и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 5, ал. 4 от Закона за политическата и
гражданската реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), във вр. с чл. 145 и сл.
от АПК.
Образувано е по жалба от Б. И. Н. от с. Б., общ. П.
против Заповед № ОА – 407/22.07.2010 г. на О. У. на О. Б., с която е уважено
искането на молителя за изплащане на еднократно обезщетение по реда на ЗПГРРЛ
за период от 7 месеца и 10 дни в размер на 352,00 лв. общо за наследниците на
Стана Николова Николова, съответно 118,00 лв. за жалбоподателя, с оглед
наследствените му права.
В жалбата по бланкетно изложени съображения се релевират доводи за неговата
незаконосъобразност, с твърдения, че същия е постановен в нарушение на
материалния закон. Жалбоподателят счита, че административният орган неправилно
е определил периода на репресията и съответното на него обезщетение, като е
приел за начална дата на същата 02.08.1950 г., а не 14.10.1949 г. Въпреки
липсата на изрично заявен петитум съдът намира, че искането е за отмяна на
заповедта и присъждане на по-висок размер на обезщетение, считано за времето от
14.10.1949 г. до 27.03.1954 г.
Жалбоподателят, редовно призован, явява се лично и поддържа жалбата.
Заявява, че са изпращали жалба до комисията, но последната е приела, че
началната дата на репресията е 02.08.1950 г., какъвто документ не може да
представи.
Ответникът – О. У. на О. Б., чрез процесуалния си представител, надлежно
упълномощен юрисконсулт, оспорва жалбата.
По делото са приети писмени доказателства.
Административен съд - Б., след като обсъди събраните по делото доказателства
и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
С искане вх. № 94-00-285/25.11.2008 г. жалбоподателят Б. И. Н., В.
И. Р. и Т. И. А., в качеството си на наследници на
Стана Николова Николова – репресирано лице, принудително изселено, получило
обезщетение като такова през 1993 г. са сезирали О. У. на О. Б. за изплащане на
еднократно парично обезщетение по реда на ЗПГРРЛ. Към искането си заявителите
са приложили Декларации по чл. 4, ал. 3, т. 2 от Наредбата по прилагане на чл.
4 от ЗПГРРЛ, в които са декларирали при условията на чл. 313 от НК, че
наследодателката им С. Н. получила през 1993 г. обезщетение за
изтърпяната репресия в размер на 25 000,00 лв., факт, който не се оспорва и в
хода на производството. Така полученото обезщетение е постановено за изплащане
по молба от Н. от 07.06.1993 г. до Данъчно управление гр. П..
Констатирайки, че в образуваната административна преписка по така заявеното
искане не се съдържат достатъчно данни относно вида и характера на репресията
Зам. Областният У., при условията на заместване, е издал Заповед № ОА-
1137/17.07.2009 г., с която в изпълнение на правомощията си по чл. 36, във вр.
с чл. 35 от АПК е разпоредил тяхното събиране, чрез представяне на
доказателства както от заявителите, така и от кмета на с. Б., общ. П. и
Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежността на
българските граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на
Българската народна армия.
В изпълнение на искането на Областния У. в писмо изх. № 94С-00-285(2)/
27.01.2009 г. кметът на с. Б., общ. П. е представил Удостоверение изх. №
47/18.12.2009 г., в което е удостоверил, че С.Н. Н. с ЕГН * е
била принудително изселена по политически причини в с. Деков, Свищовско за
периода от 14.10.1949 г., записана по старите регистри том І, стр. 33 до
27.03.1954 – 20.04.1954 г., записана на стр.232. Заверено ксерокс – копие от
регистъра не е представил.
От писмо изх. № КИ-Ч-10/1051/18.01.2010 г. на КРДОПБГДСРСБНА е видно, че
И. Г. Н. (К.) е бил изселен по политически причини заедно с
членовете на семейството си, в т.ч. и Б. И. Н. – негов син, от с. Б. в с.
Деково, Свищовско за периода от 02.08.1950 г. до 12.03.1954 г.
Не е спорно по делото, че С. Н. Н., майка на оспорващия, е
била изселена, в качеството си на съпруга – член на семейството на И.
Г. Н., а не на собствено основание.
