Производството е по чл. 422 ГПК, евентуално съединен с иск по чл. 432, ал. 1 ТЗ във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, във вр. с чл. 60, ал. 2 ЗКИ.
В исковата молба ищецът Банка Д. Е. – С. твърди, че между нея и ответника М. Л., от Г. С., бил сключен договор за кредит за текущо потребление от 10.05.13г., по силата на който банката предоставила на кредитополучателя 40 000лв. за срок от 120 месеца от датата на неговото усвояване, при годишна лихва от 7,95%, при изпълнение на условията по договор за ползване на пакети частно банкиране на Банка Д. Е. и всички други условия, упоменати в договор за кредит и общите условия, неразделна част от него. Като обезпечение на кредита бил сключен договор за залог върху парични вземания в лева. Кредитът бил усвоен изцяло по разплащателна сметка и кредитополучателят се задължил да издължава вноските по него по погасителен план, подписан между страните. С допълнително споразумение от 03.12.15г. било извършено преструктуриране на кредита и срокът му бил удължен на 121 месеца до 20.05.23г.
Поради неплащане в срок от длъжника на 11 броя вноски по погасителния план повече от 90 дни, а именно: на 20.05.16г. – 493.05лв., на 20.06.16г. – 499,05лв., на 20.07.16г. – 499,05лв., на 20.08.16г. – 499,05лв., на 20.09.16г. – 499,05лв., на 20.10.16г. – 499,05лв., на 20.11.16г. – 499,05лв., на 20.12.16г. – 499,05лв., 20.01.17г. – 499,05лв., 20.02.17г. – 499,05лв., 20.03.17г. – 499,05лв., на длъжника била изпратена нотариална покана – уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, която била залепено на адреса му на 12.01.17г., а кредитът бил обявен за предсрочно изискуем от 20.03.17г.
Ищецът подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.Г.д. № 340/17г. на РС-С., въз основа на което била издадена заповед от 24.03.17г. и изпълнителен лист от 28.03.17г., с което ответникът М.Л. била осъдена да заплати на ищеца 32 268,93лв. – главница по договора за кредит от 10.05.13г. и допълнително споразумение от 03.12.15г., законната лихва върху главницата от 22.03.17г. до окончателното им плащане, 2 382,97лв. – неплатена редовна лихва от 20.04.16г. до 22.03.17г., 137,14лв. – неплатена наказателна лихва от 20.04.16г. до 22.03.17г., 120 лв. заемни такси, 150 лв. юрисконсултско възнаграждение и 698.18лв. – държавна такса.
Поради постъпило възражение на длъжника М.Л. срещу заповедта, за него съществувал интерес от предявяване на иска. Моли съда да признае за установено по отношение на ответника М.Л. съществуването на посоченото вземане /с изключение на разноските в заповедното и исковото производство, които се претендирали на самостоятелно основание/.
Ответникът е подал отговор в срок. В него се оспорва обстоятелството, че е получил изявлението на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Нотариалната покана-уведомление била залепена не на посочения му адрес, Г. С., ул. П.Р.Славейков № 27, а на съседния имот, Бензиностанция и газстанция, на ул. П.Р.Славейков № 25. Затова и в съответствие с указанието на т. 18 от ТР №4/13г. НА ОСГТК на ВКС, според което след като длъжникът не бил уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, вземането по заповедта не съществувало, а искът следвало да се отхвърли.
Нотариалната покана не била връчена по надлежния ред, защото дори да се приемело, че залепването било извършено на адреса на ответника, а не на съседния, както било в действителност, за да се спази чл. 47, ал. 1 ГПК залепването трябвало да се предшества от поне три посещения на адреса, в рамките на един месец, които да удостоверят, че адресатът не бил намерен на адреса. Тъй като това не било направено, връчването Ч. залепване било незаконосъобразно.
Наред с това, поканата не съдържала изявление, годно да направи кредита предсрочно изискуем. Не било посочено кои вноски не били погасени, какви по размер били задълженията, какъв бил остатъкът от кредита. В поканата бил посочен само размера на отпуснатия кредит, не била посочена непогасената според банката сума, липсвало искане за плащането й. Доколкото производството по чл. 422 ГПК било обусловено от заповедното производство, и след като посочените обстоятелства не фигурирали в заявлението по чл. 417 ГПК, и след като предсрочната изискуемост на кредита не била настъпила, искът бил неоснователен изцяло и по отношение на падежиралите непогасени вноски преди подаване на заявлението, като в този смисъл следвало да се съобрази т. 11б от ТР №3/14 на ОСГТК на ВКС.
Липсвали, по-нататък, основанията кредитът да се обяви за предсрочно изискуем. Платените от ответника вноски били неправилно осчетоводявани от банката, тъй като същата неправилно ги отнасяла за периоди, за които вноските не следвало да се прихващат, и погасявала недължими главници по редовен дълг. Тези незаконосъобразни прихващания били извършени с позоваване на неравноправни и нищожни клаузи, по смисъла на ЗЗП и ЗПК, поради което дължима била само чистата сума по кредита.
Ответникът поддържа, че договорът от 10.05.13г. и допълнителното споразумение № 1/03.12.15г. били нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Нарушенията били допуснати в чл. 8 и чл. 9, чл. 2 и чл. 3 и чл. 6 от основния договор.
Твърди се, че с оглед на чл. 26, ал. 4 ЗЗД договорът можело да бъде недействителен и в отделни свои части. Нищожността на отделни части на договора можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не можела да бъде заместена по право от повелителни правила на закона, или ако не можело да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителните му части. Предвид формулировките на посочените клаузи и препращането в тях към изрично непосочени клаузи се поддържа, че посочените клаузи за определяне на лихвения процент и ГПР не можели да се заместят с повелителни правила на закона. Договорът за кредит бил възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.
Аргумент за пълната недействителност на договора бил чл. 22 ЗПК, според който при неспазване на императивните изисквания към договора по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК относно точното определяне на възнаградителната лихва – чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен. В този смисъл относно точното определяне на ГПР бил и чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Противоречието със закона се изразявало не само в нарушението на конкретни императивни правни норми, но и поради нарушаването на правни принципи, прокламирани в ЗПК и ЗЗП, като такива относно особените изисквания за сключването на договор за потребителски кредит били чл. 13 и чл. 24 ЗПК.
Препращането в посочените клаузи към други условия, без ясно посочване кои са те, водело до пълна недействителност на посочените клаузи.
Ответникът твърди, че в допълнителното споразумение от 03.12.15г. бил договорен анатоцизъм, което довело до нищожност на споразумението на друго самостоятелно основание. Според допълнителното споразумение, остатъкът от главницата от 33 257,09лв. плюс дължимата редовна лихва от 611,77лв., ставали база при определяне впоследствие на възнаградителните и наказателни лихви по кредита.
На практика изтеклите лихви били прибавени към главницата в противоречие на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Това било анатоцизъм, като изтеклите лихви се преобразували в главница, която на свой ред носела лихва. Такава уговорка била допустима само при ред и условия, определени в нормативен акт. Действително чл. 294, ал. 2 ТЗ допускал уговаряне на лихва върху лихва, но случаят не бил такъв. Доколкото ответникът бил физическо лице, договореното в допълнителното споразумение преоформяне Ч. натрупване на просрочени лихви върху главницата било в нарушение на закона, и било нищожно. Затова начислените лихви върху лихви не се дължали от ответника.
Ответникът поддържа също, че посочената в клаузите по-горе възможност за банката едностранно да увеличава дължим договорен лихвен процент, била неравноправна и следователно нищожна клауза, по смисъла на ЗЗП. Затова, ако имало евентуално надвзети лихви в резултат на едностранно увеличение на договорения лихвен процент, те следвало да се прихванат към погасяване на главницата по кредитите, като се сочат подробни съображения за това, основани на чл. 58, ал. 1 ЗКИ, чл. 144, ал. 3, т. 1 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Или конкретно, увеличението можело да се извърши единствено въз основа на ясно определени правила за определяне на базовия лихвен процент и лихвената премия, какъвто не бил конкретния случай. Затова едностранната промяна на лихвения процент се отнасяла до съществено условие на договора за кредит, възнаградителната лихва, не била извършена в съответствие със закона, и била неравноправна, следователно нищожна клауза.
Ищецът е депозирал и допълнителна искова молба в срок. В нея поддържа, че уведомяването за това, че кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, било извършено редовно. Уведомлението било залепено след ненамиране на адресата на посочения от него адрес, на информационното табло на имот с идентификатор 67653.934.428, собственост на бащата на ответницата, който бил съседен на имота с идентификатор № 67653.934.429, в който живеела последната. Достъпът до втория имот се осъществявал Ч. първия, затова след ненамирането на ответника на посочения от него адрес, било извършено залепване на първия имот по чл. 47, ал. 1 ГПК. Затова ищецът счита, че уведомяването на ответника, че кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, било извършено редовно. Издаденото удостоверение от община С., относно това кои са административните адреси на имотите с посочените идентификатори, ищецът счита за неотносимо към делото.
Твърди, че нямало законово изискване, което да задължава банката да посочва в извлечението от счетоводните книги, респ. в нотариалната покана за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, реквизитите, претендирани от ответника. Поддържа, че извлечението и нотариалната покана съдържали реквизитите по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, останалите претендирани от ответника реквизити били банкова тайна, по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, за които банката имала задължение за неразгласяване.
Ищецът оспорва възраженията за нищожност на договора и допълнителното споразумение изцяло, или в отделни техни клаузи. Поддържа, че поради естеството на договора за банков кредит като предоставяне на финансова услуга, чл. 143, т. 12 ЗЗП не намирал приложение към него. Възможността за едностранна промяна на плаващия лихвен процент, какъвто бил договорен по кредита, съществувала за банката при предоставяне от нея на информация на кредитополучателя за периодите, условията и процедурите за неговата промяна, каквато съществувала в оспорваните договорни клаузи. Следователно, според ищеца, след като бил договорен променлив, а не фиксиран лихвен процент, не можело да се приеме, че след като банката имала възможност за едностранно изменение на договорения лихвен процент, без да било необходимо кредитополучателят да се откаже от договора, не било налице изискването на чл. 143, ал. 1 ЗПП клаузата да е договорена във вреда на потребителя, и следователно да се определи като неравноправна.
Ищецът поддържа подробни съображения относно това, че оспорените клаузи не били в нарушение на изискването за добросъвестност, не водели до значително неравновесие на правата и задълженията на страните, затова не били неравноправни. Не били нарушени императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, поддържани от ответника, затова клаузите били валидни и действителни. Освен това лихвеният процент фактически не бил увеличаван, затова по същество възражението било неоснователно.
Неоснователни били и възраженията за анатоцизъм. В подписаното допълнително споразумение била извършена единствено капитализация на част от дължимата договорна лихва към остатъка от главницата, което било извършено с изрична договорка между страните, подписана двустранно от тях по чл. 294, ал. 2 ТЗ. Поради всичко изложено и поради това, че оспорваните клаузи били индивидуално договорени, същите не попадали в изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗЗП и не били неравноправни, а оттам нищожни. При условията на евентуалност поддържа, че в случай че установителният иск по чл. 422 ГПК се отхвърлел като неоснователен, да се осъди ответникът да му заплати исковите суми въз основа на договора за кредит от 10.05.13г. и допълнителното споразумение от 03.12.15т.
Постъпил е допълнителен отговор в срок от ответника М.Л.. В него се поддържат всички възражения и доводи в първоначалния отговор. Оспорва твърденията на ищеца в допълнителната искова молба, че клаузите на договора и допълнителното споразумение били индивидуално договорени. Оспорва евентуално съединения иск, като поддържа, че всички съображения, свързани с неоснователността на установителния иск, се отнасяли и за него. Освен това съединяването било и нередовно, тъй като не била внесена съответната държавна такса.
Предявен е главен установителен иск по чл. 422 ГПК. В него ищецът твърди, че поради неизпълнение на задълженията на длъжника по договор за кредит за текущо потребление и допълнително споразумение към него, е пристъпил към обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Неизпълнението било в неплащането на 11 вноски, подробно посочени като размер и падежи, повече от 90 дни от падежа на всяка вноска. Ищецът твърди, че след като обявил предсрочната изискуемост на ответника Ч. залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК за това с нотариална покана на адреса му, се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Поради подаденото от ответника възражение срещу заповедта, подал в срок настоящия установителен иск. Предявил е евентуален осъдителен иск за същото вземане, при отхвърляне на установителния иск.
Ответникът поддържа, че поради наличието на неравноправни и нищожни клаузи в договора, не били налице предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита. Същата не му била и обявена по надлежния ред. Затова както установителният, така и осъдителният иск били изцяло неоснователни.
Безспорни са сключването на договора за кредит и допълнителното споразумение към него, както и извършените плащания от ответника, не се спори и относно подаването на заявление за издаване заповед за изпълнение, издаването на последната и съответния изпълнителен лист. Всички останали обстоятелства са изцяло спорни.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за кредит и допълнителното споразумение. В негова тежест е да установи вземането по размер, какви са извършените от ответника плащания, по какъв начин и за кои вноски са били прихванати, както и какъв е остатъкът от кредита, който се претендира като предсрочно изискуем. Той следва да установи предпоставките по договора за настъпването на тази предсрочна изискуемост, както и че е обявил настъпването й на ответника преди подаването на заповед за изпълнение.
В случай, че се позовава на валидността и действителността на договорните клаузи, общите условия и допълнителното споразумение, ищецът следва да установи тези обстоятелства. Ако твърди, че клаузите са индивидуално договорени, в негова тежест е да установи това, а именно, че клаузите не са били предварително изготвени, без длъжникът да е можел да влияе върху тях, респ. да са били проведени преговори, по които становищата на длъжника са можели да бъдат съобразени.
Ответникът следва да установи възраженията си за нищожност на договора и допълнителното споразумение изцяло, и/или в отделни техни клаузи. По възражението за нищожност, поради неравноправност на оспорваните клаузи съдът ще се произнесе и служебно на посочените от ответника основания, а до приключване на устните състезания ще уведоми страните и ще преценя като неравноправни и непосочени клаузи в договорите, ако има такива. Ответникът следва да установи и възражението си за липса на обявяване на предсрочната изискуемост, поради нередовно връчване на уведомлението за това.
Следва да се приеме за съвместно разглеждане на евентуално съединения осъдителен иск, тъй като той няма различно основание от установителния, различно е единствено искането за защита и според т. 11б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съединяването е допустимо. Платена е изискуемата за него държавна такса, предвид чл. 72, ал. 2 ГПК, затова и съединяването не е нередовно.

ФАКТИ ПО ДЕЛОТО :

Няма спор между страните, че с договор за текущо потребление от 10.05.2013г., ищецът Банка Д. Е. е предоставила на ответника-кредитополучател М.Л. кредит за текущо потребление от 40 000лв., със срок на издължаване 120 месеца. Кредитополучателят се задължил да погасява задължението си по договора с месечни вноски /главница и лихва/, съгласно погасителен план Приложение № 1, неразделна част от договора.
По отношение на лихвения процент страните договорили в т. 8 от договора /л.8 от Г.д. № 340/17г. на РС-С./, кредитът се олихвявал с преференциален променлив лихвен процент в размер на 7,95% годишно или 0,02% на ден, при изпълнение на условията по договор за издаване на пакети Частно банкиране на банка Д. Е. и приложенията към него /по-нататък, наричани условията/. При нарушаване на условията, кредитополучателят губел правото си да ползва преференциите изцяло и приложимият лихвен процент се увеличавал, съгласно договора за ползване на пакети Частно банкиране на Банка Д. Е.. Максималният размер, който можел да достигне лихвеният резултат от неизпълнение на Условията, бил променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити, който към датата на сключване на договора за кредит бил 14,95% годишно или 0,04% на ден. Годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита бил 9,12 % и можел да бъде променян при предпоставките, предвидени в общите условия.
Според т.14 от договора, неразделна част от договора били общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които кредитополучателят получил и приемал с подписването на договора.
Според т.3.2 от Условията по пакет Частно банкиране Класик на Банка Д. Е. /л.16, гръб от Г.д. № 340/17/, по кредити за текущо потребление в размер от 500 до 50 000лв., с извършване на проверка за платежоспособност с удостоверен доход в лева, се определяли следните лихвени проценти – 7,95 % /SOFIBOR+надбавка/. Или след като е поставила изменението на лихвения процент по договора в зависимост от променлив индекс /SOFIBOR/, както е в случая, банката е следвало да посочи конкретно методиката на изчислението му, включително с определяне на фиксирания размер на надбавката, за да е възможно определянето му.
Според т.7.1 от Общите условия на банката за предоставяне на кредити за текущо потребление, кредитът се олихвявал с променлив лихвен процент, който бил зависим от стойността на лихвените индекси, 6-месечен SOFIBOR за кредити в лева , като крайният лихвен процент не можел да бъде по-нисък от минималния процент, посочен в договора. Според чл. 7.2.1 променливият лихвен процент, зависещ от 6 месечния SOFIBOR се променял от кредитора два пъти в годината, на 15 януари и на 15 юли. Промяната се извършвала съгласно котировката на 6-месечния SOFIBOR, която се обявявал два пъти преди 15 януари и 15 юли на интернет-страницата на БНБ. Според т.7.6. от ОУ, ако кредитополучателят заплащал преференциален лихвен процент по кредита /лихвена преференция/отстъпка/, посочени в договора, в случай на неизпълнение на някое от условията, при които бил предоставен преференциалния лихвен процент по кредита /подробно описани в Приложение към договора/, кредитополучателят губел право да ползва изцяло или частично съответната преференциална лихва /отстъпка/ от датата на неизпълнението. Кредиторът определял нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставял на кредитополучателя актуализиран погасителен план, при явяването му в поделение на кредитора.
Според т. 9.1 от общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление /ОУ/, годишният процент на разходите /ГПР/изразявал общите разходи като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Размерът на ГПР бил посочен в погасителния план, неразделна част от договора за кредит и включвал: а. лихви; б. такси, които клиентът дължал на Банката, съгласно Приложение-извлечение от Тарифата на банката; в. такси за поддържане на разплащателна сметка, Ч. която се обслужвал предоставения кредит; г. такси за допълнителни услуги, ползването на които представлявало изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита; 9.2 ГПР не включвал посочените по-долу разходи, които били за сметка на кредитополучателя: а. разходите, които кредитополучателят трябвало да заплати за неизпълнение на задълженията си по договора за кредит; б. нотариалните такси, свързани с учредяване на обезпеченията.
Според т. 19.1 от ОУ, при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвявала с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Ако кредитополучателят погасял дължимата месечна вноска до следващия ден сред падежната дата, надбавката за забава не се прилагала. Според 19.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и започвал да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Последиците по предходното изречение настъпвали автоматично, а ако законът го изисквал, - след уведомление до клиента. След предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвявал със законната лихва по чл. 86 ЗЗД.
С допълнително споразумение № 1 към договора за кредит от 10.05.13г. /л.12 от Г.д. № 340/17/, страните са договорили, че към деня на сключването му 03.12.15г., бил налице остатък по дълга от 33 873лв., от които главница 33 257лв., дължима редовна лихва от 611,77лв., дължима наказателна лихва от 4,14лв.
След като кредиторът се отказал от вземането си за наказателна лихва от 4,14лв. за периода 18.11.15г. до 03.12.15г. и кредитополучателят внесъл 118,86лв., начислената редовна лихва от 429,91лв. се капитализирала към главницата по кредита, в резултат на което новият размер на кредита бил 33 750,00лв., срокът му се удължавал от 120 на 121 месеца, до 20.05.2023г., при годишна лихва от 7,95% и погасителен план по приложение № 1, неразделна част от договора.
По отношение на извършените от ответника М.Л. плащания по кредита и извършените от банката прихващания на същите към дължимите месечни вноски по погасителен план, са били изслушани основна и допълнителна съдебно-икономическа експертизи.
Според основната експертиза /л.63-67/, по договора за кредит били платени 28 вноски, като 28-та била с падеж 10.09.15г., като същата била внесена със закъснение на 30.10.15г. /л.63-64/. След подписването на допълнителното споразумение № 1/03.12.15г. били платени 5 вноски, като падежът на 5-та вноска бил на 20.05.16г., а същата била внесена със закъснение на 29.07.16г. След 29.07.16г. било преустановено плащане на суми за погасяване на задължението по договора за кредит, за главници и лихви.
Според т.4 от основното заключение /л.65/, съгласно погасителния план /Приложение №1/ към допълнително споразумение № 1 към договора за кредит от 10.05.16г., към 22.03.17г., датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, броят на неплатените вноски на падеж по кредита били 11бр., в размер на 5 489,55лв. Размерът на непогасената главница бил 32 354,35лв., включващи непогасени на падеж 11бр. вноски в размер на 3 237,56лв. и предсрочно изискуема главница в размер на 29 116,79лв. Според т. 5 от основната експертиза, съгласно погасителният план /приложение № 1/ към допълнителното споразумение № 1 към договора за кредит от 10.05.13г., размерът на неплатената редовна лихва за периода 20.04.16г. до 22.03.2017г. бил 2 468,21лв., а според т. 6 от същото размерът на неплатената санкционираща лихвена надбавка върху частта от неплатените вноски, представляващи главница, за периода 20.04.16г. до 22.03.17г. бил 196,65лв. Размерът на осчетоводените от банката заемни такси към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение били 120лв., а дължимата такса, представляваща държавна такса в заповедното производство към 22.03.17г. била 698.18лв. /т.7 от заключението, л.66/. Според т.8 от основната експертиза, размерът на лихвата, приложена при определяне на цената на кредита в допълнително споразумение № 1 към договора за кредит от 10.05.13г., се запазвал така, както била договорена в първоначалния договор, а именно 7,95%. Към датата на сключване на допълнителното споразумение, 03.12.15г., дължимата и неплатена редовна лихва била 611,77лв., кредитополучателят внесъл 118,86лв., а разликата от 429,11лв. била капитализирана към главницата по кредита, а размерът на лихвата върху капитализираната сума от 429,91лв. за периода 03.12.15г. до 22.03.17г. бил 537,53лв.
Съгласно т.9 от основната експертиза /л.67/, съгласно погасителния план /приложение №1/ към допълнително споразумение № 1 към договора за кредит от 10.05.13г., размерът на неплатената редовна лихва за периода от 20.04.16г. до 29.06.17г. бил 3 096,84лв., а размерът на неплатената санкционираща лихвена надбавка върху частта от неплатените вноски, представляващи главница, за периода 20.04.16г. до 29.06.17г. бил 233,49лв.
По делото не са спорни обстоятелствата относно подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по извлечение от сметка, постановяването на заповед и издаването на изпълнителен лист относно процесното вземане, както и подаването на възражение от длъжника срещу заповедта. Няма спор също, че искът по чл. 422 ГПК е бил предявен в указания от заповедния съд месечен срок.
По отношение на редовното връчване на ответника на нотариалната покана относно обявяването на кредите за предсрочно изискуем, са били събрани писмени и гласни доказателства. Няма спор, че в преддоговорната информация, която ответникът е предоставил на банката преди сключването на договора за кредит, същият е посочил постоянен и настоящ адрес Г. С., ул. П.Р.Славейков № 27 /така договор за кредит и анекс към него/.
Нотариалната покана, рег. № 181, том $, акт 9 от 11.01.17г. на същия нотариус с район на действие РС-С. /л.9 от Г.д. № 340/17/ обаче е била залепена върху таблото за обявления, поставено в съседния имот, представляващ бензиностанция и газстанция, който е с административен адрес Г. С., ул. П.Р.Славейков № 25. За това свидетелстват удостоверението на гърба на нотариалната покана, удостоверението № 580/04.12.15г. на община С. /л.13/ и свидетелските показания на помощник-нотариуса, извършил залепването, Цв. В.. Затова може да се приеме безспорно установено, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита на ответника не е било извършено по надлежния ред. Отделно от това посочената по-горе покана не съдържа никаква информация относно дължими суми по кредита, освен главницата от 40 000лв., към определен момент.
Въпреки възложената на ищеца тежест на доказване, не е установено с никакви доказателства, че клаузите в основния договор и анекса са били индивидуално договорени.

ПРАВНИ ИЗВОДИ :

Предявеният главен иск по чл. 422 ГПК, за установяване съществуването на вземане, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление и анекс към него, обявен от кредитора Банка Д. Е. за предсрочно изискуем по отношение на ответника М.Л., и въз основа на издадени по чл. 417 ГПК и извлечение от сметка заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е допустим. Това е така защото е предявен от надлежна страна, в срока по чл. 415 ал. 4 ГПК, по редовна искова молба.
Разгледан по същество, е неоснователен.
Основанието на иска, така както е посочено в исковата молба, включва не само сключения договор за банков кредит и анекса към него, от който произтича спорното вземане, а и редица други юридически факти, които в съвкупност представляват основанието на иска по чл. 422 ГПК, за разлика от общия установителен иск по чл. 124 ГПК.
Това са твърденията за извършени частични плащания по погасителния план, изменението на договора посредством сключването на допълнително споразумение /анекс/ към него, продължилото неизпълнение на изменения договор от длъжника, което е дало основание на кредитора да обяви по отношение на същия кредита за предсрочно изискуем, и в крайна сметка да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от сметка по чл. 417 ГПК. В това основание на иска по чл. 422 ГПК се включва и издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и подаването на възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК. В този смисъл, предназначението и целта на иска по чл. 422 ГПК е да създаде установеност и безспорност със сила на пресъдено нещо на вземането именно към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, както изрично сочи разпоредбата. Това е точният смисъл на закона и съдът се ръководи от него, според чл. 117, ал. 2 от Конституцията на РБългария, чл. 5 ГПК и чл. 8, ал. 1 ЗСВ. Затова след като предсрочната изискуемост на вземането по заявлението не е била обявена на длъжника, е налице пречка този специален иск да се приеме за основателен, и същият следва да се отхвърли. По изложените съображения не може да се приеме също, че искът е частично основателен по отношение на падежиралите вноски към момента на приключване на устните състезания, поради което не е налице и основание за частично уважаване на иска. Това е така, защото изрично с петитума е поискано установяване съществуването на вземането към момента на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, което съдът не може да подмени в съответствие с диспозитивното начало. Следва да се отхвърли съединения с него акцесорен иск по чл. 86 ЗЗД за законната лихва върху главницата от предявявяне на иска до окончателното й плащане.
Относно евентуално съединения осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Поради отхвърлянето на главния иск, съдът дължи произнасяне по евентуално съединения осъдителен иск относно същото вземане. Този иск е частично основателен и следва да се уважи частично.
Между страните не е спорно съществуването на договорно правоотношение, което произтича от сключения договор за кредит за текущо потребление от 10.05.2013г. По делото безспорно се установи, че кредитополучателят-ответник М.Л. е спряла плащанията по него на 29.07.16г. като неплатени били повече от две вноски, затова е налице основанието по чл. 15, изр. 2 от договора и чл. 60, ал. 2 ЗКИ за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Това кредиторът е извършил с исковата молба, а предсрочната изискуемост е настъпила с връчването й на ответника на 08.09.17г. /л.5/.
Предвид правоизключващите възражения на ответника за наличието на неравноправни, респ. нищожни клаузи в договора, анекса и общите условия към договора, за да се прецени основателността на иска, следва да се даде отговор на тези възражения.
На първо място, ответникът М. Л. има качеството на потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката на търговец, по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Затова ответникът има право на потребителска защита по посочения закон и транспонираната с него Директива 93/13/ЕИО. Това е така, защото той е физическо лице, което със сключването на договора за банков кредит е ползвало финансова услуга, която не е била предназначена за извършване на търговска или професионална дейност, а за текущо потребление. Банката, от своя страна, е търговец, по смисъла на втората легална дефиниция, тъй като е сключила договора за банков кредит, като част от своята търговска или професионална дейност в частния сектор. Сключеният договор за банков кредит е финансова услуга, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, тъй като финансова е всяка услуга, свързана с дейността на кредитна институция, каквато е банката, като отпускането на потребителски кредит.
По конкретните твърдения за неравноправни клаузи. За да се извърши преценка за неравноправност, и следователно нищожност на договорна клауза, съобразно ЗЗП, е необходимо да са налице общите материално- правни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Неравноправна, в този смисъл е клауза, която: 1/ е в разрез с изискванията на добросъвестността; 2/ е в ущърб на потребителя; 3/ създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и търговеца; 4/ не е индивидуално договорена; 5/ не е съставена на ясен и разбираем език; 6/ не се отнася до определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цена и възнаграждение, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга.
Или за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя трябва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Едновременно с това, преценката за неравноправния характер на клаузата не следва да се ограничава до основанията на чл. 143, т. 1-18 ЗЗП, поради неизчерпателния им характер, според чл. 143, т. 19 ЗЗП. В този смисъл и решение № 237/20.01.17г. по т.д. № 2927/15г. на ВКС, І т.о.
Възраженията за неравноправност са посочени срещу т.т. 2,3,6,8,9 от основния договор за текущо потребление, както и срещу т.1.1 от допълнителното споразумение. Клаузите на т.2,3 и 6 от договора за кредит от 10.05.13г. са стандартни технически клаузи, които не са и свързани със съществените условия по договора, но се обсъждат за изчерпателност. Така т. 2 предвижда, че срокът на издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване /първото усвояване/. Гратисният период за издължаване на главницата по кредита бил 0 месеца, считано от датата му на усвояване /първото усвояване/, т.3 от договора предвижда, че кредитът се усвоявал еднократно в срок до 10.06.2013г., а т. 6 предвижда, че условията за обвързана продажба на банкови продукти се изпълнявали по разплащателна сметка с титуляр, като бланката на договора в тази част е останала непопълнена. Или макар да не се установи тези клаузи да са индивидуално договорени, те не са в нарушение на никое от посочените по-горе изисквания на чл. 143, т. 1-18 или т. 19 ЗЗП, съставени са на ясен и разбираем език, не са в разрез с изискванията на добросъвестността и не са в ущърб на потребителя, нито създават някакво неравновесие в правата и задълженията между потребител и търговец, затова не са неравноправни, оттам и нищожни, по смисъла на ЗЗП. Те не са и сключени и в нарушение на някое императивно правило на ЗПК, ЗКИ или ЗЗД, затова възраженията за нищожността им са неоснователни.
Относно клаузата по т. 8. Същата предвижда, че кредитът се олихвявал с преференциален променлив лихвен процент в размер на 7,95% годишно или 0,02% на ден, при изпълнение на условията по договор за ползване на пакета Частно банкиране на Банка Д. Е. и приложенията към него, между страните по договора /наричани по-нататък Условията/. При нарушаване на условията, кредитополучателят губел правото си да ползва преференциите изцяло и приложимият лихвен процент се увеличавал, съгласно договора за ползване на пакети Частно банкиране на Банка Д. Е.. Максималният размер, който можел да достигне лихвеният процент в резултат на неизпълнение на условията, бил променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити, който към датата на сключване на договора за кредит бил 14,95% годишно, или 0,04% на ден.
В светлината на предварителните бележки по-горе относно неравноправните клаузи, преценката на посочената клауза е следната. На първо място, тя предвижда възможност за банката едностранно /извън първоначално определения лихвен процент от 7,95% годишно/, да променя лихвения процент, като клаузата не е индивидуално договорена, по съображенията, посочени по-горе. На следващо място, макар клаузата да попада в обхвата на понятието основен предмет на договора /отнася се до лихвата, цената на кредита/, и да е съставена на ясен и разбираем език, както и да съдържа обективен критерий, който е извън контрола на търговеца /Ч. препращането към условията, които сочат като основа на изменението пазарния индекс SOFIBOR/, като информацията за този критерий е публично достъпна, в клаузата липсва методика за промяна на лихвата, като конкретна, ясна и разписана изчислителна процедура /алгоритъм/, която да посочва вида и относителната тежест на всеки от компонентите при определянето на лихвата, т.е. как се формира лихвения процент при сумирането на пазарния индекс при промяната му /не се сочи дали това е месечен, тримесечен, шестмесечен или годишен SOFIBOR/ и фиксираната надбавка, която също не е конкретно посочена. При това положение търговецът – банка, който се позовава на обективния фактор при промяната на лихвения процент при липса на изчислителна формула, поставя промяната на лихвата под свой контрол, който не може да бъде проверен от потребителя, и може в свой интерес да използва като лихвообразуващи само факторите, които към момента на изчисляване на промяната водят до увеличение на лихвения процент.
Затова посочването на пазарния индекс SOFIBOR, Ч. препращане в ОУ като обективен фактор за промяна на лихвата, без включването на методология за изчисление, не е достатъчно, за да бъде определено поведението на търговеца като добросъвестно, тъй като в този случай обективният фактор губи характеристиката си на независещ от неговата воля. Именно обективните външни причини, а не субективната власт на търговеца са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и обвързаността на страните от нея. В този смисъл в решенията от 26.04.2012г. по дело С-472/05, Invitel, решение от 21.03.2013г. по дело С-92/11 RWE Vetrieb и решение от 26.02.15г. по дело С-143/13 Matei на СЕС, е изведено тълкуването, че механизмът и основанията за промяна на възнаградителната лихва и другите разходи по кредита, освен че трябва да са съставени на ясен и разбираем език, още и да са включени в съдържанието на договора.
Липсата на обективен характер и на основателност на причината за изменението, както и непосочването на методология и изчислителен механизъм за него, не могат да се компенсират от уведомяването на потребителя за промяната, и с правото на прекратяване на договора /което също не е предвидено/, поради което тази клауза не попада в приложното поле на дерогиращата неравноправността норма на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, за което и решение № 98/25.07.17г. по т.д. № 535/16г. на І т.о. на ВКС.
Включването в съдържанието на договора на методология за промяна на лихвата, като елемент на добросъвестността е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, според решение І 205/07.11.16г. по т.д. № 154/16г. на ВКС, І т.о., а при липсата му по аргумент на противното, клаузата е неравноправна, а тъй като не е индивидуално договорена и е нищожна, според чл. 146 ЗЗП, в частта си „при изпълнение на условията по Договор за ползване на пакети Частно банкиране на Банка Д. Е. и приложенията към него, между страните по настоящия Договор /по-нататък наричани условията/. При нарушаване на условията, кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло и приложимият лихвен процент се увеличава, съгласно Договора за ползване на пакети Частно банкиране на Банка Д. Е..“
Доколкото според съдебно-икономическата експертиза, по време на действието на договора не са били променяни договорните възнаградителни лихви, неравноправността, респ. нищожността на клаузата в посочената част, не е оказала никакво въздействие върху изпълнението на задълженията на страните по договора, нито върху размера на дължимите суми. Или налице е последицата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, наличието на неравноправност на клаузата в посочената част, не води до нищожност на целия договор, по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, който може да се прилага и без частта, обявена за неравноправна. Същите съображения се отнасят и за изменението на ГПР.
Възраженията за неравноправни клаузи освен за договорната възнаградителна лихва, се отнасят и за т.нар в т. 19.1 и 19.2 лихва за забава или т.нар. наказателна лихва. В случая е налице уговорка за типичната санкционна неустойка за забава, чийто размер е определен процентно, с препращане към размера на договорената възнаградителна лихва, увеличен с 10 пункта. Базата, върху която се изчислява тази мораторна неустойка също е ясно посочена, това са просрочените суми от главницата за периода на забавата.
Както се посочи по-горе, клаузата не е индивидуално договорена, отнася се до акцесорни задължения, които възникват в случай на неизпълнение т.е. не се отнася до основния предмет на договора, затова може да е обект на потребителската защита. Клаузата е формулирана на ясен и разбираем език, независимо от непрецизното използване на терминологията наказателна лихва и олихвяване, но въз основа на нея потребителят може да предвиди икономическите последици от неплащането в срок на анюитетните вноски.
Относно прекомерността. На практика, договореният размер на мораторната неустойка по чл. 19.1 и 19.2 от ОУ е 17,95% годишно върху просрочените суми от главницата. Този процент е сравним със законната последица от неизпълнението в срок на срочните парични задължения, а именно законната лихва, която към момента на подписване на договора за кредит е била около 10% годишно. Затова не може да се приеме, че клаузата създава някаква значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и търговеца. Необходимо е да се припомни също, че дори при наличие на възможност в националното право съдът да преизчисли мораторна лихва по кредит, който надхвърля тройния размер на законната лихва, така че размерът им да не надвишава този праг, прилагането на националната разпоредба не предопределя преценката на националния съд относно неравноправността на такава клауза и че представлява пречка съдът да не я приложи, ако установи, че е неравноправна. Така решение от 21.01.2015 г. по съединени дела С-482/13, С-484/13 и С-487/13 Unicaja Banco SA срещу Jose Hidalgo Rueda и др., и Caixabank SA срещу Manuel Maria Rueda Ledesma и др.
По аргумент на противното от цитираното тълкуване на чл. 3, параграф 1 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, когато националният съд няма възможност да преизчислява мораторна лихва и/или неустойка, както е в случая, тъй като определената в договора за банков кредит неустойка не може да бъде намалявана поради прекомерност, според чл. 309 ТЗ, единствената възможност е неприлагане на клаузата при преценка, че същата е неравноправна. Така решение С-488/11 на СЕС. Изложените по-горе аргументи не дават възможност да се направи такъв извод, затова възражението за неравноправност, и следователно нищожност на посочените клаузи от ОУ е неоснователно, макар клаузите да не са индивидуално договорени. Същият извод, при сходство на изложените аргументи, се налага при преценката за неравноправност на клаузата относно дължимите по договора такси, т.15, изр. 1. Доколкото таксите за управление и обслужване на кредита се включват в цената на кредита, съответно в годишния процент на разходите /ГПР/, те представляват елемент от основния предмет на договора, и би следвало да са изключени от потребителска защита, освен ако не отговарят на изискването да са формулирани на ясен и разбираем език. Не е такъв конкретният случай, затова макар клаузата да не е индивидуално договорена, тя не е неравноправна, респ. нищожна.
Относно възраженията за неравноправност на т.1.1 от допълнителното споразумение № 1/03.12.15г. Посочено е в оспорваната клауза, че начислената редовна лихва, в размер на 492,91лв. се капитализирала към главницата по кредита от 33 257,09лв., в резултат на което новият размер на главницата ставал 33 750лв. В светлината на изложените по-горе критерии за преценка на неравноправните клаузи, клаузата е неравноправна. Тя е индивидуално договорена, съставена е на ясен и разбираем език, но противоречи на добросъвестността и въвежда значително неравновесие в правата и задълженията между кредитор и потребител.
Това е така, защото макар прибавената изтекла лихва от 492,91лв. към главница 33 257,09лв. да не изглежда значителна, но на фона на оставащия период от кредита около 7 години, тя предстои да се олихвява с първоначалния лихвен процент от 7,95% не самостоятелно, а като част от увеличена главница от общо 33 750лв., което освен че е в разрез с правилата на добросъвестността, но въвежда и значително неравновесие в правата и задълженията между кредитор и потребител, като увеличава значително кредитната тежест. Освен всичко останало, това действие на банката е било лишено от законно основание, тъй като Наредба №9/03.04.08г. за оценка и класификация на рисковите експозиции в банките, е била отменена с ДВ бр. 40/13.05.14г., т.е. преди подписване на анекса от 03.12.15г., при което в действащото право е останало ограничението за капитализиране на лихвата /или натрупване на лихви върху лихви/ по чл.10, ал. 3 ЗЗД, а последваща наредба на БНБ в тази насока не е била издадена. В отношенията между страните е неприложим чл. 294, ал. 2 ТЗ, общо приложим по сделките между търговци, но неприложим в отношенията кредитор-потребител, поради специалните по отношение на него разпоредби на ЗЗП. Или освен неравноправна клаузата е и нищожна, поради противоречие с императивна законова норма, чл. 10, ал. 3 ЗЗД, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Затова в отношенията между страните, дължими към момента на предявяване осъдителния иск, са били сумите по първоначалния погасителен план. Или предвид на ТР № 3/27.03.19г. по т.д. №3/17г. на ОСГТК, размерът на вземането при предсрочна изискуемост се определя до момента на настъпването на предсрочната изискуемост по действалия до онзи момент погасителен план.
Затова съдът приема за необосновани заключенията на основната и допълнителната съдебно-икономически експертизи относно размера на дължимите суми за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава /неправилно посочена като наказателна лихва/.
Следва да се съобрази поредността на прихващанията на платените от ответника М.Л. суми след 03.12.2015г. до 29.07.16г. /л.64-65/ към дължимите по първоначалния погасителен план суми, според указанията на ТР № 3/27.03.19г. по т.д. № 3/17г. на ОСГТК на ВКС, като при положение, че длъжникът не е заявил изрично кое от задълженията по погасителния план погасява- главница, лихва /договорна и/или наказателна/ или такса, редът, посочен в тълкувателното решение е, че едновременно възникналите задължения по погасителния план, се погасяват по съразмерност по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и накрая главницата. Или при това положение, по реда на прихващанията посочени по-горе на платените от 08.03.16г. до 29.07.16г. 2 541,21лв., остатъкът от дължимата главница по първоначалния погасителен план към 22.03.17г. е възлизал на 30 715,88лв., договорната възнаградителна лихва от 7,95% с натрупване за периода 20.04.16-22.03.17г. е възлизала на 3 345,42лв., дължимите такси на 192лв., а наказателната лихва от 17,95% на 322,58лв., изчислени от съда с използване на приложението лихвен калкулатор в Apis.bg.
В тази част, но до размерите по исковата молба, осъдителният иск е основателен и доказан и следва да се уважи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от връчване на исковата молба на ответника, 08.09.17г. до окончателното им плащане, и следва да се отхвърли за разликата до предявения иск.
Ще следва ответникът М. Л. да се осъди да заплати на ищеца Банка Д. Е. разноски по делото в заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска от 2 146,42лв.
Ще следва ищецът Банка Д. Е. да заплати на адв. В. Р.на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска от 70,17лв.
Предвид на изложеното и на посоченото основание, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ иска на Банка Д. Е. – С., ЕИК **, представлявана от Виолина Маринова и Доротея Николова, съдебен адрес Г. П., ул. Христо Г.Данов № 6, юрисконсулт С. Д., да се признае за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на М. Д. Л., ЕГН *, от Г. С., ул. П.Р.Славейков № 27 съществуването на вземане по договор за кредит от 10.05.2013г. и допълнително споразумение от 03.12.2015г. в размер на : 32 268,93лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума от 22.03.17г. до окончателното им плащане, 2 382,97лв. – неплатена редовна лихва от 20.04.2016г. до 22.03.2017г., 137,14лв. неплатена наказателна лихва от 20.04.2016г. до 22.03.2017г. и 120 лв. заемни такси, по заповед за незабавно изпълнение № 167/24.03.17г. и изп.лист от 28.03.2017г. по Г.д. № 340/17г. на РС-С., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА М. Д. Л. да заплати на основание чл. 432 ТЗ във вр. с чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 86 ЗЗД на Банка Д. Е. – С. следните суми въз основа на договор за банков кредит от 10.05.2013г., а именно: 30 715,88лв. главница, 2 382,97лв. неплатена редовна лихва от 20.04.16г. до 22.03.17г., 137,14лв. – неплатена наказателна лихва от 20.04.16г. до 22.03.17г., 120 лв. заемни такси, както и законната лихва върху главницата от 08.09.2017г. до окончателното им плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта за главницата за разликата над 30 715,88лв. до 32 268,93лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА М. Д. Л. да заплати на Банка Д. Е. разноски по делото и в заповедното производство от 2 146,42лв., съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Банка Д. Е. – С. да заплати на адв. В. Р. разноски по чл. 38, ал. 2 ЗА от 70,17лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщението му на страните пред Апелативен съд – П..


ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :