Производството е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „.ХХХХ“ ЕООД, представлявано от управителя М Д М – Г против „. С. О. (н), представлявано от синдика Г. Ч., А. А. С. и А. Б. С за признаване за установено съществуването на вземане от 51 284 евро, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. Г. д. № 1876/2020 на РС - М..
Ищецът „. ххх ЕООД твърди, че въз основа на запис на заповед с падеж 31 май 2020 г., издаден на 1 юни 2008 г., се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. Г. д. № 1876/2020 г. на РС – М.. Основание на дълга е запис на заповед с падеж 31 май 2020 г. Издателят на ценната книга „. С. О. и авалистите по записа на заповед А. С. и А. С оспорили задължението, поради което ищцът предявява иска за установяване съществуването на дълга.
Изтъква, че на 11 май 2007 г. е бил сключен договор за заем между „ххххх“ ЕООД и „. С. О., като първото дружество предоставило в заем 600 000 евро, които второто дружество се задължило да върне на равни месечни вноски в срок до 25 май 2022 г. Вземането на кредитора е обезпечено с ипотека върху недвижими имоти. На 28 май 2008 г. „ххх“ ЕООД цедирало своето вземане на В. Ст. С., който на 1 юни 2008 г. подписал споразумение с „. С. О., с което страните се съгласили, че дългът възлиза общо на 962 159 евро, приели нов погасителен план, а длъжникът издал 15 записа на заповед за задълженията за всяка година. Записите са авалирани от А. С. и А. Стаменов.
На 30 ноември 2009 г. било сключено още едно споразумение между страните, с което признали, че дългът е в размер на 978 244,60 лв и утвърдили нов погасителен план.
На 8 юни 2012 г. В. С. цедирал вземането си на ищеца по делото, а също така джиросал издадените записи на заповед. Длъжникът „. С. О. бил уведомен за цесията с писмо, получено на 6 август 2012 г.
Между В. С. и „. С. О. бил сключен на 1 април 2008 г. и договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство със срок от 5 години, като „. С. О. се задължило да плаща месечни лизингови вноски по утвърден погасителен план. Тъй като дружеството не изпълнявало задълженията си, на 30 ноември 2009 г. страните подписали споразумение, с което приели, че дълъгът възлиза общо на 152 308,60 евро, а „. С. О. издало 5 записа на заповед, авалирани от А. С. и А. Ст
На 8 юни 2012 г. В. С. цедирал вземанията си и по този договор на „. хх“ ЕООД, а цесията била съобщена на длъжника на 6 август 2012 г.
За всички вземания по двата договора между страните бил приет план за погасяване, подписан на 8 юни 2012 г. Съгласно него общият размер на задълженията по двата договора (за заем и за сух лизинг) е 1 139 553,20 евро, които следва да бъдат изплатени на месечни вноски до 31 декември 2024 г.
Ответното дружество е извършило плащания в размер на 9 613,34 евро, като последното плащане е осъществено през декември 2019 г. След това изпълнението от страна на длъжника е преустановено напълно.
Ищецът посочва, че А. С. и А. Стаменов отговарят за същото задължение като авалисти по записа на заповед, като изтъква, че тяхната отговорност е самостоятелна и не зависи от валидността на главното задължение съгласно чл. 485, ал. 2 от ТЗ.
Ищецът моли да се признае за установено по отношение тримата ответници съществуването на вземане от 51 284 евро, за което е издаден запис на заповед с падеж 31 май 2020 г. и за което е издадена заповед по чл. 417 от ГПК по ч. Г. д. № 1876/2020 г. на МРС, както и законна лихва върху тази сума считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 1 септември 2020 г., до окончателното изплащане на дълга.
Ответникът „. С. О. (н) се представлява от синдика Г. А , който изразява становище за основателност на иска.
Ответниците А. С. и А. Стаменов навеждат довод, че искът е заведен от лице, което няма активна легитимация, тъй като не притежава вземане по процесния запис на заповед. Заявяват, че договорът за цесия в полза на „. ххх“ ЕООД на вземането по договора за заем е нищожен като привиден. Обосновават това твърдение с цената на договора, която е под стойността на цедираното вземане. Съпоставят цената по този договор за цесия с цената по договора за цесия на вземане по договор за сух лизинг, която надвишава стойността на цедираното вземане. Изтъкват, че е налице и разминаване в размера на прехвърлените вземания и действителния такъв.
Относно погасителния план от 8 юни 2012 г., представен от ищеца, твърдят, че е едностранно съставен, без участието на длъжника, а задълженията са произволно формирани. Подчертават, че нито „. С. О. като длъжник, нито двамата ответници като поръчители са давали съгласие за обединяване на задълженията по двата договора и преструктурирането им в един общ дълг.
Привидността на договора за цесия следва и от липсата на плащане в уговорения тридневен срок. За този факт правят изводи от това, че „. ххх“ ЕООД е било регистрирано един ден преди договора за цесия с капитал от 100 лв и обективно не е разполагало със средства за плащане. Подчератава се и свързаността между ищцовото дружество и цедента В. С..
Ответниците изтъкват и доводи за нищожност на договора за цесия поради противоречие със закона и добрите нрави заради безвъзмездния му характер.
След като цесията е нищожна, то „. ххх“ ЕООД няма качеството кредитор.
Ответниците правят възражение за нищожност на джирото на записа на заповед.
Въвежда се възражение за погасяване на вземането по договора за лизинг по давност и възражение за нищожност на записа на заповед поради неспазване на изискването за форма: мястото на издаване на записа не е Г. С., както е вписано в него, а е Г. М.. Освен това ценната книга е издадена в противоречие с обезпечителната функия на записа на заповед, тъй като задължението по договора за заем е било надлежно обезпечено Ч. учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти. Второто обезпечение, това по записа на заповед, се явява дадено в противоречие с добрите нрави, следователно нищожно.
В отговора на исковата молба се оспорва и размерът на вземането. Като твърдят, че не са дали съгласие за обединяване на вземанията по договора за заем и по договора за сух лизинг, ответниците заявяват, че общият размер на дълга не е този, посочен от ищеца. Освен това процесният запис на заповед е издаден за обезпечение на дълга по договора за заем и няма връзка със задължението по договора за лизинг, което пък според ответниците е и погасено по давност (отделно, че самото то е било обезпечено с издаването на пет други записа на заповед).
Към договора за сух лизинг е бил приет погасителен план с допълнително споразумение от 30 ноември 2009 г. Съгласно този план последната вноска е следвало да се осъществи на 25 март 2013 г. След тази дата са изтекли повече от 5 години, с което вземането е погасено по давност.
Договорът за заем е нищожен и поради противоречие с императивното изискване дейността по предоставяне на заем да се осъществява само след получаване на лиценз за банкова дейност.
Ответниците заявяват, че общият размер на вземанията не е 1 429 837,74 евро, както се твърди в исковата молба, защото тази сума включва капитализирани лихви, за което длъжникът не е дал съгласие. Включена е и неустойка, но клаузата за неустойка в договора за заем от 2007 г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави и целта на закона. Договорената неустойка от 18 % създава предпоставка за неоснователно обогатяване поради прекомерно високия размер.
Като твърдят, че искът е неоснователен, ответниците А. С. и А. Стаменов молят да бъде отхвърлен и им се присъдят разноски по водене на делото.
Доказателствата по делото са писмени и гласни, прието е заключение по съдебно-счетоводна експертиза. Съдът обсъди доводите на страните и след анализ на събраните доказателства, приема за установено следното:
По заявление на ищеца „. ххх“ ЕООД е била издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417 от ГПК по ч. Г. д. № 1876/2020 г. на РС – М.. Основание на дълга е запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г., за сумата 51 284 евро с падеж 31 май 2020 г. Издателят на ценната книга „. С. О. и авалистите по записа на заповед А. С. и А. Стаменов подали възражение по чл. 414 от ГПК, поради което ищцът е предявил иска за установяване съществуването на дълга. Срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК е започнал да тече на 29 декември 2020 г. с връчване на съобщение по чл. 415 от ГПК, а исковата молба е подадена Ч. куриер на 28 янари 2021 г, поради което е допустима.
По делото е установено, че на 11 май 2007 г. ххххх“ ЕООД и „. С. О. сключили договор за заем, по силата на който първото дружество предоставило в заем сумата 600 000 евро, които второто дружество се задължило да върне на равни месечни вноски в срок до 25 май 2022 г. с 8 % годишна договорна лихва и едногодишен гратисен период. За обезпечение на вземането била учредена договорна ипотека върху недвижими имоти, собственост на „. С. О..
На 28 май 2008 г. „хххх“ ЕООД цедирало своето вземане на В. Ст. С.. На 1 юни 2008 г. „. С. О. и новият кедитор В. С. постигнали споразумение, с което се съгласили, че дългът възлиза общо на 962 159 евро, приели нов погасителен план, а длъжникът издал 15 записа на заповед за задълженията за всяка година. Записите са авалирани от А. С. и А. С
На 30 ноември 2009 г. било сключено още едно споразумение между страните, с което признали, че дългът е в размер на 978 244,60 лв и утвърдили нов погасителен план.
На 8 юни 2012 г. В. С. цедирал вземането си на ищеца по делото, а също така джиросал издадените записи на заповед. Длъжникът „. С. О. бил уведомен за цесията с писмо, получено на 6 август 2012 г.
Между В. С. и „. С. О. бил сключен на 1 април 2008 г. и договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство със срок от 5 години, като „. С. О. се задължило да плаща месечни лизингови вноски по утвърден погасителен план. Тъй като дружеството не изпълнявало задълженията си, на 30 ноември 2009 г. страните подписали споразумение, с което приели, че дълъгът възлиза общо на 152 308,60 евро, а „. С. О. издало 5 записа на заповед, авалирани от А. С. и А. С
На 8 юни 2012 г. В. С. цедирал вземанията си и по този договор на „. хххх ЕООД, а цесията била съобщена на длъжника „. С. О. на 6 август 2012 г.
За всички вземания по двата договора между страните бил приет план за погасяване, подписан след цедиране на вземанията. Съгласно него общият размер на задълженията по двата договора (за заем и за сух лизинг) е 1 139 553,20 евро, които следва да бъдат изплатени на месечни вноски до 31 декември 2024 г.
Ответното дружество е извършило плащания в размер на 9 613,34 евро, като последното плащане е осъществено през декември 2019 г. След това изпълнението от страна на длъжника „. С. О. е преустановено.
Заповедта за незабавно изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. за сумата 51 284 евро с падеж 31 май 2020 г. Предмет на установяване в настоящото производство е съществува ли вземане в този размер въз основа валидно издадена ценна книга. Тъй като между страните е безспорно, че записът на заповед (наред с други издадени на същата дата) обезпечава задължение по двустранен договор за заем, от който се извежда основанието на вземането, то на изследване подлежи и самото каузално правоотношение.
Между „. С. О. и В. С. на 11 май 2007 г. е бил сключен договор за заем на сумата 600 000 евро, като заемодател е дружеството „ххх ЕООД, чийто собственик на капитала е бил С., а по-късно дружеството цедира вземането си на физическото лице В. С.. След цесията клаузите по заемното правоотношение са новирани: приет е нов погасителен план, а длъжникът „. С. О. е признал съществуване на дълг в размер на 962 159 евро. Споразумението от 1 юни 2008 г. съдържа волеизявления на двете страни и ги обвързва със силата на закон (чл. 20а от ЗЗД). Преуреждане на правната връзка между равнопоставени правни субекти е допустимо и е израз на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД).
Със споразумението дължникът е създал още едно обезпечение в полза на кредитора – издал е 15 записа на заповед, като всеки от тях е с падеж и размер на дълга, съответен на вноските по погасителния план. По тези записи на заповед, един от които е процесният с падеж 31 май 2020 г., ответниците А. С. и А. С са поели менителнично поръчителство, което означава, че са изразили воля да отговарят за дълга както отговаря и издателят на ценната книга „. С. О.. Отговорността е солидарна по закон.
Неоснователно е твърдението на ответниците А. и А. Сй че последвалата цесия на дълга от В. С. на „. хххх“ ЕООД от 8 юни 2012 г. е нищожна поради привидност: цената не съответства на вземането, а и цесионерът не е разполагал със средства, така че договорът в действителност е безвъзмезден. Доколкото възражението е въведено във връзка с оспорване активната легитимация на „. хххЕООД като кредитор, то МОС го намира за допустимо.
Основанието привидност по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е налице, когато страните са изразили воля, но не желаят тя да породи правното си действие (абсолютна симулация) или желаят настъпването на други последици, различни от тези по външно обективираната воля (относителна симулация), т. е. П. привидните договори е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното. Липсват доказателства, че страните по цесията са имали друга воля и са целели постигане на друг правен резултат. Размерът на цената е въпрос на договореност между съконтрахентите и е резултат на взаимни отстъпки, пазарна конюнктура, а П. цесията от значение са също събираемостта на дълга, платежоспособността на длъжника и др. под. Дали тази цена е била реално платена също не влияе на действителността на договора за цесия, тъй като неизпълнението поражда притезание, но не е основание за нищожност по чл. 26 от ЗЗД. Ирелевантен е и фактът, че цесионерът „.“ ЕООД е било създадено един ден преди сключване на договора за цесия с капитал от само 100 лв, т.е. не е разполагало със средства да плати по цесията. Дали цесионерът е платежоспособен не влияе на валидността на договора за цесия, а набавянето на финансов ресурс от навовъзникнал търговски субект е въпрос на организация на неговите търговски дела и стои извън предмета на настоящия спор.
Доказването на симулацията е в тежест на страната, която я твърди и тъй като ответниците не са страна по оспорената сделка, то те разполагат с всички доказателствени средства за установяването й, но по делото не бяха ангажирани доказателства за действителна воля, различна от изразената в договора за цесия от 8 юни 2012 г.
Договорът за цесия е валидно сключен и е породил правното си действие, поради което „.ххх“ ЕООД се легитимира като кредитор на „. С. О.. Въз основа на валидно джиро на процесния запис на заповед „. ххх“ ЕООД е и кредитор по ценната книга спрямо А. и А. С
По същите съображения съдът отхвърля като неоснователно и възражението за нищожност на цесията от 2008 г, с която „хххх“ ЕООД прехвърля вземането по договора за заем на В. С..
Успоредно с договора за заем между „. С. О. и В. С. се е развило и правоотношение по договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство със срок 5 години. Това правоотношение също е било предоговорено, като на 30 ноември 2009 г. длъжникът е признал съществуване на дълг в размер на 152 308,60 евро и за обезпечение е издал 5 записа на заповед. Дългът на „. С. О. към В. С. и по този договор е бил цедиран на „.“ ЕООД на 8 юни 2012 г.
След като у „. ххх ЕООД са били концентрирани вземания на две основания: договор за заем и договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство, е бил приет погасителен план за разсрочено плащане на дълга по двата договора. Този обединяващ задълженията план план (л. 99 от делото) е подписан от управителите на „. ххх ЕООД и на „. С. О..
От заключението на вещото лице К. П., прието от съда и неоспорено от страните, е видно, че длъжникът „. С. О. е неизправна страна, плащанията по последния погасителен план са преустановени на 17 декември 2019 г. Общо „. С. О. е направило 66 вноски и е платило 154 388,61 лв. П. общ дълг от 1 139 553,20 евро извършените плащания са недостатъчни за покриването му, а неизплатената част е значителна. Съгласно заключението на вещото лице неиздълженият остатък по договора за заем е 961 195,23 евро, а по договора за сух лизинг – 331 043,56 евро.
Ответниците А. С. и А. Стаменов са въвели възражение, че „. С. О. не е изразявало съгласие за обединяване на дълговете и разсрочването им с плана от 2012 г. Това възражение не може да бъде направено от авалистите, тъй като то произтича от каузалното правоотношение и е лично възражение на страната по това правоотношение – „. С. О.. Авалът е едностранна сделка, с която авалистът поема задължение да изпълни менителнично задължение на друго лице. Менителничното поръчителство има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, и поради това авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият издател на записа на заповед - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората (чл. 465 от ТЗ).
Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. Никоя от тези хипотези не е налице. Ценната книга е издадена от търговско дружество, в което действително двамата авалисти са съдружници и управители, но участник в каузалното правоотношение е само търговското дружество като самостоятелен правен субект, не и физическите лица, поели менителнично поръчителство. Възражения за недобросъвестност на приносителя не са наведени, но и не са налице данни за такава. Недобросъвестност и злоупотреба с право ще е налице, ако, реализирайки правата си по ефекта, като са му известни личните възражения на издателя, поемателят би получил повторно плащане, което да доведе до неоснователно обогатяване.
В случая е налице неизпълнение от страна на главния длъжник „. С. О. на задължение, обезпечено с процесния запис на заповед, а извършените плащания са частични и не погасяват дълга. Неизплатеният остатък значително надвишава стойността по записа на заповед.
Във връзка с погасителния план от 2012 г. ответниците А. и А. С възразяват, че е била начислена лихва върху лихва, а анатоцизмът е забранен. Това възражение МОС също намира за недопустимо по изложените съображения за неакцесорния характер на авала и невъзможността поръчителите да противопоставят възражения, произтичащи от каузалната сделка.
Недопустимо на същото основание е и позоваването от страна на ответниците А. и А. С , че договорът за заем е нищожен, като извършен от лице, което не е имало разрешение да осъществява банкова дейност.
Направено е възражение, че вземането по договора за сух лизинг е погасено по давност, заради което не може да бъде елемент от погасителния план от 2012 г., обединяващ задълженията по двата договора. Съдът отхвърля възражението като неоснователно. Този договор е бил сключен на 1 април 2008 г. По него последната погасителна вноска е с падеж 25 април 2013 г. (според приетия погасителен план). На 30 ноември 2009 г. страните по договора за лизинг са се съгласили плащанията да се извършват по нов погасителен план, в който крайната падежна дата е 25 март 2013 г., като длъжникът е признал съществуването на остатък от вземането по договора за сух лизинг в размер на 152 308,60 евро. Преди настъпване на крайния срок за плащане и след извършената цесия от В. С. на „. България“ ЕООД, през 2012 г. е подписано още едно споразумение, което обединява задълженията по два договор: за заем и за лизинг. Погасителният план от 2012 г. определя окончателен падеж 31 декември 2024 г. За да се приеме, че вземането е погасено по давност, то трябва кредиторът в продължение на повече от 5 години да е бездействал и да не е предприемал никакви действия по събиране на дълга. Едва тогава може да се приеме, че се е дезинтересирал от вземането и повече не му се дължи защита. Давностният срок започва да тече от момента, в който настъпи падежът на вземането. В случая е налице поредица от признания на длъжника за съществуването на дълг и поредица от двустранни актове, с които страните са измествали крайния падеж напред във времето, като към момента той дори не е настъпил – 31 декември 2024 г. От това следва и че давността въобще не е започнала да тече.
Не може да бъде споделено виждането на ответниците, че погасителната давност е започнала да тече от 25 март 2013 г. – падежа по първоначалния вариант на договора за сух лизинг. Приеманите по общо съгласие на страните нови срокове за плащане са довели до промяна на началния момент, от който може да започне да тече давност. Вземането по договора за сух лизинг е включено в споразумението от 2012 г. за обединяване на дълговете по двата договора. „. С. О. е извършило плащания по това споразумение, а те имат значението на признание на дълга. Последната вноска е от декември 2019 г., а през септември 2020 г. кредиторът е подал заявление по чл. 417 от ГПК, с което е предприел действия по събиране на вземанията си.
Дълъгът по договора за сух лизинг от 1 април 2008 г. не е погасен по давност, поради което вземането по него е изискуемо в частта относно вноските с настъпил падеж.
Съществуването на вземането по договора за лизинг от 2008 г. няма отношение към записа на заповед, доколкото той е издаден във връзка с другото правоотношение – по договора за заем. Договорът за лизинг е относим само доколкото е налице един общ погасителен план, обединяващ двете задължения. В тази връзка е наложително неговото обсъждане, като се има предвид, че погасителни вноски са правени в изпълнение на обединения план от 2012 г. и имат значение за определяне размера на неизплатената част от задължението по договора за заем, във връка с който е издаден записът на заповед, дал основание за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение.
Цесията съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърля вземането върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. В изпълнение на това правило цедентът В. С. е джиросал в полза на ищеца записите на заповед, издадени от „. С. О. за гарантиране на дълга по договора за заем от 2007 г. Джирото е съставено на гърба на ценната книга, подписано от джиранта, П. спазване на изискването за форма по чл. 468 от ТЗ и е действително. Съдът не констатира недостатъци от външна страна, които да обосноват твърдението на ответниците Стаменови за нищожност на джирото.
Записът за заповед, издаден на 1 юни 2008 г. с падеж 31 май 2020 г. съдържа задължителните реквизити по чл. 535 от ТЗ, редовен е от външна страна, следователно и валиден и удостоверява съществуването на ликвидно и изискуемо вземане.
Двамата авалисти са възразили, че формата не е спазена, тъй като за място на издаване е посочен Г. С., докато записът е издаден в Г. М.. От това правят извод за недействителност на ценната книга поради недостатък във формата, а от там и до отпадане на задължението им като поръчители.
Това възражене е неоснователно доколкото в ценната книга е посочено място на издаване – С., а с това е спазено изискването на чл. 535, т. 6 от ТЗ. Дали то отговаря на действителното място е ирелевантно (в този смисъл М П „Записът на заповед и менителницата“, стр. 49, Университетско издателство, 1993г.).
Записът на заповед е частен диспозитивен документ и като такъв има формална доказателствена сила само досежно авторството. Тази формална доказателствена сила не обхваща мястото и датата на издаване и следва да се преценява с оглед останалите доказателства по делото. Твърдението, че е издаден не в С., а в М., представлява оспорване на верността на частния документ и тъй като той носи подписите на лицата, които го оспорват, то за тях е налице забрана да доказват твърденията си със свидетелски показания. В този смисъл съдът не обсъжда показанията на допуснатите в тази връзка свидетели.
Процесният запис на заповед с падеж 31 май 2020 г. за сумата 51 284 евро обезпечава дълг по договор за заем, сключен на 11 май 2007 г. Същото задължение е било обезпечено и с договорна ипотека върху недвижими имоти, собственост на „. С. О.. Не съществува ограничение колко обезпечителни мерки ще бъдат предприети за гарантиране на един и същи дълг и това, че вече е имало учредена договорна ипотека, не прави записа на заповед нищожен като накърняващ добрите нрави, както твърдят ответниците С . Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те съществуват като общи неписани принципи. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. В случая материалният интерес на заемодателя е значителен и негово право е да изиска обезпечение, още повече касае се за отношения между търговци, спрямо които са въведени завишени изисквания да положат най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец, П. изпълнение на договорните задължения, което предпоставя и задължението на заемополучателят да даде обезпечение именно в изпълнение на изискванията на добрата търговска практика. Преценката за справедливост се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а в разглеждания казус не се констатира нарушаване на баланса на интересите на двете страни.
Съдът намира, че е установено съществуването на вземане на „. хххх“ ЕООД против А. С. и А. С в размер на 51 284 евро въз основа на запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. с падеж 30 май 2020 г. Записът на заповед е редовен от външна страна и валиден като ценна книга. Двамата ответници са поръчители по записа и отговарят за цялото задължение както главният длъжник „. С. О.. Падежът по записа – 30 май 2020 г., е настъпил, следователно вземането е изискуемо.
Наличието на каузално правоотношение не променя изводите за съществуване на задължението. Ценната книга обезпечава вземане по договор за заем от 2007 г., което не е погасено напълно. Размерът на обезпечения дълг по каузалното правоотношение е установен с приетата по делото счетоводна експертиза и е в размер на 961 195,23 евро, като са взети предвид направените от длъжника погасителни вноски. П. изследване на въпроса за размера на задължението вещото лице е съобразило клаузите на договора и последвалите споразумения, като е отчело и дължимите лихва и неустойка. Установи се, че размерът на неизплатения дълг по каузалното отношение: договор за заем от 2007 г., значително надхвърля размера по записа на заповед, т.е. налице е изискуемо и ликвидно задължение по договор за заем в размер на 961 195,23 евро, обезпечено със запис на заповед за сумата 51 284 евро. Искът е основателен, затова съдът признава за установено същестувването на задължение от 51 284 евро заедно със законна лихва върху тази сума от 1 септември 2020 г. – датата на подаване назаявление за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът присъжда на ищеца „. хххххЕООД разноските, направени в исковото и в заповедното производство. По делото са установени разноски на ищеца за исковото производство в размер на 2007 лв платена държавна такса и 312 лв деловодни разноски. В заповедното производство разноските по заповедта за изпълнение са в размер на 2007 лв платена държавна такса и 3536 лв адвокатско възнаграждение и са дължими.
На основание горното МОС

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „. С. О. (н), ЕИК 111561352, със седалище и адрес на управление в Г. М., У. „З. С.“ № 44, представялавно от синдика Г. Ч., А. Б. С , ЕГН *, и А. А. С., ЕГН *, двамата с адрес Г. М. , У. „З. С.“ № 44, че дължат П. условията на солидарност на „. ххх“ ЕООД, ЕИК 202098422, със седалище и адрес на управление: Г. С., кв. „хххх“ хх, Б. ххх вх.хх . хх, ап. ххх, сумата 51 284 евро с основание запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. и с падеж 31 май 2020 г. от ххх О. (н) и авалиран от А. Б. С и А. А. С., ведно със законната лихва, считано от подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение на 1 септември 2020 г. до окончателното изплащане, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 2 септември 2020 г. по ч. Г. д. № 1876/2020г. на РС - М..
ОСЪЖДА А. Б. С , ЕГН * и А. А. С., ЕГН *, да платят на „. ххххх“ ЕООД, ЕИК 202098422, сумата 2319 лв разноски за исковото производство, както и разноските по заповедното производство в размер на 2007 лв държавна такса и 3536 лв адвокатско възнаграждение, включени в издадения изпълнителен лист по ч. Г. д. № 1876/2020 г. на РС - М..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийския апелативен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.


СЪДИЯ: