и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 203, ал. 1 и сл. от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл./.

Образувано е по искова молба от П. Е. Г., с ЕГН *, с постоянен адрес : Г. С., ул. „. З. № 4, подадена Ч. проц. му представител – А. В. К.- .... – АК – П. със С. адрес : Г. П. ул. “..., срещу А. “Митници”, със седалище и адрес на управление : Г. С., ул. “..., представлявана от Директора, за заплащане на сумата от 20 166. 00 лв. /двадесет хиляди сто шейсет и шест лева/, представляваща дължимо обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., за срок от 6 месеца, а именно за периода 25.02. 2019г.- 25.08.2019г., в който ищецът не е бил на държавна или друга служба поради незаконното му уволнение, извършено със Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „., отменено по С. ред с Решение № 10612/ 31.07.2020г. пост. по адм. д. № 2235/ 2020г. по описа на Върховния административен съд /ВАС/ на Република България, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на подаване на исковата молба- 11.12.2020г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че със Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „., връчена на ищеца на 25.02.2019г., считано от посочената дата, служебното му правоотношение на заеманата до момента длъжност – “Началник на митница“ в Митница Пловдив е прекратено поради наложено дисциплинарно наказание “уволнение“. Същото е било обжалвано по С. ред пред Административен съд – Б., като по депозираната от Г. жалба, е било образувано адм. д. № 225/ 2019г. по описа на съда. С Решение № 1739/ 29.07.2019г. пост. по посоченото адм. дело, съдът е отхвърлил жалбата на оспорващия срещу уволнителната заповед. Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано пред ВАС, като с влязло в сила на 31.07.2020г. Решение № 10612/ 31.07.2020г. пост. по адм. д. № 2235/ 2020г., по описа на ВАС, V отд., решението на Административен съд – Б. е отменено, като решавайки спора по същество, касационната инстанция е отменила Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „.. Въз основа на това, ищецът подал молба за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност на 13.08.2020г., като със Заповед № 3696/ 13.08.2020г. на Директора на А. „., същият е възстановен на заеманата длъжност - “Началник на митница“ в Митница П. считано от 13.08.2020г., с основна месечна заплата – 3 361. 00 лв. Впоследствие, със Заповед № 3703/ 14.08.2020г. на Директора на А. „., считано от същата дата е прекратено отново служебното правоотношение на Г., поради съкращаване на длъжността, което е предмет на друго завадено дело – адм. д. № 760/ 2020г. по описа на настоящия съд. За процесния период от време 25.02.2019г.- 25.08.2019г., ищецът твърди, че не е бил на държавна или друга служба, не е получавал никакви доходи, поради което с настоящия иск цели присъждане на обезщетение в размер на 20 166. 00 лв., за срок от 6 месеца, заради незаконното му уволнение, признато за такова от съда, изчислено въз основа на получаваната от ответника основна заплата, за заеманата длъжност, към момента на признаването на уволнението за незаконно. Претендират се и сторените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът, лично и с проц. си представител – А. К. - Бучкова поддържа предявения иск. Развива допълнително доводи за уважаването му в депозирани писмени бележки.

Ответникът по иска – А. „., в съдебно заседание, в писмен отговор, и в представени писмени бележки, Ч.. проц. си представители– юрк. А. и И. оспорва иска и по основание, и по размер. Твърди се, че за процесния период от 6 месеца ищецът не бил останал без работа, като се сочи и, че приложима в казуса за определяне на евентуално дължимото му се обезщетение, следва да бъде основната му заплата, към датата на прекратяване на служебното правоотношение, а не към признаването му за незаконно. Моли се съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. При условията на евентуалност, и в случай на уважаване на иска, се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца.

Представителят на О. П. – Б. изразява становище за основателност на предявения иск, поради което пледира той да бъде уважен.

Административен съд - Б., след като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното :

Няма спор между страните, а и това се установява от представените еднопосочни писмени доказателства че : със Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „., връчена на ищеца на 25.02.2019г., считано от посочената дата, служебното му правоотношение на заеманата до момента длъжност – “Началник на митница“ в Митница Пловдив е прекратено, поради наложено дисциплинарно наказание “уволнение“; уволнението е оспорено по С. ред, като с влязло в сила на 31.07.2020г. Решение № 10612/ 31.07.2020г. пост. по адм. д. № 2235/ 2020г., по описа на ВАС, V отд., е отменена Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „.; ищецът е подал на 13.08.2020г. молба за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като със Заповед № 3696/ 13.08.2020г. на Директора на А. „., същият е възстановен на заеманата длъжност - “Началник на митница“ в Митница П. считано от 13.08. 2020г., с основна месечна заплата – 3 361. 00 лв.; на ищеца до момента, ответникът не е изплатил обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. /л. 4- 21 от делото/.

Видно от Писмо изх. № 10-00-53#1/ 08.01.2021г. на Зам.- директора на ТД на НАП - С. и Писмо изх. № 3551#1/ 02.03.2021г. на Директора на офис Б. при ТД на НАП - С. за процесния период, липсват вписани в НАП данни за сключени от името на ищеца трудови договори, респ. започната работа по служебно правоотношение; за периода м.02.2019г.- 01.2020г. лицето се е осигурявало на основание чл. 40, ал. 5 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/ - внасяло е “задължителни здравноосигурителни вноски“; липсват данни да е вписан ищецът като осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО; липсват подавани от Г. годишни данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, респ. данни за изплатени му доходи, подадени от осигурители; не е декларирано започване или прекъсване на дейност като самоосигуряващо се лице с кодове 12, 13 или 14 /л. 43, 44, 67 от делото.

Видно от разпечатки от Търговския регистър, воден от А. по вписванията, направени от ответника, ищецът е бил вписан като управител и съдружник на две дружества – ..““ ЕООД и “...“ ЕООД, като в справката не се сочи за кой период се отнасят вписаните данни в ТР /л. 52 от делото/.

От изслушаната, неоспорена от страните, съдебно- счетоводна експертиза, изготвена от вeщото лице Д. Д., чието заключение съдът възприема като компетентно, безпристрастно и кореспондиращо с останалия доказателствен материал /налице е само една критична бележка от съда, която ще бъде изложена по- долу в мотивите относно размера на исковата претенция/ се установява, че достигнатият среден размер на основна заплата за длъжността “Директор Териториална дирекция“ в А. „. към 31.07.2020г. за притежаваната от ищеца 3 степен, е в размер на 3 492. 50 лв., което за процесния период, е равно на сумата от 20 955. 00 лв. Дължимото се на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., изчислено според получаваната основна заплата към датата на прекратяване на служебното му правоотношение- 3 201. 00 лв., общо за периода, възлиза на сумата от 19 206. 00 лв., а същото изчислено според основната заплата на ищеца, към датата на възстановяването му на длъжност, вписано и в акта за това, е в размер на 3 361. 00 лв., или общо за периода- 20 166. 00 лв. Експертът е категоричен, че не е констатирал положен труд с никакъв източник в периода 25.02.2019г.- 25.08.2019г. от страна на ищеца по делото. Вещото лице е дало варианти на изчисление на посочените суми и след приспадане на дължимия данък върху доходите на физическите лица от страна на осигурителя.

По искане на ищеца, в последното по делото съдебно заседание по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, е допуснато изменение- увеличение в размера на предявения иск, като същият се счита предявен за сумата от 20 955. 00 лв.

Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи :

Предявеният иск е допустим – предявен е от лице с активна процесуална легитимация и срещу надлежен ответник по смисъла на чл. 205 от АПК.

Разгледан по същество, предявеният иск е частично основателен, по следните съображения :

Съгласно нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по- ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по- нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.

В разглеждания случай, предвидените от законовата норма кумулативни предпоставки са налице : ищецът, в качеството му на държавен служител, е бил във валидно служебно правоотношение с ответника – А. „.; това служебно правоотношение е било прекратено от органа по назначаването на основание чл. 90, ал. 1, т. 5 от ЗДСл.; с влязло в сила съдебно решение заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е отменена; за периода 25.02.2019г.- 25.08.2019г. ищецът не е полагал труд по никакво правоотношение – трудово, служебно или др. Бланкетните доводи, поддържани в хода на целия процес от ответника – че ищецът в процесния период е полагал труд по друго правоотношение не се установиха. Напротив, те се обориха категорично и от писмените доказателства, неоспорени от ответника - Писмо изх. № 10-00-53#1/ 08.01.2021г. на Зам.- директора на ТД на НАП - С. и Писмо изх. № 3551#1/ 02.03.2021г. на Директора на офис Б. при ТД на НАП – С., и от приобщеното без възражения от страните, заключение на съдебно- счетоводната експертиза, според което Г. не само не е полагал труд по служебно или трудово правоотношение, а по никакво, като не е реализирал приходи от никакъв източник за процесния период, вкл. като самоосигуряващо се лице, което е в разрез и с твърденията на А. „., че ищецът е бил вписан като управител и съдружник на две дружества – “...““ ЕООД и “....“ ЕООД за процесния период. Изобщо от представената разпечатка от ТР от ответника не се установи за кой период са направени тези справки, поради което от една страна няма по силата на какво правило да се приеме, че те обхващат точно процесния период, а от друга страна, вписването или невписването за определен период от време на едно лице като управител или съдружник в определено дружество, само по себе си, при липса на данни за реализирани приходи от дейността, е ирелевантно изобщо за състава на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. По същия начин е неотносимо и обстоятелството, че ищецът евентуално е внесъл за своя сметка здравноосигурителни вноски за целия /или за част от процесния период/, доколкото същото е условие за непрекъсване на здравноосигурителните му права, а няма никаква връзка с процесната приложима норма. По изложените съображения, съдът приема, че на ищеца П. Г. се дължи обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., тъй като са налице материалноправните предпоставки, посочени по- горе за изплащането му.

Относно размера на обезщетението. Нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. сочи, че държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца, т. е. от анализа на посочената норма следва изводът, че при всички положения, релевантна за определяне на размера на дължимото обезщетение е основната заплата на ищеца, определена към един от следните два момента /според конкретиката на казуса/ - или към момента на признаването на уволнението за незаконно или към момента на неявяването му да заеме службата, и то за срок от максимум 6 месеца. Очевидно в случая, не може за ищеца Г. да е налице хипотезата - неявяване да заеме службата, защото същият се е явил за заемането й на 13.08.2020г., за което и издадена от ответника Заповед № 3696/ 13.08.2020г. Следователно, за него е приложима първата хипотеза – обезщетение в размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно. Моментът на признаване на уволнението за незаконно е 31.07.2020г. – датата на влизане в сила на решението на ВАС по адм. д. № 2235/ 2020г. по описа на съда, и както се посочи по- горе, същото ще следва да се присъди за максималния посочен в закона срок от 6 месеца, считано от датата на прекратяване на служебното правоотношение, или за периода : 25.02.2019г.- 25.08.2019г. От изслушаното заключение на вещото лице по допусната експертиза се установи, че достигнатият среден размер на основна заплата за длъжността “Директор Териториална дирекция“ в А. „. към 31.07.2020г. за притежаваната от ищеца 3 степен, е в размер на 3 492. 50 лв., получаваната основна заплата от Г. към датата на прекратяване на служебното му правоотношение е в размер на 3 201. 00 лв., а основната заплата на ищеца, към датата на възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност- 13.08.2020г., е в размер на 3 361. 00 лв. Тоест, експертът сочи три различни възможни дати /съответно размери/ за определяне на обезщетението - достигнатият среден размер на основна заплата за длъжността “Директор Териториална дирекция“ в А. „. към 31.07.2020г. за притежаваната от ищеца 3 степен; датата на прекратяване на служебното му правоотношение- 25.02.2020г.; и датата на възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност- 13.08.2020г. Измежду тези три дати, съответно размери на получавана основна заплата от П. Г., настоящият състав счита, че единствено приложима в случая следва да е датата на възстановяването му на заеманата до момента на уволнението длъжност- 13.08.2020г., към която размерът на посочената заплата, вписан и в акта за възстановяване е – 3 361. 00 лв. Другите две възможни дати, съответно размери, нямат отношение към процесния казус, доколкото първото изчисление на експерта е доста абстрактно - достигнат среден размер на основна заплата за длъжността “Директор Териториална дирекция“ в А. „., като същият не държи сметка нито за конкретната ръководна структура, в която е работил ищецът, а и взема предвид хипотетични увеличения за период от време, в който той реално не е работил, а втората дата – на прекратяването на служебното правоотношение, пък е изобщо неотносима, предвид ясната редакция на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. При това положение, съдът приема за релевантен размер на основна месечна заплата на Г., сумата от 3 361. 00 лв., която за срок от 6 месеца, възлиза на общо дължимо от ответника обезщетение, в размер на 20 166. 00 лв., като доколкото искът /след допуснатото от съда изменение- увеличение/ е предявен за по- голяма от посочената сума- 20 955. 00 лв., за разликата ще следва да бъде отхвърлен, като неоснователен недоказан. Обстоятелството, развито от вещото лице, че след влизане в сила на настоящото решение, при изплащане на определения от съда размер на обезщетение от страна на ответника, същият ще следва да начисли данък върху доходите на физическите лица върху сумата, е изобщо неотносим към настоящото производство, доколкото целта на последното е да определи дължим размер на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., а фактът че след влизане в сила на настоящото решение, А. „. ще следва да изплати определения от съда размер на обезщетение, и като резултат от това, да удържи от получената сума /като внесе в приход на републиканския бюджет/ дължим данък, е последващо развитието на съдебното производство, и няма как същото да залегне в съдебното решение. При евентуален спор относно тези бъдещи отношения, същият ще подлежи на разглеждане в друг, последващ процес, но не може отнапред и предварително да се реши към момента.

С оглед основателността на главния иск, основателна се явява и акцесорната претенция за присъждане на лихва при условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в размер на законната такава, съгласно ПМС № 426/ 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. По принцип, при решаване на въпроса за началния момент, от който се дължи тя, са налице задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005г. на ВКС по тълк. д. № 3/ 2004г., ОСГК, според които при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което унищожаемият административен акт е отменен- в този смисъл Решение № 2514/ 21.02.2013г. по адм. д. № 4341/ 2012г., по описа на ВАС, V отд., Решение № 12783/ 23.10.2018г. по адм. д. № 528/ 2018г. по описа на ВАС, III отд. и др. В случая обаче, с оглед и диспозитивното начало в исковия процес, макар и по реда на АПК, ищецът сам е претендирал по- късен начален момент на дължимата му се законна лихва, дата следваща тази на изпадането на ответника в забава- датата на подаване на исковата молба в съда- 11.12.2020г. По изложените съображения, съобразно поисканото от самия ищец, законната лихва върху присъжданото обезщетение от 20 166. 00 лв., следва да бъде присъдена, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда– 11.12.2020г., до окончателното изплащане на сумата.

С оглед изхода на спора, претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото разноски е основателна, и на него следва да му бъдат присъдени сторените разноски по делото за възнаграждение на вещо лице и за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска и представения списък по чл. 80 от ГПК вр. чл. 144 от АПК. Ответникът е направил искане разноските по настоящото дело да бъдат присъдени в минимален размер при евентуално уважаване на иска, респ. релевирал е възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото дело. Съгласно визираната норма на ГПК, субсидиарно приложима по препращането с чл. 144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна, да присъди по- нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Последният препраща към Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която възнаграждението по административно дело за една инстанция, ако делото е с материален интерес, се определя по чл. 8, ал. 1 от Наредбата. В конкретния случай делото, с оглед уважения размер на иска, е с материален интерес в размер на 20 166. 00 лв., т.е. от 10 000. 00 лв. до 100 000. 00 лв., поради което съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 830. 00 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв., или 830. 00 лв. + 3 % от горницата над 10 000. 00 лв. /10 166. 00 лв./- 304. 98 лв., или общо дължим минимален размер на адвокатско възнаграждение – 1 134. 98 лв. При това положение, съдът намира направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за частично основателно. Същото е договорено и определено в размер на 3 400. 00 лв., а се претендира в размер на 3 318. 00 лв. която сума значително надхвърля /почти трикратно/ минималното такова по наредбата – 1 134. 98 лв. Съобразно конкретната действителна правна и фактическа сложност на делото, предвид обстоятелството, че по него са проведени 2 съдебния заседания, в които проц. представител на ищеца е присъствал лично, депозирал е и писмени бележки, съдът намира за справедливо определянето на ищеца по настоящото дело на адвокатско възнаграждение в размер на 1 500. 00 лв., вкл. и съобразно уважената част на иска, т.е. при това положение, на ищеца се следват общо разноски в размер на 1 660. 00 лв.- 1 500. 00 лв. за адвокатско възнаграждение и 160. 00 лв. за възнаграждение на вещото лице. На ответника, на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от НЗПП, се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер на 8. 00 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска. Поисканите от ответника за присъждане командировъчни разходи в размер на 90. 00 лв. съдът намира, че не подлежат на репариране от една страна поради това, че те не са пряко разходи по водене на делото, а от друга, право на ответната страна е да прецени дали неин представител ще се яви в съдебно заседание лично, но след като тя е решила да стори това, не би могло да поиска възлагане на посочените разходи, впоследствие, в тежест на ищеца. След извършване на служебна компенсация на взаимно дължимите се от страните суми помежду им, до размера на по- малката от тях, на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на 1 652. 00 лв.

Водим от горното, и на основание чл. 203, ал. 1 и сл. от АПК вр. чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., Административен съд – Б.,

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА А. “Митници”, със седалище и адрес на управление : Г. С., ул. ......, представлявана от Директора да заплати на П. Е. Г., с ЕГН *, с постоянен адрес : Г. С., ул. „. З. № 4, сумата от 20 166. 00 лв. /двадесет хиляди сто шейсет и шест лева/, представляваща дължимо обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., за срок от 6 месеца, а именно за периода 25.02. 2019г.- 25.08.2019г., в който ищецът не е бил на държавна или друга служба поради незаконното му уволнение, извършено със Заповед № 4648/ 18.10.2018г. на Директора на А. „., отменена по С. ред с Решение № 10612/ 31.07.2020г. пост. по адм. д. № 2235/ 2020г. по описа на Върховния административен съд на Република България, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на подаване на исковата молба- 11.12.2020г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, за разликата до пълния предявен размер от 20 955. 00 лв. /двадесет хиляди деветстотин петдесет и пет лева/, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА А. “Митници”, със седалище и адрес на управление : Г. С., ул. “...., представлявана от Директора да заплати на П. Е. Г., с ЕГН *, с постоянен адрес : Г. С., ул. „. З. № 4, сумата от 1 652. 00 лв. /хиляда шестстотин петдесет и два лева/, представляваща сторени разноски в производството, съобразно уважената и отхвърлената част от иска, и извършена от съда служебно компенсация.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

М.К.