И за да се произнесе,взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл.413,ал.2 от ГПК.
Смолянският окръжен съд е сезиран с частна жалба с вх.№ 7429/28.08.2019г., изпратена по пощата на 27.08.2019г. от „. за К. на П. З. Е. Г. представлявано от Ив. Ц. К., чрез пълномощника му юрисконсулт Д. Ал. срещу Разпореждане №1687/09.08.2019г., постановено по ч.Г.д.№ 808/2019г. по описа на Смолянския районен съд, с което е отхвърлено подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в частта му, частично заявлението на „. ЗА К. НА П. ЗАДЪЛЖЕНИЯ " Е.-Г.С. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника М. С. Т. относно претендираната неустойка за неизпълнение в размер на 60,00 лева и такса разходи от 197,50 лева.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал заявителя АГЕНЦИЯ ЗА К. НА П. ЗАДЪЛЖЕНИЯ " Е.-Г.С.. В жалбата се излагат пространни оплаквания за съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост на атакуваното разпореждане.Счита също така, че преценката на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се ограничава единствено до изложениете от заявителя факти. Тя се простира до там, доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - ИСКОВИЯТ. В този смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
На следващо място оспорва приетата от съда нищожност поради противоречие с добрите нрави на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 60.00 лв. и претендираната такса разходи в размер на сумата 197.50лева
Счита, че в случая нищожността на договорните клаузи,поради неравноправния им за потребителя характер е особен вид недействителност и не попада в общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави.Счита също така, че законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК, още повече, че подобна проверка несъмнено предполага запознаване с писмените доказателства, в които съответните факти са обективирани, а такива в производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя. В подкрепа на оплакванията в жалбата се цитира практика на Софийски градски съд,Разградски окръжен съд. Иска съдът да го отмени и се произнесе по същество,като уважи заявлението в атакуваната отхвърлителна част.
Окръжният съд след като взе в предвид оплакванията в жалбата, провери правилността на атакувания съдебен акт и съобрази следното:
Настоящата инстанция изцяло споделя направените от районния съд правни изводи и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и разходи, и такси за извънсъдебно събиране на задължението.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и разходи, и такси за извънсъдебно събиране на задължението.
Съдът намира, че с твърденията за въведени с договор за кредит „Бяла карта“, с № 550543 с „А. Ф.“ клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, при определени условия след настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно Директива 93/13/ЕИО не се допуска уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство служебно да преценява на всяка фаза от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение. С оглед на това,че потребителят е икономически по-слабата страна, следва тази неравнопоставеност да се компенсира с положителна външна намеса по отношение на страните по договора. С тези мотиви, целящи да осигурят пълна защита на потребителя, съдебната практика на СЕС по въпроса клони към разрешението съдът да може във всяка фаза на заповедното производство да осъществява К. за наличие на неравноправни клаузи в потребителския договор, поради което оплакването, че съдът е превишил своите правомощия не може да бъде споделено.
При служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в сключените между страните договори съдът констатира, че такава клауза е налице. Неравноправна е клаузата съгласно заявеното в т.12 от заявлението, че с договора се предвижда неустойка за неизпълнение на договорно задължение на заемополучателя да представи някое от посочените обезпечения. Тази уговорка създава задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати неустойка, която е прекалено висока, както спрямо задължението, което не е изпълнено, така и с оглед вида и предмета на договора (чл. 143 т.5 ЗЗП). Осигуряването от заемополучателя на някое от посочените обезпечения е не само практически трудно осъществимо, но и логически безсмислено. Приемането на условията на кредитора по процесния договор (значително скъп заем и без включените неустойки, с уговорена договорна лихва, надвишаваща многократно предлаганата от банкови институции по потребителски кредити) е твърде неприемливо за лица, които отговарят на изискванията за поръчители. Логически неоправдано е представянето и на банкова гаранция от заемополучателя на цялата получена в заем сума. Ако той разполагаше с такава нелогично е да я поиска в заем от кредитора и то при толкова висока договорна лихва. Този тип обезпечение за предоставената услуга е несъвместим с предоставената услуга. Посочените „обезпечения“ от кредитора след като не са изискване за отпускане на кредита, то уговорената за тяхното неизпълнение неустойка всъщност представлява предварително, скрито и недобросъвестно определена от кредитора, а не договорена между страните допълнителна договорна лихва, т.е тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и съответно се явява нищожна и на основание чл. 21 ЗПК. С оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК, правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 60 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. За да отхвърли претенцията за неустойка по договора заповедният съд е приел, че клаузата за неустойка е нищожна,поради противоречие с добрите нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД. Конкретно уговорената неустойка излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, тъй като установените към поръчителя изисквания са утежнени и осигуряването му в договорения срок е практически неизпълнимо. Би следвало кредитодателя предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя и ако преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Освен това непредоставянето на обезпечения не води до претърпяване на вреди за кредитора. Това условие води до неоправдано оскъпяване на потребителския кредит. Според чл.8 пар.1 от Директива 2008/48 преди сключването на потребителския договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя - потребител. Клауза,която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители в определен срок след сключване на договора противоречи на смисъла на Директивата. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Задължение за предварителна проверка на кредитоспособността на потребителя е визирано и в чл.16 от ЗПК.Така уговорена неустойката излиза извън присъщите си обезпечителна,санкционна и обезщетителна функция.
Като е приел,че клаузата за неустойка е нищожна,поради противоречие с добрите нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД,районният съд е достигнал до правилни и законосъобразни изводи.
На следващо място доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за събиране на вземания и други не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението, включително по принудителен път. Що се отнася до таксите за извънсъдебно събиране на кредита- не се изброяват видовете дейности по събиране на кредита, поради което не може да се направи несъмнен извод за такъв характер на начислената такса.
Освен това нито в заявлението, нито в жалбата се излагат твърдения какви конкретно разходи са направени и се претендират от заявителя.
Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита. С оглед твърденията на заявителя претендираните 197.50 лева не представляват разходи, а предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези клаузи не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Освен това съгласно разпоредбата на чл.10а от ЗПК, в договора точно и ясно следва да се посочи ,за какви действия се предвиждат такси от страна на заемодателя. В конкретния случай от заявлението не може да се установи точно и ясно за какви дейности и допълнителни услуги на кредитополучателя се начисляват претендираните такси.
Ето защо, въззивният съд намира, че изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Районен съд Смолян е постановил в законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
В тази връзка цитираната от жалбоподателя съдебна практика,с която обосновава основателност на жалбата не езадължителна за съда и не следва да я съобразява.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.252 ГПК, съдът


О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1687/09.08.2019 г. по ч.Г.дело № 808/2019 г. по описа на Смолянски районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: