Normal;и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство е по чл.145 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на Ш. Ц. М., с постоянен адрес: с.О., община Г., област Б., ул. „Б. М.“ №**, Ч. пълномощник А. Б., със съдебен адрес: гр. Г. Д., ул."А.С." №** против Решение №1040-01-323/12.12.2022г. на Д. на ТП на Н.-Б. и потвърденото с него Разпореждане №015-00-894-3/28.10.2022г., издадено от упълномощено лице за Ръководителя на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-01-38/26.02.2021г. на Д. на ТП на Н.-Б., с което на Ш. Ц. М. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица.
С жалбата се навеждат доводи, че административният орган е постановил незаконосъобразен акт, в нарушение на материалния закон и на административнопроизводствените правила и при неизяснена фактическа обстановка. Излагат се съображения, че неправилно в обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане се приема, че държавата на обичайното му пребиваване е тази по последната му заетост. Иска се отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от упълномощен адвокат. Представят се писмени бележки. Претендират се сторените по делото разноски.
Ответника – Д. на ТП Н. – гр.Б., Ч. процесуалния си представител оспорва жалбата и счита оспореното решение за правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени бележки.
Административен съд Б. като взе предвид доводите на страните, намира за установено следното:
Административното производство е започнало по заявление на Ш. М. за отпускане на парично обезщетение за безработица с регистрационен № 015-00- 894/02.08.2022 г. (л.61). В подаденото заявление е декларирал, че считано от 31.07.2022г. е прекратено правоотношението му с TBP GmbH, както и че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Германия, за която е подлежал на задължително осигуряване в периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Приложени са декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди в друга държава-членка, заведено с вх.№ 015-00-894-2/10.08.2022 год. Заявени са осигурителни периоди във Германия от 25.09.2020 г. до 31.07.2022 г. (л.34).
С разпореждане № 015-00-894-1 от 15.08.2022 г. на упълномощено лице за ръководител на осигуряване за безработица е спряно образуваното производство във връзка с необходимостта от събиране на доказателства за осигурителния стаж и доход, придобити по законодателството на Германия (л.32).
На 26.10.2022 г. са получени СЕД U017, СЕД U004 и СЕД Н006, издадени от компетентната институция на Германия. Със СЕД U017 е потвърден период на осигурена заетост от 25.09.2020г. до 31.07.2022г. Посочена е причина на прекратяване на осигуряването „напускане на служителя“. В СЕД U004 е потвърден доход за периода от 01.08.2021 г. до 31.07.2022 г. в размер на 27 891,68 евро. В СЕД Н006 е отбелязано, че държавата на пребиваване за лицето е Германия.
С Разпореждане № 015-00-894-2 от 27.10.2022 г.е възобновено производството за отпускане на обезщетение за безработица на Ш. М. (л.25).
С Разпореждане №015-00-894-3/28.10.2022г. издадено от упълномощено лице за Ръководителя на осигуряването за безработица (л. 24), на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004, на М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО с мотива, че съгласно разпоредбите на Регламент /ЕО/ 883/2004, Н. не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица. Разпореждането е обжалвано по административен ред.
С Решение №1040-01-323/12.12.2022г. Д. на ТП на Н.- гр.Б., е потвърдил Разпореждане №015-00-894-3/28.10.2022г. год., издадено от упълномощено лице за ръководител на осигуряването за безработица при ТП на Н. гр.Б.. Изложил е мотиви, че компетентната държава се явява Германия, тъй като там е упражнявана последната трудова дейност от оспорващия. Посочено е, че в издадения от компетентната институция СЕД Н006 е удостоверена като държава на пребиваване на М. именно Германия и предвид тези обстоятелства, за периода на последна заетост от 25.09.2020г. до 31.07.2022г., М. е бил на територията на Германия, и това пребиваване покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за “обичайно пребиваване“, поради което е прието, че законосъобразно е позоваването на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Решението е връчено на М. на 16.12.2022г. и е обжалвано на 29.12.2022г. до АС-Б..
От оспорващия са представени предизвестие от 30.06.2022г. до М. за прекратяване, считано от 31.07.2022г. на трудов договор от 25.09.2020г. с TBP GmbH (л.77); потвърждение за адресна регистрация в Германия от 28.09.2020г. за М., издаден от служба по адресна регистрация (л.79) и потвърждение за прекратяване на адресна регистрация в Германия от 19.07.2022г. (л.81).
Представено е удостоверение за съпруг/а и родствени връзки изх. № 1/ 07.11. 2022г. на Ш. Ц. М., издадено от Община Г., видно от което, същият е неженен, като има живеещи в страната родители: Ц. Ц. М. – баща; Е. М. М. – майка и А. Ц. М. – сестра. Представено е удостоверение от 26.07.2022г. от DBank за наличие на съществуваща банкова сметка.
При гореизложените факти и в рамките на съдебната проверка, съгласно чл.168, във връзка с чл.146 от АПК съдът прави следните изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения срок от страна имаща качеството на заинтересувано лице, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е основателна по следните съображения:
Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл.117, ал.1 от КСО, в писмена форма. Решението е издадено и в съответствие с материалния закон.
По делото не е спорно, че М. е български гражданин, както и че за периода от 25.09.2020г. до 31.07.2022 г. е работил при работодател в Германия.
Република България е държава-член на ЕС, поради което е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н.
Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/ 2004г.
Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в него норми са пряко приложими във всички държави-членки /чл. 288 от ДФЕС/ и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г., разпоредбите му се прилагат към всички законодателства /по смисъла на чл. 1, параграф “л“/ относно посочените клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/ в т.ч. и относно обезщетенията за безработица /чл. 3, параграф 1, б. “з“/.
С Регламент /ЕО/ № 883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: 1. определяне на приложимото законодателство; 2. равенство в третирането; 3. сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и 4. износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица, общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето.
Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г.
Според чл. 65, § 2 и § 3 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност, като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено. Безработното лице по първото изречение на параграф 2 се регистрира като лице, търсещо работа в компетентните служби по заетостта в държавата- членка по пребиваване, спрямо него се прилага контролна процедура, организирана там и спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Ако то също избере да се регистрира като лице, търсещо работа в държавата-членка, в която последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице, се съобразява с изискванията, приложими в тази държава.
Съгласно чл. 61 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г., компетентната институция на държавата-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения за безработица, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Гореизложеното означава, че при прилагане на Глава четвърта “а“ от КСО, в случаите, когато за преценка на правото /отпускане, възстановяване или възобновяване/, изчисляване на размера и определяне периода на изплащане на парично обезщетение за безработица, е необходимо наличието на определен осигурителен стаж : периодите, потвърдени от съответната институция на държавата-членка като периоди на осигурена заетост, задължително се вземат предвид, без да се прави допълнителна преценка, дали ако заетостта е осъществявана на територията на Република България, за това време са дължими осигурителни вноски за фонд “Безработица“ или това време се зачита като осигурителен стаж по българско законодателство.
Съгласно разпоредбата на чл. 62, параграф 1 от Регламент № 883/2004, компетентната институция на държавата-членка /в случая ТП на Н. - Б./, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетението да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа като заето или самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство.
Оспореният административен акт е постановен в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Този извод е в съответствие с едно от основните съображения /№ 1 от преамбюла на Регламент № 883/2004/, че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията на наемане на работа.
Другото съображение, вписано под № 12 в преамбюла, изисква приравняването на факти или събития да не доведе до обективно неоправдани резултати. Всичко това следва да бъде постигнато, Ч. сумирането на всички периоди, които се зачитат съгласно различните национални законодателства за придобиване и упражняване на правото на обезщетения и за изчисляване на размера на обезщетенията, както и Ч. предоставяне на обезщетения за различни категории лица, попадащи под действието на този регламент.
Съгласно член 1 р/ от Регламент № 883/2004 “компетентна институция“ е: i/ институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii/ институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията; или iii/ институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv/ в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 - или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка. Съгласно член 1 с/ “институция по място на пребиваване“ и “институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка.
Съгласно регламента, компетентните власти на държавите-членки взаимно си предоставят цялата информация относно предприетите мерки за прилагането на настоящия регламент. За целите на регламента, властите и институциите на държавите-членки си предоставят посреднически услуги и действат така, както прилагат своето вътрешно законодателство. Административната помощ, предоставяна от посочените власти и институции, по правило е безплатна. Властите и институциите на държавите-членки могат, за целите на настоящия регламент, да контактуват пряко помежду си, както и със съответните лица или техни представители. Институциите и лицата, обхванати от настоящия регламент, имат задължението за взаимно информиране и сътрудничество за осигуряване на правилното прилагане на настоящия регламент. Институциите, в съответствие с принципа за добра администрация, отговарят в разумен срок на всички запитвания и в тази връзка предоставят всякаква информация на съответните лица, необходима за упражняване на предоставените им с настоящия регламент права. В случай на трудности в тълкуването или прилагането на регламента, които биха могли да засегнат правата на лицата, обхванати от него, институцията на компетентната държава-членка или на държавата-членка по пребиваване на заинтересованото лице се свързва с институцията /-ите/ на съответната /-ите/ държава /-и/-членка /-и/. Ако не може да бъде намерено решение в приемлив срок, съответните власти могат да се обърнат към Административната комисия за съдействие.
В настоящия случай, не може да бъде споделено становището на ответника, че след като със СЕД Н006, за периода на последна заетост от25.09.2020г. до 31.07.2022 г., Германия е удостоверена като държава на пребиваване на оспорващия, то това пребиваване представлява и “обичайно пребиваване“, което от своя страна, изключва компетентността на българската институция - Н.. Фактът, че институцията на РБ е изпратила структуриран електронен документ /СЕД/ Н005 - искане за информация за пребиваване по чл. 11 и чл. 20 от Регламент /ЕО/ 987/ 2009г. до институцията в Германия и е получен СЕД Н006 - отговор на заявка за информация, удостоверява по безспорен начин, че държавата на пребиваване на оспорващия за периода, посочен по-горе, е Германия, но не и установен център на интересите на оспорващия във Великобритания.
В случая правният спор е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Според легалната дефиниция, дадена в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (EО) № 883/2004, "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а според определението на б. "к" "престой" означава временно пребиваване. Критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на лицето са регламентирани в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането). Според тази норма 1. При различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. 2. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Така въведеното изброяване на критериите е примерно, а не изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка.
В случая преценката от страна на административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващия е погрешна и не почива на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. Вярно е, че в документа, на който се позова АО за отказ за отпускане на търсеното обезщетение - предоставения от Германия СЕД Н006, е посочено "държава на пребиваване" и конкретен адрес в Германия. Този адрес обаче е свързан с времето на полагане на трудова дейност до 31.07.2022 г. Намерението на лицето, видно и от декларацията, попълнена от М., както и от допълнителните доказателства, представени от него, относно определяне на пребиваването му, във връзка с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат, че той възнамерява да се установи трайно в Република България. В периода на заетост в Германия, оспорващият е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". От посочените по-горе неоспорени обстоятелства, че той е български гражданин; живее заедно с роднинския си кръг- родителите и сестра си в с.О., община Г., има прекратена адресна регистрация в Германия от 19.07.2022г., регистриран е като трайно безработно лице в „Бюро по труда“ –гр.Гоце Делчев, следва извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България. В този смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Следователно, в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане, незаконосъобразно е тълкуването на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. По делото няма спор, че М. е бил напълно безработно лице. Безспорно установено е, че след прекратяване на трудовия договор оспорващият е напуснал Германия и се е прибрал в страната, която е център на интересите му с намерение да не се връща, а трайно да се установи в родината си. По тази причина М. не се е регистрирал и не се е поставил на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост Германия, а се е регистрирал в България, където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава. Следва да се посочи, че според § 4 от съображенията на горепосоченото Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 напълно безработно лице, което вече не поддържа никаква връзка с компетентната държава-членка, получава обезщетения за безработица от институцията в държавата на пребиваване. За периода след 31.07.2022 г. няма данни жалбоподателят да е посещавал отново Германия за трайни периоди, за да се претендира наличието на съществуваща връзка с тази държава.
Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Съдебната практика, изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд., постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд., също е еднозначна по спорния въпрос.
Като е достигнал до противоположен извод административният орган е постановил един необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на Н. – Б., а административната преписката да бъде върната за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
С оглед изхода на делото на жалбоподателя следва да се присъдят разноски в общ размер на 210 лева, от които 10 лева държавна такса и 200 лева заплатено адвокатско възнаграждение (л.6) от претендираните 500 лева. Видно от представения договор за правна защита и съдействие (л.6) е, че е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, но е заплатено в брой 200 лева. Други доказателства за извършено плащане не са представени, поради което следва да се присъдят разноски в размер на 200 лева за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Б.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение №1040-01-323/12.12.2022г. на Д. на ТП на Н.-Б. и потвърденото с него Разпореждане №015-00-894-3/28.10.2022г. издадено от упълномощено лице за Ръководителя на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-01-38/26.02.2021 г. на Д. на ТП на Н.-Б..
ВРЪЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на Н. – Б. за ново произнасяне по заявление с регистрационен № 015-00- 894/02.08.2022 г. на Ш. Ц. М., с постоянен адрес: с.О., община Г., област Б., ул.„Б. М.“ №**, съобразно дадените в мотивите на настоящото съдебно решение, задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на Ш. Ц. М., с постоянен адрес: с.О., община Г., област Б., ул. „Б. М.“ №**, сумата от 210. 00 лв. /двеста и десет лева/, представляваща сторени по делото разноски.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО.

СЪДИЯ: /п/ Марияна Мицева

Вярно с оригинала!
ЕК