Решение № 72

към дело: 20207030700520
Дата на заседание: 12/16/2021 г.
Съдия:Иван Петков
Съдържание

и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството по делото е по реда на чл. 203, ал. 1 от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 1, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ вр. чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба на М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., против Г. Д. „. на Н. /ГД “ИН“/, с адрес : гр. С., , с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с посоченото правно основание, за заплащане на следните суми : сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищцата за периода 01.03.2011г.- 01.08. 2012г., изразяващи се в негативни преживявания, срам, изтезания, жестоко, нечовешко и унизително отношение, болки, настъпили от незаконосъобразните действия на служители на ответника в ОЗ “Сливен“, при многократното извършване на обиски на ищцата, вкл. на интимните й части, по начин унижаващ човешкото й достойнство, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.08.2012г., до окончателното й изплащане; сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищцата, за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г., изразяващи се в негативни преживявания, срам, изтезания, жестоко, нечовешко и унизително отношение, болки, настъпили от незаконосъобразните действия на служители на ответника в ОЗ “Сливен“, при многократното извършване на обиски на ищцата, вкл. на интимните й части, по начин унижаващ човешкото й достойнство, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.09.2016г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че в процесните два периода, ищцата се е намирала в ОЗ “Сливен“, като в първия период, е била с взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, а през втория е изтърпявала наложено и наказание “лишаване от свобода“ по повод едно и също досъдебно производство /ДП/. В посочените периоди, тя е била подлагана на претърсване и личен обиск без дрехи в нарушение на чл. 92 от ЗИНЗС. Обискът на интимните й части, не бил извършван от медицинско лице, не се използвал и скенер за обискиране, като тя била карана да показва интимните си части на показ, което за нея било унизително и предизвикало негативни преживявания и жестоко душевно страдание, водещо да претърпени неимуществени вреди. Предвид изложеното се твърди, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове.

В съдебно заседание, ищцата, лично поддържа предявените искове. Развива допълнително доводи в представена писмена защита. Претендира присъждане на сторените разноски.

Ответникът по исковете - Г. Д. „. на Н. ГД “ИН“, в депозиран писмен отговор на исковата молба, и в съдебно заседание, чрез проц. си представител по делото – ст. юрисконсулт Йовков, взема становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции. С писмения отговор се прави и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на първия от предявените искове. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на О. П. – Б. изразява становище за неоснователност и недоказаност на предявените искове, и по основание и по размер, и моли да бъдат отхвърлени.

Административен съд – Б., като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното :

Безспорно се установява по делото, и от фактическите твърдения на страните, и от приобщените писмени доказателства, че ищцата М. Б. Т., в процесните два периода, е пребивавала в ОЗ “Сливен“, като в периода 15.02.2011г.- 01.08. 2012г., същата е била с взета мярка за неотклонение “задържане под стража“ /впоследствие този период от време й е приспаднат от определеното наказание “лишаване от свобода“ по НОХД № 20774/ 2013г. по описа на СРС/, а в периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г., тя е била в същата институция, за изтърпяване на вече определеното й наказание “лишаване от свобода“, по посоченото НОХД.

По делото е постъпило писмено становище от Йорд. Д. – Началник на ОЗ “Сливен“ за престоя на ищцата в пенитенциарната институция /л. 14 от делото/. В същото се сочи, че тя е устроена на работа, и е работила, считано от 13.02.2020г. до 01.08.2012г., когато е напуснала затвора, поради промяна на мярката й за неотклонение от “задържане под стража“ в “парична гаранция“. Сочи се, че извършването на лични обиски на Т., е ставало съобразно действащата нормативна уредба – чл. 92- 95, чл. 242, ал. 2 от ЗИНЗС, чл. 85- 88, чл. 286 и чл. 106 от ППЗИНЗС, по начин който не унижава човешкото достойнство на обискираното лице, по дискретен начин, и без присъствие на други задържани лица, или лишени от свобода, като се извършвало от специално обучени длъжностни лица от същия пол. Обиск на интимни части се провеждал винаги и само от медицинско длъжностно лице, в съответствие с медицинските практики. Ищцата била консултирана еднократно от психиатър на 16.06.2016г., като била определена като спокойна, контактна и апсихотична. Представени са към писменото становище и 5 бр. протоколи – за иззети вещи /пари/ при личен обиск и претърсване – 2 бр. от 24.01.2011г.; 2 бр. от 02.06.2016г. и 1бр. от 18.07.2016г. /л. 18- 21 от делото/.

Приета като доказателство е и Медицинска справка от 13.08.2020г. изготвена по документи от Медицинския център при ОЗ – Сливен, от която се установява, че ищцата по време на престоя си в институцията, не е споделяла с медицинските специалисти за оплаквания от психическо естество, които да са я довели до емоционален и физически дискомфорт /л. 15 и 16 от делото/.

От Справка рег. № 16936/ 21.10.2020г. се установява пребиваването на ищцата в Арест, находящ се на Б. “Г.М.Димитров“ № 42, ОСИН – С., за периодите, както следва : 30.05.2016г.- 01.06.2016г.; 24.06.2016г.- 04.07.2016г. /в едно спално помещение със свид. С. Ил./ и 07.07. 2016г.- 18.07.2016г. /в едно спално помещение със свид. С.Ил./- л. 68 от делото.

От Справка рег. Зд № 16/11 от 23.11.2020г. изходяща от Йорд.Д.– Началник на ОЗ “Сливен“, се установява че за периода на първия си престой в затвора, Т. е конвоирана 14 пъти /съгласно приложена справка/. Представена е такава и за свид. Ил. и свид. В., за същия период /л. 75- 78 от делото/.

При първоначалното разглеждане на делото е представена от ответника утвърдена “Процедура за извършване на обиск и претърсване“ в ОЗ “Сливен“ /л. 16- 18 от адм. д. № 823/ 2018г. по описа на съда/.

От разпита на изслушаните по искане на ищцовата страна свидетели- свид. С. Ил. /с която са били настанени в едно и също спално помещение в ОЗ “Сливен“ и в двата процесни периода/ и свид. Р. В. /която е била в един отряд с ищцата/, се установява, че винаги при влизане и излизане от затвора в гр. Сливен, на лишените от свобода, се правели обиски. Начинът за извършване на обиск бил следният - отваряли се саковете, правела се проверка на дрехите, една по една, по списък, вкл. на пастата за зъби. Лишените от свобода били събличани голи, и карани да си свалят гащите и да клякат. Обиските ги правели надзирателките, като никога не присъствали медицински лица при обиск. Свид. Ил. лично правила много скандали за това, защото била юрист по професия. В лично присъствие и на двете свид., обиските са правели по посочения начин, те лично наблюдавали обиски и на ищцата М. Т.. Не повече от трима, присъствали от конвоираните лица, в килия при тези рутинни обиски, като правилото било - обиск пред всички присъстващи. Делегация означавало когато те вдигат на дело в С. и предварително идват и те обискират, директно преди пътуването. Лишените от свобода нямали право на избор дали да се подложат на обиск. Имало случаи, когато надзирателите заплашват с докладна, че няма да пуснат лицето на дело, ако не се подложи на обиск, или ще му се наложи наказание. При отиване на закуска и на вечеря, винаги имало извършване на обиск, чрез опипване на цялото тяло, отгоре до долу. Надзирателят стоял на вратата на стола, всички влизали един по един, и той ги опипвал за забранени вещи. Според мисленето на служителите в затвора в гр. Сливен, хлябът бил забранена вещ. Затова при излизане от стола, се бъркало в сутиените за да не би да се изнася хляб, или между двата крака, вкл. и на по- интимни места, в чорапите, защото наистина имало жени, които нямат приходи да си закупят нещо от лавката и разчитат да си изнесат 2-3 филии хляб. Когато бъркането било през блузата, обискирането ставало по доста унизителен начин - с мачкане на гърдите, за да се провери дали някаква твърда част няма да се напипа. Надзирателките пребърквали всички. Ищцата и при първия, и при втория си престой в затвора в Сливен, работела в шивашкия цех към него. Тя била много чувствителна, със свид. спали, легло до легло и доста си споделяли. Т. се чувствала депресирана, стресирана и потисната от обиските, особено когато била неразположена, най- вече от това, как са я карали, да си сваля гащите и останалите са й виждали бельото, плачела денонощно, боляли я понякога гърдите от мачкането от надзирателите. При връщане от работа, при отиване и връщане от параклис, всички били подлагани задължително на обиск. Надзирателят правил тези обиски, нямало на тях медицинско лице. Всеки път, когато отивала на работа, казвала “Сега като се върна от работа пак ще ме подлагат на обиск, пак ще ме опипват“. Много пъти Т. била неразположена, и след обиск ревяла по един час. В ареста на Б. “Г.М. Димитров“ в С. вкарвали за обиск по 3, 4, може и 5 лица, за проверка, а в Сливен, повече се спазвали нещата - по 2- 3 души присъствали. Обиските били със сваляне на дрехите, с клякания. Преди отиване на делегация, пред всички, 3- 4 човека в спалното помещение, се извършвали обиските, като при тях не присъствало медицинско лице. Имало една лекарка и един фелдшер в затвора в Сливен. Медицински лица правили обиски само когато се търсели наркотици. В мъжките затвори обиските се правели с детектори, а не ръчно, с опипване. М. отивала разплакана на медицински прегледи, давали и валериан, с подобни медикаменти лекували в затвора.

От показанията на свидетелите В. Д. и Д. П. /събрани в хода на първоначалното разглеждане на делото- адм. д. № 823/ 2018г. по описа на съда/, ангажирани от ответника, негови служители, лица от надзорно- охранителния състав на ОЗ “Сливен“, разпитани по делегация пред Районен съд – Сливен се установява, че познават бегло ищцата Т., не си спомнят да са й извършвали обиски на нея. По принцип, обискът на лишените от свобода се извършвал от надзиратели от същия пол, преминали първоначална подготовка за това в школа в гр. Плевен. Ако имало съмнения, че има нещо скрито в кухините, то обискът се извършвал от лекар, като констатациите от прегледите се отразявали в дневник, съставял се протокол, в който се отразявали дата, час, както и възражения от надзирателя или обискираното лице, ако са направени такива. Обиските били индивидуални. Свид. П. счита, че на ищцата не й правен оглед на телесните кухини.

При така установената фактическа обстановка, като взе предвид приобщения по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните, съдът достигна до следните правни изводи :

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС вр. с чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК, с които се претендират обезщетения за причинени в периодите : 01.03.2011г.- 01.08.2012г. и 30.05.2016г.- 17.09. 2016г. неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразни действия на администрацията на ГД “ИН“ в ОЗ “Сливен“, при извършване на обиски на ищцата, ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от 01.08.2012г. /по първия иск/, и 17.09.2016г. /по втория/, до окончателното им изплащане.

Претенциите са заявени срещу процесуално легитимиран, на основание чл. 205 от АПК, ответник по иска - Г. Д. „. на Н. - гр. С.. Главната Д. е юридическо лице към Министерство на правосъдието /МП/ и към същата принадлежат длъжностните лица, осъществили претендираните от ищцата незаконосъобразни действия, тъй като затворите, съгласно чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС, са териториални подразделения на ГД “ИН”. Визираната дейност се явява административна по своя характер, доколкото осъществяваната от тези длъжностни лица, специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение “задържане под стража“ и изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“, не се ограничава с прилагане на законовопредвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката, а обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните и осъдените лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Исковете са предявени от процесуално легитимирана страна, и поради това, са допустими.

По отношение основателността на исковете, съдът намира следното :

По основателността на първия предявен иск - за периода 01.03.2011г.- 01.08.2012г.

Дори и да съществува в полза на даден правен субект, определено субективно право, същото не може да бъде упражнено неограничено във времето, а следва да бъде упражнено в определен от закона срок. След изтичането на същия, правото да се иска изпълнение не се погасява автоматично по силата на закона и служебно от съда, а само при направено възражение от страна на ответника. В конкретния случай, досежно първия предявен иск, съдът обаче счита, че дори и да е възникналото право на обезщетение за вреди, същото е погасено по давност, и възражението на ответника в тази насока, е основателно. Съображенията за това са следните :

Отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 203 от АПК вр. с чл. 284 от ЗИНЗС вр. чл. 1, ал. 1 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, е обективна отговорност, защото не е обвързана с наличието или липсата на вина у длъжностното лице - пряк причинител на вредите. Освен това и предвид § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси, се прилагат разпоредбите на гражданските закони.

Погасителната давност е уредена в чл. 110- 120 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, представлява институт на материалното гражданско право, което се упражнява при възражение и намира приложение и при ангажиране отговорността на държавата и общините. Видно от съдържанието на цитираните норми, с изтичането на 5- годишна давност, се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. С Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. № 3/ 2004г., ОСГК, са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като в т. 4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването – чл. 1, ал. 2 ЗОДВПГ /загл. изм./. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия/ бездействия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече и погасителната давност. Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/, и въз основа на него, следва да се приеме за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия и/ или бездействия на администрацията на затвора спрямо ищцата /преустановяване на унизителните за честта и достойнството й обиски/, а именно от 01.08.2012г. – датата, на която същата е изведена от ОЗ “Сливен“, поради промяна на мярката й за неотклонение – от “задържане под стража“, в по- лека такава - “парична гаранция“. Петгодишната погасителна давност, следователно, започнала да тече от 01.08.2012г., е изтекла на 01.08.2017г., а исковата молба е предявена /първоначално пред АССГ/ на 10.10.2018г., т. е. повече от година, след изтичането й. По принцип, давността не се прилага от съда служебно, а само при изрично възражение от страна на ответника. В конкретния случай, такова е направено с писмения отговор на ответната страна, в съответствие с разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД. Ето защо, след като към датата на предявяване на този иск – 10.10.2018г., е изтекла петгодишна давност, то вземането следва да се счита погасено, и този иск подлежи на отхвърляне. В този смисъл е и практиката по подобен вид дела – напр. Решение № 613/ 27.03.2019г. пост. по адм. д. № 883/ 2018г. по описа на Административен съд – Б., Решение № 792/ 12.06.2020г. пост. по к. адм. д. № 195/ 2020г. по описа на Административен съд – Б. и др.

Предвид посоченото, ще следва да се отхвърли и акцесорно предявеното искане за присъждане на законна лихва върху претендираната главница от 10 000. 00 лв., считано от 01.08.2012г. до окончателното й изплащане.

По основателността на втория предявен иск - за периода 30.05.2016г.- 17.09.2016г.

Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да претендират обезщетения за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. За неуредените в АПК въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ и ЗИНЗС.

Няма спор, че както в АПК, към чийто ред препраща чл.1, ал. 2 от ЗОДОВ, така и в новата разпоредба на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, към която препраща § 49 от ПЗР на ЗИД ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017г., няма уреден в пълнота процесуалния ред, по който се разглеждат споровете по тази категория дела. Ето защо, по аргумент от чл. 144 от АПК и от § 1 от ЗР на ЗОДОВ, в който е предвидено, че за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, и с оглед исковия характер на производството, за неуредените въпроси се прилага ГПК, респ. ЗЗД. Искът има предопределящо значение в процес, като поставя началото му, определя спорния предмет, сочи вида на търсената защита и определя предмета на решението.

Основателността на иск с правно основание чл. 284, ал. 1 вр. с чл. 203, ал. 1 от АПК вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предполага установяването на кумулативното наличие на следните предпоставки : 1. Незаконосъобразни действия, съответно бездействия на служители от ГД “ИН“ – служители от затворническата администрация в ОЗ “Сливен“; 2. действително настъпила вреда – неимуществена и 3. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия/ бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някои от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността по посочения ред, като с оглед разпоредбата на § 1 от ДР на ЗОДОВ, тежестта да докаже настъпването на правнорелевантните обстоятелства относими към претенцията за обезщетяване, е изцяло на ищеца. С оглед разпоредбата обаче на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, при установяване нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, като по отношение на настъпилите неимуществени вреди ищеца не носи доказателствена тежест. В тежест на ищеца е да ангажира доказателства и да прояви доказателствена активност по отношение установяване на фактите и обстоятелствата от които се твърди да са настъпили вредите, като ЗИНЗС не въвежда презумция за наличието на допуснати нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а само за настъпването на неимуществени вреди, при установяване на нарушение на чл. 3 от същия нормативен акт.

Фактическите обстоятелства, на които се основава иска, са свързани с твърдение за извършването на обиски на ищцата Т. в ОЗ “Сливен“ по начин, унижаващ човешкото й достойнство, т.е. твърди се нарушение на забраната по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, приета от Съвета на Европа, според която норма, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, от страна на администрацията на ГД “ИН“ и чл. 3 от ЗИНЗС, в случая - в затвора в гр. Сливен през исковия период, т.е. фактическите твърдения са свързани с незаконосъобразни действия на администрацията на ответника. ЕКЗПЧОС е международен договор, ратифициран и влязъл в сила за Република България, и и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на страната, тя съставлява част от вътрешното право на България. Нещо повече, ЕКЗПЧОС има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат, като съгласно чл. 1 от същата, страните по нея, са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, предвидени в конвенцията.

Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС вр. с чл. 3 от същия закон, Държавата е отговорна за условията, при които лишените от свобода и лицата, на които е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража“, изтърпяват наказанието, съответно мярката - в качеството й на договаряща страна по ЕКЗПЧОС има задължението да спазва забраната по чл. 3 от Конвенцията, по отношение на тези лица. Разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС задължава държавата да осигури на лишения от свобода и на лицето, изтърпяващо мярка за неотклонение задържане под стража, условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство, такива, че начинът на изпълнение на мярката не излага заинтересованото лице на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора /ареста/. В този смисъл са Решение от 27.11.2012г. по делото Червенков срещу България, окончателно, постановено по жалба № 45358/ 04, Решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Йовч. срещу България, Решение от 27.01.2015г., на ЕСПЧ по делото Н. срещу България. По смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, съгласно установената от ЕСПЧ практика по прилагането й, безчовечно и унижаващо отношение предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързани с дадена форма на законно отношение или наказание. При преценката си, съдът трябва да вземе предвид, кумулативният ефект от условията при които е била поставена ищцата и продължителността на задържането й /пребиваването й в пенитенциарната институция/.

В разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗИНЗС изчерпателно са изброени хипотезите, в които на лишените от свобода задължително се извършва обиск, а именно : 1. при влизане и излизане от мястото за лишаване от свобода; 2. при отиване и връщане от работни обекти; 3. при постъпване и освобождаване от наказателна килия; 4. при отиване и връщане от свиждане; 5. при постъпване и изписване от болнично заведение. В разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗИНЗС се сочи, че за предотвратяване на престъпления и на други нарушения лишените от свобода могат да бъдат подлагани на обиск с разрешение на началника на затвора, а тази на ал. 3, че когато началникът на затвора отсъства, разрешението за обиск се дава от ръководителя на дежурната част.

Няма спор между страните по делото, че на ищцата Т. са били извършвани обиски в пределите на изброените законови хипотези в процесния период. Спорът е относно обстоятелствата, при които са били извършвани обиските и дали има осъществени от длъжностните лица на ГД “ИН“, работещи в ОЗ “Сливен“, незаконосъобразни действия като принуждаване на ищцата да се съблича гола, да извършва клякания, за да се установи наличието на предмети, скрити в телесните й части /кухини/, опипване на гърдите, които да представляват унизително и нехуманно отношение към нея.

Законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 93, ал. 1 от ЗИНЗС, че обискът на лишените от свобода не може да се извършва по начин, унижаващ тяхното достойнство, а в ал. 3 на чл.93 от ЗИНЗС - че обискът на интимните части на лишения от свобода може да се извършва само от медицинско длъжностно лице. При подобни доказани действия на длъжностни лица от ГД “ИН“, представляващи съприкосновение с интимните части на Т., то същите следва да бъдат възприети като безспорно унижаващи човешкото достойнство в нарушение на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС вр. чл. 93, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Предвид така установените факти по конкретното дело, настоящият състав на съда, намира че се налага изводът, че са налице категорично незаконосъобразни действия от страна на служителите на ответника, защото като органи и служители, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложената мярка “задържане под стража“ и изпълнение на наказанието “лишаване от свобода“, те не са изпълнили задълженията си по чл. 93, ал. 1 и ал. 3 от ЗИТЗС, да осигурят на ищцата в процесния период, условия на извършване на задължителните обиски, които да са съобразени с уважение към човешкото й достойнство. Както сочи и Върховния административен съд /ВАС/ в свои актове – напр. Решение № 6020/ 26.05.2015г. на ВАС по адм. д. № 7397/ 2014г., III отд., докладчик съдията Ж. П.“според определението, дадено в чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗИНЗС за изтезание, жестоко или нечовешко отношение се смята унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Свалянето на дрехите в присъствието на повече хора и огледът на голото тяло не биха могли да не доведат до неудобства и притеснения за обследваното лице. За да се прецени основателността на исковата претенция, съдът е следвало да обоснове дали преживяното неудобство не е надвишило заложения в закона стандарт, така че да засегне достойнството на осъденото лице, като съдът обсъди информацията, получена от събраните доказателства, вкл. гласните, за обстоятелствата при които длъжностните лица са извършили обиска, за коментарите им, за продължителността на времето, през което лишеният от свобода е трябвало да остане гол и др. обстоятелства“. В този смисъл, настоящият състав на съда, отчитайки разпоредбите на ЗИНЗС и на ЕКЗПЧОС, събраните в хода на процеса гласни доказателства, достига до извода, че при извършваните обиски на ищцата Т., при влизане и излизане от помещението за храна /столовата/ на закуска, обяд и вечеря, при влизане и излизане от затвора, вкл. за отиване на работа, за извършване на медицински преглед от специалист, извън пенитенциарното заведение, за т. нар. “делегация“ при конвоиране за дела в С., при извършване на внезапни обиски в спалното й помещение /килия/, изискванията на чл. 93, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС, не са спазени от длъжностните лица от ГД “ИН“ осъществяващи тази дейност в затвора в гр. Сливен. Определено не може да се възприеме, че при извършваните обиски тези изисквания са спазени, тъй като от показанията на разпитаните пред настоящата инстанция свидетели – Ил. и В., безспорно се установи, че “лишените от свобода, вкл. и ищцата са били събличани голи, карани да си свалят гащите и да клякат“; “обиските са извършвани от надзирателките, като никога не присъствали медицински лица“; “обиските са извършвани в присъствие освен на обискираното лице и на още няколко лица /2- 3/, пред всички присъстващи“; “при отиване и връщане от закуска, обяд и вечеря, винаги се извършвал обиск, чрез опипване на цялото тяло, отгоре до долу“; “надзирателките при обиска на излизане от столовата, бъркали в сутиените, между двата крака, вкл. и на по- интимни места, а когато бъркането било през блузата, обискирането ставало с мачкане на гърдите“. Определено съдът не може да приеме, че са спазени изискванията на чл. 93, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС при установеното от свид. Ил. и свид. В., за събличането на ищцата гола в процесния период, при извършването на обиск, със свалени гащи или по бельо, с даването на указания за клякане, в присъствие освен на обискираното лице и на други лишени от свобода /още 2- 3 лица/, опипване на цялото тяло, гърдите, областта между краката, бъркане в сутиена и др. подобни. И ако извършваните обиски на ищцата, свързани със събличане гола, клякане, сваляне на гащите, са били само при излизане извън пределите на затвора – при т. нар. “делегация“, свързана с конвоиране на лицето при пътуване до гр. С. по повод явяването на дела – които са общо шесткратни за периода /три влизания и три излизания/, съобразно представената справка /л. 68 от делото/, то т. нар. “обиски“ извършвани вътре, в рамките на поправителната институция, са били всекидневни, извършвани неколкратно, всеки ден – при влизане и напускане на столовата на закуска, обяд, вечеря, при отиване и връщане до параклиса, завръщане от работа. Основания да не бъдат кредитирани като достоверни, обективни и логични показанията на свид. Ил. и свид. В., липсват. Няма по делото данни, които да установяват нещо противно, на установеното от тях. Сам по себе си фактът, че двете свидетелки са бивши затворнички, не само че не може да доведе до извод за липса на възможност да бъдат кредитирани като достоверни показанията им, само на това основание, но даже напротив – именно същите следва да се ценят, доколкото те са преки свидетели на начина на извършване на обиските в затвора в гр. Сливен. Още повече, че показанията им, са дадени под страх от наказателна отговорност, като самия факт на предишното им пребиваване в затвора, в още по- голяма степен следва да ги стимулира към даването на достоверни показания. Избраните като свидетели по делото от ответника – свид. Димитрова и свид. П. – лица от надзорно-охранителния състав на същия затвор, установяват по принцип, каква е процедурата за извършване на обиски, като те самите са категорични, че не са извършвали обиск на ищцата. След като това е така, е възможно, тези две свид. при извършваните от тях обиски /ако изобщо са извършвали такива/, като длъжностни лица в ОЗ “Сливен“, да са спазвали представената по делото тактика, нормативен ред за извършване на обиски, като не са допускали, унижаване на достойнството на обискираните лица, но това автоматично не означава, че останалите лица от администрацията на поправителната институция са правили това, т. е. дори да се възприемат и техните показания като достоверни, това не води изобщо до извода, че не са налице извършвани по отношение на ищцата Т. обиски, по начин, унижаващ достойнството й, каквито се установиха от показанията на свид. Ил. и свид. В.- преки очевидци на извършеното. Ето защо, и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставяна М. Т. в Затвора в Сливен, при извършване на обиските спрямо нея, през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у нея негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение “задържане под стража“ и на наказанието “лишаване от свобода“, макар и без да има доказано конкретно увреждане на здравето й, още повече, като се има предвид, че се касае за жена, в активна полова възраст, с присъщите й особености. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, което дава основание да се изведе и извод, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които се явяват следствие на незаконосъобразните действия на администрацията на затворническата институция, респ. на Държавата, доколкото именно последната, като страна по ЕКЗПЧОС има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и ги е направила част от вътрешното си право. В пилотното решение от 27.01.2015г. по делото Нешков и др. против България, ЕСПЧ дори приема, че “съгласно практиката на Съда, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице”. Доказаните от ищцата в настоящото производство, като съвкупност условия, място, начин и наличие на други лица при извършване на обиските, при които тя е изтърпявала определеното и наказание, водят до извод, че през този период за нея са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на изпълнение на наложеното и наказание, и тези страдания са над нивото на суровост по чл. 3 от Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ. Налице са законоустановените елементи от фактическия състав и съдът счита, че за ищцата е възникнало субективното право да претендира, и съответно да й бъде присъдено обезщетение за вредите, причинени от незаконните действия на служителите на ответника. Тук разбира се, следва да се съобрази и обстоятелството, че събличането гола на ищцата, клякането, свалянето на гащите, са извършвани само при напускане и завръщане на Т. от затвора, когато тя е била конвоирана за дела в гр. С., т. е. общо шесткратно за периода /три излизания и три влизания в ОЗ “Сливен“, а т. нар. “обиски“, вътре, в рамките на пенитенциарната институция, са били извършвани неколкократно в рамките на деня, за период от около три месеца и половина – при влизане и напускане на столовата на закуска, обяд, вечеря, при отиване и връщане до параклиса, завръщане от работа. С оглед на изложеното, исковата претенция срещу ГД “ИН“, за периода 30.05. 2016г.- 17.09.2016г. се явява доказана, но същата е частично основателна, по отношение на претендирания размер на обезщетението. Съгласно чл. 52 от ЗЗД при неимуществените вреди, съдът определя обезщетението по справедливост. Ето защо, и с оглед характера на деянията, извършени от служителите на ответника, естеството и степента на претърпените морални страдания /чувствителност, депресиране, стресиране, потиснатост, болки в гърдите от начина на извършване на обиските/, както и времето на престой на ищцата в тези условия в посочения период, около три месеца и половина, съдът счита, че справедливото обезщетение по този иск, е в размер на 700. 00 лв. за целия период. В останалата част, до общия претендиран размер от 10 000. 00 лв., искът срещу ГД “ИН“, е неоснователен, като прекомерно завишен, и следва да бъде отхвърлен.

Определената от съда сума от 700. 00 лв. за компенсиране на причинените на ищцата неимуществени вреди, следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва върху нея, но считано от датата на подаване на исковата молба – 10.10.2018г., до окончателното й изплащане, а не от 17.09.2016г. /датата на напускане на затвора/, доколкото до подаване на исковата молба, ответникът не е бил в забава, тъй като не е бил поканен да заплати исканото обезщетение, а липсва посочен закона срок, в който същото да е станало изискуемо по- рано.

По разноските.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, на ищцата се следват сторените разноски, съобразно уважената част от исковете. Доколкото тя е сторила разноски в общ размер на 90. 00 лв. за внесена държавна такса /20. 00 лв. за всеки от двата иска пред първата инстанция и 70. 00 лв. пред касационната инстанция/, прилагайки правилото на посочената норма, ще следва да се осъди ответника да й заплати, сумата от 3. 15 лв., представляваща сторени разноски, съобразно уважената част от исковете.

С оглед изхода на спора, и на основание чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, претенцията на ответника за присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение е неоснователна. От анализа на разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС се налага извод, че в полза на ответника не следва да се присъждат разноски. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ /тълкувани в тяхната взаимовръзка/ се явяват специални по отношение общата разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло или частично на исковата претенция ищецът не дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение. В този смисъл- Решение № 8381/ 20.06.2018г. пост. по адм. д. № 8220/ 2017г. по описа на ВАС, ІІІ отд. и др.

Водим от горното, и на основание чл. 203 и чл. 204, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ вр. чл. 284 от ЗИНЗС вр. чл. 52 от ЗЗД вр. чл. 110 и сл. от ЗЗД, Административен съд – Б.,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., против Г. Д. „. на Н., с адрес : гр. С., …, иск с правно основание чл. 203, ал. 1 от АПК вр. чл. 1, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 4 от ЗОДОВ вр. чл. 284 от ЗИНЗС, за заплащане на сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, за периода 01.03.2011г.- 01.08.2012г., изразяващи се в негативни преживявания, срам, изтезания, жестоко, нечовешко и унизително отношение, болки, настъпили от незаконосъобразните действия на служители на ответника в ОЗ “Сливен“, при многократното извършване на обиски на ищцата, вкл. на интимните й части, по начин унижаващ човешкото й достойнство, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.08.2012г., до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради ПОГАСЯВАНЕТО МУ ПО ДАВНОСТ.

ОСЪЖДА Г. Д. „. на Н., с адрес : гр. С., да заплати на М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., , сумата от 700. 00 лв. /седемстотин лева/, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, за периода 30.05. 2016г.- 17.09.2016г., изразяващи се в негативни преживявания, срам, изтезания, жестоко, нечовешко и унизително отношение, болки, настъпили от незаконосъобразните действия на служители на ответника в ОЗ “Сливен“, при многократното извършване на обиски на ищцата, вкл. на интимните й части, по начин унижаващ човешкото й достойнство, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.10.2018г., до окончателното й изплащане, като искът в останалата част – до пълния предявен размер от 10 000 лв. /десет хиляди лева/ и за присъждане на законна лихва върху присъдената главница, за периода 17.09.2016г.- 09.10.2018г., ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Г. Д. „. на Н., с адрес : гр. С., Б. да заплати на М. Б. Т., с ЕГН *, с адрес : гр. С., , сумата от 3. 15 лв. /три лева и петнадесет стотинки/, представляваща сторени по делото разноски, съобразно уважената част от исковете.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба или протест пред тричленен състав на Административен съд – Б., в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /п/ Иван Петков

Вярно с оригинала!

Г.Б.