и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Г. М. с адрес по лична карта : гр.П. п.к.****, ул.“И. в.“ № **; със съдебен адрес : Б., ул.“С. С.“ № *, .*, офис *, чрез адв.П. С.; е-mail : s.@abv.bg; тел. *** ** ** ***; против Решение № 1116р-1322/08.03.2021 г. на Н. на С. „. П. П. ОД на М. – Б., с което на основание чл.17, ал.3, т.3 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на М., е отказано да бъде издадено българско СУМПС на името на Г. М..
В жалбата и съдебно заседание се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспореното решение. Излагат се съображения за немотивираност на обжалвания отказ, поради липса на мотиви за постановения отказ, както и че са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Сочи се на неправилно тълкуване от органа на разпоредбата на чл.17, ал.13, т.3 от Наредба №I-157/01.10.2002 г. на М. и че административният орган не е извършил проверка на предходното заявление от жалбоподателя за издаване на СУМПС, с което е нарушен чл.35 от АПК. Твърди се и че оспорващият извършва международен превоз на стоки, което налага преминаването му през граница, тъй като курсовете, които извършва са извън територията на страната. Иска се отмяна на оспореното решение и връщане на преписката на органа с указания за издаване на СУМПС, както и присъждане на направените разноски по делото.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от упълномощен адвокат. Претендират се сторените по делото разноски по представен списък.
Ответникът - Началник на С. „. П. П. ОДМВР - Б., не изпраща представител и не изразява становище по жалбата.
В съдебното производство са събрани писмени доказателства.
Административен съд – Б., след като обсъди събраните доказателства по делото и доводите на жалбоподателя, намира за установено следното:
Г. М. е подал Заявление с рег.№ 1362/04.02.2021 г. за издаване на ново българско свидетелство за управление на МПС /СУМПС/(стр.64).
Към заявлението са представени: удостоверение за здравословното състояние на водач (стр.65); копие на Свидетелство за управление на МПС, издадено от Република Македония с № Т1450587, валидно до 02.03.2024 г.(стр.66); Удостоверение за психологическа годност № 688384/04.02.2021 г., валидно до 04.02.2024 г. (стр.67); Уверение № 0007/22.01.2021 г. за завършено основно образование (стр.68); Трудов договор № 015/12.02.2020 г., сключен между „Ф. Ш.“ ЕООД – гр.Кюстендил (работодател), и Г. М. (работник/шофьор на тежкотоварен автомобил)(стр.69); Справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, с вх.№ *2926/12.02.20210 г.(стр.70); Справка от НАП за актуално състояние на действащи трудови договори към 03.02.2021 г. на името на „Ф. Ш.“ ЕООД (стр.71); Справка от „. П. – Б., за пътуване на лице – български гражданин (стр.72). Съгласно справката за пътуванията на Г. М. за периода 01.01.2019 г. до 04.02.2021 г. оспорващият 23 пъти е влизал и излизал от Р България; Декларация Приложение №3 към чл.63, ал.4 ЗДвП от Г.М. (стр.73), Разписка за получено отпечатано заявление и вносна бележка за заплатена такса (стр.74); Заявка за проверка по RESPER (стр.75) и пълномощно от Г.М. (стр.76).
Изготвена е Докладна записка рег.№ 314р-3722/22.02.2021 г. от полицейски инспектор в РУ П., към ОД на М. – Б. (стр.61), с която е удостоверено, че адресът на обичайното пребиваване на М. – гр.П., ул.“И. в.“ № **, посочен от оспорващия М., е посетен на 04.02.2021 г., но лицето не е намерено. Полицейският инспектор е разпитал живеещите на този адрес лица: И. Т. Т. и М. И. Т., които са заявили, че не познават Г. М. и че същият не живее на този адрес. Снети са били писмени обяснения от тези лица(стр.62 и стр.63).
С Решение № 1116р-1322/08.03.2021 г. на Н. на С. „. П. П. ОД на М. – Б., с което на основание чл.17, ал.3, т.3 от Наредба № І-157/01.10.2002 г. на М., е отказано да бъде издадено българско СУМПС на името на Г. М.. Административният орган е изложил мотиви, че оспорващият не е установил обичайното си пребиваване в Р България по смисъла на §6, т.46 от ДР на ЗДвП, не е пребивавал повече от 185 дни в годината на посочения адрес – Р България, гр.П., ул.“И. в.“ № ** (стр.58).
Това решение е било връчено на Г. М., чрез пълномощника му Васил Ангелов, на 22.03.2021 г., видно от разписка от същата дата (стр.59).
На 02.04.2021 г. Г. М. е оспорил решението пред БлАС, видно от клеймото в/у жалбата на стр.1.
Като доказателства по делото са приети и : Длъжностна характеристика на шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона, на фирма „Ф. Ш.“ ЕООД (стр.9-11); копие от лична карта на български гражданин № 647965600 на името на Г. М., издадена от М. – Б., на 17.12.2018 г., валидна до 17.12.2028 г. (стр.27); Заповеди за командировка в чужбина, издадени от управителя на „Ф. Ш.“ ЕООД на служителя Г. М. (стр.29-39; 46-56); Съпроводително писмо рег.№ 111600-10034/26.05.2021 г. от Началник С. „ПП“ П. ОД на М. – Б. (стр.87), в което е посочено, че от направена справка в АИС „БДС“ е установено, че на Г. М. е било издадено СУМПС № 282611658, което към настоящия момент е със статус ИЗГУБЕН (ОТКРАДНАТ) от дата 27.12.2019 г.; разпечатка-извлечение от карта на водача Г.М. за периода 03.01.2020 г. – 18.12.2020 г. (стр.109-238); копие от Талон и СРМПС с рег.№ КН 59 66 ВН и рег.№ КН 06 75 ВН (стр.239-242); разпечатка от карта на водача Г.М. за периода 02.01.2021 г. – 31.03.2021 г. (стр.246-296).
П. така установената фактическа обстановка и съобразно чл.159 от АПК, чл.168 от АПК, във вр. с чл.146 от АПК, съдът прави следните правни изводи :
Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл.149, ал.1 от АПК от надлежна страна, имаща правото и интереса да оспори горепосочения индивидуален административен акт, срещу ИАА, подлежащ на съдебен контрол пред БлАС.
Разгледана по същество, жалбата е и основателна.
Оспореното решение е издадено от компетентен орган – от Н. на С. „. П. П. ОД на М. – Б., в кръга на нормативно установените с чл.4, ал.1 от Наредба № I-157/ 01.10.2002 г. на М. функции.
Процесното решение е в предвидената от закона писмена форма. Същото е издадено П. спазване на регламентираните императивни изисквания досежно съдържанието му. Административният акт е мотивиран с фактическите и правни основания за издаването му, съгласно изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК : посочени са приетите за установени факти П. извършената от административния орган проверка, както и се съдържат правните норми, обосновали издаването му – чл.17, ал.13, т.3 от Наредба № I-157/01.10.2002 г., във вр. с чл.162, ал.6 от ЗДвП, поради което неоснователно е оплакването на оспорващата страна за допуснато нарушение на чл.59, ал.2, т.4 от АПК.
П. провеждане на административната процедура, свързана с искането за издаване на СУМПС не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, разписани в Наредба № I-157/ 01.10.2002 г. на М. и чл.162 от ЗДвП, които да обосновават неговата отмяна.
Настоящият съдебен състав счита, че обжалваният индивидуален административен акт е издаден в противоречие с материалноправни разпоредби – самостоятелно отменително основание по смисъла на чл.146, т.4 от АПК.
Като правно основание за постановения отказ за издаване на българско СУМПС е посочена нормата на чл.17,ал.13,т.3 от Наредба №I-157/01.10.2002г. на М. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Цитираната разпоредба регламентира, че не се издава свидетелство за управление на МПС в случаите, когато се установи, че лицето, подало заявление не е изпълнило или не отговаря на предвидените в законодателството изисквания за издаване на свидетелство за управление на МПС. Административния орган след извършена проверка е установил, че лицето не отговаря на предвидените изисквания за издаване на СУМПС, по чл.162,ал.6 от ЗДвП, тъй като Г. М. не е установил обичайното си пребиваване в Р България по смисъла на §6,т.46 от ДР на ЗДвП.
Съгласно чл.161,т.5 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено свидетелството, когато е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
Съгласно разпоредбата на чл.162,ал.6 от ЗДвП свидетелство за управление по чл.161, т.5 на лице, което е установило обичайното си пребиваване в Република България, може да бъде заменено по негово искане с равностойно българско свидетелство за управление без полагане на изпит.
В конкретния случай към заявлението от 04.02.2021 г. оспорващият М. е приложил документите, изискуеми съгласно чл.15, ал.2, във вр. с чл.13, ал.1, т.1, т.3 и т.6 от Наредба № I-157/ 01.10.2002 г. на М., като в декларацията по чл.13, ал.1, т.6 от Наредбата е посочил като свой постоянен адрес и адрес на който е установил обичайното си пребиваване – Р България, гр.П., ул.“И. в.“ № **, както и че не притежава СУМПС, издадено от държава-членка на ЕС. Установяването на обичайното пребиваване на заявителя е въведено като необходимо и с разпоредбата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, съгласно която СУМПС да се издава на лица, които са установили обичайното си пребиване в Република България, за което обстоятелство те подписват декларация. Изискването СУМПС да се издава и подновява от държавата-членка по обичайното пребиване на лицата се съдържа и в чл.7, § 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства.
Съгласно чл.12 от Директива 2006/126/ЕО, респ. §6, т.46 от ДР на ЗДвП, "обичайно пребиваване" е мястото, където дадено лице обикновено живее, т.е. повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Независимо от това, обичайното пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са личните му връзки, П. условие, че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайното пребиваване.
Видно от посочената разпоредба, обичайното пребиваване по смисъла на директивата е фактическо обстоятелство, чието установяване се извършва в рамките на административното производство. Наличието на декларация дава на административния орган основание да приеме за установен факта на обичайно пребиваване на лицето на територията на България, но П. липсата на други данни.
Следва да се посочи, че адресната регистрация на лицата не е достатъчно условие, за да се направи извод за обичайното им пребиваване. Регистрирания постоянен адрес в АИС "Български документи за самоличност" не води до извода, че това е мястото, където жалбоподателят обикновено живее, т.е. повече от 185 дни през календарната година, поради съществуващи трудови или лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с това място. От копието от лична карта на български гражданин № 647965600 на името на Г. М., издадена от М. – Б., на 17.12.2018 г., валидна до 17.12.2028 г. (стр.27), се установява, че М. има за постоянен адрес гр.П., ул.“И. в.“ № **. Освен това, от приетите доказателства по делото : Трудов договор № 015/12.02.2020 г., сключен между „Ф. Ш.“ ЕООД – гр.Кюстендил (работодател), и Г. М. (работник/шофьор на тежкотоварен автомобил)(стр.69); Справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, с вх.№ *2926/12.02.20210 г.(стр.70); Справка от НАП за актуално състояние на действащи трудови договори към 03.02.2021 г. на името на „Ф. Ш.“ ЕООД (стр.71); Справка от „. П. – Б., за пътуване на лице – български гражданин (стр.72). Съгласно справката за пътуванията на Г. М. за периода 01.01.2019 г. до 04.02.2021 г. оспорващият 23 пъти е влизал и излизал от Р България; Заповеди за командировка в чужбина, издадени от управителя на „Ф. Ш.“ ЕООД на служителя Г. М. (стр.29-39; 46-56); разпечатка-извлечение от карта на водача Г.М. за периода 03.01.2020 г. – 18.12.2020 г. (стр.109-238); копие от Талон и СРМПС с рег.№ КН 59 66 ВН и рег.№ КН 06 75 ВН (стр.239-242); разпечатка от карта на водача Г.М. за периода 02.01.2021 г. – 31.03.2021 г. (стр.246-296), се установява, че по отношение на Г. М. са налице данни за продължително му пребиваване в страната.
Следва да се вземе предвид и естеството на работата на М. – че същият е шофьор, който осъществява международни превози на товари и често пътува извън пределите на Р България, но и че често се завръща в Р България (вж. Справка от „. П. – Б., за пътуване на лице – български гражданин, заповедите за командировки в чужбина и разпечатка-извлечение от карта на водача Г.М. за визираните по-горе периоди.
Предвид на гореизложеното може да се направи обоснован извод, че Г. М. има трайни трудови и лични връзки с Република България и че редовно се връща в страната. Това обстоятелство е установено по безсъмнен начин от преждецитираните писмени доказателства, а административният орган не ангажира доказателства за опровергаването на съдържанието им.
В конкретния случай неправилно и незаконосъобразно административният орган е постановил отказ за издаване на българско СУМПС, тъй като оспорващият отговаря на предвидените изисквания за издаването му по чл.162,ал.6 от ЗДвП.
Ирелевантно е твърдението на жалбоподателя, че административният орган не е извършил проверка на предходното заявление от жалбоподателя за издаване на СУМПС, с което е нарушен чл.35 от АПК, тъй като по отношение на това предишно СУМПС може и да са били налице основания за издаването му към момента на подаване на тогавашното заявление, но към настоящия момент да не са налице тези обстоятелства.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че оспорения акт е незаконосъобразен, поради което следва да бъде отменен и делото да се върне като преписка на административният орган за издаване на законосъобразен акт съобразно мотивите на настоящото съдебно решение.
С оглед изхода на спора и разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК е основателна заявената от оспорващия претенция за присъждане на направени разноски по делото в общ размер на 610.00 (шестстотин и десет) лева, от които : 10.00 лв. – внесена държавна такса за образуване на делото; и 600.00 лв. – изплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.172, ал.2, пр.2 от АПК, във вр. с чл.173, ал.2 от АПК и чл.143, ал.1 от АПК, Благоевградският административен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 1116р-1322/08.03.2021 г. на Н. на С. „. П. П. ОД на М. – Б..
ВРЪЩА делото като преписка на Н. на С. „. П. П. ОД на М. – Б., за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство по Заявление с рег.№ 1362/04.02.2021 г. за издаване на ново българско свидетелство за управление на МПС на Г. М..
ОСЪЖДА Областна дирекция на М.-Б., да заплати на Г. М. сумата от 610.00 (шестстотин и десет) лева – направени разноски по делото.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд на Р България – гр.София,в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
С Ъ Д И Я : /п/ Иван Шекерлийски
Вярно с оригинала!
ЕК