Производството по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по жалба на Б. П. А. от Б. срещу Заповед № 1240/07.07.2021 г. на К. на О. Б..
Жалбата с искане за отмяна на оспорената заповед е мотивирана с доводи за допуснати от издателя й нарушения на процесуалния и материален закон, и противоречие с целта на закона (чл. 146, т. 3, и 5 АПК). Оплакването за нарушение на процесуалния закон е всъщност за нарушена форма по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, като се поддържа, че заповедта не съдържа ясно позоваване на относима към фактите по случая материалноправна разпоредба. Според жалбоподателката нормата на 16, ал. 2 от Наредбата за отпускане и изплащане на еднократни парични помощи за стимулиране на раждането и отглеждането на деца от О. Б. е неотносима. Останалите оплаквания не са конкретно развити. Изложени са теоретични постановки на понятията „постоянен адрес“ и „настоящ адрес“.
Жалбата е поддържана и в съдебно заседание чрез пълномощник.
Ответникът чрез пълномощник е оспорил жалбата.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като спорът между страните е изцяло правен.
Фактите не са спорни – жалбоподателката и А. Д. са родители на А. Д., родена на 30.09.2020 г. (Акт за раждане № */02.10.2020 г. на л. 32) – на 4 месеца към датата на подаване на заявление вх. № 94-00-290/29.01.2021 г. (л. 27) за отпускане на еднократна парична помощ по реда на Наредба за отпускане и изплащане на еднократни парични помощи за стимулиране на раждането и отглеждането на деца от О. Б., приета от Общински съвет – Б. с Решение № 54/28.02.2020 г. (Наредбата - в редакцията й до изменението с решение на Общински съвет - Б. от 17.09.2021 г.) ( http://www.blgmun.com/cat22/4293/Naredba-rajdane-2020.html). При подаване на заявлението родителите са декларирали постоянен адрес в гр. Б.. От историята за постоянен и настоящ адрес в НБД „Население“ обаче се установява, че бащата А. Д. е с настоящ адрес от 04.02.2002 г. в гр. С., Район ...-С., ж.к. „...“ (извлечение от регистъра на л. 42).
Въз основа на справката за настоящия адрес на родителите, в частност адресната регистрация на бащата на адрес извън територията на О. Б., Комисия за разглеждане на заявленията-декларации за отпускане на еднократна парична помощ за стимулиране раждането и отглеждането на деца на територията на О. Б. е предложила заявлението на родителите на А. Д. да бъде отхвърлено (доклад на л. 44). С оспорената Заповед № 1240/07.07.2021 г. кметът на О. Б. е отказал отпускането на еднократна помощ със съображения, че бащата на А. Д. няма настоящ адрес на територията на О. Б. към датата на подаване на заявлението-декларация – 29.01.2021 г. (л. 46).
Заповедта е съобщена с писмо изх. № 94-00-290/30.07.2021 г., връчено на бащата на 03.08.2021 г. (известие на л. 48).
В хода на производството е установено, че А. Д. е бил студент в УНСС – гр. С., редовно обучение, постъпил през 2001 г. и завършил през 2005 г. специалност „С. и И.“, ОКС – бакалавър, редовна форма на обучение, след което е записал и завършил магистратура през 2007 г. За периода от 2006-2007 г. е бил настанен в студентско общежитие в ж.к. „...“ в гр. С. (Настанително писмо № 1615/01.09.2006 г.), което е напуснал на 29.06.2007 г. (настанителен картон № 70 на л. 65), след която дата не е настаняван.
От изпратеният отговор на С. О. се потвърждава, че А. Д. е бил с адресна регистрация по настоящ адрес в студентско общежитие на УНСС в периода 08.10.2002 г. – 31.08.2021 г., като регистрацията е извършена преди измененията в ЗГР от 2011 г. и влизане в сила на изискванията за представяне на документ за собственост и декларация за съгласие от собственика.
Не е спорно, че А. Д. работи в Областна администрация – Б. от 15.06.2011 г. и до момента (служебна бележка № 06-00-20/09.08.2021 г. на л. 7), като през 2016 г. е закупил недвижим имот на територията на О. Б. – жилище с административен адрес: ж.к. „...“, бл. ..., ..., ап. № .... Не е спорно обаче, че до приключване на делото А. Д. няма регистриран настоящ адрес на територията на О. Б..
Според показанията на св. М. същият живее заедно със съпругата си – жалбоподател и детето А. Д. в жилище в ж.к. „...“, бл. ..., на който адрес е регистриран и в книгата на собствениците (л. 11).
При посочените и безспорно установени факти по делото жалбата е допустима, но неоснователна.
Жалбата е насочена срещу акт, издаден от орган на местната изпълнителна власт (чл. 38, ал. 1 ЗМСМА) при упражняване на властническо правомощие (чл. 44, ал. 1, т. 7 ЗМСМА, чл. 11, ал. 3 от Закона за публичните финанси), който засяга право на жалбоподателката, като родител, по чл. 2 от Наредбата, поради което дефинитивно е административен акт по чл. 21, ал. 1 АПК и на общо основание защитата срещу него чрез съдебно обжалване е допустима – чл. 145, ал. 1 АПК.
Самата жалба е постъпила на 16.08.2021 г. – до изтичането на 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 АПК за упражняване правото на оспорване, считан от връчването на заповедта на 03.08.2021 г.
По същество отсъстват основания по чл. 146 АПК за обявяване на нищожност или отмяна на оспорената заповед.
Компетентността на К. на общината за издаване на актове за разпореждане с бюджетни средства е законово призната – чл. 11, ал. 3, чл. 122, ал. 1 от Закона за публичните финанси. Оспореният отказ е израз именно на тази му компетентност.
Оплакването срещу формата на заповедта, като административен акт по чл. 21, ал. 1 АПК, е неоснователно.
Общото изискване за мотивиране на всички административни актове по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК е съблюдавано при нейното издаване, като са посочени както фактическите съображения за постановения отказ – бащата няма настоящ адрес на територията на О. Б. към момента на подаване на заявлението за отпускане на еднократна парична помощ по Наредбата, така и правните – чл. 2, ал. 3 от Наредбата. Помежду им съществува единство – разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Наредбата поставя като условие за отпускане на помощта бащата да е с настоящ адрес на територията на общината към датата на подаване на заявлението по чл. 5, ал. 1 от същата.
Самата наредба е израз на правомощието на общинския съвет да регулира обществените отношения с местно значение по чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА), от какъвто ранг са и обществените отношения по насърчаване на раждаемостта на територията на съответната О.. Съответно – в компетентността на общинския съвет е да уреди с наредбата и редът, и условията за отпускане на помощта, по своя преценка, като принципал на общинския бюджет. В случая приетата от Общински съвет – Б. Наредба обхваща и реда, и поставя условията за отпускане и изплащане на еднократна парична помощ при раждане, осиновявани и отглеждане на дете на територията на О. Б. – чл. 1 от Наредбата, които, включително условието по чл. 2, ал. 3, не ограничават защитени от Конституцията на страната основни права, и не поставят в неравностойно положение жалбоподателката.
Спорът не е по следваната процедура, доколкото оспорената заповед не е отказ на процесуално основание, а по условията за отпускане на помощта, уредени именно с Наредбата в разпоредбите на чл.2 и 4. Във връзка с изпълнението им в случая, по делото е безспорно, че бащата на А. Д. няма настоящ адрес на територията на О. Б. към датата на подаване на заявлението по чл. 5, ал. 1 от Наредбата – 29.01.2021 г. Повдигнатият с жалбата спор е относно въвеждането на условието по чл. 2, ал. 3 от Наредбата (условие и в настоящата й редакция, след измененията и допълненията, приети с Решение № 396/17.09.2021 г.) – и двамата родители да са с настоящ адрес на територията на общината, като единият от тях – повече от 2 години преди датата на раждане, а другият – към момента на подаване на заявлението за отпускане на помощта. Въвеждането им обаче е по преценка на общинския съвет (чл. 8 ЗНА), в съответствие с целите на паричното стимулиране по Наредбата – насърчаване на раждаемостта на територията на общината за родители, вписани в регистрите на територията на общината. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Наредбата установява единствено условие за връзка на родителите с общината, на чиято територия живеят – чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). То не може да се разглежда като противоречащо на нормативен акт от по-висока степен – Наредбата не е акт по прилагането на закон в отделна негова част, а акт по чл. 8 ЗНА. Специалното парично стимулиране по чл. 2 от Наредбата не е еднократна помощ по Закона за семейни помощи за деца и за отпускането му не са приложими предвидените в този закон условия.
В същото време Наредбата в чл. 2, ал. 3 не създава необосновано ограничение, доколкото отпусканите по реда на Наредбата парични средства са от бюджета на О. Б. и целят стимулиране на раждаемостта на територията й и установяване на родителите на територията й. Доказването на фактическото живеене в населеното място е по адресна регистрация към датата на подаване на заявлението – именно чрез настоящия адрес на територията на общината съгласно чл. 94, ал. 1 ЗГР. В тази връзка фактическото местоживеене на бащата е неотносимо към изпълнението на условията по чл. 2, ал. 3 от Наредбата за отпускане на еднократната парична помощ. Наредбата поставя ясно и недвусмислено като условие това местоживеене да е официализирано чрез адресна регистрация по настоящ адрес на територията на общината. Противното – доказване с всякакви доказателствени средства на мястото на живеене на територията на общината, което принципно е допустимо (в този смисъл Решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV г.о. на ВКС), но не и за упражняване правото по чл. 2 от Наредбата, би предпоставило евентуални злоупотреби от лица, живеещи временно на територията й с единствената цел да получат достъп до правото на еднократна парична помощ, макар да не са адресно регистрирани по настоящ адрес на територията на О. Б., в противоречие с целите на Наредбата – стимулиране на гражданите на общината. Правото по чл. 2 от Наредбата се предоставя изключително в общината, в която родителите имат адресна регистрация в съответствие със ЗГР.
Изискването за адресна регистрация по настоящ адрес на територията на О. Б. по чл. 2, ал. 3 от Наредбата, съответно оспорената заповед, не могат да се разглеждат като израз на „неблагоприятно третиране“ на родителите на А. Д. по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) въз основа на защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, в частност въз основа на признак „лично положение“. Адресната регистрация не е личностна характеристика, доколкото настоящият адрес не е постоянна величина (подлежи на промяна – чл. 99, ал. 1 ЗГР) и не е относим белег към качествата на личността, а само значими личностни качества могат да бъдат разглеждани като елемент на защитения признак „лично положение“ (в този смисъл вж. Решение № 5280 от 4.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8855/2019 г.). Прекомерно дълъг срок за „живеене“ би могъл да бъде разглеждан като „ценз“ и ограничение за упражняване на правото и в този смисъл може да се яви условие, нарушаващо принципа за равенство по чл. 6 от Конституцията (Решение № 4 от 4.05.2011 г. на КС по к. д. № 4/2011 г.), но регистрацията по настоящ адрес не е обвързана със срок за живеене – чл. 99, ал. 1 ЗГР. Затова самото изискване по чл. 2, ал. 3 от Наредбата не може да се разглежда като противоречащо на закона (чл. 6, ал. 2 ЗЗДискр), съответно – издадена въз основа на него заповед като незаконосъобразна.
Разпоредбите от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), в частност на чл. 99б, ал. 4 ЗГР и § 1, т. 3 от ДР на ЗГР, са неотносими към фактите относно адресната регистрация на жалбоподателя по настоящ адрес в С. О..
Безспорно е, че за периода от 2006-2007 г. А. Д. е бил настанен в студентско общежитие в ж.к. „...“ в гр. С. (Настанително писмо № 1615/01.09.2006 г.), което е напуснал на 29.06.2007 г., след която дата не е настаняван, но ограничението по чл. 99, ал. 4 ЗГР (за регистриране на настоящ или постоянен адрес за повече от 4 месеца в хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон) не обхваща периода на настаняването му в студентско общежитие в гр. С.. Ограничението по чл. 99, ал. 4 ЗГР е прието години след изтичане на срока на настаняване на Д. в студентско общежитие – ДВ, бр. 55 от 2015 г., в сила от 21.07.2015 г. За времето до 2015 г. няма данни да е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 1 и 2 ЗГР (ДВ, бр. 96/2004 г.), ако се приеме, че е напуснал гр. С. след завършване на образованието си в УНСС – гр. С. през 2007 г. Неизпълненото по чл. 99, ал. 1 ЗГР задължение от Д. не може да бъде оправдано с неизпълнено от ректора на УНСС – гр. С. задължение по чл. 99б, ал. 4 ЗГР.
Задължението за ректорите на висши учебни заведения в началото на всяка учебна година да предоставят на съответните органи по чл. 92, ал. 1 ЗГР актуален списък на лицата, настанени в студентски общежития, е възникнало с влизане в сила на разпоредбата на чл. 99б, ал. 4 ЗГР – от 21.07.2015 г. и занапред. Задължението не обхваща регистрацията по настоящ адрес на завършили студенти, за които още през 2007 г. е изтекъл срокът за настаняване в студентско общежитие и които не са заявили промяната в настоящия си адрес по реда на чл. 99, ал. 2 ЗГР (ДВ, бр. 96 от 2004 г.). Правилото за заличаване на адресната регистрация на лица, които не са включени в списъците по чл. 99б, ал. 4, изр. 1 ЗГР, е приложимо след 21.07.2015 г. и за лица, които са студенти в съответната учебна година след тази дата, били са настанени в студентско общежитие и адресно регистрирани на адреса му, но не са включени в списъците за настаняване за следваща учебна година. Правилото не е приложимо за завършили образованието си към 21.07.2015 г. За тях е приложим регистърният режим по чл. 90, ал. 1 ЗГР, който е заявителски – чл. 96, ал. 1 и 2 ЗГР вр. чл. 92 ЗГР (ДВ, бр. 67 от 1999 г.) – въз основа на подадена адресна карта от лицето, а не служебно въз основа на подаден от висше учебно заведение списък за настанените в общежитие. Промяната в настоящия адрес се отразява също след подаване на заявление от лицето – чл. 99, ал. 1 ЗГР, а не служебно. Жалбоподателят не е бил студент към 21.07.2015 г. и за него разпоредбите на чл. 99б, ал. 4 и § 1, т. 3 от ДР на ЗГР са неприложими. Не само, но заличаването на адресната регистрация се извършва след издаването на заповед от органа по чл. 92, ал. 1 ЗГР и след влизането й в сила настъпват последиците по § 1, т. 3 от ДР на ЗГР. В случая няма издадена заповед по чл. 92, ал. 1 ЗГР за заличаване на адресната регистрация по настоящ адрес на А. Д. в гр. С., доколкото разпоредбата на чл. 99б, ал. 4 ЗГР е неприложима, и не може да се позова на автоматизирано възстановяване на предходния настоящ адрес по § 1, т. 3 от ДР на ЗГР. В същото време не се твърди и доказва А. Д. да е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 1 ЗГР към 21.07.2015 г. да заяви промяната в настоящия си адрес пред компетентните органи и съответно към 29.01.2021 г. да е с адресна регистрация по настоящ адрес на територията на О. Б..
По изложените съображения за съответствие на оспорената заповед с условието по чл. 2, ал. 3 от Наредбата, съответно – с целта й, определена в чл. 1, отсъстват основания за отмяна на оспорената заповед и по чл. 146, т. 4 и 5 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. П. А., с адрес гр. Б., ж. к. „...“, бл. ..., ..., ап. ..., срещу Заповед № 1240/07.07.2021 г. на К. на О. Б..
Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от уведомяване на страните за неговото изготвяне.

Административен съдия: /п/ Ваня Вълкадинова

Вярно с оригинала!

ВА