9

И да се произнесе , взе в предвид следното :
Производството е по реда на чл. 268 и следващите от ГПК.
С решение № 117 от 14.03.2019 година, постановено по Г.д. дело № 1035 съгласно описа на Смолянски районен съд за 2018г. е признато за установено на основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на В. З. Ш., ЕГН *, от с. Т. общ. С., че съществува вземането на ”Първа И. банка” - Г. С., ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление Г. С., бул. Д. Ц. № *, представлявано от изпълнителните директори В. Х. Х. и Д.К.К. по Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 337/27.06.2018 г., издадена по ч.Г.д. № 723/2018 г. на РС С. за сумите: 1 401,98 евро просрочена главница за периода 28.06.2013 г. до 28.01.2017 г.; 119,24 евро просрочена договорна възнаградителна лихва за периода 14.06.2015 – 28.01.2017 г. и 997,72 евро просрочена наказателна лихва за периода 14.06.2015 – 13.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.06.2018 г. – датата на подаването на заявлението до окончателното заплащане на задължението, както и са отхвърлени като неоснователни поради погасяване по давност исковете в частта за разликата над уважения размер на главницата от 1 401,98 евро до пълния предявен размер от 2 012,65 евро и за периода от 19.02.2010 до 27.05.2013 г.; за разликата над уважения размер на договорната възнаградителна лихва от 119,24 евро до пълния предявен размер от 1 201,73 евро и за периода 28.04.2011 – 13.06.2015 г. и за разликата над уважения размер на наказателната лихва от 997,72 евро до пълния предявен размер от 2 083,79 евро и за периода 28.07.2010 – 13.06.2015 г., както и са присъдени направените разноски по делото.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът, в частта, с която е отхвърлен иска по отношение на претендираната главница, с релевирани оплаквания за неправилност, поради незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Развива се оплакване за незаконосъобразност на приетото, че за всяка отделна погасителна вноска по главница тече отделен давностен срок. Твърди, че вземането за лихва или за наем се дължи през определен интервал от време, в определени от страните размери и на уговорени от тях падежи, като периодичността на плащанията следва от същността на предоставяната насрещна престация, за която се дължи плащане на лихва, съответно наем.Твърди още,че наемателят (заемателят плащат наемна цена) лихва като възнаграждение за ползването на съответната вещ/парична сума за съответния месец,ритмичността на плащанията е резултат от действителното фактическо положение между страните, което намира отражение и в правното такова.
Поддържа оплакване,че идеята на периодичността в плащането на задължение за наем или лихва следва от обстоятелството, че тези суми имат възнаградителен характер и се дължат за услуга, предоставена през определен период от време. При главницата, периодичността на плащанията не е резултат от същата правна (а и житейска) логика, приложима за наема и лихвите, схванати като възнаграждение, а е следствие от финансово- икономическото състояние на конкретния заемател/кредитополучател. По дефиниция заетата сума/отпуснатият кредит по договор за заем, разновидност на който е договорът за банков кредит, не се изплаща задължително на вноски, а би могла например да бъде изплатена наведнъж след изтичане на определен срок. Също както отсрочването, така и разсрочването на задължението за главница по договора за кредит е резултат от съгласието на кредитора да получи цялото плащане след изтичане на даден интервал от време или на няколко вноски при уговорени със заемателя параметри. Тази основополагаща разлика в същността на вземанията за лихва и наем, от една страна, и вземането за главница, от друга, както и в причините, налагащи и обясняващи плащането им на части, влече и различен правен режим на съответните групи вземания, в т.ч. и в областта на погасителната давност.
В процесния договор за кредит изрично е предвиден краен падеж за издължаване на всички вземания(в това число вземания за главница и лихви), на който и банката се е позовала, като на посочената дата, цялата неплатена сума по главница става изискуема, без да е необходимо допълнително изявление. Така наречените падежи(крайни дата) за отделните погасителни вноски не представляват падеж на цялото задължение за главница. Без да отрича постановките в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, трайно приема, че вземанията за главница по договор за заем/кредит, платима на вноски, не са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност.
На следващо място прави оплакване,че неправилно с обжалваното решение е прието, че вземанията на кредитора по договора за банков кредит са за периодични плащания, налице е неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора и е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД...”- Решение № 28 от 05.04.2012 г. по Г. д. № 523/2011 г. на Върховен касационен съд. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД, което не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, съгласно Решение № 261 от 12.07.2011 г. по Г. д. № 795/2010 г. на Върховен касационен съд. Позовава се и на практика на ВКС обективирана в Решение № 261 от 12.07.2011 г. по Г.д.№ 795/2010 г., IV г.о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по Г.д.№ 523/2011 г., III г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в които е застъпено становището, че за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо.
Твърди още, че плащанията на погасителни вноски по договор за заем/ кредит, не представляват периодични плащания по смисъла на чл.111 б."в" ЗЗД и за тях не се прилага краткия тригодишен давностен срок,в какъвто смисъл е Решение № 399 от 19.01.2015 г. по Г. д. № 7589/2014 г. на Софийски градски съд. Позовава се и на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които мотиви и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) счита, че се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги), което изискване не е налице по отношение договора на кредит, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД) и затова е приложима по отношение на това задължение общата 5- годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски (в каквато насока е Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение).
Моли окръжният съд да отмени Решение 117/14.03.2019 г. по Г. дело 1035/2018 г. по описа на Районен съд С.в частта му, в която е отхвърлен искът на банката над сумата от 1401.98 евро и постанови друго, с което уважи пълният размер на претендираната главница в размер на 2012.65 евро. Претендират се и направените разноски в настоящото производство, за които е представен списък по реда на чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание жалбоподателят редовно и своевременно призован не се представлява ,като в писмена молба - становище юр.консулт П. поддържа жалбата.
Въззиваемият В. Ш. редовно и своевременно призован не се явява и чрез пълномощника си адв.М.поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба, релевирано и в предсдтавения в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор. Предлага се да бъде потвърдено атакуваното съдебно решение. Претендират се и направените разноски пред въззивния съд.
Съдът, след като взе в предвид оплакванията в жалбата,становището на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително и съответства на предявения иск за установяване на оспорено от длъжника вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на твърдения за просрочие на задължения за връщане на банков кредит, индивидуализирани чрез описанието на отделните му компоненти като главница, договорна лихва и наказателна лихва , възникнали по конкретен договор. Разгледаният спор е квалифициран като иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК. Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на кредитора, изложени при заявяването на претенцията за издаване на заповед за изпълнение. В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане, точно съответстващо на описаното в твърденията на кредитора при предявения от него установителен иск (за главница, договорна лихва и наказателна лихва). Заповедта е била оспорена с възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по специалния ред. Искът е предявен в указания от съда срок. Установяването е допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Искането си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на договор за кредит, предоставен на ответника като главница от 2100 евро, с уговорка за заплащане на годишна лихва от 21.19 %( определяем размер по референтен банков процент), които е следвало до бъдат плащани, ведно със съответно част то главницата, разпределени в месечни вноски по погасителен план. Отделно се позовава на отнасяне в просрочие на неизвършените в срок плащания и допълнителното им олихвяване с наказателна надбавка.
В отговора си по исковата молба длъжникът се е позовал на изтекла давност по отношение на главницата по погасителен план, с падеж 28.06.2013година за сумата 698.02 евро, като част от сумата 2 100 евро и остатъкът е 1 401.98евро и кратка 3 годишна давност за лихвите в периода до 28.06.2015година.
Доколкото предметът на въззивната проверка по същество е ограничен само до обжалваната част на решението, с която съдът е уважил възражението за погасяване на главницата по давност в разликата над уважения размер над сумата 1401.98евро до претендирания пълен размер 2012.65 евро,т.е за сумаат 610.67 евро, въпросите относно възникването на договорната връзка, изпълнението й от банката, респективно неизпълнението на длъжника, породило вземане за връщане на главницата и начислените според уговорките в договора лихви вече са разрешени с влязлата в сила част от решението, което не е обжалвано.
Тези правопораждащи факти са идентични с относимите към претенциите за договорна и наказателна лихви, поради което и съответно следва да бъдат зачетени. Доколкото страните не сочат оплаквания във въззивната инстанция относно факти, съдът препраща към тази част от мотивите на обжалвания акт и възприема в цялост вече безспорно установеното между страните, че на ответника е предоставена главница от 2100 евро, усвоена от него, който кредит се погасява чрез разплащателна сметка на равни месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и в размер определени в погасителен план –приложение към договора. Кредитополучателят не е погасявал кредита в сроковете и по начина уговорен в договора за кредит и приложение №1 към него - погасителен план, като са просрочени осемдесет броя погасителни вноски в размер на главница 2012.65 евро и просрочени петдесет и три броя погасителни вноски по договорна лихва в размер на сума 1 201.73евро, като крайният срок на погасяване на кредита е изтекъл на 28.01.2017година.
Спорът между страните се изчерпва с квалифицирането на правата на кредитора и приложимия според тази квалификация закон, уреждащ давността. За тези отношения съдът не констатира императивни правни норми в публичен интерес, които да налагат изследване на допълнителни обстоятелства, извън посочените от страните. Такъв характер имат само правилата за потребителска закрила относно добросъвестно уговаряне на лихви при кредитиране, но те биха имали приложение само ако възражението за погасяване на претенциите се окаже неоснователно.
Оплакването във въззивната жалба за незаконосъобразност на атакуваното решение в частта, с която е приета основателност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност за вноските за главница в период от пет години преди подаване на заявлението по ч.Г.д. № 723/2018 г. и постановено отхвърляне на иска в разликата над уважения размер от 1 401,98 евро до пълния предявен размер от 2 012,65 евро и за периода от 19.02.2010 до 27.05.2013 г., се споделя от въззивния съд.
Настоящият състав не се съгласява с изложените от районен съд мотиви, че искът е погасен по отношение главницата за периода от 19.02.201година до 27.05.2013 година, макар да е съобразена константната практика на ВКС за единност и неделимост на вземането по договор за кредит, неправилно е прието, че за всяка погасителна вноска по главницата тече отделен давностен срок.
Изразеното от първоинстанционинят съд становище по въпроса за погасителната давност за главницата по договора за кредит е в противоречие със закона и съдебната практика обективирана в множество постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, между които Решение №261 от 12.07.2011година на ВКС, постановено по Г.д.№795/2010година,ІVг.о; Решение №28 от 05.04.2012година, постановено по Г.д.№523/2011година по описа на ВКС,ІІг.о; Решение №30/26.03.2019година, постановено по т.д.№1157/2018година на ВКС, ІІт.о; както и в Решение №103 от 16.09.2013година на ВКС, постановено по т.д.№1200/2011година, ІІт.о., както и на ТР №3 от 18.05.2012година на ВКС постановено по т.д.№ 3/ 2011година ОСГТК.
Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски на не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл.111,б“в“ от ЗЗД. При договора за заем е налице неделимо плащане и уговореното връщане на заема на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, т.е по своята същност е изпълнение на основното задължение от страна на длъжника на части(чл.66 от ЗЗД), което не превръща този договор в такъв за периодични платежи. Следователно приложима по отношение на това задължение е общата пет годишна давност по чл.110 от ЗЗД, изчислена обаче не от датата на отделните погасителни вноски, както е процедирано с атакуваното решение, а изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, който в случая е падежирал на 28.01.2017година.
Следователно пет годишния давностен срок към датата на подаване заявлението - 14.06.2018година и към 14.09.2018година – депозиране на исковата молба не е изтекъл, поради което вземането на „. И. Б. за невърнатата част от главницата по договора касателно отхвърлената част на иска за периода 19.02.2010 до 27.05.2013 г. – сумата 610.67 евро не е погасено по давност и е дължимо.
Като е приел обратното, районен съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт, който ще следва да бъде отменен в отхвърлителната част и признато по отношение на ответника, че съществува вземане за горната сума и период, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.06.2018година до окончателното изплащане на главницата.
С оглед изхода на спора и тъй като са своевременно поискани,надлежно документирани,както и е представен списък се дължат направените разноски от жалбоподателя пред въззивнята инстанция в размер на сумата 354.85лева, от които заплатена държавна такса в размер на сумата 54.85 лева и 300 лева юрисконсултско възнаграждение,които следва да се възложат в тежест на въззиваемия.
Мотивиран от гореизложеното Смолянски окръжен съд ,в настоящия си състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 117 от 14.03.2019 година, постановено по Г.д. дело № 1035, съгласно описа на Смолянски районен съд за 2018г. в частта, в която е ОТХВЪРЛЕН предявеният за признаване за установено на основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на В. З. Ш., ЕГН *, от с. Т.общ. С. че съществува вземането на ”Първа И. банка” - Г. С., ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление Г. С., бул. Д.Ц. № *, представлявано от изпълнителните директори В.Х.Х. и Д.К.К. по Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 337/27.06.2018 г., издадена по ч.Г.д. № 723/2018 г. на РС С.за сумата 610.67евро (шестотин и десет евро, 67 цента), представляваща разлика над уважения размер на главницата от 1 401,98 евро до пълния предявен размер от 2 012,65 евро и за периода от 19.02.2010 до 27.05.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.06.2018 г. – датата на подаването на заявлението до окончателното заплащане на задължението и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на В. З. Ш., ЕГН *, от с. Т., общ. С., че съществува вземането на „. И. банка” - Г. С., ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление Г. С., бул. Д.Ц. № * представлявано от изпълнителните директори В.Х.Х. и Д.К.К.по Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 337/27.06.2018 г., издадена по ч.Г.д. № 723/2018 г. на РС С.за сумата 610.67евро (шестотин и десет евро, 67 цента), представляваща разлика над уважения размер на главницата от 1 401,98 евро до пълния предявен размер от 2 012,65 евро, и за периода от 19.02.2010 до 27.05.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.06.2018 г. – датата на подаването на заявлението до окончателното заплащане на задължението.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК В. З. Ш., ЕГН *, от с. Т., общ. С. да заплати на „. И. банка” - Г. С., ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление Г. С., бул. Д.Ц. № *, представлявано от В.Х.Х. и Д. К.К. направените съдебни разноски пред въззивния съд в размер на сумата 354.85лева(триста петдесет и четири лева,осемдесет и пет стотинки), от които заплатена държавна такса в размер на сумата 54.85 лева и 300 лева юрисконсултско възнаграждение
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :