и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ вр. чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба на И. Г. В. с адрес: Б., ул. „.-център“ № 14А, срещу Решение № 2153-01-65/18.12.2017 г. на Д. на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на Н./ - Б., с което е потвърдено Разпореждане № */2140-01-518/27.09.2017 г. на Началника на Отдел „Пенсии“ при ТП на Н. – Б.. С разпореждането е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на В. на основание чл. 69, ал. 1 от КСО във вр. с § 50 от ПЗР на ЗИДКСО.
Твърди се в жалбата, че решението и потвърденото с него разпореждане са издадени при неправилно приложение на материалния закон. Сочи се, че неправилно административният орган не е зачел за трудов стаж периода от 30.08.1988 г. до 04.05.1991 г., през който оспорващият е бил школник в Средно милиционерско училище /СМУ/ „Ф. Е. Д.“ – гр. П., като този период би следвало да бъде зачетен съгласно разпоредбата на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите /ППЗП – отм./ Поддържа се становището, че от 30.08.1988 г. – датата, на която е започнал обучението си като школник в средното специално училище, до 27.08.1989 г. – датата, на която е навършил пълнолетие, обучаващият е следвало да се счита за отбиващ редовна военна служба и независимо, че до 27.08.1989 год. е бил непълнолетен, времето следва да се зачете за трудов стаж съгласно действащите през периода нормативни актове. Иска се отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, както и присъждане на сторените в производството разноски.
Оспорващият, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата по изложените в същата доводи.
Ответникът – Директорът на ТП на Н. – Б., чрез процесуалния си представител, излага доводи за неоснователност на жалбата, доразвити и в депозирано по делото писмено становище. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, ведно с доводите и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа страна:
Административното производство е започнало по заявление на И. В. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст с вх. № 2113-01-984/08.06.2017 г. /на л. 34 – л. 35 от делото/. Към заявлението са представени необходимите документи за осигурителен стаж и доход. С Разпореждане № */2140-01-518/27.09.2017 г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на Н. – Б. /на л. 41 от делото/, е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 69 от КСО във вр. с § 50 от ПЗР на ЗИДКСО. Възприето е, че оспорващият не отговаря на условията по чл. 69 от КСО и § 50 от ПЗР на ЗИДКСО за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, тъй като няма необходимия общ осигурителен стаж от 27 години до 31.12.2015 г.
Разпореждането е обжалвано пред Д. на ТП на Н. – Б., който го е потвърдил с оспореното в настоящото производство Решение № 2153-01-65/18.12.2017 г. /на л. 5 – л. 6 от делото/, като е приел следното: че оспорващият няма право на лична пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 от КСО, тъй като не е навършил 52 години и 10 месеца; че общият му осигурителен стаж до 31.12.2015 г. е 26 години, 9 месеца и 12 дни, поради което не отговаря на изискването по § 50 от ПЗР на ЗИДКСО; че за осигурителен стаж за пенсиониране следва да се зачита само срока на редовната военна служба след навършването на 18-годишна възраст, поради което по отношение на оспорващия следва да се зачете само периода 27.08.1989 г. /датата на навършване на пълнолетие/ - 01.05.1991 г. Възприето е, че обучението на В. в СМУ „Ф. Е. Д.“ – гр. П., за периода от 31.08.1988 г. до 27.08.1989 г. не следва да бъде зачетено за осигурителен стаж. По тези съображения Директорът на ТП на Н. – Б. е достигнал до извода, че с горецитираното разпореждане правилно е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на оспорващия.
При гореизложените факти и в рамките на съдебната проверка съгласно чл. 168 от АПК във вр. с чл. 146 и чл. 169 от АПК, съдът достига до следните правни изводи:
Оспореният административен акт, предмет на настоящото производство, е издаден от компетентен по смисъла на чл. 117, ал. 3 от КСО орган - Директорът на ТП на Н. – Б., в изискваната от закона форма, при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с целта на закона.
Единственият спорен въпрос в административното производство, както и в настоящото съдебно производство, е зачитането на стажа на В. за периода на обучението му в СМУ “Ф. Е. Д.“ - гр. П. за периода от 31.08.1988 г. до 04.05.1991 г. като осигурителен и по-специално дали същият следва да бъде зачетен като осигурителен стаж за целия период на обучение, считано от 31.08.1988 г. до 04.05.1991 г. или само за времето след 27.08.1989 г. /датата на навършване на пълнолетието му/ до завършване на училището - 04.05.1991 г.
По делото е безспорно установено, че при решаване на въпроса за отпускане на пенсията за осигурителен стаж и възраст на заявителя И. В. съгласно представените по пенсионната преписка документи, е зачетен осигурителен стаж от първа категория труд 25 години, 1 месец и 0 дни и осигурителен стаж от трета категория - 02 години, 7 месеца и 12 дни, при което е прието, че общият осигурителен стаж на В. до 31.12.2015 г. възлиза на 26 години, 9 месеца и 12 дни.
Въз основа на приложеното към заявлението на оспорващия уверение, издадено от СОУ „Г. Б.“ – гр. П. /на л. 48 от делото/, удостоверяващо срока на обучението му като школник в СМУ “Ф. Е. Д.“ - гр. П. за периода 31.08.1988 г. - 04.05.1991 г., пенсионният орган, позовавайки се на разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/, зачел осигурителен стаж само за периода от 27.08.1989 г. /датата на навършване пълнолетие на жалбоподателя/ до 01.05.1991 г. Зачитането като осигурителен стаж на целия период на обучение на В. за периода от 31.08.1988 г. до 04.05.1991 г. е от значение единствено с оглед прилагане разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО, в сила от 01.01.2016 г. и § 50 от ПЗР на ЗИДКСО, която разпоредба предвижда възможност на лицата по чл. 69 от КСО, които до 31.12.2015 г. имат необходимия стаж за придобиване право на пенсия, да се пенсионират независимо от възрастта им до 31.12.2018 г. Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО, изискванията за придобиване право на пенсия на държавните служители по ЗМВР са навършване на възраст 52 г. и 10 месеца и 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочения закон. Към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия - 08.06.2017 г., И. В. има навършена възраст 45 години, 9 месеца и 11 дни, което съгласно разпоредбата на § 50 от ПЗР на ЗИДКСО, въпреки изискуемата по чл. 69, ал. 2 от КСО възраст за пенсиониране – 52 години и 10 месеца, не съставлява пречка за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст /ОСВ/, при условие, че към 31.12.2015 г. лицето има необходимия стаж за придобиване на пенсия, а именно - 27 години общ осигурителен стаж. Спорен е въпросът досежно наличието на втората кумулативно определена предпоставка, а именно -наличието на изискуемия се в случая общ осигурителен стаж от 27 години, респективно признаването за такъв на положения от В. стаж в периода от 31.08.1988 г. до 04.05.1991 г., през който се е обучавал като школник в СМУ “Ф. Е. Д.“ - гр. П..
Като не е зачел за осигурителен стаж на оспорващия целия визиран по-горе период на обучението му като школник в СМУ “Ф. Е. Д.“ - гр. П., 30.08.1988 г. - 01.05.1991 г., а само за времето на наборна военна служба от навършване на пълнолетие – 27.08.1989 г. - 01.05.1991 г., пенсионният орган е достигнал до извода, че не е налице основание за отпускане на пенсия за ОСВ по § 50 от ПЗР на ЗИДКСО във вр. с чл. 69, ал. 2 от КСО, тъй като към датата на заявлението по отношение на заявителя не е налице изискуемия общ осигурителен стаж от 27 години и е отказал да отпусне такава. В решението си горестоящият орган е възприел, че съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от НПОС, за осигурителен стаж се признава времето на обучение на курсанти и школници след навършване на пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство, поради което е приел, че правилно пенсионният орган е зачел осигурителен стаж с начална дата 27.08.1989 г. - датата на навършване на пълнолетие на жалбоподателя. Същевременно е приел,че правилно периодът на наборна военна служба е зачетен до 30.04.1991 г., тъй като видно от Удостоверение № 244р-24520/29.12.2015 г., издадено от ОД на МВР – Б. /на л. 54 от делото/, В. има прослужено време в структурите на МВР за длъжности за държавен служител /в това число офицерски, сержантски/ от 01.05.1991 г. до 31.01.1998 г. и т.н.
В процесния период – 1988 г. – 1991 г. зачитането на стажа при пенсиониране се регламентира от Правилник за прилагане на Закона за пенсиите /отм./ – ППЗП, като това е уредено в Дял VІІІ „Зачитане на трудов стаж” и съгласно чл. 81, изр. първо от ППЗП в редакцията, действала за процесния период /ДВ, бр. 102 от 1967 г./, за трудов стаж от ІІІ категория се зачита времето, прекарано в редовна военна служба или трудова повинност. С ДВ, бр. 40 от 1991 г., в сила от 21.05.1991 г., текстът на чл. 81, изр. първо от ППЗП е изменен, като след изменението разпоредбата гласи, че се зачита за трудов стаж от трета категория времето, прекарано в редовна военна служба или в строителни войски.
В периода от 1958 г. до 27.02.1996 г. военната служба се е регулирала от разпоредбите на Закона за всеобщата военна служба в Народна република България /отм./ - ЗВВСНРБ. В чл. 9 от закона се определя, че военната служба във въоръжените сили се състои от действителна военна служба и служба в запаса. На действителна военна служба се намират маршалите, генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за кадър във Въоръжените сили, и всички срочно служещи от сержантския, войнишкия и курсантския състав, които служат редовната си военна служба във Въоръжените сили. Служещите редовната си военна служба от сержантския и войнишкия състав се наричат срочнослужещи, а приетите на щатна служба след изслужване на редовната военна служба - свръхсрочнослужещи. Намиращите се на действителна военна служба се наричат военнослужещи, а зачислените в запаса - запасни.
По отношение на редовната военна служба в ЗВВСНРБ /отм./ е предвидено, че на такава подлежат всички български граждани, които в годината на набора навършват 18 години и са годни да служат във Въоръжените сили или в Строителните войски /чл. 21 от ЗВВСНРБ отм./. Съгласно чл. 24 от ЗВВСНРБ /отм./ в редакция ДВ, бр. 40 от 26.05.1989 г., срокът на редовната военна служба във всички родове и видове войски и трудовата повинност е две години; за завършилите висше образование - една година, а за специалностите, определени със заповед на министъра на народната отбрана - три години. С изменението на закона с ДВ, бр. 67 от 21.08.1990 г., срокът на редовната военна служба във Въоръжените сили на Народна република България и във войските на другите министерства и ведомства е 18 месеца, а за завършилите висше образование - 12 месеца.
С Указ № 117 от 31.07.1971 г. за откриване на сержантски /старшински/ средни военни училища, се урежда възможност за създаване на средни военни училища, в които се приемат младежи, завършили осми клас, не по-възрастни от 16 навършени години и младежи със средно образование, не по-възрастни от 21 навършени години /чл. 1, ал. 4/. С Указ № 151 от 05.02.1971 г. /обн. ДВ, бр. 11 от 9 февруари 1971 г., изм. ДВ, бр. 29 от 11 април 1975 г., изм. ДВ, бр. 57 от 22 юли 1983 г./, към Министерство на вътрешните работи е открито средно милиционерско училище, в което за школници се приемат младежи, завършили Х клас на единното средно политехническо училище и не по-възрастни от 18 години. На завършилите сержантските /старшински/ средни военни училища и на завършилите средното милиционерско училище, се признава отбита редовна военна служба.
Съдът намира, че от разпоредбата на чл. 9 от ЗВВСНРБ /отм./ е видно, че законът прави разграничение между понятията „действителна военна служба” и „редовна военна служба”. Тези понятия не са равнозначни. По отношение на редовната военна служба е въведено изискването, че същата се изпълнява при навършване на пълнолетие /чл. 21 от ЗВВСНРБ отм./ за срока, определен в чл. 24 от същия закон. В тази връзка следва да се посочи, че Указ № 117 борави с понятието „действителна военна служба”, а не „редовна военна служба”. От друга страна, пък за целите на пенсионното производство за трудов стаж по силата на чл. 81 от ППЗП /отм./ се зачита времето прекарано в редовна военна служба, т.е. периодът от 18-годишна възраст, когато наборниците подлежат на повикване на редовна военна служба до момента на уволнението им. Обстоятелството, че чл. 3 от Указ № 117 предвижда обучаващите се в средните военни училища да имат всички права и задължения на срочнослужещите в армията, не означава, че учащите в тези училища отбиват същинска редовна военна служба по смисъла на ЗВВСНРБ /отм./, тъй като те имат статут като при действителна военна служба, но нормата на чл. 81 от ППЗП /отм./ не предвижда зачитане като трудов стаж на периоди, приравнени на редовна военна служба. Това е сторено едва с изменението на разпоредбата на чл. 81 от ППЗП /отм./ с § 42 от Постановление № 218 на МС от 29.08.1996 г. /ДВ, бр. 76 от 1996 г./. Изменението е във връзка с приетия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/ - ДВ, бр. 112 от 1995 г., в сила от 27.02.1996 г., отм. ДВ, бр.35 от 2009 г., в сила от 12.05.2009 г., с който военната служба е разделена на кадрова и наборна. Едва в новата редакция на чл. 81 от ППЗП /отм./ е предвидено зачитането за трудов стаж при пенсиониране и на периоди от обучението на курсанти и школници като приравнени на наборната служба, и то след навършване на пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство.
В обобщение на изложеното дотук следва да се посочи, че тълкуването на цитираните по-горе разпоредби, дадено от жалбоподателя, не се споделя от съда. Отбиването на редовна военна служба, респективно зачитането на този период за трудов стаж при пенсиониране, е подчинено на специалните правила на ППЗП /отм./, възпроизведени в НПОС и в частност в чл. 44 от тази наредба. В този смисъл, правилно административният орган е зачел за осигурителен стаж времето от навършването на пълнолетие на жалбоподателя – 27.08.1989 г., от който момент той би трябвало да изпълнява редовна наборна служба, до 01.05.1991 г. В контекста на изложеното и с оглед обективираните по-горе съображения, времето, прекарано в обучение преди датата на навършване на пълнолетие, не би могло да бъде квалифицирано като осигурителен стаж съобразно правилото на чл. 81 от ППЗП /отм./, съответно по смисъла на чл. 44, ал. 1 от НПОС и правилно не е било зачетено от административния орган. В резултат на настъпилите нормативни промени, времето на обучение на курсанти и школници се признава за осигурителен стаж, но след навършване на тяхното пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство, за което се дължат осигурителни вноски от републиканския бюджет.
С оглед изложените по-горе доводи и съображения, настоящият съдебен състав намира, че правилно административният орган, позовавайки се на разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от НПОС, е зачел за осигурителен стаж от трета категория времето на обучение на жалбоподателя като школник в СМУ “Ф. Е. Дзержински“ - гр. Пазарджик след навършване на пълнолетие - 27.08.1989 г. до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство и на това основание отказал отпускането на пенсия за ОСВ при условията на § 50 от ПЗР на ЗИДКСО във вр. с чл. 69, ал. 2 от КСО, с оглед липсата на изискуемата предпоставка,а именно - наличие на общ осигурителен стаж 27 години към 31.12.2015 г. В този смисъл е и константната практика на ВАС /напр. Решение № 9885/25.07.2017 г. по адм. дело № 3343/2017 г., шесто отделение/.
Предвид изложеното съдът счита, че подадената жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение – в размер на 350.00 лева, определен от съда съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр чл. 144 от АПК.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд - Б.

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. Г. В. с адрес: Б., ул. „.-център“ № 14А, срещу Решение № 2153-01-65/18.12.2017 г. на Д. на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на Н./ - Б., с което е потвърдено Разпореждане № */2140-01-518/27.09.2017 г. на Началника на Отдел „Пенсии“ при ТП на Н. – Б..

ОСЪЖДА И. Г. В. с адрес: Б., ул. „.-център“ № 14А, да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на Н./ - Б., сумата от 350.00 /триста и петдесет/ лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: /п/ Саша Алексова

Вярно с оригинала!
О.М.