От служебно събраните от административния орган писмени доказателства, във
връзка с така заявеното искане Областният У. на О. Б. е постановил оспорения
административен акт, с който след като е разгледал искането по същество е
приел, че жалбоподателя е правоимащо лице, наследник на репресирано лице, на
което е изплатено парично обезщетение в размер на 25 000,00 лв. Така
изплатената сума представляваща обезщетение в максимално предвидения размер по
чл. 3, т. 2 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, в сила към момента на
изплащането 1993 г. е била за 36 месеца. Приел е, че продължителността на
репресията е за периода от 02.08.1950 г. до 12.03.1954 г., който е 43 месеца и
10 дни. Като е съобразил разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР на Наредбата за
прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, приета с ПМС № 135/29.05.2009 г. съгласно който
обезщетението получено по досегашния ред е за репресия с продължителност 36
месеца и на основание чл. 7, ал. 1, предвид която за пълен месец се дължи по 48
лв. е определил парично обезщетение на наследниците на С. Н. общо в
размер на 352,00 лв., съответно за Б. Н. – 118 лв., за В. Р. 117,00
лв. и за Т. А. – 117,00 лв.
Заповедта на Областния У. е връчена на жалбоподателя на 26.07.2010 г. по
пощата с обратна разписка, а жалбата против нея е депозирана на 04.08.2010 г.
с вх. № 94И-00-213(6).
Въз основа на така установената фактическа обстановка и на основание чл. 168,
във вр. с чл. 146 от АПК, съдът намира от правна страна следното:
Жалбата като подадена от надлежна страна, с оглед заявените в нея твърдения за
неправилно определен срок на репресията, което безспорно рефлектира върху
размера на обезщетението, срещу подлежащ на оспорване административен акт и в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съдът намира, че оспорения административен акт е издаден от компетентен
административен орган по чл. 5, ал. 1 от ЗПГРРЛ, в изискуемата от закона форма,
при спазване на административнопроизводствените правила и материалноправните
разпоредби и в съответствие с преследваната от закона цел. Въз основа на
представените пред него доказателства и служебно събраните такива,
административният орган е изложил подробни мотиви, след като правилно е изяснил
фактите по делото, с които е приел, че в конкретния случай искането е
основателно само за разликата за обезщетяване в размер на 7 месеца и 10 дни.
Оспорената заповед е правилна.
Законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица
(ЗПГРРЛ) признава правото на обезщетение на визираните в разпоредбата на чл.
1, т. 4 лица, които са били незаконно репресирани заради техния произход,
политически убеждения и религиозни вярвания през периода от 12 септември 1944
г. до 10 ноември 1989 г. и ако са интернирани, изселвани и заселвани по
административен ред или са били нелегални. Съгласно текста на чл. 2, ал. 1, т.
6 от същия закон лицата, които са били интернирани, изселвани и заселвани по
административен ред и нелегалните и са живи, получават обезщетение за всяка
изтърпяна от тях репресия в пълния й размер за целия срок на претърпяната
репресия.
В настоящия случай не е спорно по делото, че жалбоподателят има качеството на
наследник на репресирано лице по смисъла на чл. 1, т. 4 от ЗПГРРЛ, изселено по
административен ред, като член на семейството на баща си И. Н., респ. на
майка си С.Н. и като такъв е правоимащо лице да иска изплащане на
обезщетение за изтърпяната от нея репресия. Не е спорно по делото, че това си
право наследодателката на жалбоподателя е упражнила през 1993 г., в резултат на
което й е изплатено парично обезщетение в максимален по действащия към момента
законово определен размер – 25 000,00 лв. Изплащането на сумата е
обстоятелство, изрично декларирано от жалбоподателя Н. в Декларацията по
Наредбата за прилагане на чл. 4 от закона. Спорен по делото е периода, за който
е определена репресията и съответно на това присъденото обезщетение.
По отношение на останалите участници в административното производство –
наследници на С. Н. обжалвания акт е влязъл в сила.
Съдът намира, че от доказателствата по делото безспорно се установява, че
изтърпяната от С. Н., в качеството й на съпруга на И. Н., репресия е
за периода от 02.08.1950 г. до 12.03.1954 г., общо в размер на 43 месеца и 10
дни. Претендирания от жалбоподателя период за принудително заселване с начална
дата 14.10.1949 г. не се доказа в хода на производството от същия, чиято е и
доказателствената тежест за това. Отделно от това видно от заявлението тази
начална дата въобще не е заявена пред административния орган в подаденото
Заявление вх. № 94-00-285/25.11.2008 г. От анализа на събраните по делото
писмени доказателства се установи, че принудително заселване по административен
ред е постановено за периода от 02.08.1950 до 12.03.1954 г. и то за бащата на
оспорващия, като заедно с него е било изселено и цялото му семейство. Така
посочения период безспорно се установи от приетия по делото като писмено
доказателство официален документ на Комисията (КРДОПБГДСРСБНА), който е
съобразен и от административния орган. Удостоверение изх. № 47/18.12.2008 г. от
кмета на с. Б., общ. П. не сочи на извод, обратен от приетия от
административния орган, тъй като от една страна същото не отговаря на
изискванията на чл. 3, ал. 3, т. 1 от Наредбата, предвид липсата на данни въз
основа на какъв документ лицето С. Н. е записана в регистрите на
населението от 1949 г., дали е била репресирана на самостоятелно основание или
е изселена като член на семейството, както и в коя заповед на МВР е вписана,
въз основа на която е наредено изселването й. От друга страна удостоверението
на кмета противоречи на всички останали събрани по надлежния процесуален ред
доказателства, в т.ч. и на официалния документ на комисията. Не са годно
писмено доказателство и приетите по делото два броя нотариално заверени
декларации от П. и К. Същите имат характер на свидетелски
показания, дадени не по законово установения ред, като отделно от това не
отговарят на условията по чл. 4, ал. 2 от закона.
При наличието на официален документ относно началната дата на осъществената
незаконна репресия - принудително изселване по административен ред на
семейството на И. Н., съответно на Б. Н. като член на семейството му,
претенцията на жалбоподателя за заплащане на обезщетение за времето считано от
14.10.1949 г. е неоснователна. Същият не е установил дати различни от
посочените пред Централната комисия по чл. 4 от ЗПГРРЛ, предвид съдебното му
признание, че е подал жалба, но същата е приела за начална дата 02.08.1954 г.,
въпреки липсата на представени документи за това. Отделно от това в искането си
пред административния орган не е посочил период на репресията, а след като няма
конкретно направено искане, то правилно административния орган се произнесъл за
остатъка след присъденото обезщетение за 36 месеца, а именно присъдил такова за
още 7 месеца и 10 дни, представляваща разликата до 43 месеца и 10 дни.
Съгласно чл. 6 от ЗПГРРЛ, правоимащите лица имат право на обезщетение за
всяка изтърпяна репресия за целия срок на репресията, като получените по
досегашния ред обезщетения се приспадат. С разпоредбата на § 12, ал. 2 от
Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ за необезщетения период се изплаща
обезщетение в предвидения в чл. 6 размер. При конкретното му определяне
Областният У. не разполага с оперативна самостоятелност, а действа при
условията на обвързана компетентност, тъй като при конкретни обстоятелства
законът предвижда само една възможност за решаване на въпроса. След като
жалбоподателя, респ. неговата наследодателка вече е получила еднократно
обезщетение за претърпяната репресия през 1993 г., което съгласно § 1, т. 2 ДР
на Наредбата (Нова - ДВ, бр. 43 от 2009 г.) е за репресия с продължителност 36
месеца, правилно и в съответствие с относимите към спора законови разпоредби,
административният орган е приел, че следва да му бъде изплатено обезщетение за
разликата до 43 месеца 10 дни или за 7 м. и 10 дни, което съобразно
разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Наредбата е в размер по 48,00 лв. за пълен
месец, респ. по 1,60 лв. за всеки ден – в конкретния случай 118,00 лв. за
оспорващия. Областният У. правилно е определил размера на дължимото обезщетение
и за доказания срок на репресията, поради което е постановил законосъобразен
акт.
По изложените съображения Административен съд – Б. намира, че жалбата на Б.
И. Н. е неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК,
Административен съд – Б.

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. И. Н. от с. Б., общ. П. против Заповед № ОА –
407/22.07.2010 г. на О. У. на О. Б.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВАС в 14 дневен срок от
обявяването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: /п/ Илонка Рашкова
Вярно с оригинала!
Г.Б.