и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба на „. Р. България“ , със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. „Младост“, Б.“Цариградско шосе“ № 1. Б. Б. Ц., представлявано от С. Д. А. и Д. Р. – членове на Управителния съвет, подадена чрез надлежно упълномощен адвокат, против Решение № 473/ 26.02.2016 г., постановено по н.а.х.д. № 933 по описа на Районен съд – Сандански за 2015 г. и е с правно основание чл. 63, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение с твърдения за постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при явна несправедливост на наложеното наказание – касационни основания по см. на чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с ал. 2, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Оспорват се изводите на районния съд за липса на съществени процесуални нарушения в хода на административнонаказателното производство. Твърди се, че същото е образувано след изтичане на едногодишния давностен срок по чл. 34 от ЗАНН, като отделно от горното се сочи, че в случая е изтекла и абсолютната погасителна давност за административнонаказателно преследване. Изложени са съображения за процесуална незаконосъобразност на наказателното постановление, с подробни аргументи за несъответствие на санкционния акт с чл. 57 от ЗАНН, регламентиращ императивните изисквания за съдържанието му. Сочи се неправилна квалификация на нарушението. По релевираните с жалбата доводи се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на нов, с който процесното наказателно постановление да бъде отменено. При условията на алтернативност се претендира приложение на чл. 28 от ЗАНН, съответно квалифициране на нарушението като маловажен случай. По делото е депозирана писмена защита от процесуален представител на дружеството – нарушител, в която са доразвити изложените в жалбата касационни доводи. Наред с това се сочи, че в административната и съдебна фаза на процеса са допуснати нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС или Конвенцията).
Ответникът по касационната жалба – К. за Е. и В. Р. (КЕВР), в съдебното заседание, се представлява от надлежно упълномощен юрисконсулт, който оспорва жалбата като неоснователна.
Прокурорът от О. П. – Б. дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че обжалвания съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
В касационното производство не са приети нови писмени доказателства по чл. 219, ал. 1 от АПК.
Административен съд – Б., след анализ и оценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства, във връзка с доводите на страните, намира за установено следното:
Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С атакуваното решение, предмет на касационната проверка, Районен съд – Сандански е потвърдил Наказателно постановление (НП) № НП–299/25.02.2015 г. на Председателя на Държавната К. за Е. и В. Р. – ДКЕВР (понастоящем КЕВР), с което на „. Р. България“ , за нарушение на т.3.5.2 от Лицензия № Л-135-07/13.08.2004 г. и на основание чл. 206, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ) в приложимата в случая редакция (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), е наложена имуществена санкция в размер на 20 000,00 (двадесет хиляди) лева.
За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че нарушението, за което е ангажирана имуществената отговорност на акционерното дружество – жалбоподател е безспорно доказано от обективна страна и правилно квалифицирано от наказващия орган. Съда е стигнал до извода, че в случая правилно е приложена и санкционната разпоредба на чл. 206, ал. 1 от ЗЕ, като наложеното наказание е съответно както по вид, така и по размер. Подробно е мотивирал извода си, че административнонаказателното производство е протекло при липса на съществени процесуални нарушения, доколкото при издаване на процесното НП и при съставяне на предхождащия го акт за установяване на административно нарушение (АУАН) са спазени императивните изисквания на ЗАНН, регламентиращи тяхната форма, съдържание, процедура и срокове. Съда е изложил и съображения за неприложимост в случая на чл. 28 от ЗАНН.
Решението е правилно.
Фактическите положения по случая са правилно установени от първоинстанционния съд, въз основа на всестранен, пълен и прецизен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, поради което съдът не намира за необходимо да ги преповтаря. Правните изводи на първоинстанционния съд за безспорна доказаност на нарушението и неговия автор, за правилната му квалификация, както и за липса на процесуални нарушения в хода на административнонаказателното производство кореспондират на установената правилно фактическа обстановка и се споделят изцяло от настоящата касационна инстанция, като същите са в съответствие с материалния закон и събраните по делото доказателства.
Имуществената отговорност на „. Р. България“ е ангажирана за това, че в нарушение на т.3.5.2 от Лицензия № Л-135-07/ 13.08.2004 г., във връзка с чл. 41 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия, акционерното дружество не е изпълнило задължението си да извърши последваща (периодична) проверка на средство за търговско измерване (СТИ) –електромер с фабр. № 50026767 и с абонатен № *, монтиран на електромерно табло в с. Дамяница, общ. Сандански, в определения със Заповед № А–102 /05.03.2010 г. на Председателя на Държавната К. за метрологичен и технически надзор (отм.) и Заповед № А–441/ 13.10.2011 г. на Председателя на ДАМТН срок. Нарушението е установено при извършена на 25.03.2014 год. проверка. Неизпълнявайки цитираното задължение, акционерното дружеството е осъществило от обективна страна състава на визираното в НП нарушение, поради което законосъобразно е ангажирана имуществената му отговорност на основание чл. 206, ал. 1 от ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), съгласно който на Е. предприятие, което наруши разпоредби на този закон, на подзаконови нормативни актове по прилагането му, контролът за изпълнението на които е възложен на комисията, на общи или индивидуални административни актове на комисията, правнообвързващи решения на АСРЕ или условията на издадената му лицензия, се налага имуществена санкция от 20 000 до 1 000 000 лв.
С оглед наведените от касатора доводи в жалбата, настоящият състав на касационната инстанция намира за необходимо да добави следното:
Неоснователно е възражението за изтекла в случая абсолютна погасителна давност за административнонаказателно преследване, както и за образуване на производството след изтичане на давностните срокове по чл. 34 от ЗАНН.
Разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН не съдържа пълна нормативна уредба на давностните срокове в административнонаказателния процес, както преди, така и след промяната на чл. 34 от ЗАНН (ДВ бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год.). В нея липсва регламентация по отношение началния момент, от който започва да тече давностния срок, спиране и прекъсване на давността, общата давност, включително и за давност при деяния, които траят непрекъснато (продължените такива) или са продължавани. По тази причина и на основание чл. 11 от същия закон следва да намерят приложение разпоредбите на Глава ІХ от НК, в който смисъл е и т. 2 от Тълкувателно постановление № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС. Празнотата на чл. 34 от ЗАНН по отношение давностните срокове, следва да се запълва по ясно посочения начин, посредством правилата, регламентирани в Наказателния кодекс (НК). Правилата, определящи общият давностен срок като продължителност, не влияят върху тези, които регламентират неговото начало, спирането и прекъсването му.
В конкретния случай безспорно бе установено, че нарушението е осъществено посредством неправомерно поведение по вид бездействие, доколкото санкционираното лице е било длъжно да осъществи определено активно поведение – да извърши проверка, изпитване и контрол върху СТИ, чрез подмяната му за извършване на последваща метрологична проверка. По делото няма данни това поведение да е било осъществено след настъпването на крайния срок (при условията на забава), което означава, че е налице пълно неизпълнение към момента на констатиране на нарушението. Ето защо настоящата касационна инстанция напълно споделя изводите на районния съд, че в случая се касае за т. нар. продължено нарушение, извършено чрез бездействие, при което състоянието на нарушение продължава до момента, в който се извърши предписаното от правната норма действие. Отговор на въпроса кой е началният момент, от който започва да тече абсолютната преследвателска давност, дава разпоредбата на чл. 80, ал. 3 от НК, съгласно която давността за преследване започва от довършването на престъплението (общият случай), а за престъпленията, които траят непрекъснато, както и за продължаваните престъпления – от прекратяването им. Видно от текста на цитираната законова разпоредба, давността започва от момента на преустановяване на нарушението – т.е. с извършване на дължимото поведение (действие в случая), което в конкретния казус е сторено след датата на констатиране на нарушението, от което следва безпротиворечивия извод, че към датата на проверката – 25.03.2014 г. състоянието на нарушението не е било преустановено, а оттук по аргумент на горното – давността за реализиране на административнонаказателна отговорност въобще не е започвала да тече. По същите съображения не се споделя оплакването, че административнонаказателното производство е образувано след изтичане на сроковете по чл. 34 от ЗАНН.
Неоснователни са направените в касационната жалба възражения за допуснати в административната фаза нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на дружеството. Съдът не намира, че в конкретния случай липсва подробно описание на извършеното нарушение. Съдържащото се в АУАН и НП фактическо описание на нарушението е достатъчно, пълно и конкретно и позволява индивидуализацията му като административно нарушение на т.3.5.2 от Лицензията, във връзка с изискването на чл. 41 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и обявено за наказуемо с нормата на чл. 206, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ) в приложимата му редакция (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) – т.е. налице е пълно фактическо и правно единство в съдържанието на двата акта. Действително, както в съставения АУАН, така и в НП вида на процесното СТИ не е посочен. Това обстоятелство обаче не води до неяснота в административното обвинение, тъй като в Констативен протокол № 101–(З-Е-1) от 25.03.2014 г., отразяващ резултатите от извършената проверка и посочен в НП, като доказателство установяващо нарушението, СТИ е описано като еднофазен електромер, а в обстоятелствената част на санкционния акт е посочен недвусмислено съответния му срок на периодична проверка – шест години.
Противно на твърдяното в жалбата, процесното НП е издадено от компетентен орган. По силата на чл. 225, ал. 2 от ЗЕ наказателните постановления по чл. 205, 206, 207, 207а, 207б, 208, 210, 213а, 215, 217, 219, 222, 223, 224, 224а, 224б и 224в се издават от Председателя на комисията. От друга страна, в чл. 75, ал. 2 ясно са очертани контролните функции на КЕВР в областта на енергетиката, като т. 1 гласи, че Комисията провежда контрол за спазването на условията по издадените лицензии. Същевременно по аргумент чл. 225, ал.1 от ЗЕ, нарушенията по този закон се установяват с актове на лицата по чл. 77, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЕ. Чл. 77, ал. 2, т. 1 от ЗЕ сочи, че в изпълнение на контролните си правомощия, Комисията извършва проверки чрез упълномощени от нея лица. По делото е приложена Заповед №З-Е-4/02.01.2014г. на председателя на Комисията, допълнена със Заповед №З-Е-113/09.04.2014г., с която са определени длъжностните лица, които да установяват нарушения по ЗЕ. От изложеното по – горе и доколкото в случая се касае за нарушение, извършено чрез бездействието по изпълнение на лицензионното задължение, чийто обект са обществени отношения, регулирани именно чрез ЗЕ, то следва извода, че длъжностните лица при ДКЕВР/КЕВР са компетентни да констатират нарушения от процесния вид, а направеното с жалбата оплакване в обратна насока е неоснователно.
Неоснователна е и претенцията на дружеството – жалбоподател за явна несправедливост на наложеното наказание. За визираното в НП нарушение на касатора е наложена имуществена санкция в минимален размер – 20 000 лв. Не се споделя и аргументът, че с неосъществяването на периодична проверка на всички СТИ на потребители на дружеството, се нарушава еднократно лицензията и съответно на „. Р. България“ е следвало да бъде наложено едно наказание. Всяко едно неизвършване на последваща метрологична проверка на СТИ представлява отделно нарушение, а налагане на едно общо наказание би било в нарушение на общия принцип на чл. 18 от ЗАНН, съгласно който, когато с едно деяние са извършени няколко административни нарушения или едно и също лице е извършило няколко отделни нарушения, наложените наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях.
Неоснователен е и доводът на касатора, че в случая са налице материалноправните предпоставки, обуславящи приложение на института на маловажност. Касае за нарушение на условията на лицензия за Р. на електрическа енергия, състоящо се в неизпълнение на задължение за поддръжка на СТИ в състояние съответстващо на нормативните изисквания, поради което и не може да се говори за маловажен случай и малозначителност на деянието. Действително, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 12.12.2007 г. по тълк. н. д. № 1/2005 год., НК на ВКС, преценката на административнонаказващия орган за “маловажност” на случая по чл. 28 ЗАНН се прави за законосъобразност и подлежи на съдебен контрол и няма пречка съдът, когато установи, че са налице съответните предпоставки сам да приложи разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. При всички случаи, обаче съда е длъжен да има предвид вида и характера на административното нарушение, за което е ангажирана отговорността на дружеството. При хипотезата на чл. 206, ал.1 от ЗЕ не се изисква настъпване на вреди за съставомерност на деянието, т.е. тук нарушението е формално.
Със ЗЕ се уреждат обществените отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, внос и износ, пренос, Р. на електрическа и топлинна енергия и природен газ, пренос на нефт и нефтопродукти по тръбопроводи, търговия с електрическа и топлинна енергия и природен газ, както и правомощията на държавните органи по определянето на енергийната политика, регулирането и контрола – чл.1 от с.з. Целите са определени в чл. 2 от Закона, като в т. 1 е подчертано, че правилата му целят качествено и сигурно задоволяване потребностите на обществото от електрическа и топлинна енергия и природен газ. Предвиденият контрол по ЗЕ е засилен, съответно и отговорността за нарушения по този закон е по-строга. ЗЕ определя по-висока степен на обществена опасност на деянията, изразяващи се в нарушаване на неговите норми, в сравнение с предвидените нарушения в други закони. В съответствие с тази отчетена от законодателя висока степен на обществена опасност са и предвидените в Закона високи размери на наказанията - глоба и имуществена санкция, високият минимален праг на същите, както и императивът този размер да бъде налаган като наказание. В тази връзка разпоредбата на чл. 206, ал. 1 от ЗЕ в относимата й към настоящия случай редакция, предвижда налагането на имуществена санкция в размер от 20000 до 1000000 лева, а понастоящем от 200000 до 1000000 лева. Следователно, специфичният характер на извършеното деяние, чиято обществена опасност и вредоносни последици не зависят от това настъпила ли е вреда за потребителя или не, не може да го определи, като маловажно. Преценявайки по този начин неизпълнението на задължения към държавата в конкретната хипотеза, касационният състав на Административния съд счита, че не е налице “маловажен случай” по смисъла на чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс, във връзка с чл. 11 от ЗАНН, съответно липсва основание за прилагане на чл. 28 от ЗАНН, както правилно е преценил и районния съд.
Не се споделят и релевираните от касатора оплаквания за допуснати в процеса нарушения на КЗПЧОС. Твърдените нарушения на основни права, гарантирани с Конвенцията, са аргументирани отново с допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административнонаказателното и съдебното производство. Този въпрос е всестранно и пълно изследван и е налице подробно мотивирано произнасяне, както от първоинстанционния съд, така и от касационната инстанция, че такива липсват, и че правото на защита на санкционираното дружеството не е нарушено, а дори напротив – упражнило го е в пълен обем.
Ето защо като е потвърдил Наказателно постановление № НП–299/ 25.02.2015 г. на Председателя на Държавната К. за Е. и В. Р. – ДКЕВР, Районен съд – Сандански е постановил валидно, допустимо и правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, пр. 1 от АПК, Административен съд– Б.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 473/ 26.02.2016 г., постановено по н.а.х.д. № 933 по описа на Районен съд – Сандански за 2015 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Серафимка Мадолева

ЧЛЕНОВЕ:
1. /п/ Ваня Вълкадинова
2. /п/ Илонка Рашкова

Вярно с оригинала!
О.М.