Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1609 от 23.05.2019 г. на К. П. Ч. и К. П. К., представлявани от адв. Т. Д., срещу решение № 56 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 246/2018 г. на Районен съд – Ч.. С него е отхвърлен предявеният от К. П. Ч. и К. П. К. срещу О. Ч. отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот - дворно място, представляващо имот, с идентификатор № 80371.241.728 по кадастралната карта на Г., одобрена със заповед на РД-18-57/28.08.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, надлежно индивидуализиран в диспозитива на обжалвания С. акт.
С въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение, с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявения иск. Оплакванията за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост се свеждат до оспорване в решаващите изводи на първоинстанционния съд, че процесният недвижим имот е преминал в патримониума на държавата по силата на решение № 14 от 04.07.1963 г. на Държавния комитет по строителство и архитектура, с което е отчужден по реда на чл. 5а и 5б от Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, като впоследствие имотът е преминал в патримониума на ответната О. на основание § 42 от ПРЗ към ЗИД на ЗОбС в сила от 01.07.2016 г. , поради което О. Ч. е негов собственик. В тази връзка е изложено, че в отговора на исковата молба ответната страна не е посочила фактическо основание за придобиване на собствеността. Макар да е изтъкнато, че имотът е придобит на основание § 42 от ПРЗ към ЗИД на ЗОбС, не е въведено основанието, на което държавата е придобила собствеността, а именно, че имотът е отчужден в нейна полза. Оспорват се изводите на съда, че дори и да се приеме, че е била налице отчуждителна процедура, то нейният фактически състав не завършен. Поддържа се, че за да е налице отчуждаване по чл. 5а от Указ № 115/1954 г. е необходимо освен решение на Комитета по архитектура и благоустройство, още предложение на председателя на ИК ОНС, а също така предхождащо във времето решение на председателят на ИК ОНС по чл.5а ал.2 за образуване на парцелите, които подлежат на отчуждаване. Последните две предпоставки не са налице, като липсват доказателства по делото в тази насока. Оспорва се изводът на съда, че за да е налице отчуждаване на посоченото основание не е необходимо заплащане на обезщетение в полза на отчуждените собственици, като са развити подробни съображения в тази насока. Оспорва се, че въобще е била проведена отчуждителна процедура. Изводимо от доказателствата по делото, се установява, че имотът не е бил собственост на държавата, а на праводателя на ищците. Държава не придобила правото на собственост, макар в полза на праводателя на ищците да е учредено право на строеж, като е развита е тезата, че след като държавата не е била собственик, дворното място и построеното в него са придобити по давност от ищците по делото. Изтъкнато е, че от изслушаната първоначална и допълнителна СТЕ не се установява идентичност между парцел VII - 851, кв.62 по плана на Г. от 1962г. и поземлен имот с идентификатор № 80371.241.728 по действащата КК на Г..
В срок е постъпил писмен отговор на О. Ч., П. от К. Ч., депозирана Ч. процесуалния представител адв. И. с който се възразява по основателността на въззивната жалба с подробно развити съображения. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения С. акт, следното:
С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил предявеният отрицателен установителен иск за собственост, като е приел, че ответникът е собственик на процесния имот по правоприемство от държавата на основание §42 от ПРЗ към ЗИД на ЗОбС .
Настоящият С. състав намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Оплакването във въззивната жалба, че с отговора на исковата молба ответната страна не е въвела фактическото основание за придобиване правото на собственост, е неоснователно. При отрицателния установителен иск за собственост ответникът следва да изчерпи всички основания за придобиване на отреченото право на собственост. В разглежданата хипотеза с отговора на исковата молба ответникът е заявил, че е собственик на процесния недвижим имот по правоприемство от държавата на основание §42 от ПРЗ към ЗИД на ЗОбС. Ищцовата страна поддържа, че процесният имот не е бил одържавяван, а придобит по давност от праводателя на ищците, установил владение по силата на неформален договор за покупко-продажба, сключен с лицето, от което се поддържа да е отчужден имотът. При това положение предмет на доказване в процеса са всички релевантни юридически факти за придобиване правото на собственост, а именно от кое лице и на какво основание е придобита собствеността от праводателя на ответната страна. Последното подлежи на установяване в рамките на съдебното дирене в първата съдебна инстанция, тъй като с отговора на искова молба е въведено фактическото основанието за придобиване на собствеността (соченото правоприемство от държавата), като това дали праводателят на ответника е бил собственик на процесния имот и на какво основание, може да бъде установено Ч. доказване на конкретните факти, обосноваващи поддържаното с отговора на исковата молба придобивно основание.
Спорът пред въззивната инстанция е концентриран до това дали държавата е придобила собствеността върху процесния недвижим имот, непълно идентичен с парцел № VII, кв.62 по регулационния план на Г. от 1962г., по реда на чл. 5а и 5б от Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство. Първоинстанционният съд е приел, че ищците К. П. Ч. и К. П. К. са дъщери на П. К. К.. В полза на праводателя на ищците е отстъпено правото на строеж върху урегулиран държавен имот - парцел № VII, кв.62 по регулационния план на Г. от 1962г. за индивидуално жилищно строителство, като е съставен нотариален акт №*, том *, дело №*/*.1965 г. Няма спор, че в имота е построена жилищна сграда, като се поддържа, че тъй като държавата не е придобила собствеността, то имотът е придобит по давност от ищцовата стана с упражняване на непрекъснато владение.
В тази връзка настоящият С. състав намира, че по делото фигурират категорични доказателства за придобиване на собствеността от държавата. Изводимо от решение №14/04.07.1963 г. на Държавния комитет по строителство и архитектура основание чл.5а и 5б от Указа за насърчение и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство, в полза на държавата се отчуждават общо шестнадесет недвижими имоти по регулационния план на село Ч., сред които попада и парцел VII, кв.62 - собственост на наследниците на Я.Щ. Д.. Именно върху този имот е отстъпено право на строеж на праводателя на ищците. Неоснователни са наведените възражения по изводите на първата инстанция за пряко вещно-отчуждително действие по силата на чл.5а и 5б от Указа за насърчение и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство. Първата съдебна инстанция е изложила подробни мотиви, че при отчуждаване по реда на Указ № 115/1954 г. собствеността върху отчуждения имот преминава с решението за отчуждение, като се е позовала на съдебната практика по приложението на чл. 55а ЗПИНМ/отм./. Настоящият С. състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, със следното уточнение. Разпоредите на чл. 55а ЗПИНМ/отм./ и на чл. 5а от Указ № 115/1954 г.(отм.) имат различен предметен обхват, като чл. 5а от Указ № 115/1954 г. (отм.) урежда хипотезите на отчуждаване на урегулирани и неурегулирани имоти за индивидуално (единично или групово) или кооперативно жилищно строителство за имоти в селата. В тази връзка следва да има предвид, че Ч. е обявен за град на 15 септември 1964 година, т.е. към 04.07.1963 г. Ч. не е град, а село, поради което приложение намира чл. 5а от Указ № 115/1954 г.(отм.) и затова отчуждаването е осъществено на това правно основание. Имотът е преминал в патримониума на държавата по силата на решението за неговото отчуждаване, като заплащането обезщетение на отчуждения собственик не е елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост. Според чл.5а от Указ № 115/1954 г.(отм.) - недвижимите имоти се отчуждават по реда и при условията на чл. 5 и 5а с решение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет по предложение на изпълнителния комитет на съответния общински народен съвет. Решението на държавния орган поражда предвидените в закона правни последици за прехвърляне на собствеността, като задължението за заплащане на обезщетение урежда на облигационните права на отчуждения собственик спрямо държавата. Обстоятелството, че имотът е отчужден не с решение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет по чл. 5б. ал. 1 от Указ № 115/1954 г.(отм.), а с решение на държавния комитет по строителство и архитектура е ирелевантно, тъй като двата органа, по аргумент от чл. 66в и чл. 66г ЗПИНМ(отм.), се намират в йерархична подчиненост. Под ръководството на комитета по архитектура и благоустройство при Министерския съвет, преименуван през 1962 година на Държавен комитет по строителство и архитектура, народните съвети упражняват държавен технически контрол по плановото изграждане на населените места, т.е. комитета по архитектура и благоустройство изцяло може да изземе компетентността на народните съвети по плановото изграждане на населените места, какъвто е случаят.
Установява се, че след отчуждаването на парцел VII, кв.62 по плана на гр. Ч. от 1962 г. е отстъпено право на строеж в полза на праводателя на ищците. Това, че последният фигурира в разписния лист към плана се дължи на обстоятелството, че същият е титуляр на правото на стоеж и на правото на ползване на имота, като неговото име е добавено впоследствие на основание издадения нотариален акт №*, том *, дело №*/*.1965 г.
Изводимо от експертното заключение се установява, че парцел VII, кв.62 по плана на гр. Ч. от 1962 г. е претърпял регулационни промени, като в плана от 1978 г. от имотът образуван парцел V, кв.70. Вещното действие на дворищно-регулационния план от 1978 година е от значение за пространствените предели на правото на собственост относно имотите, чиито граници се променят по силата на плана. Ищцовата стана обаче, която не е засегната от действието на регулационния план, тъй като не е собственик на имот, чийто граници се променят по силата на плана, не може да релевира възражение за неприложена дворищна регулация, с оглед частично отхвърляне на исковата претенция. Ищците обосноват правния си интерес от предявения иск с придобиване на процесния имот по давност в пространствените предели на правото на собственост на ответника. Ето защо в рамките на настоящия процес следва да се приеме, че правото на собственост на одържавения имот - парцел VII, кв.62 по плана на гр. Ч. от 1962г., следва регулационните промени по силата на плана от 1978г. Установява се, че парцел V, кв.70. по плана от 1978г. на град Ч. не е напълно идентичен с имота, отразен в кадастралната карта на гр. Ч.. Същевременно предмет на предявения иск е правото на собственост върху имот, с идентификатор № 80371.241.728 по кадастралната карта на Г., спрямо който имот ответникът се легитимира като собственик по силата на акт за общинска собственост, а ищците поддържат придобиване на имота по давност в границите му кадастралната карта.
Съобразно разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника. Последното важи само в случай, обаче, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. При положение, че ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, Ч. предявяване на отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот.
В разглежданата хипотеза правото на собственост на ответника се простира до пространствените предели и границите на имота по регулационния план от 1978 година. Кадастралната карта не е основание за придобиване на вещни права и не поражда права, ако е налице погрешно отразяване на имота. При положение обаче, че ищцовата страна отрече правото на собственост на ответника върху парцел V, кв.70. по плана от 1978г. на град Ч., ще може да обоснове придобиване на процесния имот, с идентификатор № 80371.241.728 по давност в границите му, така както са отразени по кадастралната карта. Налице е почти пълна идентичност между границите на имота по регулационния план и по кадастралната карта. След като ответникът се легитимира като титуляр на правото на собственост на имот, с идентификатор № 80371.241.728 по силата на акт за частна общинска собственост, то е налице и правен интерес от предявения иск, при индивидуализация на имота по КК на град Ч., отразяваща неговите материални граници. Изцяло от волята на ищците зависи дали поддържаното право на собственост върху имот, с идентификатор № 80371.241.728 по КККР на гр. Ч. ще бъде предмет на защита с положителен или отрицателен иск за собственост. При това положение въпросът дали ищците могат да придобият правото на собственост върху площта от идентификатор № 80371.241.728 по КККР, която не е идентична с притежаваното от ответника право на собственост върху парцел V, кв.70. по плана на гр. Ч. от 1978г., е въпрос по основателността на предявения иск за собственост. В тази връзка в разпитът си пред въззивната инстанция вещото лице сочи, че разминаването между кадастралната карта и регулационния план е незначително, като от остатъчната площ от имот идентификатор № 80371.241.728 не може да бъде обособен отделен УПИ, отговарящ на изискванията за лице и повърхност по чл. 200 ЗУТ.
Следва да се изтъкне, че праводателят на ищците е придобил фактическата власт върху процесния имот по силата на отстъпено от държавата право на строеж. Последният няма качеството владелец, тъй като основанието, на което е установена фактическата власт изключва намерението за своене. Законовите ограничения в придобиването на държавни или общински имоти по давност са относими само до владелците на такива имоти. Праводателят на ищците и самите те са държатели на имота като суперфициарни собственици и не могат да придобият същия по давност въз основа на така установената фактическа власт.
С оглед изложеното се налага карен извод, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски за адвокатско възнаграждение за един А. има въззиваемата страна. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая разноските се доказват от приложения договор за правна защита, имащ характер на разписка, в който е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой.
Така мотивиран ОС-С.,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 56 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 246/2018 г. на Районен съд - Ч.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, К. П. Ч., ЕГН * и К. П. К., ЕГН * да заплатят на О. Ч. сумата от 650/шестстотин и петдесет/ лева – разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване, пред Върховния касационен съд по реда на чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: