И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производство по реда на чл.413, ал.2 във връзка с чл.274 от ГПК.
Образувано е по повод подадена частна жалба от „А. за К. за П. З.”Е., ЕИК *, със седалище и адрес на управление: Г.С., У.П. В. №2. .3, представлявано от Т. Я. К., Ч. юрисконсулт Д. А., срещу Разпореждане № 877 от 26.09.2019г. постановено по ч.Г.д.№ 393/2019г. на Районен съд – Д., с което е отхвърлено частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Д. В. Д., с ЕГН *, от Г. Д., О. Д., О. С., У. Ц. З. № 1. .2, А.1 в частта на искането за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за сумите: 424.44 лева (четиристотин двадесет и четири лева и 44 стотинки) - такса за експресно разглеждане на документи; 424.44лв. неустойка за неизпълнение на задължение и 245.00 лева (двеста четиридесет и пет лева) - разходи и такси за извънсъдебно събиране, на основание чл.411, ал.2, т.1 и т.2 ГПК – искането не отговаря на изискванията на чл.410 ГПК и заявителят не е отстранил нередовностите в указания му тридневен срок от съобщението и поради противоречието му със закона и с добрите нрави.
Излагат се оплаквания, че обжалвания съдебен акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснован. жалбоподателят моли за отмяната му и решаване спора по същество,като бъде постановено издаване на заповед за изпълнение за претендираната неустойка.
Въззивният съд,като взе предвид доводите в частната жалба и изложеното в подаденото от жалбоподателя заявление,намира за установено следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.275,ал.1,във вр.с чл.62,ал.2,изр.1 от ГПК,от надлежно легитимирано лице,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,при наличие на правен интерес от обжалването,поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Заявителят по ч.Г.д.№ 393/2019г.по описа на Девински районен съд е сезирал съда с искане за издаване срещу Д. В. Д. заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за парични суми,посочени в т.9 от заявлението,сред които и такса за експресно разглеждане на документи 424.44лева,неустойка за неизпълнение на задължение в размер на сумата 424.44 лева и разходи за извън съдебно събиране на вземането в размер на сума 245.00лева.
Съгласно твърденията изложени в т.12 от заявлението кредиторът се е задължил да предостави на заемателя договорена сума в размер на 1000 лева, с разрешен кредитен лимит по карта, а длъжникът по процесния договор се е задължил да върне съгласно условията. Сумата е усвоена на 27.06.2017година и към настоящия момент е дължима главница в размер на 1000.00лева. Заемателят се е задължил ако не заплати текущото си задължение на падежа, в 3-дневен срок от подписването му да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора, Ч. поръчителство или банкова гаранция, подробно описани в заявлението. Поради неизпълнение на това договорно задължение в срок, на длъжника е определена неустойка в размер на 424.44лева и е начислен общ размер разходи на кредитодателя за извънсъдебно събиране на вземането, платима еднократно и изчислено в размер на 245.00лева.
Заповедният съд мотивира отказа да разпореди издаване заповед за изпълнение относно тези претендирани вземания приемайки,че тези З. са определени за потребителя при неясни условия от заявителя. Приета е неяснота в договора за кредит относно начислените такси и разходи,която въпреки дадените от съда указания за отстраняване констатираната нередовност на заявлението в тези части, както и е прието нарушение приниципа на справедливост в отношенията между страните и на добрите нрави.
Настоящият състав намира жалбата за неоснователна по следните съображения:
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че в случая заповедният съд е излязъл от своята юрисдикция, като се е произнесъл по спорно право, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство, при положение, че длъжникът възрази в срока по чл.414,ал.2 от ГПК.
В хипотезата на заявление по реда на чл.410 от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в Определение № 974/07.12.2011г. по ч.т.д.№ 797/2010г.,ВКС,II т.о., както и Решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
Доколкото в случая главницата по процесния договор за паричен заем възлиза на сумата от 1000.00 лв., размера на неустойката в размер на 424.44 лв. е необосновано висока, поради което договорната клауза, предвиждаща дължимостта й е неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП.
Клаузата за неустойка по договора е нищожна и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД. Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема Ч. поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора. Това лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл, ако сключи договора. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, тъй като установените към поръчителите изисквания са утежнени и осигуряването им в договорения срок е практически неизпълнимо. Би следвало кредитодателя предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя и ако преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Горното обосновава извод, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции и следователно е нищожна,поради противоречие с добрите нрави.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема Ч. поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните З..
На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните З., като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение Ч. поръчителство.
Освен това при анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т.3 от ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
По отношение на задължението за заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на задължението, по правилото на чл. 10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. Заповедният съд е указал на заявителя да отстрани нередовността на заявлението в дадения от него срок, което не е направено с доуточнителната молба.
Следователно твърдението в жалбата и изложеното в т.12 от заявлението,че се дължат от кредитополучателя при изпадане в забава и невръщане на коя и да е от дължимите вноски по кредита, същият дължи разходи и такси за извън съдебно събиране на П. З.-SMS,направени разходи за провеждане телефонни разговори,изпращане писма,покани и електронни съобщения, а при дълготрайна забава и за служител осъществяващ събиране на вземането, без надлежно конкретизиране навежда на извод,че същата представлява обезщетение за забава в полза на кредитора.
Освен това с оглед наведените твърдения в жалбата се налага извод,че целта с въвеждането й е кредиторът да си обезпечи сигурен, дължим с голяма вероятност доход, който не е предварително регламентиран. Като договорен подход цели да се заобиколи забраната на нормите на чл. 143, т.3 от ЗЗП и чл. 33 от ЗПК, императивни по своя характер, което има за последица нищожност на тези клаузи. Освен това при тази неопределеност на задължението за възстановяване на разходи се налага извода, че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Неоснователно е и оплакването за незаконосъобразност на отказа на заповедния съд да издаде заповед за изпълнение относно сумата такса за експресно разглеждане документи за отпускане паричен заем в размер на сумата 424.44лева.
Таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер – 424.44 лв. или в случая около половината от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът е потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук така предвидената клауза има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП.
По изложените съображения съставът намира, че като последица следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение по отношение на тези две претенции, поради което атакуваното разпореждане следва да бъде потвърдено, като законосъобразно постановено.
Мотивиран от гореизложените съображения окръжният съд,в настоящия си състав

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 877, постановено на 26.09. 2019г. по ч.Г.д. № 393/2019 г. по описа на Девински районен съд, като законосъобразно постановено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: