и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ във вр. с чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Н. Е. Я., с ЕГН *, с адрес : гр. Б., ж. к. “...“ № ..., .ет., ап. ..., против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17- 1116- 000182/ 12.01.2017г. на Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“.

Иска се да бъде отменена заповедта за наложената принудителна административна мярка като издадена при съществено нарушение на административно-производствените правила, поради противоречие с материално-правните разпоредби, и като несъответстваща на целта на закона. Оспорва се и авторството на вмененото нарушение. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

Оспорващият, редовно призован, се явява лично в съдебно заседание, като поддържа изложените в жалбата доводи за отмяна на оспорения акт. Доразвива доводите си в писмени бележки.

Ответникът - Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, редовно призован, не се явява в съдебно заседание и не ангажира становище по жалбата.

Жалбата е подадена в законоустановения 14- дневен срок. Процесната заповед е връчена на оспорващия Я. на 05.06.2017г., видно от отбелязването върху същата, а жалбата срещу нея е подадена, чрез административния орган, на 07.06.2017г. Като подадена в законоустановения срок и от лице, имащо интерес от обжалването, жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е и основателна, по следните съображения :

Нормата на чл. 168, ал. 1 от АПК определя, че съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за оспорване на административните актове по смисъла на чл. 146 от АПК. Чл. 168, ал. 2 от АПК предвижда, че съдът следва да обяви нищожността на акта, дори и да липсва нарочно искане за това.

Административното производство е започнало по инициатива на административния орган, след съставяне на Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № Г685747/ 12.01.2017г. /л. 18 от делото/. Същият е бил съставен от младши автоконтрольор Кр. Хр. Ив. срещу оспорващия за това, че на 04.01. 2017г. около 17. 30 ч., в гр. Б., по бул. “...“, посока ул. “...“, управлява лек автомобил “Мазда 6“, с рег. №..., собственост на Г. Б. М., като : извършва маневра завиване наляво по ул. “Преслав“, нарушавайки пътната маркировка М.15, като паркира в лентата за насрещно движение и в зоната на кръстовището; при поискване на документите отказва да ги предаде за проверка; отказва, след покана, да му бъде извършена проверка за наличие на алкохол с техническо средство – “Алкотест дрегер 7510“, с фабричен № 0033; напуска мястото на проверката без разрешение на контролните органи; не представя свидетелство за управление и контролен талон.

Въз основа на този АУАН, Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, упълномощен със Заповед рег. № 244з- 1103/ 10.05.2017г. на Директора на Областна дирекция /ОД/ на М. – Б. /л. 12 и 13 от делото/, е издал атакуваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17- 1116- 000182/ 12.01.2017г. /л. 4 и 5 от делото/, с която е наложил Принудителна административна мярка /ПАМ/ – “временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ /СУМПС/ до решаване въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. В титулната част на заповедта е посочено, че същата се издава “по чл. 171, т. 1, б. “б“ от ЗДвП“, а в разпоредителната й част, е посочено само “по чл. 171, т. 1, б. “б““, без да е посочен нормативният акт, К. който принадлежи цитираната разпоредба. Нещо повече, в разпоредителната част на заповедта е посочено, че със същата се налага “санкция по чл. 171, т. 1, б. “б“.

Въз основа на установеното, съдът достига до следните правни изводи :

Принудителните административни мерки /ПАМ/ са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Спазването на изискванията за законност при издаване на акта е гаранция за законосъобразността на самата мярка. Принудителните мерки трябва да бъдат прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи. Компетентният орган не може да ги налага произволно, т.е. те трябва да са точно посочени в правната норма и да се прилагат по реда и начина, предвидени там. Издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са предвидени /чл. 22 и чл. 23 от ЗАНН/. Самите материално-правни норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата. В този аспект е недопустимо прилагането на ПАМ на основание, което не е изрично уредено в закона, респ. при липса на всички нормативноустановени за това условия.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност.

Оспореният акт е издаден от Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, който сочи в акта, че е упълномощен по силата на Заповед рег. № 244з- 1103/ 10.05.2017г. на Директора на ОД на М. – Б.. Съгласно Заповед № 244з- 1103/ 10.05.2017г. на Директора на ОД на М. – Б. /л. 12 и л. 13 от делото/, на началниците на групи в С. “П. П.“, са делегирани правомощия да издават заповеди за налагане на ПАМ на основание чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. “а“ и т. 6 от ЗДвП /т. 1.3. от заповедта/, като в т. 2 от заповедта е посочено, че в извънработно време, в празничните и почивни дни, заповедите на горепосочените основания следва да се издават от назначените за оперативни дежурни в ОД на М. – Б. и РУ на М. при ОД на М. – Б., на длъжност, не по- ниска от изпълнителска, както и полицейските инспектори, изпълняващи служебните си задължения по график, а с т. 3 от същата заповед са оправомощени да издават заповеди по чл. 171, т. 1, б. “б“ от ЗДвП и полицейските служители на длъжност инспектор “Пътен контрол“ в РУ и С. “П. П.“ при ОД на М. – Б. В конкретния случай, заповедта е издадена на 12.01.2017г. – четвъртък /работен ден/, поради което следва да се приеме, че кръгът на компетентните да я издадат лица, следва да се определи именно К. този момент. Самият издател на оспорения акт - Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, е посочил като основание за надлежната си представителна власт - Заповед № 244з- 1103/ 10.05.2017г. на Директора на ОД на М. – Б., т. е. заповедта, делегираща му представителна власт, е издадена 4 месеца, след издаване на атакуваната заповед, което е недопустимо. На практика издателят на оспорената заповед, на 12.01.2017г. е издал същата, въз основа на все още несъществуваща в правния мир, бъдеща заповед, на която не е придадено /а и обективно не е възможно да се придаде/ обратно действие. Ето защо следва да се приеме, че К. датата на издаване на атакуваната заповед 12.01.2017г., упълномощителната заповед - Заповед № 244з- 1103 от 10.05.2017г. на Директора на ОД на М. – Б., доколкото не е съществувала в правния мир, а именно тя е посочена в мотивите на оспорения акт, като учредяваща надлежната представителна власт на издателя й - Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, то последният не е разполагал с правомощието да издаде заповед с правно основание като посоченото, поради което и същата е нищожна.

За пълнота на изложението, и независимо, че същите не променят извода на съда за нищожност на оспорената заповед, следва да се посочи, че тя страда и от множество други пороци, водещи до незаконосъобразността й – допуснати съществени нарушения на административно - производствените правила при издаването й, нарушение на материалния закон, които също биха били, дори и извън порока обуславящ нищожността й, абсолютни основания за преустановяване съществуването и в правния мир /отмяната й/.

Както бе отбелязано по- горе, волеизявлението за прилагането на ПАМ се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, поради което следва да отговаря на всички изисквания К. съдържанието и формата на административните актове. Освен това нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП предвижда принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 4, т. 5, б. “а“ и т. 6 и 7, да се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.

В конкретната хипотеза не са спазени изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 от АПК, тъй като заповедта не съдържа правните основания за издаването й, а има и неясна разпоредителна част. Разпоредителната част е най- съществената част от индивидуалния административен акт, доколкото с него се определят възложените задължения, начина и срока им за изпълнение, а в случая, изобщо не е посочено по кой нормативен акт се налага принудителната административна мярка, т.е. на практика не е налице правна норма /доколкото липсва посочване на съответния нормативен акт/, на която да се е позовал издалият заповедта орган, което е недопустимо.

С непосочването на правното основание според съда не е спазена установената от закона форма и е нарушено императивното изискване за наличие на реквизити, регламентирано в чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Липсата на посочено правно основание в заповедта съставлява липса на мотиви и винаги представлява съществено процесуално нарушение, което опорочава в съществена степен издадения административен акт, тъй като лишава контролиращата го съдебна инстанция да провери неговата правилност. Този факт сам по себе си е достатъчно основание за отмяна на издадения административен акт, без да се разглежда спора по същество, тъй като не може да се направи какъвто и да е извод относно наличието на предпоставките за издаване на процесната заповед.

Извън горното, в разпоредителната част на заповедта е посочено, че се налага “санкция по чл. 171, т. 1, б. „б““, което в още по- голяма степен нарушава правото на защита на адресата на заповедта, доколкото същият е възпрепятстван да разбере дали му се налага санкция /каквато принудителната административна мярка не е/, дали принудителна административна мярка /както е посочено в титулната част на заповедта/ и най-вече – по кой нормативен акт.

Ако се приеме, че оспорената заповед е издадена на основание чл. 171, т. 1, б. “б” именно от ЗДвП, следва да се има предвид че доколкото и в съставения за случая АУАН, и в заповедта, са описани няколко нарушения на ЗДвП, за да е налице мотивиране на заповедта, административният орган е следвало да посочи и заради кое /кои/ от описаните няколко нарушения на правилата за движение, налага тази принудителна административна мярка, доколкото тя не е последица на всички вменени административни нарушения. Нито адресата на заповедта, нито настоящата инстанция може да замести издателя на акта, и да предполага /гадае/ какво е било точно волеизявлението му, и за кое /кои/ нарушение/я счита, че следва да бъде наложена тя. Презумпция установена в закона също липсва, поради което следа да се приеме, че и в тази част е налице липса на мотивираност на акта.

Не на последно място по значение, следва да се отбележи, че ако оспорената заповед е издадена с правно основание чл. 171, т. 1, б. “б” именно от ЗДвП, то приложимия текст на материалния закон – ЗДвП, К. датата на издаване на заповедта – 12.01.2017г., който единствено е релевантен, съобразно чл. 142, ал. 1 от АПК, предвижда, че по отношение на водач, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско изследване или с техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или е под въздействието на друго упойващо вещество, както и при отказ да бъде проверен с техническо средство или да даде кръв за медицинско изследване, може да бъде издадена принудителна административна мярка – “временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 6 месеца. В същото време издателят на акта е приложил несъществуваща /недействаща К. момента на издаване на оспорения акт/, бъдеща правна уредба, като е определил този срок на 18 месеца. Законодателят наистина, преценявайки този вид поведение на водачите на МПС, като изключително опасно за участниците в движението, е увеличил срока му, но с изменение, влизащо в сила на 21.01.2017г., т. е. 10 дни, след издаването на оспорената заповед, при липса на придадено обратно действие. Това изключително грубо нарушава приложимия материален закон - ЗДвП, и е в пълно несъответствие с целите му, което се явява самостоятелно основание за дискредитиране действието на оспорената заповед.

Предвид изложеното, оспорената заповед следва да бъде обявена за нищожна като издадена при липса на компетентност, тъй като макар и да са констатирани и други пороци на оспорения акт, това е най- тежкия такъв, който е пречка за пораждане на действието й.

По разноските.

С оглед изхода на спора, ОД на М. – Б., следва да бъде осъдена да заплати сторените по делото разноски на оспорващия в размер на 10. 00 лв. за внесена държавна такса.

Воден от гореизложените съображения, и на основание чл. 172, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд – Б.,

Р Е Ш И :

ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17- 1116- 000182/ 12.01.2017г. на Н. Г. К. ОД на М. - Б., С. “П. П.“, с която на Н. Е. Я., с ЕГН *, с адрес : гр. Б., ж. к. “...“ № ..., ..., ап. ..., е наложена принудителна административна мярка “Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОД на М./ - Б., да заплати на Н. Е. Я., с ЕГН *, с адрес : гр. Б., ж. к. “...“ № ..., ..., ап. ..., сумата от 10. 00 лв. /десет лева/, представляваща сторени по делото разноски.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

Г.Б.