за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 132/08.05.2013 г. по Г.дело № 256/2012 г. Девински районен съд ОСЪЖДА К. С. Б. да заплати на М. М. Г. сумата 4 000 лева, представляваща обезщетение на основание чл.45 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди от извършеното от него, в съучастие с П. С. П. и Ф. С. П., престъпление по чл.142, ал.2, т.2, във връзка с ал.1, в редакцията му от ДВ бр. 27/2009 г., във връзка с чл.20, ал.2 НК, което съставлява граждански деликт - непозволено увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД, за което е осъден с влязла в сила на 02.02.2012 г. присъда № 14/04.07.2011 г. по НОХД № 151/2010 г. по описа на Окръжен съд С. на “лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца”, отложено с изпитателен срок от три години от влизане в сила на присъдата, с приложение на чл.66, ал.1 НК, ведно със законната лихва върху тази сума от 4 000 лв., считано от 18.02.2010 г. до окончателно изплащане и разноски по делото в размер 900 лв.; ОТХВЪРЛЯ предявения обратен иск по чл.219, ал.3 ГПК, във вр. с чл.127, ал.2 ЗЗД от К. С. Б. против третите лица-помагачи П. С. П. и Ф. С. П. в размер по 500 лв. срещу всеки един от тях, заявен като припадаща се част от присъденото обезщетение, като неоснователен; ОСЪЖДА К. С. Б. да заплати на третите лица помагачи - П. С. П. и Ф. С. П. разноски по делото в размер на 150 лв. за адв. Възнаграждение; ОСЪЖДА К. С. Б. да заплати държавна такса в размер 160 лв., съобразно уважения размер на главния иск и 50 лв., съобразно размера на евентуалния иск, на основание чл.78, ал.6 ГПК, във вр. с чл.1 от Тарифа за ДТ по ГПК, в полза на държавата по бюджета на съдебната власт.
Срещу това решение е подадена допустима
въззивна жалба от К. С. Б. с искане да се отмени, като искът на М. Г. срещу него се отхвърли за разликата над 166,67 лв. до 4 000 лв.; както и, ако се потвърди решението по този иск в пълния размер от 4 000 лв., да се уважат обратните му искове против П. и Ф. Пържанови от по 500 лв. срещу всеки от тях. Претендира и за разноските по делото.
В съдебно заседание жалбоподателят лично и с пълномощника си поддържа въззивната жалба.
От ищеца-въззиваем М. М. Г. не е подаден отговор по чл.263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание за него се явява пълномощникът му и настоява решението да се потвърди, като му се заплатят и разноските за въззивното производство.
Третите лица-помагачи и ответници по обратния иск П. С. П. и Ф. С. П. не са подали отговори по чл.263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание, редовно призовани, те не се явяват и не изпращат представители.
Съдът установява следното:
С присъда № 14/04.07.2011 г. по НОХД 151/2010 г., влязла в сила като потвърдена от Пловдивски апелативен съд с решение № 160/03.11.2011 г. по ВНОХД 439/2011 г. и ВКС с решение № 61/02.02.2012 г. по н.д. № 3091/2012 г., Смолянски окръжен съд, освен друго, признава П. П., Ф. П. и К. Б. за виновни в извършването на престъпление по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1/в ред-я от ДВ, бр.27/09 г./ във вр. с чл.20, ал.2 във вр. с ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 НК за това, че на 18.02.2010 г., за времето от 12.20 до 14.20 часа в Г.Д., от паркинга на хотел “Диамант”, като извършители, в съучастие един с друг, са отвлекли М. М. Г. с цел противозаконно да го лишат от свобода, като деянието е извършено от повече от две лица. На всеки от тримата е наложено наказание “лишаване от свобода за срок от 1 година и 6 месеца”, чието изтърпяване е отложено за срок от три години, на осн.чл.66, ал.1 НК, считано от влизане в сила на присъдата.
Съгласно чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
На 12.04.2012 г. е сключен договор, с нотариална заверка на съдържанието и подписите от нотариус А. Ш., действаща в района на РС-С., между М. Г., от една страна, и Ф. и П. Пържанови, от друга. По силата на този договор П. заплащат на Г. на същата дата сумата от 2 000 лв., представляваща първата вноска от сумата от 5 000 лв., чийто остатък от 3 000 лв. П. са задължават да заплатят на Г. до 15.09.2012 г., и която сума представлява обезщетение за претърпените от М. Г. неимуществени вреди от извършеното престъпление – стрес и страх за живота му, физически болки от нанесените кръвонасядания на главата, шията, гръдния кош и двете ръце, охлузване на шията. Уговорено е заплащането и на законна лихва върху остатъка от 3 000 лв., ако не бъде платен до 15.09.12 г.
От заключението по СМЕ, което и въззивниятсъд намира за обективно и компетентно изготвено, се изяснява, че при инцидента на 18.02.2010 г. на М. Г. са причинени кръвонасядания по главата, шията, гръдния кош и горните крайници, както и охлузване по шията, които са предизвикали болка и страдание, без разстройство на здравето. Тези травматични увреждания са причинени от удар или притискане със или върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие, и е напълно възможно да са причинени по начина, по който се посочва от пострадалия. Непосредствено след инцидента М. Г. е търпял умерени по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са отслабвали до пълното им изчезване след приключване на оздравителния процес. В съдебно заседание експертът-съдебен лекар подкрепя с допълнителни обяснение заключението, като сочи, че по своята морфология уврежданията са причинени към дата 18.02.10 г. В същата насока са и данни по представения амбулаторен лист за извършен от личния лекар И.Г. преглед на ищеца на 18.02.2010 г. в 16.10 часа, където е записано, че М. Г. съобщава за нанесен побой около 11-12 часа същия ден, има оплаквания от болки в долната челюст, гърдите и врата, виждат се множество наранявания по торса, ликвиден оток в областта на врата. Експертът Д. Б. сочи, че травмите не пречат на пострадалия да извършва работата си, но това не означава, че той е здрав и не изпитва болки.
Същите данни се извличат и от Съдебно-медицинското удостоверение № 207/2010 г., изготвено от Д. Б. при извършен от него преглед на М. Г. на 20.02.2010 г. в амбулаторията на отделението по Съдебна медицина в УМБАЛ”Св.Георги”-П.. В удостоверението също подробно са описани получените от М. Г. травматични увреждания на главата, шията, гръдния кош и горните крайници, в резултат от престъплението.
От показанията на многобройните свидетели, разпитани по делото – К. К., П. К., Р. С., Л. Г., А. П. и Ф. И., Б. М., Д. К., В. Д., А. У., Е. С., става ясно, че ищецът М. Г. претърпява множество страдания от психическото насилие и болки от физическите наранявания вследствие ударите, дърпането, стискането, извършени както от П., така и от жалбоподателя Б.. Категорично се установява, че принудата върху Г. е осъществена Ч. такива физически въздействия и от К. Б., както и Ч. психически тормоз. Отправените от Б. заплахи за живота на Г. предизвикват голяма уплаха у последния и му влияят дълго след инцидента.
Вещото лице-психолог по назначената СПЕ, извършена около три години след престъплението, дава заключение, което въззивният съд изцяло приема, че М. Г. е личност с адекватни реакции, отличаваща се с реализъм по отношение на оценка и факти. Показва повишена склонност към тревожно реагиране дори на относително слаби стресови въздействия и липса на вътрешно спокойствие и увереност. Той е отговорен, добросъвестен, с устойчиви морални принципи, съблюдаващ обществените изисквания, с готовност следва социалните норми. Отличава се с неувереност в поведението, скованост в междуличностните отношения, стеснителност, нерешителност, социална тревожност. Скромен, сдържан, по-чувствителен към наказанията, отколкото към поощренията. Г. е конформист, неконфликтен, отзивчив, чувствителен, раним, непластичен в поведението си, избягва рискови ситуации, скандали и побои. Недоразуменията с околните предпочита да урежда по спокоен начин, без заплахи и насилие, избягва конфликтите. Не умее да гледа с лекота на ежедневните неприятности, неспособен да се справя със затрудненията в живота, в случай на неуспех лесно изпада в отчаяние и депресия. Чувства се зле в стресови ситуации, в които изпитва психологично напрежение, трудно преодолява отрицателни емоции. При наличие на стресови въздействия е податлив към развитие на устойчиви стресови реакции и съпътстващите ги здравни усложнения. Такава личност лесно би изпаднала в паника при ситуации, натоварени със силно психическо напрежение и несигурност. Отвличането му е травматично събитие, свързано с насилие и е преживяно от ищеца като заплашващо сигурността и живота му. То е оставило дълбока травма, чиито психологичен отговор са повишените нива на депресивност, невротичност и тревожност. Психическото и емоционално отреагиране е свързано с проява на продължителна повишена тревожност, обърканост, затруднения в комуникацията, проблеми със съня. Те са придружени със страхове, резки промени в емоциите, прояви на самоизолация, социално отдръпване, загуба на настроение, избягване на действия, хора и ситуации, напомнящи за травмата, които се констатират и към момента на провеждане на психологичното изследване на 20.02.2013 година. С течение на времето, интензивността на негативните емоции е намаляла. Според вещото лице психолог този процес е отнел месеци, но има данни, че и към момента – толкова време след събитието, ищецът все още е емоционално повлиян от травмата. Неговата защита е при подобно напрежение да реагира с пасивност, изпълнявайки това, което в момента се очаква от него. М. не е способен на демонстративно и предизвикателно поведение, на него дори му липсва здравословната агресивност, в такива ситуации страхът до такава степен го сковава, че той не може да отвърне с подобаваща съпротива.
Еднопосочни със заключението са и дадените от свидетелите Л. Г., сестра на ищеца, и А. П., негова леля, преценени според изискването на чл.172 ГПК, както и на св.Е. С., колега на ищеца. Те установяват, че М. Г. дълго време се опитва да се пребори с последиците от психическата травма след престъплението. Изявява желание, което преди не е имал, да напусне града и дори да замине за чужбина, тъй като за него “бъдеще в този град няма”, пие успокоителни и обезболяващи лекарства, изпитва често страх да се прибира след свършване на късна работна смяна и прави това само с колата или с придружител, скоро след престъплението дори приема да работи само първа смяна от 7 до 14 часа, сънува кошмари, месеци наред е стресиран. Изпитва по-голямо притеснение и страх от К. Б. и от Ф. П., отколкото от П. П.. Плаши се ако види Б. да идва и все си представя, че отново ще му се случи същото.
При тази фактическа обстановка правилно и в съответствие с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД с обжалваното решение е присъдено на ищеца обезщетение от 4 000 лв., което ответникът следва да му заплати на осн.чл.45 ЗЗД за претърпените неимуществени вреди.
Не е налице твърдяното във въззивната жалба съществено нарушение на процесуални правила, изразяващо се в необсъждане от ДРС на представеното от ответника удостоверение от работодателя на Г. – “Г. 99” ЕООД-Д. на л.119 от както удостоверение от 27.09.2012 г. от РУ”Соц.осигуряване”-С. на л.121 от делото на РС. Необсъждането им от съда не е съществено нарушение, тъй като не би е могло да доведе до други изводи и съответно – до изменение в определената отговорност на ответника по чл.45 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че данните от
удостоверението изобщо не променят правилността на изводите в обжалваното решение. Документите удостоверяват, че М. Г. е бил в отпуск за временна неработоспособност от 19.02.2010 г. до 23.02.2010 г., както и че за този период му е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на 15,61 лв. Тези факти не се оспорват от ищеца. Жалбоподателят се домогва да докаже, че, след като ищецът е бил в такъв отпуск само за пет дни, то продължителността на вредните последици за Г. е значително по-малка. Както става ясно от заключението по медицинската експертиза, обсъдено в съвкупност с показанията на свидетелите и СПЕ, М. Г. поне 10-15 дни е търпял болки и дискомфорт от травматичните увреждания, като способността му да работи не означава, че те са отшумели само за срока на отпуска и той не е чувствал след 23.02.2010 г. болки и неудобства.
Дори и да липсва изрично определение за приемане на документите като доказателства по делото, това не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като са представени им в достатъчно ранен момент, били са обсъждани от страните, те са провели по тях надлежна защита и настоящият състав прави съответния извод от тях.
Налице е адекватна преценка от страна на ДРС за признанието на Б., че е причинил на Г. охлузване по шията. Но, напълно в съответствие с изискванията на процесуалния закон и събраните по делото доказателства, ДРС е приел за доказано и че Б. е причинил на Г. и кръвонасядания по главата, шията, гръдния кош и горните крайници. Това се установява от показанията на св.Л. Г. и А. П., преценени по чл.172 ГПК, като последната сочи, че “най-много Б. го е налагал”, “на-много го е удрял г-н Б.”. Двете свидетелки знаят от самия ищец, че е бит, дърпан и заплашван и от Б., но това не означава, че показанията им не следва да се кредитират. Напротив, като едни от най-близките хора на ищеца е съвсем логично те да знаят повече подробности за инцидента, вкл.от разкази на пострадалия, още повече, че не са събрани други доказателства, които да ги оборват. Съдът не дава вяра на показанията на св.Ф. И., че Б. е нанесъл само един удар на Г. – по врата, на паркинга, и че не е отправял заплахи за хвърляне на ищеца в язовира. Тази свидетелка живее на съпружески начала с жалбоподателя, изнасянето от нея на неизгодни за Б. факти е с оглед на това кои се изясняват и от други свидетели, за да не бъде тя уличена в лъжесвидетелстване. Ударите от Б. и то не един, са възприети и от св.Вл.Д., който е категоричен, че Г. е бит и от тримата.
Така не е оборена презумпцията за причиняване на вредоносния резултат от Б. и П. и той следва да отговаря за пълния предявен размер.
Гражданският съд в случая въобще не се произнася дали е налице престъпление по чл.128 или следващите от НК. Той установява конкретните действия, в които се изразява деликтът, описани по-горе, Ч. които П. и Б. осъществяват престъпленията по влязлата в сила присъда, и въз основа на това определя размера на справедливото обезщетение.
По делото са събрани достатъчно доказателства за изясняване на релевантните факти, поради което несъбирането на показания от лицето Ф. М. не представлява съществено нарушение на процесуалните правила.
Заключението по СПЕ, като вече бе отбелязано, се кредитира изцяло и от въззивния съд; то е обективно, отчита всички важни за случая факти и няма данни да са съобразявани избирателно само изгодни за ищеца факти. Обстоятелството, че първоначално определеното вещо лице Д. К., който е психиатър, е заменено с вещото лице Т.-психолог, не представлява нарушение, а напротив, тъй като първоначално определеният експерт всъщност не е бил компетентен да изпълни задачата по психологическата/не психиатрична/ експертиза.
Действията на Б. и П. са предизвикали много голяма уплаха и пострадалия, категорично е доказано, че той се е страхувал за живота си, заради заплахата, че ще бъде хвърлен в язовира и никой няма да го намери. При особеностите на неговата личност пребиваване дори само за два часа в автомобила, при постоянно оказвания през това време тормоз и очевидна решимост на извършителите да изтръгнат от него сведения за С. П. Ч. насилие, за преживените от Г. страдания правилно е присъдено обезщетението в обжалваното решение.
Не е налице условието на чл.124, ал.2 ЗЗД , тъй като ищецът Ч. договора с П. не е опростил солидарно с Б. задължение, а само тяхната част от задължението.
Въззивният съд споделя изразените от първоинстанционния съд мотиви по обратните искове, поради което те следва да се имат предвид съобразно чл.272 ГПК.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК жалбоподателят К. Б. следва да бъде осъден да заплати на М. Г. направените от него разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв.
По тези съображения Смолянски окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 132/08.05.2013 г. по Г.дело № 256/2012 г. на Девински районен съд.
ОСЪЖДА К. С. Б., ЕГН *, от Г.Д., У.”М.” № 18, да заплати на М. М. Г., ЕГН *, от Г.Д., У. ”Ал.Ст.” № 16, направените във въззивното производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв./двеста лева/.
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението по чл.280, ал.2, пр.първо ГПК.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.