г. работа при друг работодател / [фирма]/ при условията на чл.225, ал.2 от КТ вещото лице е изчислило дължимото възнаграждение на ищеца по чл.225, ал.1 вр. с ал.2 от КТ, поради което на ищеца следва да се присъди такова, в размера поддържано след изменението в с.з. от 03.09.2015г., а именно в поискания и поддържан размер от 1951 лв. , поради установен факта, че извън посочения период, но след издаване на обжалваната заповед е останал без работа, видно от извършената констатация в последното с.з. по даване ход на устните състезания на записванията от трудовата книжка на ищеца.
Поради предявяване и поддържане на иска по чл. 224, ал. 1 КТ при условията на евентуалност от неуважаване на конститутивнния иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ съдът не дължи произнасяне по евентуалния.
По иска за претендирано неизплатено трудово възнаграждение за процесния период – искът е основателен. По аргумент на чл.1, ал.2 от КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови. Трудовото правоотношение възниква по силата на предвидено в закона юридическо основание (юридически факт) и които основания са уредени изчерпателно в КТ.В случая ищецът изрично основава претенциите си на възникнало между страните трудово правоотношение и то на основание валидно сключен трудов договор до момента на издаване на обжалваната заповед, който факт не се оспорва от ответника. Следователно в тежест на ищеца е да установи, че за сочения спорен период е бил в трудови правоотношения с ответника и то на сочения юридически факт – валиден трудов договор за процесния период. С представянето на писмен трудов договор ищецът се легитимира и като страна по спорното материално правоотношение и в този смисъл и кредитор на претендираното вземане на насрещната престация по това правоотношение. Съществена характеристика на трудовото правоотношение е неговата възмездност, която е определяща до такава степен, че липсата й дисквалифицира връзката между страните като трудово-правна. Основно задължение на работодателя по трудовото правоотношение, съгласно чл. 128 КТ е заплащането в установените срокове на уговореното трудово възнаграждение за извършената от работника работа. Не са събрани доказателства, липсват данни, които да индицират, че ищеца не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор за сочения период. При този факт за ответника, в качеството му на работодател, е възникнало задължение за заплащане на уговореното трудово възнаграждение като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна сила /чл. 128 вр. чл. 242 КТ/. Съгласно чл. 242 КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден, като по силата на чл. 128 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника, уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.Разпоредбата на чл.270, ал.З КТ установява принципа на личното пряко заплащане на трудовото възнаграждение, което се удостоверява с подписа на работника върху нарочна ведомост или разписка.
По постановени по реда на чл.290 от ГПК въпроси, а именно – с решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б. Б., ВКС се е произнесъл по значението на материалноправния въпрос за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ. В цитираното решение ВКС е посочил, че освен по описаните в чл.270, ал.3 от КТ начини е допустими в рамките на съдебен процес по спор за дължимост на ТВ да се установи такова и с т.нар нарочен, случаен документ /така и решение № 746 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б. Б., също постановено по реда на чл.290 от ГПК ВКС/. По посочените въпроси е налице в подобна насока и решение № 141 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията К. Х., също по реда на чл.290 от ГПК, според което по силата на разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ получаването на тр. възнаграждения от работника се доказва с подписа му във ведомостта, както и срещу разписка. Носещите личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаване на суми от работодателя няма пречка да се приравнят по правна стойност на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 от КТ и според решението в тежест на получилия сумите /в случая ищеца/ по тези ордери е да установи и докаже основанието, на което ги е получил. С оглед на цитираната и задължителна съд.практика по основните спорни материален и процесуален въпрос следва извода за основателност на иска за заплащане на дължимо трудово възнаграждение за спорния период, тъй като работодателят не установи валидно заплащане на дължимо трудово възнаграждение, както в установените в чл.270, ал.3 от КТ правновалидно начини, така и чрез т.нар.случаен документ или разписка, според иразясненията в цитираната съд.пректика. Плащането на дължимото трудово възнаграждение от работодателя на ищеца и по договорения в трудовия договор начин предполага установяването пълно и главно от работодателя плащане на това спорно вземане периодично – ежемесечно и в договорения размер. Вещото лице е категорично, че във ведомостите липсва подпис на ищеца , удостоверяващ получаване от него на дължимото за процесния период трудово възнаграждение.
Неоснователно е позоваването на работодателя, че това възнаграждение и изплатено чрез преводи по банкова карта. Липсват доказателства, че посочената банкова карта е била в държане на ищеца и че той е теглил парични суми, в какъв размер, както и на какво основание, при данни от вещото лице, че по сочената от ответника банкова карта са извършвани разплащани я и за най- различни други основание – за такси и др. разходи, свързани с осъществяваната от ищеца дейност като „шофьор“.Съгласно чл.270, ал.1 и ал.2 от КТ мястото на изпълнение на задължението на работодателя за плащане на трудово възнаграждение е предприятието,където се извършва работата и тъй като се касае за търговец-това е седалището,където се намира управлението на дейността му, както и по арг. на ал.2 се заплаща периодично – всеки месец и/или авансово. За договорено различно от нормативно установеното липсват представени доказателства, вкл. и за заплащане на дължимото трудово възнаграждение чрез твърдения от ответника начин – чрез банкова карта. Ответната страна е тази , която дължи пълно доказване не само на факта на плащане, каквото няма установено, но и недвусмислено на основанието за плащане на всяка сума. Твърдението на ищеца за липса на платено възнаграждение е отрицателен за тази страна факт, поради което следва да се установи от работодателя. Ето защо, счетоводните записвания на последния не удостоверяват факта на плащане на дължимото възнаграждение за спорния период, тъй като се касае до едностранно извършени от задължената страна счетоводни записвания на благоприятен за тази страна факт. Счетоводните записвания по сметка 421 в счетоводството на ответника не могат да му послужат като доказателство,че на ищеца са изплатени дължимите трудови възнаграждения. Редовността на счетоводните записвания е обусловена от редовността на първичните счетоводни документи,които хронологично отразява./решение №88/11.06.2015г. на ВКС-ГК-Четвърто г.о. по гр.д.№4559/2014г. по реда на чл.290 ГПК/. Предвид изложеното по-горе, извършената по счетоводни данни рекапитулация ,коментирана в допълнителното заключение на ССЕ и то на база на извършени тегления от банкова карта при липса на данни кой е бил държателят на тази карта, както и кога и при какви обстоятелства и на какво основание и от кого са били теглени парични суми, няма материална доказателствена сила за установяване на твърдяното от ответника основание за плащане-за трудово възнаграждение.Аргумент за това е и голямото различие на изплатените суми спрямо дължимото трудово възнаграждение за процесния период, както и съдържащите се данни, че на база на движение на сметки по тази банкова карта е извършено като счетоводно записване изплащането на трудово възнаграждение и на друго лице, различно от ищеца. В тежест на работодателя е да докаже точното изпълнение, както по основание, така и по размер /решение №84 от 04.04.2013г. на ВКС-ГК-Четвърто г.о. по гр.д.№585/2012г. по реда на чл.290 ГПК/, което не се установи в процеса, поради което и предявеният при условията на кумулативност осъдителен иск по чл.128, т.2 от КТ следва да се уважи до изменения и поддържан от ищеца и установен от вещото лице размер от 3241 лв.
Протоколното определение, в частта, с която на основание чл.193, ал.1 от ГПК, е открито производство по оспорване истинността – съдържанието на Заповед № 35 от 21.08.2015 и на справки по движение на банкова сметка от л.42 до 64 вкл., следва да се отмени и постанови прекратяване на производството в тази част като недопустимо, тъй като се оспорва съдържанието на документи, които не са свидетелстващи, поради което по отношение на оспорените такива не стои въпроса за верността на съдържанието, а в останалата част /по отношение на 7 бр. справки от НАП, като своеобразни официални ел.документи/ - от л. 35 до л.41, оспорването следва да се признае за недоказано.
По разноските и дължимите държавни такси:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, с оглед изхода от спора ответната страна дължи на ищеца сумата от 800 лв. за заплатено адв.възнаграждение, съобразно представения списък с разноски по чл.80 от ГПК и предвид доказателства за реалното им изплащане – арг. т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът следва да заплати по сметка на РС- [населено място] сумата от общо 388,88 лв., от която : държавна такса по исковете- по двата неоценяеми по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ- в общ размер на 160, 00 лв. /по 80 лв. за всеки иск/ и по оценяемия по чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225 от КТ – 77,24 лв. и сумата от 129,64 лв. д.т. по оценяемия иск с пр.основание чл.128, т.2 от КТ. Ответната страна дължи и по сметка на РС Благоевград и сумата от 140 лв. заплатени от бюджетната сметка на съда разноски за вещо лице.
Водим от горното и на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, и чл. 78, ал.1 ГПК, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА УВОЛНЕНИЕТО ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ Заповед № 23/29.04.2015г. на Управителя на [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] предсталявано от управителя С. Т. Ч., с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, е прекратено трудовото правоотношение с Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община]
ВЪЗСТАНОВЯВА Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община] на заеманата до уволнението длъжност- “шофьор“, при ответника [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч..
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч., да заплати на Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община] сумата от 1931 /хиляда деветстотин тридесет и един/ лева, представляваща обезщетение за времето на оставане на ищеца без работа, поради незаконното уволнение, за срок от 6 /шест/ месеца, а именно- за периода 29.04.2015г.- 29.10.2015г.
Отменя, протоколно определение от 20.10.2015г., в частта, с която е открито производство по оспорване съдържанието на Заповед № 35 от 21.08.2015 и на справки за движение по банкова сметка – л.42 до 64 вкл. и прекратява производството по делото в посочената част и признава за недоказано оспорването на 7 бр. справки от НАП /от лист 35 до л.41 вкл./ .
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч., да заплати на Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община] сумата от 3241 /три хиляди двеста четиридесет и един/ лева, представляващо дължимо и неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.05.2014г. до 29.04.2015г.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч., да заплати на Б. Х. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [община] сумата от 800 /осемстотин/ лева, направени по делото разноски.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място] представлявано от управителя С. Т. Ч., да заплати по съответната сметка на Районен съд– [населено място], сумата от 366,88 /триста шестдесет и шест лева и осемдесет и осем стотинки/ лв. дължима държавна такса по предявените искове, както и сумата от 140 /сто и четиридесет/ лева изплатени от бюджетната сметка на РС Благоевград за възнаграждение за вещо лице по приетата ССЕ.

Решението може да се обжалва от страните в 2- седмичен срок от връчването му с въззивна жалба пред Благоевградския окръжен съд, а в прекратителната част има характер на определение и може да се обжалва с частна жалба в 1- седмичен срок от връчването му на страните пред БОС.


РАЙОНЕН СЪДИЯ: