Производството е с правно основание чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба от [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] и и адрес на управление [населено място], ул.“С., общ.Е. П., обл.С., представлявано от управителя Ш. Д. Б., чрез адв.С. Б., със съдебен адрес [населено място] ., ул.“К. К. против Наказателно постановление № 23-001489 от 10.05.2019 година на Директора на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, с което на дружеството-жалбоподател за административно нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.267, ал.1, вр. чл.270, ал.3 от КТ и на основание чл. 416, ал. 5 от КТ във връзка с чл. 414, ал. 1 от КТ е наложена имуществена санкция в размер на 10000 /десет хиляди/ лева.
С жалбата се твърди, че в издаденото НП не е описано нарушението според изискванията на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, излагат се доводи за съществени процесуални нарушения. Оспорва се възприетата фактическа обстановка. Иска се от съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното Наказателно постановление. Алтернативно се прави искане за намаляване на наложената санкция.
Жалбоподателят, редовно призован, не се явява, и не взема становище по същество.
Административнонаказващият орган, редовно призовани, не изпращат представител и не изразяват становище по същество.
Районна прокуратура -Б., редовно и своевременно призовани, не ангажират свой представител по делото и становище по жалбата.
Районният съд, след като съобрази доводите на страните, събраният по делото доказателствен материал и закона, установи следното:
По повод постъпили сигнали в Дирекция „Инспекция по труда- Софийска област” на 14.03.2019г. е извършена проверка от св.А. и П., служители в Дирекция „Инспекция по труда”, по спазване на трудовото законодателство от страна на дружеството – жалбоподател по седалище в [населено място], стопанисващо ф*, находяща се в [населено място], ул.“В.Л. Инспектирането е продължило по документи на 18.03.2019г. в Дирекция „Инспекция по труда С. Област”, за което същото е призовано с призовки от 14.03.2019г. На проверката присъствал управителя на дружеството и упълномощено лице Р. К., които представили част от вътрешнофирмената документация. При преглед на същата било установено, че дружеството има изготвени вътрешни правила за организация на работната заплата, като в същите било посочено, че заплата се изплаща до 5 –то число на месеца, следващ месеца, за който се начислява работна заплата, по същия начин било уговорено изплащане на възнаграждението и в индивидуалните трудови договори. От страна на жалбоподателя била представена и ведомост, от която се установило, че за м. февруари 2019г. са начислени заплати. В хода на проверката било установено, съгласно представена заповед, че жалбоподателят, в качеството си на работодател е наредил безсрочен престой за работещите във ф* в [населено място], посочено в представената заповед по длъжности /л.24/. Сред представените документи от страна на жалбоподателя липсвали разходни документи, удостоверяващи изплащане на възнаграждения на служителите във ф* в [населено място] за месец февруари 2019г., включително и на И. Я.. Констатираното било обективирано в протокол /л.19/, в който било дадено предписание за изплащане на възнагражденията и прието от проверяващите като нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.267, ал.1, вр. чл.270, ал.3 от КТ.За констатираното св.А. в присъствие на К., упълномощено лице, съгласно Пълномощно /л.25/ и св.П., съставила на 18.03.2019г. на дружеството – жалбоподател АУАН №23-001489 , затова, че към дата 06.03.2019г. в качеството си на работодател по смисъла на Параграф 1, т.1 от ДР на КТ не е изпълнил задължението си да изплати дължимите възнаграждения на работниците при престой за м.февруари 2019, посочени по длъжности в Заповед /л.24/ по местополагане на труда в [населено място], което било квалифицирано като нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.267, ал.1, вр. чл.270, ал.3 от КТ. АУАН е подписан и връчен лично на пълномощника, който като възражение посочил, че възнагражденията са неизплатени, поради липса на средства и производство по несъстоятелност.
Въз основа на този акт и след като счел възраженията за неоснователни, на 10.05.2019 година, Директора на Дирекция "Инспекция по труда Софийска област", като надлежно упълномощен представител на административнонаказващия орган, съгласно Заповед /л.58/ и Заповед №З-1086/28.09.2015г., е издал атакуваното Наказателно постановление, с което за допуснато административно нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.267, ал.1, вр. чл.270, ал.3 от КТ и на основание чл. 416, ал. 5 от КТ във връзка с чл. 414, ал. 1 от КТ е наложена имуществена санкция в размер на 10000 /десет хиляди/ лева. НП е връчено чрез известие за доставяне, на 23.05.2019 година.
В хода на съдебното производство са разпитани актосъставителя и свидетеля по акта, които поддържат написаното в АУАН и разясняват как е извършена проверката, кога, какво е констатирано.
Така възприетата фактическа обстановка се установява от показанията на актосъставителката А. и свидетеля П., които чрез показанията си установяват повода, начина на проверка, какво и как е констатирано. В тази насока са и приетите писмени доказателства, които са безпротиворечиви, относно подлежащите на доказване факти и установяват по несъмнен начин възприетата фактическа обстановка, като последователна и логични.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена от легитимирано лице в 7-дневен срок от връчване на наказателното постановление, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частичноснователна по следните съображения:
И АУАН и атакуваното НП са издадени в съответствие с императивно установената за това процедура и от компетентен орган, в каквато насока по делото са представени безспорни доказателства. Видно от приложените заповеди, се установява материалната и териториална компетентност, както на актосъставителя, така и на издателя на НП. От друга страна компетентността на актосъставителя произтича от разпоредбите на чл. 21, ал. 4, т. 3 вр. ал. 2 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (приет с ПМС № 2 от 13.01.2014 г. Обн. ДВ. бр. 6 от 21 Януари 2014 г.), поради което и възраженията в тази насока са неоснователни. Както в акта, така и в НП е отразено, че административнонаказателното производство е започнало със съставяне на акт за установяване на административно нарушение. В АУАН и НП подробно, точно и ясно са посочени всички индивидуализиращи нарушителя елементи, съгласно Търговския закон - име и фирма на търговеца, неговото седалище и адрес на управление и представляващото го физическо лице. Наличието на тези елементи са достатъчни, за да се приемат за спазени строго формалните изискването на чл. 42, ал.1, т.6 от ЗАНН и чл. 57, ал.1, т.4 от ЗАНН, като се съобрази, че в казуса се касае за констатирано административно нарушение, осъществено от Е.. В конкретния случай АУАН е съставен от Е. А., на длъжност "Началник на отдел АИПО" в Д "ИТ Софийска област", която се явява материално компетентна за това и дава пълно описание на нарушението и обстоятелствата, при които същото е извършено. В тази насока са и показанията на свидетеля П., който е участвал при извършване на проверките по документи и констатиране на нарушението. Възприетите факти по отношение констатираното се установяват и чрез анализ на събраните и приети писмени доказателства. По съществото си те не се оспорват и от страна на дружеството, което чрез своя пълномощник е посочил единствено че не са изплащани поради липса на средства. Издадения в съответствие с процесуалните норми акт е редовен и като такъв се явява правно основание за издаване на обжалваното НП. Съдът счита, че не са налице формални предпоставки за отмяна на НП, тъй като при реализирането на административнонаказателната отговорност на дружеството не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до опорочаване на производството, поради което неоснователни се явяват възраженията на защитата на дружеството в тази насока.
С оглед установеното по делото от фактическа страна съдът намира за безспорно установено извършването от жалбоподателя на вмененото му нарушение по чл. 128, т.2 от КТ, вр. чл.267, ал.1 от КТ. Разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ предвижда задължение за работодателят в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение на своите работници. От друга страна съгласно разпоредбата на чл.267, ал.1 от КТ, възнаграждение се дължи и по време на престой по вина на работодателя. В конкретния случай не е спорно, че [фирма] е работодател по смисъла на Параграф , т.1 от ДР на КТ, тъй като именно то е юридическото лице, което самостоятелно наема работници и служители по трудово правоотношение. Безспорно в хода на съдебното производство бе установено и че, съгласно нарочна заповед на дружеството е бил обявен престой за определени длъжности във фабриката в Б., като служителите на тези длъжности, сред които и Я. са имали сключен с дружеството –жалбоподател и действал трудов договор, както и по какъв начин и кога се изплаща възнаграждението на работниците. От представената ведомост се установява, че на посочните работници не е изплатено възнаграждение, както и върху ведомостите липсва подпис. Това бездействия на работодателя попълва състава на нарушението по чл.128, т.2, от КТ, както правилно е приел наказващия орган . От друга страна при доказан престой за месец февруари 2019 се установява и приетото, че за този период на служителите, за които е обявен такъв се е дължало възнаграждение, до 5-то число на месеца, поради което и правилно е прието, че нарушението е извършено на 06.03.2019г. Данните за наличие на валидно трудово правоотношение се установяват от своя страна от представения трудов договор, както и от показанията на разпитаните свидетели и приложените ведомости. От всички събрани доказателства се установява, че за м. февруари 2019, когато е обявен престой по вина на работодателя за изрично посочени длъжности във Ф* в [населено място] не са изплатени възнаграждения на работниците, заемали тези длъжности. Това обстоятелство не се оспорва и от управителя на дружеството. Предвид изложеното съдът приема, че в настоящото производство по безспорен начин се установи, че от обективна страна дружеството жалбоподател е осъществило нарушението за което е санкционирано. В тази насока са категоричните показания на свидетелите по акта, както и самият АУАН, чиято презумптивна доказателствена сила не бе опровергана със събраните доказателства в процеса. Този извод на съда не се променя и от представените доказателства за неплатежоспособност на дружеството. Липсата на средства не може да обоснове отпадане на отговорност, а единствено може да бъде ценено при определяне на наказанието.Предвид обстоятелството, че отговорността на юридическите лица е обективна /безвиновна/, субективната съставомерност на деянието не следва да бъде обсъждана.
От друга страна съдът намира, че по делото правилно е определен и субекта на отговорност: По силата на чл.83 от ЗАНН, в предвидените в съответния закон, указ, постановление на Министерския съвет или наредба на общинския съвет случаи на юридически лица и еднолични търговци може да се налага имуществена санкция за неизпълнение на задължения към държавата или общината при осъществяване на тяхната дейност. В случая, такава отговорност е предвидена в Кодекса на труда. Съобразно чл.414, ал.1 от КТ, работодател, който наруши разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба. Разпоредбата е част от раздел ІІ към глава деветнадесета от Кодекса на труда „Контрол за спазване на трудовото законодателство и административно наказателна отговорност за неговото нарушаване“. Установените от наказващия орган факти не са оспорени от санкционираното лице и от събраните по делото доказателства категорично се установява нарушената от дружеството-работодател разпоредба на трудовото законодателство .
При тази законова регламентация, без съмнение са налице предпоставки за реализиране на обективната административнонаказателна отговорност на работодателя – юридическо лице, което не е изпълнило задължението си да изплати по време на престой уговореното трудово възнаграждение на работниците за м.02.2019г. Както се посочи по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КТ юридическото лице има качеството на работодател, щом самостоятелно наема лица по трудов договор, и съобразно санкционната разпоредба на чл.414, ал.1 от КТ именно като работодател носи административнонаказателна отговорност за нарушение на разпоредбите на трудовото законодателство и може да се ангажира неговата отговорност. В този смисъл следва да се тълкува препращащата разпоредба на чл.83 от ЗАНН. Възможността за работника да предяви иск срещу работодателя за заплащане на дължимите суми не изключва тази за реализиране на административнонаказателната отговорност на работодателя, при осъществен състав на административно нарушение, както е в случая. Изводите на съда за доказаност на нарушението не се променят и от обстоятелството, че едновременно е издадено и задължително предписание от контролните органи. Видно от протокол, отделен от АУАН, на жалбоподателя е дадено задължително предписание за изплащане на неизплатените трудови възнаграждения, което обаче не се отразява на съставомерността на деянието. По настоящото дело основание за налагане на административна санкция е неизплащането на трудовите възнаграждения на служителите, за които е обявен престой при настъпила вече дължимост. Даденото предписание е имало за цел отстраняване на констатираното нарушение, но то не заличава факта на извършване на нарушението и не прегражда възможността за осъществяване на административнонаказателно производство и ангажиране на административнонаказателната отговорност на нарушителя.
След като правилно е квалифицирал процесното нарушение на основание чл. 414, ал.1от Кодекса на труда административнонаказващият орган е наложил на дружеството-жалбоподател наказание „имуществена санкция” в размер на 10000 лева.
Съдът обаче намира, че при индивидуализиране на наказанието административнонаказващия орган е допуснал нарушение на чл.27 от ЗАНН.
Предвидената в чл. 414 ал. 1 от Кодекса на труда санкция е в размер от 1500 до 15 000 лв.Съгласно чл. 27 ал. 2 от ЗАНН, при индивидуализация на наказанието, наказващият орган следва да вземе предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. В конкретния случай административнонаказващият орган, определяйки „имуществената санкция” в размер на 10000 лева не е отчел, че по преписката липсват каквито и да било данни, сочещи нещо различно от това, че процесното нарушение е първо такова за нарушителя. Липсват мотиви за определения размер, който според настоящия състав е прекалено завишен. В конкретния случай, като се отчете тежестта на нарушението, довело до лишаване на служителите, които са икономически по-слабата страна, от средства за издръжка и задоволяване на нормалните човешки потребности, както и изминалият период от време, през който това неправомерно състояние е продължило, съдът счита, че размерът на имуществената санкция следва да бъде определен над минималния предвиден от законодателя, при съобразяване разбира се и доказателствата, че дружеството е обявено в неплатежоспособност. Същевременно задължение на АНО е да обоснове фактите, които налагат определяне на имуществена санкция в съответен размер, което в процесната хипотеза не е било сторено, като настоящият състав счита, че за постигане целите по ЗАНН следва имуществената санкция да бъде определена в размер от 2 500 лева, което ще съответства в най-пълна степен на установените факти по делото, а доводите за минимален размер на санкцията съдът намира за неоснователни. Това налага наказателното постановление да бъде изменено, като бъде намален размерът на имуществената санкция по указания начин.
За пълнота следва да бъде посочено, че според, настоящия съдебен състав не са налице основания за приложение на специалния състав на чл.415в, регламентиращ отговорността за маловажно нарушение и изключващ приложимостта на общата разпоредба на чл.28 от ЗАНН. Предпоставки за приложение на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН следва да се преценява от гледна точка признаците за маловажност, очертани в състава на нормата на чл.415в от КТ: нарушението да е отстранимо веднага след установяването му по реда на Кодекса на труда и от него да не са настъпили вредни последици за работници и служители. Отсъствието на която и да е от кумулативно предвидените предпоставки изключва приложимостта на привилегирования състав. В случая санкционираното дружество не е отстранило нарушението веднага след установяването му. Няма данни това да е извършено и към настоящия момент. Неизплащането на дължимото трудово възнаграждение по време на престой за извършена работа и то в един продължителен период от време, какъвто е настоящия случай, неминуемо е довело до неблагоприятни последици за всеки от работниците. Ето защо съдът намира, че случаят изключва приложимостта на чл. 415в, ал. 1 от КТ.
Мотивиран от горното и на основание чл. 63, ал.1 пред. 2 от ЗАНН, Благоевградският районен съд

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 23-001489 от 10.05.2019 година на Директора на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, с което на [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] и и адрес на управление [населено място], ул.“С. общ.Е. П., обл.С., представлявано от управителя Ш. Д. Б. за административно нарушение на чл. 128, т. 2, вр. чл.267, ал.1, вр. чл.270, ал.3 от КТ и на основание чл. 416, ал. 5 от КТ във връзка с чл. 414, ал. 1 от КТ е наложена имуществена санкция в размер на 10000 /десет хиляди/ лева, като НАМАЛЯВА размера на наложената имуществена санкция на 2500 (две хиляди и петстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд – Благоевград в 14-дневен срок от съобщаването му на страните

РАЙОНЕН СЪДИЯ: