и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по постъпила жалба от И. С. Б., с ЕГН *, с адрес : гр. П., обл. Б., ул. “П.“ № 17, против Решение № 2153-01-41/ 26.08.2021г. на Д. на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на Н./ - Б., с което е потвърдено Разпореждане № * /№ 17/ прот. № N01132/ 26.05.2021г. на Ръководителя на “Пенсионен отдел“ /ПО/ при ТП на Н. – Б..

В жалбата се посочва, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, са незаконосъобразни и неправилни, тъй като с тях, не е признат като действително изслужен стаж, по смисъла на чл. 69, ал. 2 вр. ал. 1 от КСО, периодът от време, описан в Удостоверение изх. № 2248/ 28.07.2010г. издадено от Ректора на Висше транспортно училище /ВТУ/ “Т.К.“ – гр. София, през който оспорващият е бил курсант в Полувисшия железопътен институт /ПЖИ/ “Т. К.“ – гр. С. Поддържа се, че този период от време, следва да се зачете за действително изслужено време, което ако е било сторено от адм. орган, е щяло да го доведе до извод за наличие на предпоставките за отпускане на исканата пенсия по чл. 69, ал. 2 вр. ал. 1 от КСО. Оспорва се и приложената методика за изчисляване на индивидуалния коефициент на оспорващия, като се сочи, че не са убедителни изводите на Н., че тя е по- благоприятна за пенсионера. Иска се обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, като се върне преписката на административния орган за ново произнасяне, като му се дадат указания по тълкуването и прилагането на закона.

В съдебно заседание, оспорващият лично, и с проц. си представител – адв. Б., поддържа доводите изложени в жалбата, като ги доразвива в писмено становище. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът – Директорът на ТП на Н. - Б., чрез упълномощения проц. представител – юрисконсулт М., и в съдебно заседание, и в представена по делото писмена защита, взема становище за неоснователност на жалбата, като моли съда да потвърди обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Съдът, като прецени допустимостта и основателността на разглежданата жалба, намира за установено следното :

Правото на оспорване е своевременно упражнено - в 14- дневния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, считано от връчването на акта на 30.08.2021г. Жалбата е подадена и входирана в ТП на Н. - гр. Б. с вх. № 2103-01-5/ 13.09.2021г., от адресата по акта, с пряк и личен правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване административен акт, с оглед което и при липсата на пречки по чл. 159 АПК, е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, същата е и основателна. Съображения :

Съобразно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, както и да обяви нищожността на оспорения акт, дори да липсва основание за това.

При осъществената служебна проверка по реда на чл. 146 от АПК, съдът констатира, че оспореният индивидуален административен акт, е постановен от компетентен за това административен орган – Д. на ТП на Н. - Б., който в специфичното контролно производство по реда на чл. 117 от КСО е проверил законосъобразността на Разпореждане № * /№ 17/ прот. № N01132/ 26.05.2021г. на Ръководителя на ПО при ТП на Н. – Б., като го е потвърдил. Оспореният акт е издаден в предвидената от закона писмена форма, при изложени подробни фактически и правни основания от административния орган /мотиви/. Оспореното решение обаче е постановено в нарушение на приложимите материалноправни норми, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, и в несъответствие с целта на закона.

Със Заявление вх. № Ц2113-01-1408/ 03.09.2020г. /л. 17 и 18 от делото/, оспорващият Б. е направил искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО, като е приложил документи, удостоверяващи осигурителен стаж и доход, както следва : Трудова книжка № 663/ 01.08.1980г.; Удостоверение обр. В № 156/ 15.10. 2001г., издадено от МВР, РГ сектор - гр. П.; Удостоверение № 2248/ 28.07.2010г., издадено от ВТУ “Т.К.“ - гр. С.; Удостоверение от 31.01.2018г. по НОХД № 495/ 2014г., издадено от Районен съд - П.; Удостоверение № 11996 от 06.12.2016г., издадено от ГД “Изпълнение на наказанията“ - гр. София; Удостоверение обр. УП-2 с изх. № 244р-13372/ 21.07.2015г., издадено от ОД на МВР - Б.; Удостоверение обр. УП-2 с изх. № 3115/ 01.06.2015г., издадено от МВР - РД “Гранична полиция“ - гр. С.; Удостоверение за банкова сметка; Протоколно определение № 4471/ 07.10.2015г. по НОХД № 231/ 2015г. по описа на Окръжен съд - Б., Декларация за ползване на данни от Персонален регистър на осигурените лица.

С Разпореждане № * /№ 34/ прот. № N01015/ 13.01.2021г. /л. 20 от делото/ на Ръководителя на ПО при ТП на Н. – Б., е отпусната на И. Б., лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО вр. § 22ц, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ на КСО, считано от 03.09.2020г., в размер на 668. 87 лв. В разпореждането, размерът на индивидуалния коефициент на Б., е изчислен и по реда на чл. 70, ал. 4- 7, ал. 10, т. 1 и ал. 11 от КСО, и по реда на чл. 70, ал. 8- 9, ал. 10, т. 2 и ал. 11 от КСО, като след направените изчисления и сравнения, е приложен по отношение на лицето, по- благоприятния размер на индивидуалния коефициент- по реда на чл. 70, ал. 8- 9, ал. 10, т. 2 и ал. 11 от КСО /л. 20 от делото/.

Б. е обжалвал постановеното разпореждане от Ръководителя на “ПО“ пред Д. на ТП на Н. – гр. Б., относно незачитането за осигурителния му стаж за следните периоди от време : 15.09.1977г.- 14.09.1979г. – 2 г., през което време той е бил курсант в ПЖИ “Т. К.“ – гр. София за първа категория труд; 15.09.1979г.- 15.06.1980г. – 9 м., време на обучение, извън срока на наборната военна служба; 28.08.2002г.- 08.02.2003г. период от време, когато по отношение на него, е взета мярка за неотклонение “задържане под стража“.

С Решение № 2153-01-12/ 05.03.2021г. на Д. на ТП на Н. - Б., в производство по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО, е отменено Разпореждане № * /№ 34/ прот. № N01015/ 13.01.2021г. на Ръководителя на ПО при ТП на Н. – Б., като му е върната пенсионната преписка, за ново произнасяне за съобразяване на дадените указания : зачитането на периода от време 15.09.1977г.- 14.09.1979г. – от 2 години, през което време той е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, на основание чл. 44 от Наредбата за пенсиите /НП/, аналогична на тази на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите /ППЗП/ за осигурителен стаж трета категория, и 28.08.2002г.- 08.02.2003г. период от време, когато по отношение на него, е взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, на основание чл. 9, ал. 3, т. 3 от КСО, за осигурителен стаж, при условията на трета категория труд.

С Разпореждане № * /№ 17/ прот. № N01132/ 26.05.2021г. /л. 16 от делото/ на Ръководителя на ПО при ТП на Н. – Б., въз основа и на отменителното Решение № 2153-01-12/ 05.03.2021г. на ответника, на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. “д“ от КСО, зачитайки горепосочените два периода от време за осигурителен стаж, при условията на трета категория труд, е изменен размера на отпуснатата на И. Б., лична пенсия за осигурителен стаж, от сумата на 668. 67 лв., на сумата от 715. 14 лв.

Недоволен от така постановеното разпореждане, Б. е обжалвал същото по реда на чл. 117 от КСО, като Директорът на ТП на Н. – Б., го е потвърдил с атакуваното решение, възприемайки доводите на Началник отдел “ПО“, и мотивирайки ги, допълнително /л. 21- 23 от делото/.

По делото е приета в цялост пенсионната преписка на оспорващия /л. 24- 88 от делото/.

В случая, изхождайки от фактическите твърдения на страните, както и от представените по делото доказателства, съответно от възприетото от ответника в оспореното решение, и потвърденото с него разпореждане, спорът между страните се свежда до няколко неща : 1. периодът от време 15.09.1977г.- 14.09.1979г. – 2 г., през което Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, представлява ли действително изслужен стаж, по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО, съответно като каква категория следва същият да бъде зачетен; 2. периодът от време 15.09.1979г.- 15.06. 1980г. – 9 м., време на обучение в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, извън срока на наборната военна служба, следва ли да са зачете за действително изслужен стаж, по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО, съответно като каква категория следва същият да бъде зачетен; 3. Правилно ли е приложен по отношение на оспорващия, като по- благоприятен за него, начина на изчисляване на размера на индивидуалния коефициент, по реда на чл. 70, ал. 8- 9, ал. 10, т. 2 и ал. 11 от КСО, вместо по реда на чл. 70, ал. 4- 7, ал. 10, т. 1 и ал. 11 от КСО. За да се отговори на горепосочените въпроси, следва да се има предвид следното.

Относно периодът от време 15.09.1977г.- 14.09.1979г. – 2 г., през което Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София.

Пенсионният орган е приел, че този стаж не следва да бъде зачетен като действително изслужено време като военнослужещ по Закона за отбраната и въоръжените сили /ЗОВС/, тъй като реално по времето му, Б. не е изпълнявал длъжност в никоя от структурите, посочени в чл. 69, ал. 2 от КСО, а практически е отбивал наборната си военна служба, и е зачел същия, само като осигурителен стаж от трета категория труд във връзка с чл. 44 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/.

Това разбиране е неправилно.

Няма спор между страните, а в тази насока е и Удостоверение изх. № 2248/ 28.07.2010г. на Ректора на ВТУ “Т.К.“ – гр. София, че през периода 15.09.1977г.- 14.09.1979г., И. Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София. Към този момент действа разпоредбата на чл. 81 от ППЗП /отм./, в редакцията му, обн. ДВ, бр. 102/ 1967г., според която, за трудов стаж от ІІІ категория се зачита времето, прекарано в редовна военна служба. Тази редакция на разпоредбата е съобразена с действащия по това време Закон за всеобщата военна служба на Народна Република България /ЗВВСНРБ/ /отм. ДВ, бр. 112/ 1995г., в сила от 27.02.1996г./, чийто чл. 9 предвижда, че : “Военната служба във въоръжените сили се състои от действителна военна служба и служба в запаса. На действителна военна служба се намират маршалите, генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за кадър във въоръжените сили, и всички срочно служещи от сержантския, войнишкия и курсантския състав, които служат редовната си военна служба във въоръжените сили. Служещите редовната си военна служба от сержантския и войнишкия състав се наричат срочнослужещи, а приетите на щатна служба след изслужване на редовната военна служба – свръхсрочнослужещи. Намиращите се на действителна военна служба се наричат военнослужещи, а зачислените в запаса – запасни“. Тези разпоредби са уреждали статуса на оспорващия, в периода на обучението му като курсант в ПЖИ “Т.К.“, който период от своя страна е приравнен на редовна /наборна/ военна служба. Следователно, този период от време, когато Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ следва да се признае за действителен осигурителен стаж по смисъла на чл. 69, ал. 2 КСО. В нормата на чл. 9, ал. 7 от КСО, в редакцията й изм.- ДВ, бр. 15/ 2013г., в сила от 01.01.2014г., изрично е записано, че за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба. За тези периоди се внасят осигурителни вноски в размера за фонд “Пенсии“ за сметка на държавния бюджет върху минималната работна заплата към датата на отпускане на пенсията. Съобразно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 на НПОС, осигурителният стаж на Б., за периода му на обучение в ПЖИ, за посочения период от време, се приравнява на редовна военна служба. За този стаж се дължат осигурителни вноски от републиканския бюджет. При наличие на изрична нормативна уредба на цитирания осигурителен стаж, то липсва правно основание за коментар дали той е действителен или не по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. В тази насока е и трайната, последователна практика на Върховния административен съд по подобни казуси - напр. Решение № 14398/ 20.11. 2020г. пост. по адм. д. № 10551/ 2020г. по описа на ВАС, VI отд., Решение № 9097/ 08.07.2020г. пост. по адм. д. № 890/ 2020г. по описа на ВАС, VI отд., Решение № 4842 от 02.04.2019г. пост. по адм. д. № 10942/ 2018г. по описа на ВАС, VI отд., Решение № 11681/ 03.10.2018г. пост . по адм. д. № 10591/ 2017г. по описа на ВАС, VI отд. и др.

Ето защо, пенсионният орган, като е приел, че периодът от време 15.09.1977г.- 14.09. 1979г. – 2 г., през което Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, следва да са зачете само за осигурителен стаж от трета категория труд /което е правилно, с оглед определянето и квалифицирането му, съобразно категориите труд/, но е счел, че същият не следва да бъде зачетен като действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС, във връзка с чл. 69, ал. 2 от КСО, е приложил неправилно материалния закон и е достигнал до грешни правни изводи, опорочаващи издадения акт.

Относно периодът от време 15.09.1979г.- 15.06.1980г. – 9 м., време на обучение в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София на оспорващия, извън срока на наборната му военна служба, което не е зачетено от ответника, нито като действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС, нито за осигурителен стаж от която и да е категория.

Това разбиране е правилно.

Както вече бе посочено, по силата на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ППЗП /отм./, в относимита редакция, ДВ, бр. 102/ 1967г., за трудов стаж от III категория, се зачита времето прекарано в редовна военна служба или трудова повинност. Съгласно чл. 3 от Указ № 117 от 31.07.1971г. за откриване на сержантски /старшински/ средни военни училища, издаден от Председателя на ДС на НРБ /обн., ДВ бр. 63/ 10.08.1971г./, обучаващите се в тези училища “се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията“. Според чл. 2, буква “б“ от същия Указ, на завършилите курса на сержантските /старшинските/ училища се признава отбита редовна военна служба. От това следват няколко извода. От текста на чл. 9 ЗВВСНРБ /отм./ е видно, че законът прави разграничение между понятията “действителна военна служба“ и “редовна военна служба“. Тези понятия не са равнозначни. Действителна военна служба изпълняват всички изброени военнослужещи “приети за кадър във Въоръжените сили“, а тази на срочнослужещите курсанти се приравнява на действителна военна служба за периода на редовната военна служба. По отношение на редовната военна служба е въведено изискването същата да се изпълнява при навършване на пълнолетие /чл. 21 от ЗВВСНРБ- отм./ за срока, определен в чл. 24 от същия закон. В периода 25.07.1959г.– 29.05.1989г. съгласно чл. 24 от ЗВВСНРБ /отм./, срокът на редовната военна служба, във всички родове и видове войски и трудовата повинност е две години, а за специалностите, определени със заповед на министъра на народната отбрана - три години. В тази връзка следва да се посочи, че Указ № 117 борави с понятието “действителна военна служба“, а не “редовна военна служба“. От друга страна, за целите на пенсионното производство за трудов стаж по силата на чл. 81 от ППЗП /отм./ се зачита времето прекарано в редовна военна служба, т. е. периодът от 18 годишна възраст, когато наборниците подлежат на повикване на редовна военна служба до момента на уволнението им. Обстоятелството, че по силата на чл. 3 от Указ № 117, обучаващите се в сержантските /старшински/ средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията, означава, че времето им на обучение във военно училище ще се зачита за отбита редовна военна служба за установения й в закона срок, а не че отбиват редовна военна служба по смисъла на ЗВВСНРБ /отм./ за целия период на обучението. От съвкупния анализ на горепосочените разпоредби следва, че през спорния период, за трудов стаж се е признавало времето прекарано в редовна военна служба от българските граждани навършили 18 години в годината на набора. Не е предвидена хипотеза на приравнен трудов стаж за случаите, когато редовната военна служба се е считала за прослужена по силата на специален закон. На завършилите курса на сержантските /старшинските/ училища се е признавала отбита редовна военна служба на основание чл. 2, б. “б“ от Указ № 117/ 31.07.1971г. за откриване на сержантски /старшински/ средни военни училища, но това не е било предвидено като нормативно основание за зачитане на периода на обучение за трудов /осигурителен/ стаж, т.е. обучаващите се в сержантските /старшински/ средни военни училища са се намирали на действителна военна служба и са имали всички права и задължения на срочнослужещи в армията /чл. 3 от Указ № 117 от 31.07.1971г./, но цитираната разпоредба на чл. 81, ал. 1 от ППЗП, ДВ, бр. 102/ 1967г./ не е зачитала времето на обучението, извън срока на редовната наборна военна служба, за трудов стаж. В този смисъл е и практиката на ВАС – напр. Решение № 6478/ 02.06.2020г. пост. по адм. д. № 14594/ 2019г. по описа на ВАС, VI отд.

Предвид изложеното, законосъобразен е изводът на адм. орган, че за периода от време 15.09.1979г.- 15.06.1980г. – 9 м., време на обучение на Б. в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, извън срока на наборната му военна служба, не следва да се зачита, нито като действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС, нито за осигурителен стаж.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че законосъобразно, пенсионните органи са зачели за осигурителен стаж при условията на първа категория труд, но не и за действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС, времето от 28.08.2002г. до 08.02.2003г., през което спрямо Б., по ДП № VІ-17/ 02 по описа на Военна прокуратура, спрямо него е била взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, в съответствие с фактическия състав на нормата на чл. 9, ал. 3, т. 3 от КСО, предвид обстоятелството, че същият е бил оправдан за вмененото му престъпление с влязъл в сила съдебен акт.

В мотивите на оспореното решение, Директорът на ТП на Н. – Б., приема, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на исканата пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, И. Б., е навършил възраст от 61 години, 08 месеца и 01 ден. Изчислил е осигурителен стаж по доклад, приложен към пенсионната преписка, както следва :

- от първа категория труд, положен по реда на чл. 69 от КСО - 17 години 05 месеца и 18 дни - действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС/;

- от първа категория труд, съгласно чл. 9, ал. 3, т. 3 от КСО - 07 месеца и 10 дни - задържане с мярка за неотклонение “задържане под стража“, който стаж не е зачетен като действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС;

- от втора категория труд - 02 години 07 месеца;

- от трета категория труд - 07 години 03 месеца и 14 дни;

На основание чл. 104 от КСО, е определен общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд - 40 години, 07 месеца и 23 дни, като са изложени съображения, че Б., не отговаря на изискванията за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 1 и 2 от КСО, тъй като няма две трети действително изслужени като военнослужещ по ЗОВС - 18 години, а има действително изслужени 17 години 05 месеца и 18 дни, поради което, му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда и при условията на чл. 69б, ал. 1 от КСО вр. § 22ц, ал. 1 от КСО. Спор между страните по наличието на предпоставките за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда и при условията на чл. 69б, ал. 1 от КСО няма, а същият се свежда, до наличието на предпоставките за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО.

Съдът намира, че в случая органите на Н., не са изследвали в пълнота, релевантните за казуса факти и обстоятелства за разрешаване на процесния административноправен спор, с което са нарушили чл. 35 от АПК, като са издали прибързани актове, преди да изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и да обсъдят възраженията на заинтересованото лице. Същото се извежда от посоченото по- горе относно незачитането на периода от време 15.09.1977г.- 14.09.1979г. от 2 години, през който, Б. е бил курсант в ПЖИ “Т.К.“ – гр. София, за действително изслужено време като военнослужещ по ЗОВС, във връзка с чл. 69, ал. 2 от КСО, което е довело пенсионните органи и до неправилно прилагане на материалния закон, съответно до погрешна преценка относно липсата на предпоставките за отпускане на исканата пенсия по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО.

Съдът намира, че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за отпускане на оспорващия Б. на исканата от него пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69 ал. 2 от КСО. Същият е на възраст, към датата на подаване на заявлението – 03.09.2020г.- 61 години, 08 месеца и 01 ден, т. е. в повече от изискуемата минимална възраст от 52 години и 10 месеца; налице е изчислен по реда на чл. 104 от КСО, общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд - 40 години, 07 месеца и 23 дни, т.е. в повече от минимално изискуемия от разпоредбата - 27 години общ осигурителен стаж; от който две трети /19 г., 05 месеца и 18 дни/ действително изслужени като държавен служител по посочените специални закони : Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/, Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗПС/, чл. 11 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/, чл. 16, ал. 2 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество /ЗПКОНПИ/, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/, Закона за Държавна агенция “Национална сигурност“ /ЗДАНС/ и като военнослужещи по ЗОВС.

Следователно, вместо възприетия от пенсионните органи размер на действително изслужено време по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО, от 17 години 05 месеца и 18 дни, като държавен служител по ЗМВР, ЗИНЗПС, военнослужещ по ЗОВС и др. специални закони, на оспорващия И. Б., следва са зачете за действително изслужено време по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО, период от време от 19 години, 05 месеца и 18 дни, от което автоматично следва и изводът, че е постановен в разрез с материалния закон, изводът на Н., че не е налице една от предпоставките за отпускане на исканата пенсия- липсата на действително изслужено време по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО от 18 години- напротив установи, се че И. Б., има действително изслужено време по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО от 19 години, 05 месеца и 18 дни, което не е било съобразено от пенсионните органи, и ги е довело до погрешни правни изводи. За пълнота на изложението следва да се посочи /а и с цел да не се допуснат нови грешки при повторното произнасяне/, че коректно органите на Н. са определили категориите на положения от Б. труд, като І- ва, ІІ- ра и ІІІ- та и не би следвало да се отклоняват от възприетото при повторното произнасяне по преписката.

Ето защо, като е приел, че по отношение на оспорващия И. Б., не са налице изискуемите от закона предпоставки за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО, административният орган е нарушил приложимите материалноправни норми, допуснал е съществено нарушение на административнопроизвоствените правила, вкл. е нарушил чл. 35 от АПК, като е издал незаконосъобразен административен акт, който не съответства и на целта на закона, въз основа на който се издава, и поради това следва да бъде отменен. Като резултат от отмяната на оспорения акт, делото следва бъде върнато като преписка на административния орган за ново произнасяне, при което той да постанови нов акт по подаденото от И. Б., заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69, ал. 2 от КСО, като му се зачете за действително изслужено време по смисъла на чл. 69, ал. 2 от КСО, период от време от 19 години, 05 месеца и 18 дни.

Предвид този изход от спора, се явява абсолютно безпредметно произнасянето по останалите повдигнати съображения от страните : от Н. – че дори и да се отпусне на Б., исканата пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, то нейния размер не би бил по- голям от получаваната към момента по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, съответно на оспорващия – дали е правилно приложен по отношение на него, като по- благоприятен начина за изчисляване на размера на индивидуалния коефициент, по реда на чл. 70, ал. 8- 9, ал. 10, т. 2 и ал. 11 от КСО, вместо по реда на чл. 70, ал. 4- 7, ал. 10, т. 1 и ал. 11 от КСО. На тези въпроси, предвид връщането на преписката за повторно произнасяне от страна на пенсионния орган, не би могло да се отговори с категоричност към момента, а това би могло да стане едва след постановяването на новото разпореждане от страна на органа, за отпускане на исканата пенсия от Б., в изпълнение на указанията на съда, дадени в настоящото решение и определяне на конкретен размера на същата.

По разноските.

С оглед изхода от спора, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, по принцип искането за присъждане на направените разноски от оспорващия, се явява основателно и следва да бъде уважено, но само за разноските, за чието извършване, са представени доказателства по делото. В случая се претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300. 00 лв., но липсват представени доказателства за реалното им заплащане. На присъждане подлежат само действително направените разноски, не предполагаеми или бъдещи такива. Видно от представеното пълномощно /л. 94 от делото/ е дадена надлежна представителна власт от страната, на проц. представител – адв. Г. Б., като е договорено заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300. 00 лв. Съгл. т. 1 от Тълкувателно решение № 6/ 2012г. от 06.11.2013г., “Разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване- така например чл. 78, ал. 1 ГПК регламентира кои от вече заплатените разноски страната може да претендира в хипотеза на уважен неин иск, чл.78, ал. 3 ГПК урежда възможност и за ответника да иска заплащане при отхвърляне на иска на вече заплатените от него разноски, а чл. 78, ал. 5 от ГПК урежда процесуалната възможност за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение. Следователно процесуалният закон урежда единствено случаите, при които разноските са заплатени, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. Този извод не противоречи на установеното с чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата /ЗА/, който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора. Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл. 78 ГПК. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК вр. чл. 144 от АПК. Ето защо, в договора за правна защита и съдействие, следва да бъде не само договорен размер на съответно адвокатско възнаграждение, но следва задължително да се укаже вида /начина/ на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин- напр. по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение”. Ето защо при съобразяване разпоредбите на закона, и задължителната практика изразена в посоченото Тълкувателно решение, искането на оспорващия за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъде отхвърлено, предвид липсата на представени доказателства по делото, за реалното им заплащане.

Водим от горното, и на основание чл. 173, ал. 2 във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-01-41/ 26.08.2021г. на Д. на ТП на Н. – Б. и потвърденото с него Разпореждане № * /№ 17/ прот. № N01132/ 26.05.2021г. на Ръководителя на “Пенсионен отдел“ при ТП на Н. – Б..

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне, съгласно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14- дневен срок от съобщението за изготвянето му пред Върховния административен съд на Република България.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

КТ