Normal;Производството по делото е реда на чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на В. Л. Ш. от гр. Б. против заповед № 244з-2551/31.08.2022 г. на Д. на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) – Б., с която на основание чл. 76, т. 1 от ЗБЛД и чл. 78, ал. 1 от ЗБЛД му е наложена принудителна административна мярка – забрана за напускане на Република България до настъпване на законното основание за нейната отмяна.
Жалбоподателят, представляван в процеса от адв. П. Н., оспорва заповедта с доводи относими към основанията по чл. 146, т. 1, 3 и 4 от АПК. Поддържа се, че заповедта не е подписана от Д. на ОДМВР – Б., че същата е немотивирана и че не е доказана опасност от изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“, доколкото жалбоподателят е условно осъден за извършено от него престъпление, а не ефективно. Иска се отмяна на заповедта като незаконосъобразна.
Ответната страна – директорът на ОДМВР – Б., представляван от юрк. Я.-С., с писмен отговор от 14.11.2022 г. оспорва жалбата.
По отношение допустимостта на производството съдът намира, че жалбата е редовно подадена от надлежна страна, която е адресат на акта, същият подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗБЛД, както и че правото на жалба е упражнено в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК - на 19.09.2022 г., преценено спрямо връчване на акта на 13.09.2022 г. Липсват отрицателни процесуални предпоставки за произнасяне по съществото на спора. Жалбата е родово и местно подсъдна на този съд на основание чл. 132, ал. 1 и чл. 133, ал. 1 от АПК с оглед постоянния адрес на жалбоподателя.
Воден от горното и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
С Постановление за привличане на обвиняем от 25.06.2022 г., постановено от разследващ полицай Н. М., жалбоподателят Ш. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 354в, ал. 1, пр. 1 от НК във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.
На 31.08.2022 г. в ОДМВР – Б. е регистрирано предложение от прокурор при Районна прокуратура – Б. за налагане от страна на Д. на областната дирекция на забрана за напускане на страната по отношение на жалбоподателя Ш.. Предложението е мотивирано с факта на привличането на Ш. като обвиняем с посоченото по-горе постановление, с липсата на възможност за налагане на друга мярка за процесуална принуда и предвид обстоятелствата, че деянието е извършено в изпитателен срок по предходно осъждане, както и с цел да не се допусне отклоняване от изтърпяване на наказанието.
В предложението не се сочат данни за предходни осъждания по отношение на Ш., нито за наложено наказание. Доказателства в тази посока не бяха представени и в хода на делото, но жалбоподателят чрез процесуалния си представител в хода на делото по същество не спори, че е условно осъждан в миналото.
Със сега оспорваната заповед № 244з-2551/31.08.2022 г., издадена от комисар Ст. М. „за директор“, съгласно „зап. 244з-2416/19.08.2022“, е наложена процесната мярка за забрана за напускане на Република България по отношение на Ш.. Като правно основание към акта са посочени чл. 23, ал. 2 и 3 и чл. 76, т. 1 от ЗБЛД, а като фактическо основание - полученото предложение от районен прокурор и необходимостта от осъществяване на надзор върху разследването, „изтичане на предвидения законов срок от два месеца на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража““, както и че Ш. е извършил престъпление в изпитателния срок и съществуването на риск от отклоняване изтърпяване на наказанието.
По делото е представена заповед № 8121з-336/12.04.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която по т. 1.5 са делегирани правомощия на директорите и заместник-директорите на ОДМВР за издаване на заповеди по чл. 76 от ЗБЛД. Представена и е заповед № 244з-2416/19.08.2022 г. на Д. на ОДМВР – Б., с която заместник-директорът на дирекцията - комисар Ст. М., е определен за негов заместник, за времето от 29.08.2022 г. до 07.09.2022 г.
Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи относно законосъобразността на оспорвания акт:
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът не се ограничава само с обсъждането на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от същия кодекс.
В разпоредбата на чл. 76, т. 1 от ЗБЛД е предвидено, че може да не се разреши напускане на страната на лица, по отношение на които е повдигнато обвинение за умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда лишаване от свобода до пет години, и на осъдени за такива престъпления, до изтърпяване на наложеното им наказание.
Съгласно чл. 78 от ЗБЛД, принудителните административни мерки се налагат с мотивирана заповед от министъра на вътрешните работи или от упълномощени от него длъжности лица.
Настоящият съдебен състав счита, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган – от Д. на ОДМВР – Б., надлежно оправомощен със заповед № 8121з-336/12.04.2016 г. на министъра на вътрешните работи, доколкото към датата на издаване на акта (31.08.2022 г.) комисар Ст. М. е изпълнявал функциите на директор при условията на заместване, съгласно заповед № 244з-2416/19.08.2022 г. на Д. на ОДМВР – Б..
Атакуваната заповед е в предвидената от закона писмена форма и е мотивирана – съдържа фактически и правни позовавания и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК.
Съдът обаче намира, че наложената ПАМ е материално незаконосъобразна, тъй като административният орган неправилно е приложил закона по отношение на лице, за което има данни, че е привлечен като обвиняем, но за което няма данни да е повдигнато обвинение по см. на чл. 76, т. 1 от ЗБЛД.
Съгласно чл. 219, ал. 1 от НПК, когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателното производство, разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление.
Съгласно чл. 46, ал. 1 от НПК, прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер. Съгласно чл. 242, ал. 1 от НПК, след като получи делото, прокурорът прекратява, спира наказателното производство, внася предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за решаване на делото, или повдига обвинение с обвинителен акт, ако са налице основанията за това.
От така изложеното следва извода, че ПАМ по чл. 76, т. 1 от ЗБЛД е допустима само при повдигнато обвинение с обвинителен акт от страна на прокурор по реда на чл. 46, ал. 1 във вр. с чл. 242, ал. 1 от НПК.
В случая фактическото основание на заповедта е привличането на Ш. като обвиняем с постановление на разследващ полицай, издадено на основание чл. 219, ал. 1 от НК, което, както бе посочено, е извън хипотезата на чл. 76, т. 1 от ЗБЛД.
Отделно от изложеното, по отношение на приложението на чл. 76, т. 1 от ЗБЛД в хипотезата „осъдени за такива престъпления“, съдът намира, че актът е немотивиран в тази си част. Нито от оспорваната заповед, нито от предложението на районния прокурор могат да се извлекат конкретни фактически позовавания относно извършено престъпление, присъдата и наложеното наказание, респ. за отлагане изпълнението на наложеното наказание, както и за съществуването на риск от отклоняване изтърпяване на наложено наказание.
Необходимо е да се посочи, че „риск“-ът подлежи на доказване във вр. със спазване принципа на пропорционалност и същият обективно изисква преки позовавания „изключително на личното поведение на въпросното лице, като не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция“ (виж. решението по делото Gheorghe Jipa, С-33/07, § 24). Липсата на конкретни твърдения възпрепятства обективно възможността за съдебен контрол, респ. за организиране на защита от страна на адресата на мярката и тяхното оборване, поради което тази липса следва да се приеме за съществено процесуално нарушение, допуснато при издаване на акта.
Независимо от горното и дори да се приеме, че има „риск от отклоняване изтърпяване на наложено наказание“, то този риск би могъл да настъпи, ако Ш. е извършил престъпление в изпитателния срок. Само в този случай ще се изпълнят условията на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от НК и може да настъпи изпълнение на отложено наказание. По делото обаче няма данни Ш. да е признат за виновен в извършено престъпление за деянието, за което е привлечен като обвиняем, доколкото не се доказа с влязла в сила присъда, която да обори презумпцията по чл. 16 от НПК, че Ш. е невинен.
От тук и изводът, че не може да се приеме, че има риск Ш. да се отклони от изтърпяване на наказание, по което към момента на издаване на заповедта, същият е в „изпитателен срок“ по см. на чл. 66, ал. 2 от НПК и което не подлежи на изпълнение като условно наложено. В този смисъл, заповедта е материално незаконосъобразна и по отношение хипотезата „осъдени за такива престъпления, до изтърпяване на наложеното им наказание“ по см. на чл. 76, т. 1 от ЗБЛД.
При така изложеното, съдът намира обжалваната заповед за унищожаема на основание чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК и като такава следва да бъде отменена на основание чл. 172, ал. 2 от АПК.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, следва да бъде уважено своевременно направеното искане от процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на сторените по делото разноски в размер на 350 лева, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК, за заплатено адвокатско възнаграждение. Договореният на 14.11.2022 г. размер на възнаграждението е по-нисък от минималния предвиден (600 лв.) за делата по ЗБЛД, съгласно чл. 8, ал. 2, т. 6 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ред. ДВ, бр.88/2022 г.), поради което възражението за прекомерност, направено с молбата на ответника от 14.11.2022 г., съдът приема за неоснователно.
Водим от горното, Административен съд-Б.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ заповед № 244з-2551/31.08.2022 г. на Д. на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Б..
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Б. да заплати на В. Л. Ш., ЕГН *, сумата 350 (триста и петдесет) лева разноски по адм. дело № 842/2022 г. по описа на Административен съд - Б..
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен съд.

СЪДИЯ: /п/ Георги Иванов

Вярно с оригинала!
ЕК