и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 27, ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ вр. чл. 166 от Данъчно- осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по жалба на „. Е. с ЕИК., със седалище и адрес на управление : гр. Р., общ. Р., обл. Б., ул. „. № 30, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 02-010-2600/26972/ 01.03.2019г. на Заместник- изпълнителния Д. на Д. Ф. „. /ДФЗ/, с който спрямо оспорващото дружество, е установено публично държавно вземане, представляващо 50 % от общата изплатена сума по мярка 211 за кампании 2010, 2011, 2012г. в размер на 15 168. 79 лв. /петнадесет хиляди сто шейсет и осем лева и седемдесет и девет стотинки/, на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/ 03.04.2008г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 “Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ и мярка 212 “Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007- 2013г. /Наредба № 11/, ведно с лихва.

В жалбата се твърди, че оспореният акт е издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, липса на мотиви, и в противоречие с приложимия материален закон. Оспорва се начина на изчисляване на дължимата сума, както и се сочи, че Акта за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 не бил влязъл в сила, както се сочело в оспорения акт, тъй като същият бил оспорен по съдебен ред. Заявлението за подпомагане по процесната мярка било подадено през 2010г., когато не била в сила сочената като основание за издаване на АУПДВ, норма на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11, със съдържанието което същата има към настоящия момент. Поради посоченото, се иска да бъде отменен оспорения АУПДВ, като незаконосъобразен и се претендира присъждане на сторените по делото разноски.

В съдебно заседание, оспорващото дружество, чрез упълномощения си проц. представител – адв. Б., поддържа жалбата и моли за отмяна на оспорения акт. Развива подробно доводите си в представени писмени бележки.

Ответникът, в съдебно заседание, чрез проц. си представител – ст. юрисконсулт Г., изразява становище за неоснователност на жалбата, и моли същата да се отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното :

По делото не е спорно, че „. Е. като бенефициер е поело през кампания 2010г., 5- годишен ангажимент по Заявление УИН 01/030710/48070 по мярка 211 “Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ за периода 2007- 2013г.

В резултат на извършени административни проверки, на основание чл. 37, ал. 2 от ЗПЗП за спазване на поетия 5- годишен ангажимент, ДФЗ-РА е установила, че лицето не е заявило участие по мярката през кампания 2013г., която се явява четвърта година от ангажимента. Поради това, с Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент изх. № 02-010-2600/ 26972/ 29.11.2016г. по мярка 211 “Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ от ПРСР 2007- 2013г. /л. 25 и 26 от делото/ , 5- год. ангажимент, поет от оспорващото дружество през кампания 2010 по мярка 211 /НР1/, е бил прекратен. Актът е бил оспорен пред Административен съд - Благоевград, който с Решение № 1073/ 03.07.2017г. пост. по адм. дело № 141/ 2017г. по описа на съда, го е отменил, като след проведено касационно оспорване, с Решение № 12665/ 18.10.2018г. пост. по адм. д. № 9244/ 2017г. по описа на Върховен административен съд /ВАС/, ІV отд., е отменено постановеното първоинстанционно решение от Административен съд – Благоевград, и вместо него, е постановено друго такова, с което е отхвърлена жалбата на оспорващото дружество, срещу Акта за прекратяване на многогодишен ангажимент изх. № 02-010-2600/ 26972/ 29.11.2016г. по мярка 211 /л. 64- 67 от делото/. Решението на ВАС е влязло в законна сила на 18.10.2018г.

След влизането в сила на горния акт, в ДФЗ-РА е било открито производство по издаване на АУПДВ, за което „. ЕООД е бил уведомено на основание чл. 26, ал. 1 от АПК, с отправено до него Писмо изх. № 02-010-6500/ 26972/ 09.11.2018г. /л. 23 и 24 от делото/. В писмото подробно са били описани фактите по случая, определена е била сумата за възстановяване в размер на 50 % от получената субсидия по мярката /като е посочена подробно получената сума за всяка кампания/, и на дружеството- бенефициер е била дадена възможност да представи възражение и допълнителни доказателства, относими към изложените констатации в 7-дневен срок, както и лицето е било поканено да възстанови доброволно недължимо платената сума в размер на 15 168. 79 лв. Писмото е било получено от законния представител на дружеството на 11.12.2018г. /л. 86 от делото/, като това обстоятелство се потвърждава и от неоспореното от страните Писмо на Пощенска станция – Р. изх. № 40/ 28.01.2020г. /л. 83 и 84 от делото/, като в указания срок не са били депозирани възражения или допълнителни доказателства, оборващи констатациите на административния орган. Няма доказателства по делото, а и не се твърди посочената в писмото сума да е била изплатена доброволно до момента.

На 01.03.2019г. Зам.- изпълнителния Д. на ДФЗ е издал по отношение на оспорващото дружество, процесния АУПДВ № 02-010-2600/26972/ 01.03.2019г., с който е установено публично държавно вземане, представляващо 50 % от общата изплатена сума по мярка 211 за кампании 2010, 2011, 2012г. в размер на 15 168. 79 лв. ведно със съответна лихва, на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/ 03.04.2008г., вр. чл. 166 от ДОПК вр. чл. 20а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗПЗП. АУПДВ е връчен на законния представител на дружеството – И. М., лично на 11.07.2019г. /л. 16- 18 от делото/, видно от отбелязването в горния ляв ъгъл на акта.

Приета като доказателство е и цялата административна преписка по подаденото през кампания 2011 от оспорващото дружество заявление /л. 28- 54 от делото/.

Приети като доказателства са и извлечения от счетоводството на ответника по партидата на оспорващото дружество, установяващи извършени плащания през кампаниите /л. 87- 89 от делото/.

С оглед отделяне на спорното от безспорното по делото, в първото съдебно заседание, по искане на съда, проц. представител на оспорващото дружество, е заявил, че не оспорва, че сумата посочена в процесния АУПДВ, като размер, изцяло съответства на действително получената от „. Е. като 50 % от нея, се равнява именно на 15 168. 79 лв., но се поддържа твърдение за неясен начин на изчисляването й.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи :

Жалбата e подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК- процесният АУПДВ е връчен лично на законния представител на дружеството- оспорващ на 11.07.2019г., а жалбата е подадена чрез куриер, като е постъпила в съда на 24.07.2019г./, пред местно компетентния съд, от лице с активна процесуална легитимация и интерес от оспорването, като адресат на акта и установеното с него публично държавно вземане. Жалбата е подадена срещу акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения.

Съгласно изискванията на чл. 168, ал. 1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извърши пълна проверка на оспорения административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съответствието с целта на закона. При преценката си, съдът изходи от правните и фактическите основания, посочени в оспорвания индивидуален административен акт.

Оспореният в настоящото производство акт е издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия. Съгласно чл. 11, ал. 2, т. 4 от ЗПЗП и чл. 2, ал. 2, т. 1 от Устройствения правилник на Д. Ф. „., функциите на Разплащателна агенция /РА/ се изпълняват от ДФЗ. Според чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП, Изпълнителният Д. на фонда, е изпълнителен Д. на РА. Разпоредбата на чл. 20а, ал. 4 от ЗПЗП предоставя възможността последният да делегира със заповед правомощията си, произтичащи от правото на Европейския съюз или от националното законодателство, включително за вземане на решения, произнасяне по подадени заявления и/ или сключване на договори за финансово подпомагане, на заместник- изпълнителните директори и на директорите на областните дирекции на фонда съобразно териториалната им компетентност. Доколкото в ЗПЗП, явяващ се съответния закон по смисъла на чл. 166, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, не е определен органът, компетентен да издава АУПДВ, в случая той е определен от Изпълнителния Д. на ДФЗ с представената по делото негова Заповед № 03-РД/715#2/ 13.12.2018г., с която на издателя на процесния АУПДВ, са делегирани подробно описани правомощия, включително тези да издава и подписва АУПДВ по мерки 211 и 212 от ПРСР за периода 2007- 2013г.

Заповедта е издадена в изискуемата се писмена форма, съдържа задължителните реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК, мотивирана е с излагане на съответни фактически и правни основания, подписана е от нейния издател. Тук следва да се посочи, че съдът намира за неоснователно наведеното в хода на процеса твърдение за немотивираност на същата. Ясно в оспорения акт са посочени фактическите основания за издаването му, като е проследена хронологията на събитията, свързани с поетото задължение от оспорващия по мярка 211, факта на неизпълнението му през четвъртата година, довел до издаването на Акта за прекратяване на посочения многогодишен ангажимент, изплатените суми на бенефициера общо до момента, и поотделно за всяка от трите изтекли години по него- 2010- 2012г., посочено е каква част от тях подлежи на връщане, т. е. основанието за връщането им, като всичко това е подведено под съответстващите им, правни норми. Ето защо определено не е налице немотивираност на акта, напротив- налице са ясно изложени мотиви /фактически и правни основания за издаването му/ които много ясно очертават рамката на релевантните за спора факти. Спазена е и разпоредбата на чл. 26 от АПК, като лицето- адресат на акта е уведомено за започналото производство и му е предоставена възможност да изрази становище и да представи доказателства. Поддържаната в хода на процеса теза от оспорващия, че е налице нередовно оформяне на известието за доставяне на пощенската пратка, с която на законния представител на оспорващото дружество, е връчено уведомителното писмо за откриване на процедурата по издаване на АУПДВ по чл. 26 от АПК, не е основана на никакви конкретни съображения. Още повече, че сам по себе си начинът на оформяне на известието за доставяне /т. нар. “обратна разписка“/ при липса на оспорване на качеството и авторството на положения под нея подпис, и при липсата на данни, че именно с нея е връчено посоченото уведомително писмо за откриване на административното производство по издаване на процесния акт - Писмо изх. № 02-010-6500/ 26972/ 09.11.2018г., водят на извода, че на практика не се оспорва факта на получаването на това писмо именно от законния представител на дружеството- оспорващ И. М., което единствено е от значение за редовност на извършеното уведомяване, с което е обезпечена в пълна степен възможност за участие на „. ЕООД в административното производство. Поради това, настоящият състав на съда, счита, че актът е издаден след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая, съобразно изискванията на чл. 35 от АПК, като при издаване на процесния акт, е спазено изискването за форма на административния акт, а и в хода на проведеното административно производство не са допуснати съществени нарушения на административно- производствените правила , основание за отмяна по чл. 146, т. 2 и т. 3 от АПК. Вземанията на Разплащателната агенция, които възникват въз основа на административен акт, са публични държавни вземания и се събират по реда на ДОПК. Чл. 166, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК предвиждат, че същите се установяват по основание и размер с АУПДВ в производството за издаване на административен акт по реда на АПК.

Съдът намира, че процесният АУПДВ е и материално законосъобразен. Безспорно се установява, че през 2010г. оспорващото дружество е одобрено за участие по мярка 211 “Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони“ от ПРСР 2007- 2013г., и е поело 5- годишен ангажимент за извършване на агроекологични дейности по това направление, като се е задължило да изпълнява съответните изисквания. Във всяко от заявленията си през 2010, 2011 и 2012г. то е декларирало, че ще извършва земеделска дейност върху площите в необлагодетелстваните райони за поне 5 години след първото плащане.

Съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11/ 03.04.2008г., кандидатите са длъжни да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период от най- малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане, както и да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Посочените норми са формулирани кумулативно от издателя на нормативния акт и определят от кога възникват посочените задължения – това е моментът след първото компенсаторно плащане, като след него се приема, че е поет петгодишният ангажимент. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР от Наредба № 11 “Първо компенсаторно плащане“ е плащането, определено за първото подадено заявление за подпомагане по мерките. Първото плащане към оспорващия е извършено през 2010г. за кампанията същата година, поради което и за него е възникнало задължението за подаване на заявление за всяка една година от целия петгодишен период, доколкото е налице поет многогодишен ангажимент по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с § 1, т. 1 от ДР на Наредбата. „. ЕООД е подало заявления за подпомагане през 2010, 2011 и 2012г., но не е подало такова заявление за четвъртата година от ангажимента си – за 2013г. Последица от това е предвиденото в нормата на чл. 14 от Наредба № 11 задължение за лицата да възстановят съответните суми в размери в зависимост от годината на прекратяване на ангажимента.

В чл. 14, ал. 1 от Наредбата изрично е регламентирано, че земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба, т. е. прекратява се поетият от него ангажимент. В случая е налице и това условие – предвид неподадено заявление за плащане по мярката през кампания 2013г., поради което ангажиментът е прекратен с Акт изх. № 02-010-2600/ 29.11. 2016г. на Изпълнителния Д. на ДФЗ. Същият е получен от оспорващото дружество, и е оспорен по съдебен ред, като с Решение № 12665/ 18.10.2018г. пост. по адм. д. № 9244/ 2017г. по описа на ВАС, ІV отд., е отхвърлена жалбата му, срещу посочения акт. Решението на ВАС е влязло в законна сила на 18.10.2018г. Следователно налице е влязъл в сила административен акт за прекратяване на поетия от „. ЕООД многогодишен ангажимент по заявление с УИН 01/030710/48070. Доводите на оспорващия в насока, че нямало подобен влязъл административен акт са неверни, предвид находящото се в кориците на делото цитирано по- горе решение на ВАС.

В съответствие с изложеното безспорно се установява, че са налице и двете материалноправни предпоставки за издаване на оспорения акт – неподадено заявление за подпомагане в рамките на поетия 5- годишен ангажимент, и влязъл в сила акт за прекратяване на този ангажимент.

Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11, земеделски стопанин, който не подаде заявление за плащане по време на поетия петгодишен ангажимент, възстановява получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони в зависимост от годината, в която e прекратил участието си в мерките, като след третата година, както е в случая, подлежащата на възстановяване сума е 50 %.

От събраните в хода на съдебното производство доказателства /вкл. изявлението на проц. представител на оспорващия в проведеното по делото първо о.с.з./ се установи, че общият размер на получените плащания през предхождащите прекратяването години, е 30 337. 58 лв., който размер и фактът на изплащането, не се оспорват. При това положение, безспорно се установява по ясен начин и размерът на сумата за възстановяване – 15 168. 79 лв., представляващи 50 % от цялата изплатена субсидия, за който размер е издаден и процесният АУПДВ. Няма доказателства в предоставения му срок, оспорващият да е възстановил доброволно дължимата сума, като тази възможност изрично му е била дадена.

При тези обстоятелства следва да се приеме, че са налице предпоставките за издаване на оспорения АУПДВ, поради което правилно ответникът е приел, че подпомаганото лице следва да възстанови 50 % от цялата получена сума заедно с лихвите, а именно - 15 168. 79 лв.

Оспореният акт е издаден и в съответствие с целта на закона, тъй като разпоредбите на чл. 27, ал. 3 и ал. 5 от ЗПЗП вменяват в задължение на Разплащателната агенция да предприеме необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, както и глобите и другите парични санкции, предвидени в законодателството на Европейския съюз.

Възстановяването на 50 % от получените средства е последица от влезлия в сила акт за прекратяване на поетия многогодишен ангажимент след третата му година. Поради това повдигнатите с жалбата възражения, свързани със законосъобразността на основанието за прекратяването на ангажимента, каквито са сторени от оспорващия, са изцяло неотносими към процесния спор и не биха могли да бъдат обсъждани в настоящото производство /същите са относими и са направени, съответно отхвърлени от съда, в хода на съдебното производство по оспорване на акта за прекратяване на многогодишния ангажимент/.

Не се споделя от съда поддържания довод, и в жалбата, и в писмената защита, за противоречие на АУПДВ с материалния закон, поради неприложимост на редакциите от 2011г. и 2013г. на чл. 14 от Наредба № 11, спрямо правоотношения, възникнали преди приемането им, тъй като първата година от ангажимента на оспорващия е за 2010г., т. е. при друга редакция на подзаконовия нормативен акт. Касае се за поет петгодишен агроекологичен ангажимент, който съгласно нормата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11 се изпълнява за период от пет последователни години. Видно от следващата т. 3, кандидатите подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Видно от доказателствата по преписката, оспорващият е спазвал това изискване за първите 3 години, като е подавал регулярно годишни заявления. Сроковете, условията и реда за прилагане на мярка 211 са уредени именно в посочената наредба, която има действие от момента на обнародването й в ДВ, бр. 40/ 18.04.2008г. От този момент, тя е задължителна за прилагане, както от бенефициерите, така и от ДФЗ. В наредбата не е регламентирано довършването на откритите преди приемането на измененията й процедури по старите редакции, поради което всяка последваща редакция на чл. 14 от наредбата е приложима при прекратяване на ангажименти, поети преди обнародването й, поради неизпълнение на визирани в нея задължения, какъвто е процесният случай. Отделно от горното, разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от наредбата, изискваща подаване на заявление за подпомагане всяка година, е в сила от 01.03.2011г., тоест и през 2013г., когато земеделският производител не е изпълнил посоченото задължение. Нещо повече, дори към датата на подаване на заявлението за кандидатстване по процесната мярка- 10.05.2010г. е налице подобна правна норма, която предвижда идентично задължение – чл. 4, ал. 1 от Наредба № 5/ 27.02.2009г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания. Поради това е неоснователно твърдението, че в случая е придадена обратна сила на чл. 14, каквато не е предвидена в наредбата. За приложимостта на новите редакции на чл. 14, ал. 1 към заявления, подадени в предходни години, е формирана и трайна и непротиворечива съдебна практика на ВАС – напр. Решение № 2142/ 14.02.2019г. пост. по адм. д. № 6689/ 2018г. по описа на ВАС, VIII отд., Решение № 4507/ 10.04.2018г. на ВАС пост. по адм. д. № 1966/ 2017г., по описа на ВАС, IV отд. и др. Нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредбата е императивна и урежда задължение за земеделския производител да възстанови компенсаторни плащания или част от тях при настъпване на определен юридически факт – в случая отрицателен такъв, изразяващ се в неподаване на заявление за подпомагане по време на поет многогодишен ангажимент. Тълкуването на процесуалния представител на оспорващия касае друга категория правни норми – санкционните такива, които са присъщи на други производства- по ЗАНН, НК и др. поради което е неотносимо към настоящия случай. В чл. 73, § 1 от Регламент /ЕО/ № 796/ 2004 на Комисията е предвидено, че при извършено недължимо плащане, земеделският производител възстановява въпросната сума плюс лихва. Тази правна уредба е пренесена и в чл. 80, § 1 от Регламент /ЕО/ № 1122/ 2009 на Комисията. Регламентът е акт от вторичното право на ЕС, чиито разпоредби имат директна приложимост. Следователно, още при поемането на многогодишния ангажимент през 2010г. е налице правна норма, която предвижда възстановяване на недължимо платени суми от земеделските производители.

Според практиката на Съда на Европейския съюз /Решение от 24.05.2012г. по дело С-188/11; Решение от 07.02.2013г. по дело С-454/11/ неспазването на всички условия по поетия многогодишен ангажимент води до недължимост на плащанията, извършени във връзка с него. Възстановяването на платените суми /изцяло или частично/ не е санкция, а последица от неизпълнение на условията на поетия ангажимент, поради което неоснователно е възражението на оспорващия за задължения за прилагане на по-благоприятната норма – в тази насока Решение № 3568/ 20.03.2018г. пост. по адм. д. № 13830/ 2016г., по описа на ВАС, III отд.

С оглед изложеното, съдът намира, че оспорения АУПДВ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съобразен е с материалноправните разпоредби и с целта, която преследва закона, поради което не са налице основания за отмяната му, а подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

С оглед изхода на делото основателна е претенцията на ответника за присъждане на сторените по делото разноски. Оспорващият следва да бъде осъден да заплати на ОД Д. Ф. „. – Благоевград, сумата от 150. 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, определена по правилото на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, издадена на основание чл. 37 от Закона за адвокатурата.

Водим от горното, и на основание чл. 172, ал. 2, пр. посл. във вр. с чл. 143, ал. 4 от АПК, Административен съд - Благоевград

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „. Е. с ЕИК., със седалище и адрес на управление : гр. Р., общ. Р., обл. Б., ул. „. № 30, против Акт за установяване на публично държавно вземане № 02-010-2600/26972/ 01.03.2019г. на Заместник- изпълнителния Д. на Д. Ф. „..

ОСЪЖДА „. Е. с ЕИК., със седалище и адрес на управление : гр. Р., общ. Р., обл. Б., ул. „. № 30 да заплати на Областна дирекция на Д. Ф. „. – гр. Благоевград, сумата от 150. 00 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението може да се обжалва в 14- дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд на Република България.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

О.М.