и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството по делото е по реда на чл. 203, ал. 1 от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 1, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ вр. чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба на М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., ул. ... против Г. Д. „. на Н. /ГД “ИН“/, с адрес : гр. С., Б. ..., с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с посоченото правно основание, за заплащане на следните суми : сумата от 12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди за периода 15.02.2011г.- 01.08.2012г., изразяващи се в унижение на човешкото достойнство, негативни преживявания, психоемоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ от незаконосъобразните бездействия на ответника да оборудва заключените килии и места за престой на открито със санитарни възли и непрекъснат достъп до течаща вода в Областен затвор /ОЗ/ “С.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане; сумата от 3 000 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г., изразяващи се в унижение на човешкото достойнство, негативни преживявания, психоемоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС от незаконосъобразните бездействия на ответника да оборудва заключените килии и места за престой на открито със санитарни възли и непрекъснат достъп до течаща вода в ОЗ “С.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че в процесните два периода, ищцата се е намирала в ОЗ “С.“, като в първия период, е била с взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, а през втория е изтърпявала наложено и наказание “лишаване от свобода“ по повод едно и също досъдебно производство /ДП/. В периодите на престой в институцията, спалните помещения /килии/ и местата за престой на открито, не били оборудвани със самостоятелен санитарен възел, липсвал и постоянен достъп до течаща вода. Стаите били заключвани вечер в 19. 40 ч., а сутрин били отключвани в 05. 30 ч. Същите били заключени и в периода 08.10 ч.- 09.30- 09. 40 ч., както и по време на претърсвания, сбивания и конфликти, за по около час. По време на обяд, закуска, вечеря, баня, тези които не искали да напуснат килиите, също оставали заключени допълнително за още 30 минути. През всички посочени часови интервали, ищцата била принудена да изтърпява физиологичните си нужди в кофа, пред останалите лишени от свобода в килията. По време на осигурявания престой на открито, от по 1 час дневно, също липсвал на двора на затвора, санитарен възел и достъп до течаща вода, като в случай че се наложило такива да бъдат ползвани, лишените от свобода, трябвало да се върнат в килиите, в който случай повторно излизане навън, не би било разрешавано. Липсата на достъп до тоалетна и до течаща вода, в период надхвърлящ повече от 13 часа в денонощието, въздържането от ходене до тоалетна, чакането да се отвори вратата на килията, облекчаването пред останалите затворнички, невъзможността от поддържане на ищцата, като жена на хигиена в чиста и здравословна среда, било в разрез с изискванията на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Така описаните незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД “ИН“ за периодите на престой на ищцата в ОЗ “С.“, при описаните унизителни и нехуманни условия на живот, преживяване на унижения, срам и неудобство, емоционални страдания и психически стрес, надвишавали неизбежното ниво, присъщо, както на мярката за неотклонение “задържане под стража“, така и на изтърпяването на наказанието “лишаване от свобода“. Предвид изложеното се твърди, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове.

В съдебно заседание, ищцата поддържа предявените искове. Развива допълнително доводи в представена писмена защита.

Ответникът по исковете - Г. Д. „. на Н. ГД “ИН“, в депозиран писмен отговор на исковата молба, и в съдебно заседание, чрез проц. си представител по делото – ст. юрисконсулт Йо, взема становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции. С писмения отговор се прави и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на първия от предявените искове.

Представителят на О. П. – Б. изразява становище, че предявените искови претенции са доказани по основание, но прекомерно завишени по размер.

Административен съд – Б., като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното :

Безспорно се установява по делото, и от фактическите твърдения на страните, и от приобщените писмени доказателства, че ищцата М. Б. Т., в процесните два периода, е пребивавала в ОЗ “С.“, като в периода 15.02.2011г.- 01.08. 2012г., същата е била с взета мярка за неотклонение “задържане под стража“ /впоследствие този период от време й е приспаднат от определеното наказание “лишаване от свобода“ по НОХД № 20774/ 2013г. по описа на СРС/, а в периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г., тя е била в същата институция, за изтърпяване на вече определеното й наказание “лишаване от свобода“, по посоченото НОХД.

От разпита на изслушаните по делото свидетели /л. 61- 63, 74- 78 и 82- 85 от делото/ – двама ангажирани по искане на ищцата – С. И. /с която са били настанени в едно и също спално помещение в ОЗ “С.“ и в двата процесни периода/ и Р. В. /която е била в един О. с ищцата, и понастоящем пребиваваща в затвора/, и от двамата свидетели, ангажирани от ответника, негови служители, лица от надзорно- охранителния състав на ОЗ “С.“, разпитани по делегация пред Районен съд – С. – В. Д. и Д. П., се установява, че и в двата процесни периода, в ОЗ “С.“ в спалните помещения /килиите/ и на местата за престой на открито, е липсвал санитарен възел и достъп до постоянно течаща вода. По време на престоя на открито на задържаните и лишените от свобода, в случай на възникване на необходимост от посещение на тоалетна или течаща вода, за процесните периоди, те са се връщали до килиите, след което същите са нямали възможност да се върнат повторно на открито, за продължаване на разходката. Посоченото дотук, се установи еднопосочно от събраните гласни доказателства и на четиримата свидетели, поради което съдът ги кредитира в посочените части изцяло, като достоверни. Разминавания в показанията на свидетелите досежно релевантните за казуса факти и обстоятелства, има относно възможността за извеждане на лишените от свобода от килиите, когато те са заключени, с оглед ползване на тоалетна и достъп до течаща вода, съответно възможността за ползване на кофи за освобождаване в рамките на спалното помещение, когато то е заключено. Тук следва се отчете, че относно тези факти, съдът намира за заинтересовани от изхода на делото и двете групи свидетели – и тези на ищцата, които също като нея са образували подобни производства /по техните собствени твърдения/, и според които при заключено спално помещение, то никога не е било отключвано и на практика достъп до тоалетна и вода не е бил възможен при заключена килия, предвид и ограничения надзорен състав по това време от денонощието, а така също и от показанията на свид. Д. и П., които са в служебна и йерархична зависимост от ответника, като негови служители, още повече, че евентуалното неосигуряване на достъп до тоалетна и вода, би могло да се разглежда и като дисциплинарно нарушение на съответните длъжностни лица, неосигурили подобен достъп. Спорът формиран при анализа на гласните доказателства, залегнал и в тезите на страните, относно това - дали кофите за задоволяване на физиологичните нужди в спалните помещения, когато те са заключени, са били предоставяни от затворническата администрация, или са били купувани от лавката в затвора, е ирелевантен за казуса, предвид безспорно установената липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения /килии/ в процесните два периода.

Приета като доказателство е и Медицинска справка вх. № 167/ 23.01.2019г. изготвена по документи от Медицинския център при ОЗ – С., от която се установява, че ищцата по време на престоя си в институцията, не е споделяла с медицинските специалисти за оплаквания от психическо естество, които да са я довели до емоционален и физически дискомфорт /л. 56 и 57 от делото/.

По делото е постъпило и писмено становище от Йорд. Д. – Началник на ОЗ “С.“ за престоя на ищцата в пенитенциарната институция /л. 30- 32 от делото/.

При така установената фактическа обстановка, като взе предвид приобщения по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните, съдът достигна до следните правни изводи :

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС вр. с чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК, с които се претендират обезщетения за причинени в периодите : 15.02.2011г.- 01.08.2012г. и 30.05.2016г.- 17.09. 2016г. неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГД “ИН“ в ОЗ “С.“, ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 29.10. 2018г., до окончателното й изплащане.

Претенциите са заявени срещу процесуално легитимиран, на основание чл. 205 от АПК, ответник по иска - Г. Д. „. на Н. - гр. С.. Главната Д. е юридическо лице към Министерство на правосъдието /МП/ и към същата принадлежат длъжностните лица, осъществили претендираните от ищцата незаконосъобразни бездействия, тъй като затворите, съгласно чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС, са териториални подразделения на ГД “ИН”. Визираната дейност се явява административна по своя характер, доколкото осъществяваната от тези длъжностни лица, специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение “задържане под стража“ и изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“, не се ограничава с прилагане на законовопредвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката, а обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните и осъдените лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Исковете са предявени от процесуално легитимирана страна, и поради това, са допустими.

По отношение основателността на исковете, съдът намира следното :

По основателността на първия предявен иск - за периода 15.02.2011г.- 01.08.2012г.

Дори и да съществува в полза на даден правен субект, определено субективно право, същото не може да бъде упражнено неограничено във времето, а следва да бъде упражнено в определен от закона срок. След изтичането на същия, правото да се иска изпълнение не се погасява автоматично по силата на закона и служебно от съда, а само при направено възражение от страна на ответника. В конкретния случай, досежно първия предявен иск, съдът обаче счита, че дори и да е възникналото право на обезщетение за вреди, същото е погасено по давност, и възражението на ответника в тази насока, е основателно. Съображенията за това са следните :

Отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 203 от АПК вр. с чл. 284 от ЗИНЗС вр. чл. 1, ал. 1 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, е обективна отговорност, защото не е обвързана с наличието или липсата на вина у длъжностното лице - пряк причинител на вредите. Освен това и предвид § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси, се прилагат разпоредбите на гражданските закони.

Погасителната давност е уредена в чл. 110- 120 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, представлява институт на материалното гражданско право, което се упражнява при възражение и намира приложение и при ангажиране отговорността на държавата и общините. Видно от съдържанието на цитираните норми, с изтичането на 5- годишна давност, се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. С Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. № 3/ 2004г., ОСГК, са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като в т. 4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването – чл. 1, ал. 2 ЗОДВПГ /загл. изм./. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия/ бездействия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече и погасителната давност. Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/, и въз основа на него, следва да се приеме за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните бездействия на администрацията на затвора да постави ищцата в благоприятни условия на задържане, а именно от 01.08.2012г. – датата, на която същата е изведена от ОЗ “С.“, поради промяна на мярката й за неотклонение – от “задържане под стража“, в по- лека такава - “парична гаранция“. Петгодишната погасителна давност, следователно, започнала да тече от 01.08.2012г., е изтекла на 01.08.2017г., а исковата молба е предявена /първоначално пред АССГ/ на 29.10.2018г., т. е. повече от година, след изтичането й. По принцип, давността не се прилага от съда служебно, а само при изрично възражение от страна на ответника. В конкретния случай, такова е направено с писмения отговор на ответната страна, в съответствие с разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД. Ето защо, след като към датата на предявяване на иска – 29.10.2018г., е изтекла петгодишна давност, то вземането следва да се счита погасено, и този иск подлежи на отхвърляне.

Предвид посоченото, ще следва да се отхвърли и акцесорно предявеното искане за присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане.

По основателността на втория предявен иск - за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г.

Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да претендират обезщетения за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. За неуредените в АПК въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ и ЗИНЗС.

Няма спор, че както в АПК, към чийто ред препраща чл.1, ал. 2 от ЗОДОВ, така и в новата разпоредба на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, към която препраща § 49 от ПЗР на ЗИД ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017г., няма уреден в пълнота процесуалния ред, по който се разглеждат споровете по тази категория дела. Ето защо, по аргумент от чл. 144 от АПК и от § 1 от ЗР на ЗОДОВ, в който е предвидено, че за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, и с оглед исковия характер на производството, за неуредените въпроси се прилага ГПК, респ. ЗЗД. Искът има предопределящо значение в процес, като поставя началото му, определя спорния предмет, сочи вида на търсената защита и определя предмета на решението.

Основателността на иск с правно основание чл. 284, ал. 1 вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предполага установяването на кумулативното наличие на следните предпоставки : 1. Незаконосъобразни действия, съответно в процесния казус - бездействия на служители от ГД “ИН“ – служители от затворническата администрация в ОЗ “С.“; 2. действително настъпила вреда – неимуществена и 3. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия/ бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някои от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността по посочения ред, като с оглед разпоредбата на § 1 от ДР на ЗОДОВ, тежестта да докаже настъпването на правнорелевантните обстоятелства относими към претенцията за обезщетяване, е изцяло на ищеца. С оглед разпоредбата обаче на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, при установяване нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, като по отношение на настъпилите неимуществени вреди ищеца не носи доказателствена тежест. В тежест на ищеца е да ангажира доказателства и да прояви доказателствена активност по отношение установяване на фактите и обстоятелствата от които се твърди да са настъпили вредите, като ЗИНЗС не въвежда презумция за наличието на допуснати нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а само за настъпването на неимуществени вреди, при установяване на нарушение на чл. 3 от същия нормативен акт.

Фактическите обстоятелства, на които се основават исковете, са свързани с лошите условия на живот, при които е живяла ищцата в Затвора – С., които са довели до подлагането й на унизителни и нехуманни условия на живот, т.е. твърди се нарушение на забраната по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, приета от Съвета на Европа, според която норма, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, от страна на администрацията на ГД “ИН“ и чл. 3 от ЗИНЗС, в случая - в затвора в гр. С. през исковия период, т.е. фактическите твърдения са свързани с незаконосъобразни бездействия на администрацията на ответника. ЕКЗПЧОС е международен договор, ратифициран и влязъл в сила за Република България, и и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на страната, тя съставлява част от вътрешното право на България. Нещо повече, ЕКЗПЧОС има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат, като съгласно чл. 1 от същата, страните по нея, са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, предвидени в конвенцията.

Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС вр. с чл. 3 от същия закон, Държавата е отговорна за условията, при които лишените от свобода и лицата, на които е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража“, изтърпяват наказанието, съответно мярката - в качеството й на договаряща страна по ЕКЗПЧОС има задължението да спазва забраната по чл. 3 от Конвенцията, по отношение на тези лица. Разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС задължава държавата да осигури на лишения от свобода и на лицето, изтърпяващо мярка за неотклонение задържане под стража, условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство, такива, че начинът на изпълнение на мярката не излага заинтересованото лице на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора /ареста/. В този смисъл са Решение от 27.11.2012г. по делото Червенков срещу България, окончателно, постановено по жалба № 45358/ 04, Решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу България, Решение от 27.01.2015г., на ЕСПЧ по делото Нешков срещу България. По смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, съгласно установената от ЕСПЧ практика по прилагането й, безчовечно и унижаващо отношение предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързани с дадена форма на законно отношение или наказание. При преценката си, съдът трябва да вземе предвид, кумулативният ефект от условията при които е била поставена ищцата и продължителността на задържането й /пребиваването й в пенитенциарната институция/. Между страните по делото не е налице спор относно обстоятелствата, че във всички спални помещения в женския затвор в гр. С. през процесния период не е имало тоалетна и течаща вода. Това обстоятелство безспорно се установява от показанията на всички разпитани свидетели и на двете страни – И., В., Д. и П. Като взе предвид показанията на свид. И. и В., съдът приема за безспорно доказано и твърдението на ищцата в насока - липсата на възможност да се ползва санитарен възел и течаща вода по всяко време на денонощието. В показанията си, двете свидетелки, като преки очевидци на случващото се в спалните помещения на затвора, които съдът и в тази част, възприема като достоверни, се установява, че по време на процесния период те са били поставени в идентични условия, като на тези на ищцата, доколкото и двете са били в един О. с нея, а свид. И., е съжителствала с нея, в едно и също спално помещение, и е непосредствен очевидец на отправяни молби на Т., когато са заключени, да получи достъп до тоалетна и до течаща вода, на която никой от надзорния състав на институцията, не е откликвал, а свид. В., сочи и за случаи, когато подобни молби са ставали повод и за подигравки от страна на надзирателките. Показанията им, изцяло потвърждават твърдението на ищцата, че тя по време на престоя си в ОЗ “С.“ е била принудена, както и другите задържани и осъдени лица, да удовлетворява физиологичните си нужди в кофа, и то в самото помещение, в което е била настанена, пред другите обитатели на същото, винаги когато това е ставало след заключване на килията. Като се отчита обстоятелството, че по време на престоя си в затвора Т., е била настанен в килия и с други задържани, съответно осъдени лица, то безспорно това е изпълнявано в присъствието на тези лица. Както се установи, е липсвал санитарен възел и достъп до течаща вода за процесния период, и на местата за разходка /двора/ на затвора, като тогава когато е възникнела необходимост от ползването им, е следвало да се избира или между това – да не се ползват същите, като се подтиска необходимостта от удовлетворяване на физиологичните нужди или нуждата от течаща вода, или ако е надделявала необходимостта от ползването им, всеки осъден, е приемал последицата /санкцията от това/ - изчакване вътре в килията, заключен, до завръщането на останалите, след времето за престой на открито. Предвид така установените факти, се налага изводът, че е налице категорично незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, защото като органи и служители, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложената мярка “задържане под стража“ и изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“, те не са изпълнили задълженията си, да осигурят на ищцата в процесния период, такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото й достойнство, а именно - постоянен достъп до течаща вода и тоалетна през цялото денонощие. Такива задължения са установени за органите и служителите по изпълнение на наказанията и в ЗИНЗС, и в действалия по време на исковия период, правилник за прилагането му, посредством въвеждане на различни изисквания спрямо битовите условия в местата за лишаване от свобода. Така установените доказани неблагоприятни условия на пребиваване на ищцата в ОЗ “С.“ в своята съвкупност, са безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и е цитираната практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставяна и е пребивавала М. Т. в Затвора в С., през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у нея негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение “задържане под стража“ и на наказанието “лишаване от свобода“, макар и без да има доказано конкретно увреждане на здравето й. Още повече, като се има предвид, че се касае за жена, в активна полова възраст, с присъщите й особености, свързани с полагането на грижи за женския организъм и анатомията му. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, което дава основание да се изведе и извод, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на затворническата институция, респ. на Държавата, доколкото именно последната, като страна по ЕКЗПЧОС има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си право. В пилотното решение от 27.01.2015г. по делото Нешков и др. против България, ЕСПЧ дори приема, че “съгласно практиката на Съда, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице”. Доказаните в настоящото производство, като съвкупност, наведени от ищцата условия на средата, при които тя е била задържана и е изтърпявала определеното и наказание, водят до извод, че през този период за нея са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на задържането под стража и изпълнение на наложеното и наказание, и тези страдания са над нивото на суровост по чл. 3 от Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ. Налице са законоустановените елементи от фактическия състав и съдът счита, че за ищцата е възникнало субективното право да претендира, и съответно да й бъде присъдено обезщетение за вредите, причинени от незаконните бездействия на служителите на ответника. Тук разбира се, следва да се съобрази и обстоятелството, че ищцата е била лишена от достъп до тоалетна и течаща вода, само за периодите, когато спалното помещение /килията/ й, е била заключена - от 19. 40 ч. вечер, до 05. 30 ч. сутрин, съответно в периода 08.10 ч.- 09.30- 09. 40 ч., по време на претърсвания, сбивания, конфликти в институцията, както и по времето за престой на открито /разходка/ - 1 час, а не въобще, доколкото се установи еднопосочно, че извън посочените часови периоди, стаите в затвора в С. са били отключени, и с осигурен свободен достъп на всеки етаж, вкл. този на който е пребивавала Т., до санитарен възел и течаща вода, и никой служител на ответника, в тези периоди за свободно движение в рамките на етажа /отряда/, не е ограничавал посещението на задържаните, съответно осъдените лица, до тези помещения. С оглед на изложеното, исковата претенция срещу ГД “ИН“, за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г. се явява доказана, но същата е частично основателна, по отношение на претендирания размер на обезщетението. Съгласно чл. 52 от ЗЗД при неимуществените вреди, съдът определя обезщетението по справедливост. Ето защо, и с оглед характера на деянието, извършено от служителите на ответника, естеството и степента на претърпените морални страдания, както и времето на престой на ищцата в тези условия в посочения период, около три месеца и половина, съдът счита, че справедливото обезщетение по този иск, е в размер на 350. 00 лв. за целия период. В останалата част, до общия претендиран размер от 3 000. 00 лв., искът срещу ГД “ИН“, е неоснователен, като прекомерно завишен, и следва да бъде отхвърлен.

Съобразно поисканото в исковата молба, определената от съда сума от 350. 00 лв. за компенсиране на причинените на ищцата неимуществени вреди, следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват и на двете страни.

Водим от горното, и на основание чл. 203 и чл. 204, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ вр. чл. 284 от ЗИНЗС вр. чл. 52 от ЗЗД вр. чл. 110 и сл. от ЗЗД, Административен съд – Б.,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., ул. ..., против Г. Д. „. на Н., с адрес : гр. С., Б. ..., иск с правно основание чл. 203, ал. 1 от АПК вр. чл. 1, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 4 от ЗОДОВ вр. чл. 284 от ЗИНЗС, за заплащане на сумата от 12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, за периода 15.02.2011г.- 01.08.2012г., изразяващи се в унижение на човешкото достойнство, негативни преживявания, психоемоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС от незаконосъобразните бездействия на ответника да оборудва заключените килии и места за престой на открито със санитарни възли и непрекъснат достъп до течаща вода в Областен затвор “С.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради ПОГАСЯВАНЕТО МУ ПО ДАВНОСТ.

ОСЪЖДА Г. Д. „. на Н., с адрес : гр. С., Б. ..., да заплати на М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., ул. ..., сумата от 350. 00 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г., изразяващи се в унижение на човешкото достойнство, негативни преживявания, психоемоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство по смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС от незаконосъобразните бездействия на ответника да оборудва заключените килии и места за престой на открито със санитарни възли и непрекъснат достъп до течаща вода в ОЗ “С.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане, като искът в останалата част – до пълния предявен размер от 3 000 лв. /три хиляди лева/, ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

Г.Б.