за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С Решение № 114/07.06.2012 г. по Г.дело № 847/2011 г. С. районен С. ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. А. Т. иск с правно основание чл.74, ал.2 във вр. с чл.72, ал.1 ЗЗД да бъде осъдена Д. С. К. да и заплати 8 000 лв., представляващи увеличената стойност на къщата, намираща се на адрес: Г.С., У.”. 19, в резултат на извършени от ищцата Т. в този имот подобрения; ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Т. против Д. К. иск с правно основание чл.71, ал.3 ЗЗД да и бъде признато право на задържане на същата къща до заплащането от ответницата К. на извършените в него подобрения; осъжда Т. за заплати на К. разноските по делото от 680 лв.
Срещу решението е подадена допустима въззивна жалба от Е. А. Т. с искане то да се отмени изцяло и да се уважат исковете и. В съдебно заседание за жалбоподателката пълномощникът поддържа жалбата.
Срещу жалбата е подаден отговор от ответницата-въззиваема Д. С. К. с искане решението да се потвърди, като и се присъдят и разноските. В съдебно заседание за въззиваемата пълномощникът предлага жалбата да се остави без уважение.
Съдът установява следното:
Ответницата Д. К. е наследница-дъщеря на С. К. Т., починал на 07.01.2004 г. Ищцата и настояща жалбоподателка е живяла с покойния С. Т. на съпружески начала почти тридесет години и до неговата смърт.
С влязло в сила Решение № 302/05.11.2009 г. по Г.дело № 513/2008 г. С. районен С. признава за установено по отн. на Е. А. Т., че Д. С. К. е собственик по наследство от С. Т. на недвижим имот – застроено и незастроено дворно място с площ от 100 К.м., представляващо имот пл. № **, участващ като идеална част в парцел ІІ-Комплексно жилищно строителство в К.** по плана на Г.С., К.Р. ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда близнак-източна половина с един избен етаж и два жилищни етажа, който имот по кадастралната карта на Г.С., одобрена през 2004 г., е записан като поземлен имот с идентификатор ***19 с площ от 135 К.м., а сградата е с идентификатор ***.1, със застроена площ от 54 К.м., и ОСЪЖДА владеещия несобственик Е. Т. да предаде на Д. К. владението върху имота.
По настоящото дело от Е. Т. са предявени искове против собственицата Д. К. да и заплати сумата от 8 000 лв., с която се е увеличила цената на така описаната къща в резултат на извършени от Т. през 1990 г. подобрения, след възникнал в къщата пожар, с лихви и разноски; както и да и се признае правото на задържане на имота до заплащане от ответницата на извършените от ищцата подобрения.
Установява се, че през м.декември 1989 г. в къщата на Т. възниква пожар и част от нея изгаря, като до края на есента на 1990 г. е възстановена до състояние да е годна за живеене.
Ищцата Т. счита, че сумата и се дължи в качеството и на добросъвестен подобрител на имота, като подобренията са извършени в качеството и на фактическа съпруга на покойния собственик С. Т., като негов съвладелец. Счита, че следва да се ползва от правата по чл.74, ал.2 във вр. с чл.72 ЗС, тъй като е направила подобренията със знанието и без противопоставянето на собственика-нейния покоен фактически съпруг, с нагласата, че ще ползва безвъзмездно имота докато е жива.
Правилно е прието от първоинстанционния С., че ищцата Т. не е владелец на имота, а само негов държател. Това става ясно както от фактическите твърдения на самата ищца, така и от събраните по делото доказателства. В исковата молба си Т. сочи, че е извършил подобренията в качеството си на фактическа съпруга на собственика, със знанието и без противопоставянето му, с нагласата, че ще ползва безвъзмездно имота докато е жива. Т.е., за нея е пределно ясно, че тя не притежава и няма да придобие право на собственост върху къщата.Упражняването от нея на фактическа власт върху имота става без тя да има намерение да го свои. По делото липсват и доказателства за подобно нейно намерение. В представеното писмо от С. Т. до дъщеря му-ответницата от 25.10.2003 г., озаглавено “завещание”, собственикът заклева дъщеря си да не смее да гони ищцата от къщата и да я остави да живее там докато е жива, без да плаща наем. Това говори, че нито покойният Т., нито страните по настоящото дело възприемат ищцата като владелец на имота, съотв.потенциален собственик. Същият извод може да се направи и от писмото на ответницата до ищцата, без дата, на л.11-12 от делото на РС, като явно ищцата е имала опасение, че след смъртта на Т. дъщеря му може да не я остави да живее в къщата, което не би било така, ако Т. държеше вещта за себе си като своя.
След като Т. не се явява владелец на имота по време на извършването на подобренията 1989-1990 г., тя няма качеството на добросъвестен подобрител. Право на увеличената стойност на имота вследствие подобренията и право на задържане, съответно по чл.72 и 74, ал.3 ЗС, има само владелецът, но не и държателят, както правилно е прието и с обжалваното решение.
Във връзка с възражението на ответницата за погасяване на вземането по давност, въззивният С. намира следното: Вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. В този смисъл е ППВС № 6/1974 г., ТР № 85/1968 г. на ОСГК, както и актуалната съдебна практика, вкл. задължителната за съдилищата. След като ищцата няма качеството на владелец при извършване на подобренията, а и впоследствие, а е само държател на къщата, вземането и срещу собственицата на имота за подобренията става изискуемо от извършването им 1989-1990 г. От тогава до предявяването на настоящия иск на 20.06.2011 г. очевидно са изминали много повече от петте години по чл.110 ЗЗД, поради което претенцията и се явява погасена по давност, при своевременно направеното от ответницата възражение за това. В тази връзка първоинстанционният С. правилно приема, че Т. е само държател, но неправилно дава отговор на въпроса за погасителната давност само въз основа на твърдението и, че е добросъвестен подобрител, а не на установеното от него по делото, че тя няма това твърдяно качество. Възражението за погасяване на претенцията по давност е следвало да се обсъди въз основа на приетото за установено от съда, а не само на фактическите твърдения на ищцата.
Искът правилно е счетен за неоснователен и заради това, че не се установява подобренията да са извършени с лични средства на ищцата. Липсват каквито и да е писмени доказателства за твърдението и, че имала спестовен влог в размер на 5 000 лв., натрупан в продължение на 30 години, с които пари е възстановила къщата почти изцяло; за закупувани материали и заплащан труд на работници, освен ръкописно уверение на л.25 от Г.д.513/2008 г. от Я.Ч. от 1989 г., че разрешил на Е. Т. да закупи 2 500 бр. керемиди за покриване на собствена къща. От последното обаче не може да се установи с чии средства са закупени керемидите. Според писмото на л.70 от Г.д. 513/2008 г. на РУ”Соц.осигуряване”-С. от 24.02.2009 г., обсъдено заедно с писмата на л.78 и 79 от същото дело, както и Сл.бележка на л.9 от настоящото дело на РС от “К. 96” ООД-С., може да се заключи, че през периода 13.10.1986 г. – 10.07.1992 г. С. Т. не е работил на работа, за която да може да представи съответни удостоверения за пенсиониране, а от 10.07.1992 г. е пенсионер. Е. Т. е пенсионерка от 13.11.1991 г. Липсват доказателства дали и какви доходи през този период Т. е получавал от публикации на негови произведения. Това обаче не означава, че Т. не е разполагал със средства за възстановяване на изгорялата къща, предвид и показанията на св.К. и К. в обратния смисъл. Наред с това, свидетелката С. установява, че ремонтът е започнал с помощ от съвета, като не е доказано довършването да е станало със средства на ищцата. Показанията на св.А., че покойният Т. и казал, че нямал пари, но Т. имала и с тях щяла да оправи къщата, и на св.С., че знае от комшии за притежавани от Е. пари на книжка, са твърде общи и с тях не се доказва твърденията на ищцата за възстановяване на къщата с нейни средства, особено в искания размер.
Ищцата не би постигнала уважаване на иска и признаване право на задържане, дори и да се приеме, че е владелец на вещното право на ползване по чл.56 ЗС върху къщата, и дори че е придобила това ограничено вещно право по давностно владение, с оглед на чл.85 ЗС. Правата по чл.72, съотв.74, ал.2 ЗС са признати само на владелеца, който упражнява съдържанието на правото на собственост, не и на владелците, упражняващи съдържанието на ограничени вещни права, каквото е правото на ползване по чл.56 ЗС. Добросъвестният подобрител следва да е добросъвестен владелец, съответно-приравнен на него, т.е., такива права би могъл да има само владелецът, който държи вещта за себе си като своя, с намерението да придобие върху нея правото на собственост, а не ограничено вещно право върху вещта, в случая – правото на ползване.
С отхвърляне на иска и отричане правото на задържане би завършило настоящото дело, дори и да се приеме, че искът е трябвало да се квалифицира като такъв за водене чужда работа без пълномощие по чл.60-62 ЗЗД, при положение, че държателят Е. Т. е извършила подобрения в къщата със знанието и без противопоставянето на собственика Т., или по чл.59 ЗЗД, ако се е противопоставял, с оглед твърденията на ищцата още в исковата молба, после в писмената защита и най-вече във въззивната жалба, и събраните доказателства, че тя е само държател на имота и владелец на ограниченото вещно право на ползване по чл.56 ЗС. Това е така, защото исковете биха били погасени по давност. Разрешенията в ППВС 6/1974 г., че погасителната давност за вземането за подобрения започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск, се отнасят само до претенцията на владелеца на правото на собственост, не и на държателя на имота, нито на владелеца на ограничено вещно право. За вземанията на последните двама за подобрения, погасителната давност започва да тече от извършването на тези подобрения. Както се посочи по-горе, от онзи момент са изминали много повече от пет години. Ако жалбоподателката счита, че е придобила чрез давностно владение ограниченото вещно право на ползване върху къщата, тя разполага с възможността да проведе в негова защита ревандикационен иск по чл.108 ЗС срещу собственика на имота.
На осн.чл.78, ал.3 ГПК ищцата-жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата-ответница направените във въззивното производство разноски от 550 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Смолянски О. С.
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 114/07.06.2012 г. по Г.дело № 847/2011 г. на С. районен С..
ОСЪЖДА Е. А. Т., ЕГН *, да заплати на Д. С. К., ЕГН *, направените във въззивното производство разноски в размер на 550 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен С. в едномесечен срок от връчването му на страните, което да се извърши чрез пълномощниците.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.