ПРИСЪДА
град М., 12.07.2016 год.
В името на народа
Окръжен съд М., наказателно О. в публичното заседание на дванадесети юли, през две хиляди и шестнадесета година в следният състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ц.К.
Съдебни заседатели:
1. Ц.С.
2. Ф.П.
Секретаря: М.М.и в присъствието на прокурора О.Д., разгледа докладваното от съдията К. НОХ дело № 67 по описа на съда за 2016 година и след тайно съвещание
ПРИСЪДИ:
ПРИЗНАВА подсъдимия Б. П. М., роден на х година в град Л., О. М., живущ в град М., българин, български гражданин, неосъждан, женен, средно образование, ЕГН * за НЕВИНОВЕН в това, че на 09.12.2014 година около 06,00 часа в село Д.. Й., О. М., при управление на МПС – товарен автомобил марка «х» с ДК № х, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21,ал.1 от ЗДвП /При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в km/h:
ПътноНаселеноИзвънАвтома-Скоростен път
превозномястонаселеногистрала
средство от: място
Категория А508010090
Категория В*
Категории С, D508010090
Категории В+Е,
С+Е, D+Е507010090
Категории Т5050--
Категория М4545--
Самоходни
машини4040--/,
и
чл. 20, ал.2 от ЗДвП, /като водач на пътно превозно средство, при избиране скоростта на движение не се е съобразил с атмосферните условия, с мостността на релефа, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и като водач е бил длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението/, като в населено място, в зоната на произшествието се движел със скорост от 70 км./ч., а в момента на удара със скорост намалена до 56 км./ч. и по непредпазливост причинил смъртта на С.Н. Б., ЕГН *, поради което и го оправдава по повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 343,ал.1, б. «В», във вр. с чл. 342, ал.1 от Наказателния кодекс.
ОТХВЪРЛЯ изцяло гражданският иск, предявен от З. П. И. против подсъдимия Б. П. М., ЕГН * за заплащане на сумата от 100 000 /сто хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинена от деянието неимуществена вреда, ведно със законната лихва върху тази сума и присъждане на направените деловодни разноски.
Присъдата подлежи на обжалване и протестиране в петнадесетдневен срок от днес пред Софийски Апелативен съд.
Председател:
Съдебни заседатели:
1.
2.
М О Т И В И към Присъда, постановена на 12.07.2016 година по НОХД № 67 / 2016 г. по описа на Окръжен съд – М..
Производството е образувано въз основа на внесен за разглеждане в Окръжен съд - М. обвинителен акт от 16.05.2016 година на О. П. - М. против подсъдимия Б. П. М., роден на х година в град Лом, О. М., живущ в град М., българин, български гражданин, неосъждан, женен, средно образование, ЕГН * за това, че на 09.12.2014 година около 06,00 часа в село Д.. Й., О. М., при управление на МПС – товарен автомобил марка «х» с ДК № х, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21,ал.1 от ЗДвП /При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в km/h:
ПътноНаселеноИзвънАвтома-Скоростен път
превозномястонаселеногистрала
средство от: място
Категория А508010090
Категория В*
Категории С, D508010090
Категории В+Е,
С+Е, D+Е507010090
Категории Т5050--
Категория М4545--
Самоходни
машини4040--/,
и
чл. 20, ал.2 от ЗДвП, /като водач на пътно превозно средство, при избиране скоростта на движение не се е съобразил с атмосферните условия, с мостността на релефа, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и като водач е бил длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението/, като в населено място, в зоната на произшествието се движел със скорост от 70 км./ч., а в момента на удара със скорост намалена до 56 км./ч. и по непредпазливост причинил смъртта на С.Н. Б., ЕГН *, престъпление по чл. 343,ал.1, б. «В», във вр. с чл. 342, ал.1 от Наказателния кодекс.
Представителят на О. П. – М. поддържа обвинението и моли съда да постанови присъда, с която да признае подсъдимия Б. П. М. за виновен по повдигнатото му обвинение, като му наложи наказание „лишаване от свобода“, което да бъде около минималния размер, предвиден в закона и наказание „лишаване от право да управлява МПС“, което да бъде съотносимо по срок с наказанието „лишаване от свобода“, да приложи отложено изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, да уважи гражданските искове по справедливост, ведно със законните последици от това.
Подсъдимият Б. П. М., редовно призован за съдебно заседание се явява, заедно със защитника си А. С.С., не признава авторството на деянието и вината си, въпреки че съжалява по принцип за станалото и моли първоинстанционният съд за оправдателна присъда по делото, твърди, че не е бил в състояние да избегне удара с пострадалата и заявява, че поддържа изцяло казаното от неговия защитник в пледоарията му на съдебните прения.
Имащата качеството на пострадал, съобразно повдигнатото обвинение З. П. И. от град Д., О. В., дъщеря на починалата С.Н.Б., ЕГН * предяви граждански иск срещу подсъдимия с претенция за присъждане на обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, с присъждане на законната лихва върху тази сума и направените деловодни разноски. Гражданският иск на И. бе приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, същата бе конституирана в качеството на граждански ищец и при условията на чл. 77,ал.1 и сл. от НПК и в качеството на частен обвинител. В производството, гражданската ищца и частна обвинителка се представлява от упълномощен повереник, който поддържа исковата претенция и излага доводи за доказаност на престъплението и за уважаване изцяло на предявения граждански иск.
Пострадалият Б. С. Н. не се яви в проведените съдебни заседания, но посредством упълномощен повереник упражни правата си, гарантирани му от разпоредбата на чл. 255,ал.1 от НПК, като бе конституиран в качеството на частен обвинител. В съдебно заседание, «по същество» на делото, повереникът на частният обвинител пледира за постановяване на осъдителна присъда, като в подробно изложение очерта съображенията си защо намира, че са налице обективните и субективни елементи от състава на «транспортното престъпление». Искането на повереника бе за налагане на наказание, в рамките, очертани от разпоредбата на чл. 343, ал.3, б.»В» о НК.
Съдът като обсъди всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид становищата и доводите на стрините по делото, счита за установено следното:
І. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ФАКТИТЕ:
Съдът намира за установена по делото следната фактическа обстановка:
Подсъдимият Б. П. М. е дългогодишен водач, извършващ професионално международен превоз на товари. Не е осъждан, не е криминално проявен и няма данни за влошени характеристични данни. Освен това липсват данни и за наличие на сериозни нарушения на правилата за движение по пътищата.
През месец декември 2014 година, М. работел като шофьор на товарен автомобил в дружеството „Ех“ ООД – В., като извършвал, съобразно професионалните си задължения международен превоз на товари.
На 09.12.2014 година, подсъдимият следвало да предприеме международен курс с управлявания от него автомобил – седлови влекач, марка х, рег. № х. Товарът на автомобила бил 35 тона. Подсъдимият потеглил в 05,30 часа от паркинг в град М. в посока град В., като извършвал курс към К. Х.
Малко преди 06,00 часа преминавал през село Д.. Й., О. М.. След наклон на спускане и десен завой на пътното платно следвал кратък равен пътен участък, последван отново от наклон, но в посока изкачване. Водачът предприел увеличение на скоростта, за да си осигури възможността да изкачи безпроблемно наклона, тъй като пътя бил заснежен с мокър сняг, а автомобила бил силно натоварен. Движел се със скорост от 70 км./ч., когато пред него, на пътното платно изникнал тъмен силует, който М. първоначално определил като животно. Съобразявайки, че се касае до бавно движещо се препятствие подсъдимият незабавно направил опит да спре, като принудително задействал спирачната система и направил опит да предприеме спасителна маневра, Ч. завой на ляво, с цел да заобиколи препятствието, но поради обстоятелството, че в насрещното платно идвали други моторни превозни средства бил принуден да се откаже от предприетата маневра, при което ударил челно /с предната дясна част на автомобила „движещия се силует“/, впоследствие установен като пешеходец – покойната С. Б./. Автомобилът завлачил тялото на жената до момента на спирането си. М. слязъл от товарния автомобил, след като видял, че е блъснал и смазал човек, веднага се обадил на тел. 112 за получаване на спешна медицинска помощ. Поискал от оператора разрешение да транспортира жената сам до болницата, но бил инструктиран да остане на място. След пристигане на спешния екип Б., която все още била жива, била транспортирана до МБАЛ – М., но въпреки предприетото лечение, починала същия ден.
ІІ. ДОКАЗАТЕЛСТВЕН АНАЛИЗ:
В чисто количествено отношение сме изправени пред известен недостиг на първични доказателства, от които да можем по един напълно категоричен начин да дадем описание на някои важни фрагменти от фактическата обстановка, сред които са посоката на движение на пешеходката на пътното платно и наличието на насрещен пътен трафик в момента на сблъсъка.
Събрани са показанията на общо четири лица, разпитани в качеството на свидетели, нито един от тях не очевидец на произшествието, една техническа експертиза на скоростта, която е извлекла данните за скоростта от дигиталния тахограф на товарния автомобил, първоначална и допълнителна съдебна – автотехническа експертиза, перфектно изпълнена и неоспорена съдебно – медицинска експертиза и своевременно дадени обяснения на подсъдимия.
В своя анализ съдът ще започне от причината за смъртта, установена посредством съдебно – медицинската експертиза, която е изпълнена след първичен оглед и направена аутопсия на трупа на пострадалата.
Видно от изготвената съдебно – медицинска експертиза, непосредствената причина за смъртта на Б. е остра дихателна и сърдечна недостатъчност, развила се на базата на травматичния шок от тежката множествена травма.
При огледа и аутопсията върху трупа на Б. са установени: гръдна травма – кръвонасядания и охлузвания по кожата на гръдния кош, счупване на гръдната кост, счупване на ребра в двете гръдни половини, масивно кръвонасядане на меките тъкани около местата на счупванията, кръвонасядане на предното и задното средостение, контузия на белите дробове, състояние след торакоцентеза /оперативно отваряне на гръдния кош вдясно/, кръв в дясната гръдна половина, вдишана кръв в белите дробове; коремна травма - кръвонасядане на предна коремна стена, разкъсване на капсулата и паренхима на десния лоб на черния дроб, кръвонасядане на дръжката на тънките черва, разкъсвания на черния дроб и диафрагмата. Счупвания на таза и на крайници.
Травматичните увреждания са от действието на твърди тъпи предмети и отговарят да са получени при автозлополуката.
Всички травматични увреждания са при жизнени.
Настъпилият смъртен изход е в пряка причинно - следствена връзка с пътно - транспортното произшествие на 09.12.2014 година.
Съгласно заключението на назначената първоначална автотехническа експертиза, подсъдимият М. се е движил със скорост от 70 км/ч, а непосредствено преди удара със скорост от 57 км./ч., които данни вещото лице взаимства от техническата експертиза на скоростта. Опасната зона за спиране при скорост на движение от около 70 км/ч е около 82 метра. При движението си със скорост от 70 км/ч., респ. 56 км./ч. /скоростта, непосредствено преди удара/, подсъдимият не е можел да спре товарния автомобил в рамките на зоната, до която е възприел наличната опасност. Разстояние от което водачът на автомобила е възприел опасността – пострадалата жена е 13,07 метра, докато зона на видимост, осигурена от фаровете на автомобила е била 25 – 26 метра.
Посредством заключението на експерта се установява, че пострадалата се е движела върху пътното платно на движение на автомобила, управляван от подсъдимия и на 1 метър от десния страничен бордюр. Ширината на пътната лента е 3 метра, докато разстояние, което е оставало между преминаващия по шосето седлови влекач и десния страничен бордюр е 0,24 метра.
Безопасна скорост, за да може да спре автомобила в рамките на разстоянието до възприетия обект, съобразно разстоянието на възприемане на опасността е 23 км./ч.
На вещото лице, извършило първоначалната и допълнителната съдебно – автотехническа експертиза са зададени всички възможни и необходими за установяване на обективната истина въпроси. Справедливо е да се отбележи, че експертът, макари да е дал подробен отговор на всички от тях, си е позволил да прави коментари, които имат неекспертен характер, свързани с това, че пешеходката е следвало да се движи с обезопасителна жилетка /каквото задължение ЗДвП за пешеходците не въвежда/, че е било въпрос на време кога тя ще бъде пометена от движещ се автомобил и че водача на товарният автомобил едва ли не е бил длъжен да увеличи скоростта над разрешената, защото иначе не би могъл да изкачи предстоящия положителен наклон на пътя. Въпреки тази забележка, доколкото вещото лице е отговорило изчерпателно и видимо обективно на поставените въпроси, съдът намира, че следва да кредитира изцяло експертните заключения, още повече, че страните не направиха възражения, по която и да е от констатациите, включително и по тези, свързани със свободно изразяване на житейско мнение.
Гласните доказателства – свидетелски показания са единствено допълващи очертаването на общата картина и не касаят изясняване на основни факти около възникването на произшествието. Дори може да се каже, че те въведоха съмнения в някои от отговорите на вещото лице по автотехническата експертиза. Последният в заключението си говори за движение на пешеходката срещу посоката на движение, докато свидетелите Й. К. /показания, приобщени Ч. прочитане/ и М. Б. говорят за движение на Б. по посоката на движение. Вещото лице твърди, че липсва тротоар, докато свидетелят П., Кмет на селото към датата на произшествието заявява, че имало тротоар, по който гражданите са могли да се движат. Въпреки тези несъответствия, съдът направи опит да очертае фактическата обстановка, която така както е възпроизведена от съда всъщност не се различава съществено от тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт.
На основание извършеният доказателствен анализ и във връзка с установената фактическа обстановка, въззивната инстанция намира, че не са налице доказателства за осъществен състав на престъпление по чл. 343,ал.1, б. «В», във вр. с чл. 342, ал.1 от Наказателния кодекс, което съдът извежда благодарение на следният правен анализ:
ІІІ. ОТНОСНО ПРАВОТО:
Правна уредба на общият състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение откриваме в разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НК, съобразно която: „Който при управляване на подвижен железопътен състав, въздухоплавателно средство, моторно превозно средство, плавателен съд, бойна или специална машина наруши правилата за движение, като допуска причиняването на телесна повреда или смърт на другиго, се наказва с...”.
Относно общите положения, свързани с елементите от състава на това престъпление, със субекта, обективната и субективната страна може да се каже следното:
Субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице, което управлява някое от изброените транспортни средства. Без значение е дали това лице има правоспособност за управлението му или не.
Изпълнителното деяние се изразява в нарушаване на правилата за движение на превозното средство.
Престъплението е резултатно – от причиняване на телесна повреда, до причиняване на смърт на друго лице. Следователно нарушаването на правилата за движение трябва да бъде такова, че принципно да създава възможност за настъпване, на телесна повреда или смърт.
Общата норма на чл. 342 от НК е във връзка и е подкрепена от бланкетната норма на чл. 343 НК. За да се реализира наказателната отговорност по същата е необходимо тя да се попълни със съответното съдържание - виновно нарушение на конкретни правила за движение по пътищата. Като такива по обвинителния акт са вменени и тези по чл. 20, ал.2 и чл. 21, ал.1от ЗДвП - а именно: водачите са длъжни при избиране скоростта на движение да се съобразяват с изброените в закона обстоятелства/атмосферни условия, релеф и пр./, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие /чл. 20,ал.2 ЗДвП/ и При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в km/h:
ПътноНаселеноИзвънАвтома-Скоростен път
превозномястонаселеногистрала
средство от: място
Категория А508010090
Категория В*
Категории С, D508010090
Категории В+Е,
С+Е, D+Е507010090
Категории Т5050--
Категория М4545--
Самоходни
машини4040--/, чл. 21,ал.1 ЗДвП.
Съдът
констатира, че препратката към законовото предложение по чл.20 ал.2 ЗДвП е инкриминирана посредством цифрово обозначение в обвинителния акт, но разкритите по делото факти и посоченото в текстовата част на диспозитива на обвинителния акт, ясно са насочвали организирането на защитата, както и насочват съда към това по какво обвинение да дължи произнасяне, спрямо разпоредбата на чл. 21 от ЗДвП, /надлежно очертана при текстовото оформяне на обвинението/, чието неспазване принципно е допуснато от виновния водач - последният се сочи и е установено да се е движил с превишена, а не с несъобразена с пътните условия скорост.
Не е налице съществено нарушение на правата на подсъдимия, в частност - правото му да научи в какво е обвинен, тъй като още в началото на възбуденото срещу него наказателно производство се сочи движение с превишена скорост от 70 км./ч., респ. 56 км./ч. Освен това настоящата инстанция намира, че така инкриминираните нарушения на специалния закон/по чл.20, ал.2 от ЗдвП/ с оглед на наличното обвинение в нарушение на разпоредбата на чл. 21,ал.1 от ЗДвП не могат да бъдат възприети като такива, за които е повдигнато обвинение за нарушения, в причинна връзка с резултата и нямат отношение за съставомерността на извършеното.
Иначе, принципно като нарушени конкретни правила за движение по пътищата по обвинителния акт са вменени тези по: чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и по чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Констатират се взаимно изключващи се нарушения на правилата за движение - превишена скорост и несъобразена скорост.
Съдебната практика при подобен случай на повдигане на обвинение приема, че липсата на конкретизация на хипотезите по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП за конкретната пътна обстановка, изключва задължението на страните и съда да изследват наличието на причинно – следствена връзка с пътно транспортното произшествие, което при това е аргументирано със заключението на вещото лице, че въпросната скорост няма директно отношение към автопроизшествието.
Водачът на товарният автообил не е имал техническа възможност да възприеме своевременно движещата се неправомерно на пътното платно пешеходка, като по този начин да предотврати произшествието. Неправомерното движение на пешеходката – върху пътното платно, на 90 см. от страничният десен бордюр на тротоара, бутаща количка с дърва, в тъмната част на денонощието, в 06,00 часа сутринта се явява е единствената причина за настъпилото ПТП /нарушение по чл. 107 и чл.108 от ЗДвП/. С оглед отразеното по - горе, подсъдимият не е извършил деянието в резултат на нарушаване разпоредбите на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и няма причинно - следствена връзка между тези нарушения, респ.по чл. 21, ал. 1 ЗДвП и вмененото му като престъпление с обвинителния акт.
Текстът на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта, когато тя поначало е в рамките на максимално допустимата, но се явява несъобразена с неблагоприятните за безопасността на движението фактори от конкретната пътна обстановка. Второто изречение от нормата очертава задълженията на водача в случай на възникнала опасност за движението.
Разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП и тази на чл. 21,ал.1 от ЗДвП, съдържат различни по характер задължения за водачите на МПС. Законът въздига в по - тежко квалифицирано престъпление случаите, когато допуснатите нарушения на правилата за движение, които са в пряка и непосредствена причина с автопроизшествието и последиците от него са извършени при превишаване на пределно допустимата скорост, определена със специалният закон. В този смисъл е тълкуването на закона, дадено с Решение № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/1982 г. на Пленума на ВС.
Горните съждения, съдът излага единствено, за да очертае причината, поради която счита, че обвързан от рамките на обвинението, не следва да обсъжда наличието на несъобразена скорост, а единствено наличието на превишена скорост и дали превишената скорост е нарушението, което е в причинна връзка с настъпилото произшествие и от там с настъпилият вредоносен резултат.
Въпреки това, в изложението си по – долу, съдът ще коментира и двете възведени от държавното обвинение основания за търсене на виновно нарушение на правилата за движение по пътищата, като ще приеме, че независимо от нарушението на скоростта, което е безспорно установено, причинната връзка за настъпилото транспортно произшествие не е нарушението на водача на товарния автомобил, а възникналата внезапно за него опасност на пътното платно, пред която той не е могъл и не би могъл да реагира, независимо дали би се движил със скорост, в рамките на ограничената.
В горната връзка:
Защитата на подсъдимия направи възражение за липсата на виновно поведение у М., поради наличието на „случайно деяние“ по смисъла на разпоредбата на чл. 15 от НК, което от своя страна изключва вината, включително и вината при форма на така наречената „професионална непредпазливост“.
За да може да се приеме наличие на „случайно деяние“, следва да се отчетат кумулативните фактори, свързани с определяне на конкретната за това произшествие „опасна зона за спиране“ на товарния автомобил, зоната на видимост на водача и момента на възникване на опасността.
Опасната зона за спиране, включва минималното разстояние, което изминава едно моторно превозно средство, от момента на възприемане на опасността и реагиране на същата, до окончателното преустановяване на движението на превозното средство. С други думи, опасната зона е онова разстояние между превозното средство и пътното препятствие, респективно пострадалия, при което предприетите от водача действия, каквито и да са, не са в състояние да избегнат съприкосновението с препятствието, съответно да предотвратят произшествието с пострадалия. Попадането в опасната зона за спиране, като последица би довело до настъпване на вредоносния резултат във всички случаи. Ето защо обществено - опасните последици, станали в границите на опасната зона, не могат да бъдат вменени във вина на подсъдимия, тъй като при всички възможни мерки, взети от него, те не биха могли да бъдат предотвратени. Съобразно това следва да се каже, че невземането на определени мерки, съставляващи нарушения по ЗДвП, не могат да обосноват наказателната отговорност. В случая обаче се установява, че водачът М. е предприел възможните в случая мерки за избягване на произшествието – аварийно е натиснал спирачките и е понечил да направи спасителна маневра – завой на ляво, за да избегне опасността. От последната се е отказал поради по – голямата опасност да предизвика челен сблъсък с насрещно движещ се автомобил. За последното ние можем да съдим единствено по думите на подсъдимия, тъй като други очевидци на произшествието не са разпитани, но въпреки това, с мотив „заинтересованост“ ние не можем да откажем да кредитираме неговите показания при липсата на доказателства, които да ги оборват.
Фактите, обективно установени, посредством първоначалната и допълнителната съдебно – автотехническа експертиза, изготвена в рамките на досъдебното производство и имащи значение за правилният отговор на въпроса налице ли е „случайно деяние“ или не, са следните:
Произшествието е станало в рамките на населено място – село Д.Й., О. М., на натоварен пътен участък, по който денонощно се извършва движение на леки, товарни и тежкотоварни автомобили. Станало е в края на селото, на слабонаселен участък при тъмно време, в 06,00 часа сутринта /или малко преди този час/, при навалял на платното кишав сняг.
Товарният автомобил – седлови влекач се е движел с превишена скорост – 70 км./ч. при спускане по наклона и със скорост от 57 км./ч. при подлежащото изкачване по последващия обратен наклон, където е станало произшествието. Такава е била скоростта на товарния автомобил и в момента на удара, съобразно изготвената техническа експертиза, снела данни от дигиталния тахограф в превозното средство.
Изчислената от вещото лице „опасна зона за спиране“ на товарния автомобил е била 82 метра от момента на възприемане на опасността до момента на възможно окончателно спиране /привеждане в покой/ на превозното средство.
Разстоянието, от което водачът е възприел опасността – пострадалата жена е 13,07 метра.
Зоната на видимост, осигурена от фаровете на автомобила е 25 – 26 метра.
Пострадалата се е движела върху пътното платно, почти на метър /около 90 см./ от страничния десен бордюр, очертаващ същото, била е малка, слаба жена, облечена в тъмни дрехи /кожухче/, била е силно приведена, което допълнително е снишавало ръста й и възможността да бъде своевременно възприета и е бутала количка пълна с дърва. Отново от показанията на подсъдимия съдим, че тя се е била навела да вдигне паднало дърво от количката.
Скоростта, с която е следвало да се движи седловия влекач, за да може да спре окончателно, от момента на възприемане на опасността /13,07 метра/, разстояние, предопределено от осигуреното разстояние на видимост от фаровете и особеностите на ландшщафта на пътното платно /наклон на спускане, кратко плато и последващ наклон на изкачване, в началото на който се е намирала пострадалата/ е била 23 км./ч.
При скорост, съобразена в параметрите от 23 км./ч. до допустимата по закон от 50 км./ч., произшествие отново би настъпило, тъй като опасната зона за спиране на автомобила би била по – голяма от разстоянието, на което препятствието на пътя /пострадалата/ е била възприета.
При пледоариите, свързани с наличието или не на „случайно деяние“, бяха поставени два основни спорни въпроса, отговорът на които, по разбиране и на съда е съществен за правилното решаване на делото:
І. Наличието на превишена скорост изключва ли приложението на освобождаващите от отговорност правила, свързани с попадане на обект в опасната зона за спиране на автомобила?
ІІ. Може ли да се приеме, че „пострадалата“, намираща се като пешеходец на пътното платно представлява „внезапно възникнала опасност“?
Правилният отговор на тези въпроси би могъл да ни даде отговор на кардиналният въпрос налице ли е „случайно деяние“ или е налице класически случай на произшествие, причинено, вследствие на нарушение на правилата за движение по пътищата от подсъдимия.
За да отговори на първия въпрос, настоящият състав се позова на действаща практика на съдилищата и конкретно на Решение № 297 от 18.06.1984 година по н.д. № 279/84 година, ІІІ н.отд. на ВС на РБ.
В това решение е прието, че не във всички случай, когато водачите на моторни превозни средства се движат с по – голяма скорост, която не им позволява да спрат на осветеното от късите светлини на фаровете разстояние, носят наказателна отговорност за настъпили съставомерни последици.
Те са наказателно отговорни само когато, ако бяха се движили със съобразена скорост, са имали възможност за предотвратяване на пътно – транспортното произшествие.
В противен случай не носят наказателна отговорност, защото допуснатото от тях нарушение не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
В този смисъл е и възприетото с Решение № 246 от 24.02.1976 година по н.д. № 148 / 76 г. ІІІ н.отд. на ВС на РБ.
Върховният съд е приел, че опасната зона за спиране на едно моторно превозно средство, представлява основание за отпадане на отговорността на водача, в случаите, когато опасността за движението е възникнала в нейните граници, определени от началния момент на нейното възникване до привеждане на пътното превозно средство в състояние на неподвижност, ако изменението в пътната обстановка е настъпило в резултат на отрицателното въздействие на такъв фактор, който водачът не е възприел по извинителна причина, не е могъл и не е бил длъжен да предвиди или се намира в обективна невъзможност да вземе мерки за безопасността на движението и когато водачът на моторното превозно средство не е допуснал извън скоростта друго нарушение на правилата за движение по пътищата, което се намира в причинна връзка с настъпилите вредни последици.
В случая сме изправени пред именно подобна хипотеза.
Несъмнено е налице нарушение на правилата за движение, допуснато от страна на подсъдимия. Той е управлявал моторното превозно средство със скорост превишена, над допустимата, определена нормативно в разпоредбата на чл. 21,ал.1 от ЗДвП. Въпреки това, видно от констатациите на вещото лице по първоначалната и допълнителната съдебно – автотехническа експертиза, дори и ако М. се бе движил със съобразена с ограничението за неселено място скорост, той не би имал възможност за предотвратяване на пътно – транспортното произшествие, тъй като дори и при скорост от 50 или по – малко км./ч. /всяка скорост над 23 км./ч./ не би могъл да осъществи успешно спиране на товарния автомобил преди да произведе сблъсък с пешеходката.
С това съждение, настоящият състав дава отговор на първия от поставените спорни въпроси – какво е значението на превишената скорост за преценката наличието или не на „случайно деяние“.
По отношение на втория въпрос: „Може ли да се приеме, че пострадалата, намираща се като пешеходец на пътното платно представлява „внезапно възникнала опасност ?“, съдът намира следното:
В решение № 657 от 13.06.1967 година по н.д. № 381 / 67 година ІІІ н.отд. на ВС е прието, че под опасна зона за спиране следва да се разбира най – малкото възможно разстояние, на което може да бъде спряно моторното превозно средство, след като задължително се вземат предвид обективният фактор спирачен път и субективният фактор – време на реакция на препятствието, което се намира или се е появило на пътя. Това ще рече, че възникването на препятствието се определя не от „поведението“ на самото препятствие, а от възможността и момента, когато то може да бъде възприето. Препятствието може да се е намирало на пътното платно от неопределен период от време, но за приближаващият се водач на моторно превозно средство това препятствие ще възникне в момента на възприемането му. В случая този момент е настъпил 13,07 метра преди удара. Това възникване е предопределено, както и по – горе съдът посочи от дължината на осветения участък, осигурена от фаровете на автомобила и от особеностите на ландшафта /отрицателния и след това положителен наклон на пътя/, тъмнината на нощта, тъмните дрехи на пострадалата, малката и при това приведена фигура. Скоростта на движение /в случая превишена/, не рефлектира върху разстоянието на възприемане на опасността, а единствено върху дължината на опасната зона за спиране, което е напълно логично. Т.е. дори и при скорост, съобразена с ограничението на закона от 50 км./ч., дори и при скорост от 23 км./ч., която вещото лице определя, като „безопасна“ за спиране при тази опасност, разстоянието, до което би била възприета пострадалата все ще е 13,07 метра.
Това доста кратко разстояние е първото основание, от което може да се приеме, че за водача на товарния автомобил тази опасност е била внезапно възникнала.
Второто основание да се приеме подобно разбиране е свързано с фактори, наложени от самата пострадала на пътя. Тя се е движела на 90 см. от десния бордюр, ограничаващ пътното платно, върху пътното платно за движение в посоката на движение на автомобила, управляван от подсъдимия. Това нейно движение съвсем не може да бъде възприето като съобразено с правилото на чл. 108 от ЗДвП, където в разпоредбата на ал.2 е определено, че пешеходци при невъзможност да се движат по тротоар или банкет следва да се движат срещу движението и максимално плътно вляво /тяхно ляво/, до страничната линия на платното.
По начало липсват убедителни доказателства за това, дали пострадалата се е движела срещу посоката на движение или не. Вещото лице, изготвило първоначалната автотехническа експертиза е въвел едно предположение, че С.Б. се е движела срещу посоката на движение. Подсъдимият, който е единственият разпитан очевидец на произшествието твърди обратното. В обясненията си той казва, че тя се е движела по посока на движението и е бутала количка, пълна с дърва. Подобно предположение откриваме и в показанията на свидетеля М. Н. Б. – брат на пострадалата, който на базата на разкази на съселяни на пострадалата, предава в съдебно заседание, че тя е пренощувала в своя приятелка и сутринта рано, натоварена с дадени й от приятелката й дърва си е отивала към къщи, бутайки количката с дърва по посоката на движение върху пътното платно. Очевидно пешеходката се е движела за удобство върху коловозите, оставени от гумите на автомобилите върху пътното платно, движела се е неправилно, бутайки количка с товар. Съдът ще си позволи да цитира, разпоредбата на чл. 107 от ЗДвП, която нормативно урежда, кои лица имат качеството на „пешеходци“ по смисъла на закона:
Цитат „Чл. 107: Пешеходец е всеки участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа по пътя.
За пешеходци се считат и лицата:
1.които бутат или теглят детска или инвалидна количка или друго пътно превозно средство без двигател и с широчина по-малка от 1 метър;
2. които бутат велосипед, мотопед или мотоциклет;
3. инвалиди, които се придвижват с инвалидни колички, задвижвани посредством тяхната мускулна сила или от двигател, ако се движат със скоростта на пешеходец.
Без да задълбаваме в темата е редно да споменем, че при буквално тълкувание на горната разпоредба следва да се приеме, че Б., която е бутала количка с товар и не е извършвала нито едно от изключенията в точки 1,2 и 3 не е имала качеството на пешеходец на пътното платно.
Пешеходец или не, начинът по който тя се е движела не е бил съобразен с правилата за движение по пътищата. Тя е представлявала внезапно възникнала за подсъдимия опасност, даваща основание да се тълкува наличието на „случайно деяние“, изключващо виновното поведение на водача.
В случая, по разбиране на настоящият състав, опасната зона, изчислена като онова разстояние между превозното средство и пътното препятствие, респективно пострадалия, при което предприетите от водача действия, каквито и да са, не са в състояние да избягнат съприкосновението с препятствието, съответно да предотвратят произшествието с пострадалия, независимо дали той би управлявал превозното средство със скорост в рамките на допустимата по закон е факт. Във всички случаи престъпният резултат би настъпил. Ето защо обществено - опасните последици, станали в границите на опасната зона, не могат да бъдат вменени във вина на подсъдимия, тъй като при всички възможни мерки, взети от него, те не биха могли да бъдат предотвратени.
В продължение на горното съждение следва да се отбележи и следното:
Съгласно съдебната практика на ВС /ТР №106/31.10.83г/, спасителната маневра може да се предприеме само в опасната зона за спиране, когато от неправомерното поведение на участник в движението или поради случайно събитие, възникнало внезапно и изненадващо, е създадена непосредствена реална опасност за настъпване на вредни последици. Освен това, необходимо условие се явява опасността да не може да бъде предотвратена по предвидените в чл.20, ал.2 от ЗДП начини, а именно съобразяване на скоростта с пътните условия, намаляване на скоростта или спиране на превозното средство.
В тази насока за да се установи дали действително се касае за спасителна маневра и дали същата е в законоустановените рамки, дали пред подсъдимия е стояла възможността да предприеме такава, съобразно изискванията на чл.20, ал.2 от ЗДвП, следва да се установи преди всичко дали водачът е могъл да спре в опасната зона, без да предизвика процесното пътно - транспортно произшествие. В този смисъл следва да се установи дали е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, който както и по – горе се отбеляза гласи, че не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на обществено - опасните последици т.е. дали водачът не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на вредоносния резултат, като хипотезата на тази разпоредба включва именно тези две предпоставки.
Съдът намира, че поведението на пешеходката безспорно е неправомерно, констатация, която макари да се отрича от прокуратурата е факт, отразен и в обстоятелствената част на обвинителния акт, тъй като се е движела в тъмната част на денонощието, почти в средата на пътното платно. По всяка вероятност, за да може по – лесно да придвижва бутаната от нея количка, пълна с дърва, Б. е избрала да се движи по пътното платно и то по коловоза, оставен от автомобилните гуми, вместо да ползва заснежения и трудно проходим тротоар. Наличието на такъв /тротоар/, неговото състояние, нивото на заснежаване и дали е възможно движението по него или не, се вижда от направените при огледа на местопроизшествието снимки. Не липсата на такъв е принудила пешеходката да наруши разпоредбата на чл. 108 от ЗДвП, а удобството да се движи по изчистената от преминаващите автомобили пътна лента.
По един убедителен начин се установява от доказателствата по делото, че това неправомерно поведение на пострадалата е възникнало абсолютно внезапно и изненадващо за подсъдимия. Действително, няма задължение, вменено от ЗДвП пешеходката да е била с облечена обезопасителна жилетка, но фактът, че нейните тъмни дрехи са пречили тя да бъде своевременно възприета е безспорен. Тук не говорим за вина на пешеходката, че не е осигурила възможността да бъде забелязана, а за невъзможността на водачите да забележат пешеходката, което като последица поражда внезапният характер на възникналата за тях опасност.
Всички обстоятелства налагат категоричния извод, че подсъдимият М., съзирайки опасността е трябвало да вземе своето решение каква маневра, и то спасителна маневра да предприеме, и то в рамките на части от секундата при наличието на една абсолютно екстремална обстановка, възникнала за него съвсем внезапно и изненадващо на пътя. Същият предприема неотложни действия за спиране и предприема не само това, а и поради обстоятелството, че пострадалата се е намирала в опасната му зона, М. прави опит да предприеме и спасителна маневра с оглед избягването удар. За изключително краткото време, с което е разполагал подсъдимият, в конкретната ситуация, ясно е съзнавал, от една страна, че се движи с изключително тежък товарен автомобил, който е много трудно управляем, с изключително висока маса, като има срещу себе си насрещно движещи се автомобили и именно за да избегне челния удар между превозни средства е отказал напълно обосновано предприемането на спасителна маневра – „заобикаляне на препятствието“. В тази връзка от представителя на държавното обвинение, както и от частните обвинители и граждански ищци беше изнесена тезата, че М. следва да носи вина, тъй като пътно транспортното произшествие е настъпило единствено поради наличието на превишена скорост. По въпросът за скоростта и нейното значение при изследване на отговорността на водача за настъпване на съставомерен резултат в опасната зона за спиране, по – горе бе направен анализ. Факт потвърден, и от вещото лице на автотехническата експертиза е че именно в следствие на екстремално възникналата и сложна пътна обстановка подсъдимият не е бил в състояние да предприеме друга спасителна маневра, освен да опита да спре, тъй като опитът да заобиколи препятствието щеше да доведе до челен сблъсък с насрещно движещи се превозни средства.
Държавното и частно обвинение твърдят, че от събраните по делото доказателства е видно, че с поведението си подсъдимият сам се е поставил в ситуацията, довела го до невъзможността да осъществи спиране преди достигане на препятствието, което изобщо не отговаря на истината.
Точно обратното, подсъдимият е бил поставен от внезапната и изненадваща поява на пострадалата жена в неговото платно за движение, в една екстремално затруднена ситуация и на практика дори да е направил всички изискуемо от него по закон, включително и да се е движел със скорост, равна или по – ниска от ограничената с разпоредбата на чл. 21,ал.1 от ЗДвП, ударът пак е бил непредотвратим. Именно поради това настоящият съд счита, че произшествието се явява случайно събитие или деяние, което подсъдимият М. не е могъл да предвиди, нито пък е бил длъжен да предвиди съобразно разпоредбата на чл.15 от НК.
Отново, позовавайки се на съдебната практика на ВС /ТР №106/31.10.1983 г./:
„…. Спасителната маневра може да се предприеме само в опасната зона за спиране, когато от неправомерното поведение на участник в движението или поради случайно събитие, възникнало внезапно и изненадващо, е създадена непосредствена реална опасност за настъпване на вредни последици. Освен това, необходимо условие се явява опасността да не може да бъде предотвратена по предвидените в чл.20, ал.2 от ЗДП начини, а именно намаляване на скоростта или спиране на МПС….“,
на които обстоятелства се позовава и обосновава прокуратурата с внесения в съда обвинителен акт. Но съобразно т.5 от същото ТР № 106/31.10.1983 г., постановено по НД № 80/82 г. на ОСНК на ВС на РБ, водач на МПС не носи наказателна отговорност, когато при извършване на спасителната маневра се намира в положението на крайна необходимост по смисъла на чл.13, ал.1 от НК и когато според буква “б” “в опасната зона за спиране на МПС бъде увредено лицето, което е създало опасността – чл.15 от НК.
По делото безспорно се установи, че пострадалата Б., със своето поведение на пътя, несъобразено с правилата за движение на пешеходци на пътното платно е създала опасността в конкретната ситуация. Подсъдимият е управлявал правомерно товарен автомобил, в собственото си платно за движение, със скорост, над разрешената, но която скорост по изтъкнати по – горе съображения не е станала причина за възникване на произшествието, поради което същият с поведението си не е създал предпоставка за възникване на опасността. Още повече, че при възприемането на опасността от движещата се пешеходка, последната вече се е намирала в опасната му зона и нещо повече – намирала се е в опасната зона, която би съществувала и при движение на товарния автомобил със скорост, съвпадаща или по – малка от позволената. Принципно наличието на съпричиняване не освобождава обвиняемия от отговорност, но само тогава, когато той не е бил инициатор на вънзикналото ПТП. Освен че беше упоменато, че подсъдимият не е извършил, виновно поведение, което да е в причинна връзка с вредоносния резултат, то за да не бъде освободен от наказателна отговорност, следва да е доказано, че първоначалното противоправно поведение е било иницирано именно от подсъдимия, какъвто не е настоящия случай. В този смисъл е и съдебната практика на ВС ( Решение № 48 от 31.01.1983г. по н.д. № 1072/82г. на ІІІ н.о. и Решение № 162/02.02.1973г. по н.д. № 1628/1973г. ІІІ н.о.), в която е прието становището, че деецът не може да носи наказателна отговорност ако произшествието е станало в рамките на опасната зона и попадането в опасната зона за спиране на моторно превозно средство само тогава е случайно деяние, когато подсъдимият не участва във виновно нарушаване на правилата за движение, станало причина за настъпване на произшествието.
И двете автотехнически експертизи, както и останалите доказателства по делото доказват, че изключителна вина за настъпилото ПТП има пешеходката и липсва съпричинително поведение за настъпването му от страна на обвиняемия.
В конкретният случай, съдът счита, че е налице хипотезата на чл.15 от НК, а именно че не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици /т.н. случайно деяние/. В същият смисъл е и константната практика на Върховните съдилища на Републиката, извън цитираните по – горе такива, а именно:
Тълкувателно Решение № 28/28.11.1984 г. по Наказателно дело № 10/1984 г. на ОСНК на ВС на РБ, /публикувано в Сборника “Постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по наказателни дела 1953-1990 г.” стр.491, точка 5/, което сочи, че чл.15 от НК може да намери приложение при всички пътни обстановки посочени в ЗДвП и Правилника за приложението му. Когато водачът е изпълнил задълженията си по правилата за движение, той не следва да носи наказателна отговорност за настъпилите обществено - опасни последици. В конкретният случай водачът на товарния автомобил е направил всичко зависещо от него за да избегне настъпилия удар, намалил е скоростта си на движение, задействал е спирачната система на управлявания от него товарен автомобил и е преценил дали е възможно предприемането и на допълнителна спасителна маневра. В аналогичен смисъл е и Решение № 493/1999 г. от 31.01.2000 г. по НД № 364/1999 г. на І-во н.о на ВКС, както и Решение № 111/08.09.2000 г. по НД № 2/2000 г. на І-во н.о. на ВКС. Налага се категоричният извод, че когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движението досежно връзката на настъпилото пътно транспортно произшествие със скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди настъпването на обществено - опасните последици /именно както е в настоящия случай/, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице “случайно деяние” по смисъла на чл.15 от НК.
Съдът не може да се съгласи със съображенията, изложени от държавното и частното обвинение, свързани с това, че не би могло да се говори за „случайно деяние“, тъй като такова би имало единствено, ако скоростта на движение на товарният автомобил би била такава, която би му позволила безаварийно спиране в зоната на видимост, осигурена от късите светлини на фаровете, в случая 23 км./ч., съобразно заключението на вещото лице.
На първо място следва да се отбележи, че липсва изрична норма, която да обвързва дължината на осветения пътен участък с опасната зона и скоростта на движение на автомобила и това е така най – малкото, защото за водачите ще е напълно невъзможно да изчисляват във всеки момент от движението си каква скорост следва да поддържат, съобразно видимостта, с която разполагат. За това е налице Закон за движение по пътищата, изрични ограничителни мерки, знаци, указващи ограничение на скоростта и забранителна маркировка.
Основното съображение, всъщност да не приеме довода на обвинението, съдът вече изложи, позовавайки се на цитираното вече Решение № 297 от 18.06.1984 година по н.д. № 279/84 година, ІІІ н.отд. на ВС на РБ, разсъждаващо върху възможността на водача да спре в опасната зона при хипотезата за поддържана скорост на движение, различна от тази, с която се е движил реално.
В случая действително, водачът се е движил с по – голяма скорост, която не му е позволила да спре на осветеното от късите светлини на фаровете разстояние, но той не носи наказателна отговорност, тъй като допуснатото от него нарушение не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Той би бил наказателно отговорен, само когато, ако бе се движил със съобразена скорост, би имал възможност за предотвратяване на пътно – транспортното произшествие.
Нещо повече, Върховният съд е разсъждавал за значението на опасната зона, зоната на видимост, осигурена от късите светлини на фаровете и вината на водачите, дори и когато светлинната уредба е повредена, като с Решение № 174 от 06.05.1988 година по н.дело № 155/88 година на ІІІ н.отд. на ВС е прието, че когато препятствието се появи на пътното платно в осветеното от късите светлини на фаровете на автомобила пространство, въпреки и неизправни и попада в опасната зона, водачът не носи отговорност за настъпилите вредни последици, освен когато именно поради неизправността на фаровете не е възприел намиращото се на пътното платно препятствие.
Напълно неоснователно е твърдението, че водачът във всеки случай следва да се движи със скорост, която би му позволила да спре, независимо от възникналата на пътя ситуация и независимо до каква степен тази ситуация ще се окаже за него внезапно възникнала, неочаквана и непредотвратима. Ако разсъждаваме по подобен начин, то опасността и съответно презумпцията за безспорна вина би съществувала и при движение със скорост, далеч по – малка от приетата от вещото лице 23 км./ч.
С Решение № 245 от 08.03.1975 година, по н.дело № 142 / 1975 година, ІІІ н.отд. е прието, че разпоредбата на чл. 20,ал.2 от ЗДвП не предвижда задължение на водача, във всички случай, без изключение да предотврати настъпването на ПТП. Законът задължава водача при възникване на опасност за движението, да направи всичко възможно за намаляване на скоростта или да спре пътното превозно средство. Дали той ще бъде в състояние да предотврати настъпването на произшествие, имат значение различни фактори, едни, които зависят и други, които не зависят от неговата воля. Ако водачът, след като е вземал мерките за безопасност, за намаляване на скоростта за движение и спиране, не е могъл да предотврати настъпването на един вредоносен резултат от внезапната появява на една опасност за движението, той не следва да понася отговорност.
Освен това, с разпоредбата на чл. 22,ал.1 от ЗДвП е въведена императивната забрана за движение на водача с неоправдано ниска скорост, когато по този начин ще попречи на движението на другите пътни превозни средства. При натовареното движение, което нямаме причина да отречем в този пътен участък, скорост на товарния автомобил от 23 км./ч. би могла напълно основателно да бъде възприета като „неоправдано ниска“. В подкрепа на това становище е и обстоятелството, поддържано от подсъдимия и подкрепено от показанията на вещото лице, че движение с ниска скорост би направило невъзможно придвижването на тежкотоварния автомобил, което несъмнено би създало пречка за движението на останалите участници на пътя и най – малкото би нарушило разпоредбата на алинея втора на чл. 22 от ЗДвП, указваща забрана за движение при създала се колона зад бавно движещо се превозно средство.
С оглед на гореизложените съображения и доводи, съдът счита, че по делото се установи по един безспорен и категоричен начин, че подсъдимия Б. П. М. се явява невиновен по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение.
Налице е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК.
С оглед на това същия следва да бъде признат за невиновен и изцяло оправдан по възведеното му с обвинителния акт обвинение.
ІV. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ГРАЖДАНСКИЯТ ИСК:
По отношение на предявения от З. П. И. граждански иск, същият следва да бъде изцяло отхвърлен, както неоснователен, тъй като подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение. Обуславящата роля на наказателната над гражданската отговорност, предопределя отхвърлянето на предявените граждански претенции.
Воден от гореизложеното, съдът постанови Присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :