и за да се произнесе, взе предвид следното:
I. Обстоятелства по производството.
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).
Образувано е въз основа на искова молба, подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район „М.“, район[жк], , със законен представител Д. К. К., чрез пълномощника адв. В. Н. против С. В. Н., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ул. „“ № .
Ищецът твърди, че се е намирал в облигационно правоотношение с ответника, произтичащо от Договор за мобилни услуги от 12.02.2018г. с предпочетен номер +359895423806, който бил сключен за срок от 24 месеца по абонаментен план Интернет +16,99 и стандартен месечен абонамент в размер на 16,99 лв. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по посочения договор за мобилни услуги, като не бил заплатил в срок дължимата сума за месечни абонаментни такси в общ размер на 30,69 лв. за отчетен период 12.02.2018г. - 14.03.2018г. Навежда, че предвид неплащането в срок на цената на месечните абонаментни такси прекратил едностранно горепосочения договор за мобилни услуги. Заявява, че предвид прекратяването на договора за мобилни услуги, на основание т. 11 ОУ ответникът дължал неустойка в размер на 42,48 лв., която не надвишавала трикратния размер на стандартния месечен абонамент. Излага, че на 12.02.2018г. по повод на горепосочения договор за мобилни услуги предоставил на ответника на преференциална цена устройство марка HUAWEI Telenor 4G MiFi. Сочи, че вследствие на неизпълнението по договора за мобилни услуги с предпочетен номер +359895423806, ответникът дължал сума в размер на 100,77 лв., представляваща разликата между цената на устройството без абонамент и заплатената при предоставяне на устройството преференциална цена и начислена във фактура №[ЕГН] /15.5.2018г. Навежда, че за общата дължима от ответника сума от 173,94 лв. по ч. гр. д. № 633/2020г. на РС – Благоевград е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е била връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 5 ГПК.
Ответникът, чрез особения си представител, оспорва изложените в исковата молба фактически твърдения. В тази връзка оспорва изцяло ищцовата претенция - както в частта за дължима сума за абонаментна такса за месец февруари и март 2018г., така и за начислената неустойка и за разликата в стойността на предоставения мобилен апарат.
По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство е установителна искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За вземаното по така предявения установителен иск е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 3370 от 15.04.2020г. по ч. гр. д. № 633/2020г. на Районен съд – [населено място]. Заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 5 ГПК.
II. Фактически и правни изводи.
1. Относно допустимостта на предявения установителен иск:
Предявеният установителен иск е процесуално допустим. Същият изхожда от легитимирано лице, депозиран е пред компетентния съд и в законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК
2. Относно основателността на предявения иск:
Уважаването на разглежданата искова претенция е предпоставено от кумулативното наличие на следните изисквания: 1/ наличието на валидно облигационно правоотношение, породено от процесния договор за мобилни услуги и предоставяне на процесното мобилно устройство по повод на него, по силата на който ищецът има качеството на доставчик на мобилни услуги, а ответникът – на потребител на мобилни услуги; 2/ реалното предоставяне от ищеца на ответника на мобилни услуги за посочения период; 3/ настъпване на падежа на задължението на потребителя на мобилни услуги, касаещо заплащане на цената на месечните абонаментни такси; 4/ размерът на цената на месечните абонаментни такси, неустойката за предсрочно прекратяване и разликата между цената на предоставено устройство HUAWEI Telenor 4G MiFi без абонамент и заплатената при предоставяне на същото преференциална цена, и 5/ неизпълнение на корелативното задължението на потребителя за заплащане стойността на доставените мобилни услуги.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна следва да установи наличието на първите четири от посочените изисквания. А в случай, че това бъде сторено, ответникът трябва да проведе доказване относно погасяването на своето задължение.
Именно в контекста на тези принципни положения трябва да се потърси и разрешението на фактическите и на правните проблеми, които поставя разглежданият казус.
С цел да установи първото от горевизираните условия за уважаване на иска, ищецът представи с исковата молба копия от Договор за мобилни услуги от 12.02.2018 година между [фирма] и С. В. Н.; Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни и корпоративни клиенти от дата 12.02.2018 година; Декларация-съгласие от дата 12.02.2018 година. Особеният представител на ответника поиска ищецът да представи в оригинал горепосочените документи, като по реда на чл. 183 ГПК с определението по чл. 140 ГПК от 22.07.2021г. бяха изискани и оригиналите на същите. Ищецът, в указания му от съда срок, представи оригиналите на процесните документи. Съдът с протоколно определение от 21.02.2022г. прие като доказателства по делото представените от ищеца оригинали. Във връзка с оспорването на особения представител на ищеца, че ответникът не е положил подписите си на гореизброените документи бе назначена и съдебно-графическа експертиза.
Посредством заключението на допуснатата съдебно-графическа експертиза, което не е било оспорено от страните, се установява, че подписите, положени за „подпис на абоната“ и „подпис на потребителя“ върху процесните Договор за мобилни услуги от 12.02.2018 година между [фирма] и С. В. Н.; Приложение-ценова листа за абонаментни планове за частни и корпоративни клиенти от дата 12.02.2018 година, както и ръкописният текст, изписан в частта "С. В. Н." от името С. В. Н., ЕГН [ЕГН] в оригинала на Договор за мобилни услуги, сключен между [фирма] и С. В. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „Бор" №9, от 12.02.2018 год. са изписани именно от ответника С. В. Н..
Следователно страните по делото са били обвързани от правна сделка, имаща за предмет продажба на далекосъобщителни услуги с доставчик – ищцовото дружество, и потребител – ответната страна, както и предоставянето на мобилно устройство (апарат) марка HUAWEI Telenor 4G MiFi.
Същинският спор в настоящото производство е концентриран относно това дали е имало реално предоставяне от ищеца на ответника на мобилни услуги за процесния период. В тази връзка е необходимо да се съобрази следното:
С цел да докаже извършване на процесната доставка и съответно да установи размера на цената на мобилните услуги, ищцовото дружество е представило 3 броя фактури с начислени текущи за периода задължения, а именно: фактура № [ЕГН] от 15.02.2018г. за периода 12.02.2018г. – 14.02.2018г. на стойност 18,82 лв. с ДДС; фактура № [ЕГН] от 15.03.2018г. за периода 15.02.2018г. – 14.03.2018г. на стойност 36,71 лв. с ДДС; фактура № [ЕГН] от 15.05.2018г. за периода 15.04.2018г. – 14.05.2018г. на стойност 173,94 лв. с ДДС. Последната издадена фактура от 15.05.2018г. представлява окончателна (крайна) фактура. В тази крайна фактура била посочена обща дължима сума от 173,94 лв., от които 143,25 лв., определени като неустойки за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги и 30,69 лв. задължения за предходен период с ДДС. От съдържанието на фактурите става ясно, че за техен издател фигурира ищецът, а за получател на услугите – ответникът, като фактурите не са подписани за получател.
От съдържанието на общите условия /ОУ/ на ищеца [фирма] за взаимоотношенията му с потребителите на мобилни телефонни услуги /чл. 23, б. "б"/ претендираните от ищеца като незаплатени и падежирали преди прекъсването на изходящите обаждания на ответника месечни абонаменти се дължат авансово, т. е. същите следва да се предплащат ежемесечно от потребителя, за да му се осигури през следващия месец от страна на ищцовото дружество достъп до услугите, за които е бил сключен индивидуалният договор за мобилни услуги. В тази месечно дължима абонаментна такса се включват разходите на ищеца за поддръжка на мрежата. Няма доказателства същата да е била предплатена, както и да е заплатена в 18-дневен срок, според чл. 27 от ОУ, приложими към договора. За точно изпълнение на последния е необходимо първоначално изпълнение от страна именно на ответника и едва като последица от това се поражда корелативното задължение на ищеца за изпълнение чрез предоставяне на достъп и услуги в мрежата на мобилния оператор. Доколкото се установи към процесния период съществуваща и валидна облигационна връзка по силата на сключения между страните договор и, отделно от това, не се доказа валидно изпълнение на първичното авансово парично задължение от страна на ответника съобразно доказателствената тежест за установяване на този факт, която е негова, се налага да се направи извод за дължимостта на въпросните такси поради неизпълнение на това парично задължение в посочения размер от 30,69 лв.
Искът се явява неоснователен относно разликата от 30,69 лв. до пълния претендиран размер от 173,94 лв., т.е. за сумата от 143,25 лв. В тази връзка следва да се посочи, че сумата от 143,25 лв. представлява неустойки за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги. Неустойките, претендирани от ищеца, са регламентирана в нарочна клауза, фигурираща в договора за мобилни услуги, според която: „В случай на прекратяване на настоящия договор през първоначалния срок, за която и да е СИМ-карта/номер, посочен/а в него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта/номер до края на срока на договора, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.“
Тази уговорка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД).
Според константната съдебна практика (вж. Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г., Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. и Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г. – и трите, постановени от състави при II т. о. на ВКС), съдът е длъжен служебно да следи за съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови клаузи. Задължението да съблюдава служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността ѝ.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1 от 2009 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, създадена след неговото приемане (вж. например Решение № 234 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г., III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки отделен случай към момента на сключването на договора.
Логическата конструкция, върху която се базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката; вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на определянето ѝ – като глобална сума или процент от главницата; базата за нейното начисляване – съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите; наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. Решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., II т. о. на ВКС, Решение № 74 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142 от 12.03.2011 г. по т. д. № 336/2010 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., I т. о. на ВКС).
Няма съмнение в практиката, че при договорните правоотношения със сукцесивен (продължителен във времето) характер клаузата, даваща възможност за претендиране под формата на неустойка на всички оставащи вноски/такси до края на договора, след неговото прекратяване и след като е отпаднало насрещното задължение на кредитора да предоставя ползването на съответната вещ или услуга, е нищожна точно заради колизията ѝ с добрите нрави (вж. Решение № 193 от 09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., Решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. и Решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г. – и трите, постановени от състави при I т. о. на ВКС).
В сега разглежданата хипотеза уговорената неустойка е предвидена точно за случай, при който доставчикът на далекосъобщителните услуги има възможност, при каквато и да е форма на неизпълнение на договорните задължения на абоната, да прекрати едностранно облигационноправната връзка помежду им, да преустанови предоставянето на съответните услуги и въпреки това да получи всички месечни такси до редовния краен срок на сделката. Тази неустойка обезпечава всякакви форми на неточно изпълнение от страна на абоната. Формирането на размера на неустойката е конструирано чрез сборуване на уговорените пълни месечни такси до края на договора, които се дължат без доставчикът да предоставя каквито и да било услуги. Следователно на практика е възможно да се достигне до ситуация, при която и заради най-малкото отклонение от договорните си задължения абонатът да дължи под формата на неустойка цялата стойност на уговорените услуги, без реално да ги е ползвал. По този начин доставчикът ще получи имуществена облага от насрещната страна, без да предоставя ползването на услугите и то в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен (т. е. ако ги беше предоставил).
Тези характеристики на неустойката в конкретния казус, преценени на плоскостта на принципните критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че уговорената между страните неустоечна клауза е натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и обезщетителен ефект. Така се стига и до логичния извод, че процесната неустойка пряко нарушава принципа на справедливостта и е предпоставка за неоснователно обогатяване на доставчика на далекосъобщителните услуги, за сметка на абоната, което противоречи на добрите нрави.
Затова сумата от 143,25 лв., за която се отнася неустойката, не се дължи от ответника-потребител.
При това положение и доколкото в рамките на настоящото производство беше констатирано, че процесната неустоечна клауза противоречи и на добрите нрави, което влече изначалната ѝ нищожност, тя изобщо не може да породи материалноправните последици, към които е ориентирана.
Следва да се изтъкне, че доколкото в случая преценката за нищожността на клаузата за неустойка следва да се направи към момента на сключване на договора, а не към настоящия момент, то имайки предвид всичко изложено до тук, следва да се приеме, че процесната неустойка по договора за мобилни услуги от 12.02.2018г. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Следва да се подчертае, че не може да се санира изначално нищожната клауза за неустойка.
В обобщение се налага изводът, че предявеният установителен иск е основателен за размера от 30,69 лв., като следва да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 173,94 лв.
Относно разноските:
При този изход от делото и двете страни имат право на разноски. Искане за присъждане на разноски е направено само от ищеца. Право на разноски има и ответникът, но той е бил представляван от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, поради което няма и направено искане в тази насока, като и няма доказателства за реално сторени съдебно-деловодни разходи. Следва да се има предвид, че съобразно възприетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е необходимо да бъде извършено диференцирано произнасяне както по отношение на разноските в заповедното производство, така и досежно тези, касаещи настоящото исково дело. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца съразмерно с уважената част на предявените искове, се дължат разноски в заповедното производство в общ размер на 67,93 лв. и в исковото производство в общ размер на 110,28 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – [населено място], Гражданско отделение, Осми състав

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че С. В. Н., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ул. „“ № дължи на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район „М.“, район[жк], , със законен представител Д. К. К., следната сума, която е била предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 3370 от 15.04.2020г., издадена по ч. гр. д. № 633/2020г. на Районен съд – [населено място], а именно:
- 30,69 лв. /тридесет лева и шестдесет и девет стотинки/ – главница, представляваща незаплатени суми за абонаментни такси, неустойки и сума за мобилни устройство по Договор за мобилни услуги от 12.02.2018г. с предпочетен номер +359895423806, както следва: 30,69 лв. неплатени месечни абонаментни такси за отчетен период 12.02.2018г. - 14.03.2018г., 42,48 лв. неустойка, която не надвишава трикратния размер на стандартния месечен абонамент, и 100,77 лв. представляваща разликата между цената на предоставено устройство HUAWEI Telenor 4G MiFi без абонамент и заплатената при предоставяне на същото преференциална цена, които задължения са индивидуализирани в следните фактури: № [ЕГН]/15.02.2018г., претендирана в размер на 12,80 лв.; № [ЕГН]/15.03.2018г., претендирана в размер на 17,89 лв.; и №[ЕГН]/15.05.2018г., претендирана в размер на 143,25 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 03.04.2020г., до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 173,94 лв. /сто седемдесет и три лева и деветдесет и четири стотинки/.
ОСЪЖДА, С. В. Н., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ул. „“ № да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], район „М.“, район[жк], , със законен представител Д. К. К. следните суми:
- 67,93 лв. /шестдесет и седем лева и деветдесет и три стотинки/ – представляваща общ размер на разноските, дължими за заповедното производство (ч. гр. д. № 633/2020г. на РС – [населено място]), и
- 110,28 лв. /сто и десет лева и двадесет и осем стотинки/ – представляваща общ размер на разноските, дължими за исковото производство (гр. д. № 2326/2020г. на РС – [населено място]).
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – [населено място] в двуседмичен срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се подава чрез Районен съд – [населено място].

РАЙОНЕН СЪДИЯ: