Производството е по реда на чл.317 във вр. с чл.312 във вр. с чл.310,ал.1,т.1 от ГПК.
С Решение № 582/28.12.2018г., постановено по гр.д.№ 808/2018г. по описа на С.районен съд е признал уволнението на К. А. К.,с ЕГН * извършено със Споразумение №*/01.05.2018г. за прекратяване на трудов договор №*/02.06.2017г. за незаконно и е отменил посочената заповед, като незаконосъобразна. Осъдил е „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б.да заплати на К. А. К., с ЕГН *, обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за период от шест месеца, считано от датата на уволнението-01.05.2018г. в общ размер на 15 600,00 лв. , както и обезщетение по чл.224 ал.1 от ГПК за 20 работни дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 2 600,00 лв. Осъдил е „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б.да заплати по сметка на СмРС държавна такса в размер на 758,00 лв. , както и разноски за вещо лице в размер на 180,00 лв.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 816/24.01.2019г. от „. Г. Е. с.В. представлявано от М.М.Б.чрез пълномощниците му адв.М.Г.и адв.А.К.с оплаквания за неправилност, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се доводи, че неправилно районният съд е приел, че не е налице валидно прекратяване на трудовото правоотношение и че между страните няма подписано споразумение или друг акт, след като ищецът е представил процесното споразумение към исковата си молба, подписано и заверено с "вярно с оригинала". Не се доказват твърденията на ищеца, че подписът върху споразумението за прекратяване на трудовото правоотношение не е негов и като е изключил споразумението от доказателствения материал съдът е допуснал нарушение на процесуалния закон. Възползвайки се от това, че не е върнал оригинал от споразумението на работодателя си, ищецът недобросъвестно, чрез шиканиране на производството черпи права от неправомерното си поведение, като така получава уважаване на претенция за обезщетения по чл. 225, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от КТ. Неоснователено съдът е присъдил обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ за период от пълни 6 месеца без да има доказателства за оставане на ищеца без работа за целия период, при положение, че искът е предявен едва на втория месец от уволнението и въпреки направеното възражение в тази насока. Представянето на трудовата книжка без да има отбелязвания в нея на нови трудовоправни отношения не установява по категоричен начин оставането без работа,което е в доказателствена тежест на ищеца. Ищецът не е представил справка от ТД на НАП за сключени от него трудови договори, от която да е видно, че 6 месеца след уволнението такива не е сключил, нито е представил доказателства за регистрацията си в Агенция по заетостта като безработен и активно търсещ работа, поради което решението в частта му с която е уваже иска по чл.225,ал.1 от КТ е напълно необосновано и постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Що се отнася до размера на това обезщетение, ако се приеме, че е дължимо, то следва да бъде определено само за 1 месец и 9 дни, и то на база в размер на 550лв., а не 2600лв. Неоснователно съдът е приел също, че ищецът не е ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск и е присъдил обезщетение в по чл. 224, ал. 1 от КТ. Съдът неправилно е приел, че се дължи обезщетение по чл.224,ал.1 от КТ като не е взел предвид представените по делото самолетни билети, удостоверяващи престоя на ищеца в Б.във време, когато е следвало да изпълнява трудовите си задължения в Х.. Съдът неправилно е присъдил и пълно обезщетение, въпреки че ищецът не е отработил цяла година, а е отработил само 11 месеца при работодателя и в този смисъл няма право на обезщетение в размер на 2600лв. за 20 работни дни, а за 11 месеца се падат 18 работни дни, стойността на което , ако се дължи следва да бъде не повече от 495лв. Съдът неправилно е определил размера на двете присъдени обезщетения на ищеца, като е зачел неправилно размера на трудовото възнаграждение, без наличие на доказателства за това, в разрез с материалния, процесуалния закон. Съгласно чл. 228, ал.1 от КТ, обезщетенията, дължими на работника от работодателя се определят въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено от работника за месеца, предхождащ месеца, през който е възникнало основанието за плащане на обезщетението в случая за м. април 2018г.От заключението на вещото лице се установява, че полученото възнаграждение за м.април 2018г. е 2600лв., на база осигуряването на лицето и даденото удостоверение от работодателя за осигурителния доход, както и осигурителния доход, установен по удостоверение от НАП в тази насока. Твърди се, че вещото лице неправилно е направило правен извод, че трудовото възнаграждение на ищеца е повишено от работодателя на основание чл. 118, ал. 3 от КТ, който съдът не следва да приема, а да направи собствени правни изводи, каквито в решението липсват, като съдът се е задоволил да преповтори мотивите на вещото лице приемайки, че брутното трудово възнаграждение на ищеца е 2600лв., а не 550лв. В нарушение на нарушение на процесуалния закон, съдът е счел, че тежестта на доказване размера на последното брутно трудово възнаграждение е на работодателя вместо на работника-ищец. В резултат на това, съдът е приел за доказан размера на трудовото възнаграждение, въпреки липсата на достатъчно доказателства за пълно и главно доказване, само защото работодателят не е доказал, че в сумата от 2600лв. се включва и плащането на командировки, при това при липса на доказателства между страните да е уговорено трудово възнаграждение в размер на 2600 лева. Липсва заповед на работодателя по чл. 118, ал. 3 от КТ за увеличение на трудовото възнаграждение, но съдът, стъпвайки на косвени доказателства е приел, че е в размер на 2600 лева. За да стигне до този извод вещото лице, а след това и съдът е приел, че за това увеличение свидетелства фактът, че ищецът е осигуряван на база сума от 2600лв., считано от август 2017г., до прекратяване на ТПО, че такива данни за осигурителен доход има в счетоводството на ответника, в ТД на НАП и в удостоверение, издадено на ищеца от ответника. Съдът обаче е пропуснал обстоятелството, че осигурителният доход се определя като база за осигуряване, а не като база за заплащане на трудово възнаграждение, т.е. посочването на даден осигурителен доход, който не може да е по-нисък от размера на предвидения такъв в страната, в която лицето преобладаващо изпълнява своите задължения (в случая Х.), е изпълнение на административно задължение от работодателя, както и плащането на осигуровки и данък на база такъв доход, но съгласно чл.228,ал.1 от КТ това не е базата, на която се определя обезщетението. Като е приел, че трудовото възнаграждение е увеличено до размера на 2600лв., без да са налице писмени доказателства за наличие на уговорка между страните или едностранно повишаване на заплатата от страна на работодателя по чл. 118, ал. 3 от КТ, съдът е постановил необосновано и затова неправилно съдебно решение, в частта в която са определени обезщетенията по чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ, тъй като от доказателствата по делото се установява, че уговорения размер на трудовото възнаграждение е 550 лева. В жалбата се твърди още, че неправилно е приложена и разпоредбата на чл.118, ал. 3 от КТ,тъй като доколкото писмената форма в трудовите правоотношения е задължителна, то без наличие на писмен акт, в който волята на работодателя за увеличение на трудовото възнаграждение да е манифестирана, то неправилен е извода на съда в тази насока. Съдът не е дал указания на ищеца да докаже, че са му заплащани командировки, включени в състава на сумата от 2600лв., с оглед на което постановеното решение страда е неправилно поради нарушаване на процесуалните правила, като съдът е обърнал доказателствената тежест, приемайки, че работодателят не е доказал, че в състава на сумата от 2600лв. са включени и плащанията за командировки. Поради това неправилно е определен размера на обезщетенията. Моли да бъде отменено обжалваното решение и бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира и за направените поделото разноски. Алтернативно моли, ако съдът приеме за основателна претенцията по чл.344,ал.1,т.1 от КТ да бъде отхвърлен иска по чл.344,ал.1,т.3 във вр. с чл.225,ал.1 от КТ , или да бъде уважен частично за периода от 10.07.2018г. до 01.11.2018г. включително, като обезщетението бъде изчислено на база последно брутно трудово възваграждение по смисъла на чл. 228, ал. 1 от КТ в размер на 550лв., за времето за което се прецени, че е доказано оставането без работа, аотносно иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, ако съдът приеме ,че е основателен,то същият е основателен до размера на 18 работни дни, пропорционално на прослуженото време от ищеца също на база от 550лв. за целия период, за който се установи да не е ползван платен годишен отпуск.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 2096/01.03.2019г. от С.А. К. чрез пълномощника му адв. Х.Й., в който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи, че от събраните по делото доказателства, се установи, че ищецът К. и ответника нямат валидно прекратяване на трудовото правоотношение и не е налице двустранно подписано споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Ответникът не предоставя такова споразумение, а представеното от ищецът споразумение е получено от него при посещението му в офиса на ответника, където е научил, че трудовия му договор е прекратен по взаимно съгласие и му е дадено копие на споразумение за прекратяване на трудов договор с дата от 01.05.2018г. , на което е записано отдолу „Получих трудовата книжка” и подпис на лице с имена М.Б.и дата 14.05.2018г., като подписът срещу работник не е негов. Затова с исковата молба е оспорена истинността -верността и автентичността на този документ и е поискано ответникът да предостави оригинала му.Такъв оригинал не е предоставен, а ответникът признава в съдебно заседание, че подписът в споразумението не е на ищеца К. К.. Затова съдът е приел за безспорно това обстоятелство и представеното споразумение е изключено от доказателствата по делото. По тази причина не е поддържано искането за експертиза. Затова неоснователно е твърдението в жалбата, че споразумението е изключено от доказателстевния материал по делото, поради невъзможността на ответника да представи оригинала му. Неоснователно е и оплакването относно размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца. От всички събрани по делото доказателства се установява, че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца К. е 2600 лева, а това са удостоверение от Работодателя за изплатено брутно възнаграждение с изх. № */13.06.2018 г., Удостоверение от НАП за декларирани данни с изх. №*36 от 21.06.2018 г. с приложени към него Справка-Данни за осигуряване по ЕГН и Справка за актуално състояние на действащи трудови договори, трудово досие на ищеца, предоставено от „. груп” Е. и от заключението на назначената СИЕ. Неоснователни са и твърденията на ответника, че можело да се касае за счетоводна грешка, каквато не е заявявана пред първа инстанция, нито на място в деловодството на ответника при посещение на вещото лице, нито пък е открита и съответно релевирана от вещото лице. Несъстоятелни са и твърденията, че плащането на осигуровки върху брутно трудово възнаграждение на база законовия минимум от 2600 лв. е административно задължение в Х., което няма връзка с размера на получаваното БТВ. Това не отговаря на законовото положение, на която и да е била страна-членка на ЕС, а именно че минималният праг на БТВ цели да осигури определен жизнен минимум за съответната страна чрез реалното му изплащане. Въз основа на така получаваното минимално възнаграждение се начисляват и съответния размер на минимално задължително осигуровки.От събраните по делото доказателства, както и от прегледаните на място в счетоводството на „. груп” Е. от вещото лице не се установява на ищеца да са начислявани и съответно заплащани командировъчни, а още по-малко в твърденият от ответната страна размер - 2050 лв., представляващ разликата между 2600 лв. и 550лв. Сочи се още, че ответникът не е правил доказателствени искания по отношение на основанието и размера на дължимите командировъчни от работадателя-ответник в първоинстанционното производство. Дори и след констатацията на вещото лице, че в счетоводството на „. Г. няма информация за изплащането на командировъчни пари и такава е възможно да се намери при приемащата страна А.***, ответникът не е направил доказателствено искане свързано с A.. Неоснователно е и оплакването, че съдът неправилно е определил размера на обезщетението по чл.224,ал.1 от КТ, тъй като Работодателят не е предоставил нито заповед за ползване на отпуск, нито молба за отпуск, нито такива документи се намират в предоставеното от него трудово досие, нито в счетоводството му. Неоснователно е и оплакването относно срока за оставане без работа на ищеца К. К. и дължимото обезщетение.От предоставеното копие на трудовата книжка на ищеца, след оформянето й от ответника, липсва отбелязване за наличие на последващо трудово правоотношение. В няколко съдебни заседания процесуалният представител на ищеца е носил трудова книжка, като първоинстанционния съд е казвал да бъде предоставена в последното съдебно заседание за констатация.Но поради обилен снеговалеж и усложнена пътна обстановка процесуалният представител адв. Д. П. е закъснял за съдебното заседание и е пристигнал по-късно, като е подал молба за приемане на оригиналната трудова книжка и списък на разноските и договор за правна защита, които моли да бъдат приети от въззивната инстанция. Моли също в първото съдебно заседание във въззивната инстанция, съдът да констатира, че трудовата книжка на ищеца К. К. се намира по делото и в нея няма отбелязване, че К. К. е започнал друга работа след прекратяване на трудовото му правоотношение с „. груп” Е., както и да констатира, че предоставеното с исковата молба копие на трудовата книжка на ищеца е идентично с това на оригинала на трудовата книжка. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно,като претендира и за направените разноски по делото.
В съдебно заседание жалбоподателят чрез пълномощника си адв.М.Г.поддържа жалбата си.

Въззиваемият чрез пълномощника си адв. Д. П.оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено обжалваното решение.

С.окръжен съд, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, възраженията в отговора, становищата на страните в съдебно заседание и след преценка на събраните по делото доказателства счита, че въззивната жалба е подадена всрок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна, а обжалваното решение, преценено по реда на чл.269 от ГПК е валидно, допустимо и частично неправилно само по отношение уважения изцяло иск по чл.224,ал.1 от КТ, а в осталата част е правилно по следните съображения:

Не се оспорва, че ищецът е работил в ответното дружество като "шпакловчик" въз основа на трудов договор № */02.06.2017г., с договорено основно месечно възнаграждение в размер на 550 лева. Не е спорно също, че работодателят му е връчил екземпляр от трудовия договор, заверено копие от уведомлението по чл.62 ал.5 от КТ и длъжностната характеристика на 05.06.2017г., от която дата е постъпил на работа.

По делото е представено Споразумение №*/01.05.2018г. за прекратяване на трудов договор №*/02.06.2017г. на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ по взаимно съгласие, считано от 01.05.2018г. Споразумението, съдържащо се в личното трудово досие на ищеца, представено от ответника е подписано само от работодателя, като в него липсва подпис на работника. Ищецът с исковата молба е представил екзепляр от същото споразумение, в който има положен подпис от работник, но твърди, че подписът не е негов, а посочения препис е получил в офиса на работодателя. В първоинстанционното производство в съдебно заседание от 19.11.2018г. пълномощникът на ответното дружество-работодател адв. К.е отказал назначаването на съдебно-графологическа експертиза относно подписа на работник в споразумението, като е заявил, че доверителят му също твърди, че няма подписано споразумение от страна на работника-ищец по делото. Посочил е, че волята е била съгласувана устно и заявление за напускане по взаимно съгласие няма, като е признал, че подписът в споразумението не е на ищеца. С оглед направеното признание на неизгоден за ответника факт, с протоколно определение от същото заседание районният съд е обявил за безспорно между страните, че не е налице подписан екземпляр от ищеца на споразумението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.

Работодателят е подал в НАП уведомление по реда на чл.65,ал.5 от КТ за прекратяване на трудовия договор с ищеца, считано от 01.05.2018г., в което е посочил, че основното му трудово възнаграждение е 2 600 лева. От представеното Удостоверение изх.№ */13.06.2018г., издадено от работодателя е видно, че ищецът е получил за периода от 05.06.2017г. до 30.04.2018г. брутен трудов доход в размер на 24 450 лева, като за м.юни 2017г. е получил 500 лева, за м.юли 2017г. е получил 550 лева и от м. август 2017г. до м.април 2018г. включително е получавал по 2600 лева месечен брутен доход. От представеното Удостоверение за декларирани данни от 21.06.2018г. от ТД на НАП ,ведно със Справка-данни за осигуряване по ЕГН за ищеца за периода от 01.06.2017г. до 30.04.2018г. се установяват същите данни за получавани доходи, както и в издаденото от работодателя и посочено по-горе удостоверение № *.

От заключението на вещото лице по назначената СИЕ, се установява,че съгласно трудов договор № * от 02.06.2017 г. на ищеца е определено трудово възнаграждение в размер на 550,00 лева. В изпълнение на чл.12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и записаното в трудовия договор, на К. К. не е начислявано допълнително възнаграждение за прослужено време и професионален опит в размер на 0,6 % върху договорената заплата, тъй като няма една година трудов стаж в дружеството-ответник. От 01.08.2017г. трудовото възнаграждение на ищеца е увеличено на 2 600,00 лева, видно от платежните ведомости от м август до м. декември 2017 г. и платежните ведомости от м.януари до м. април 2018 г. За увеличения размер на трудовото възнаграждение няма подписано допълнително споразумение към трудовия договор, като работодателят се е възползвал от възможността, която дава чл.118, ал.3 от КТ едностранно да увеличи трудовото възнаграждение на работника. От платежните ведомости и от удостоверението от НАП е видно, че брутното трудово възнаграждение по месеци е както следва: за м.юни 2017г.-500 лева, за м.юли 2017г. 550 лева и от м.август 2017г. до м.април 2018г. брутното трудово възнаграждение е 2600 лева. Вещото лице посочва още, че редът и условията за командироване на работниците в чужбина се урежда с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, съгласно чл.5 от която К. А. К. е командирован на работа в Х., в Г. Б.Н., с две командировъчни заповеди- № */31.07.2017г. за времето от 01.08.2017 г. до 31.12.2017 и № */ 01.02.2018 за времето от 01.02.2018г. до 30.04.2018г. В заповедите за командировка подробно са описани финансовите условия на командировката , т.е че разходите за квартира, храна и пътни са за сметка на приемащата страна.Пътуването е извършено със самолет, съгласно командировъчните заповеди, като самолетните билети са платени от приемащата страна. Размерът на дневните и квартирни пари не зависи от получаваната заплата , а се определя от Приложение 2 към Наредбата, където е посочен техният размер по държави на пребиваване. За Х. дневните пари са в размер на 35,00 евро, а квартирните пари 130,00 евро. Съгласно чл.20 от същата Наредба, когато приемащата страна осигурява пълен пансион в натура, на командированите лица се изплаща 30% от дневните пари или в конкретния случай 10,50 евро. Пълният размер на полагащите се дневни пари се изплаща до 30 последователни календарни дни, а за дните след тях дневните пари се намаляват с 25%, в съответствие с чл.22 от Наредбата. Така по първата командировъчна заповед, която е за 158 дни, дължимите дневни пари са за първите 30 дни - 315,00 евро/30 х 10,50/;за остатъка от 128 дни - 1008,00 евро/128 х 7,875/.Втората командировъчна заповед е за периода от 01.02.2018 г. до 30.04.2018 г. или за 89 дни. Дължимите дневни пари са за първите 30 дни - 315,00 евро/30 х 10,50/; за остатъка от 59 дни - 464,62 евро/59 х 7,875/. Общият размер на дължимите дневни командировъчни пари е в размер на 2102,62 евро или 4112,37 лева. При проверката в счетоводството на „. Г. вещото лице е установило, че няма информация за изплащане на командировъчни пари.
От представеното заверено копие от трудовата книжка на ищеца се установява, че след вписаното прекратяване на процесния трудов договор с ответника липсва друго вписване.
При така установеното от фактическа страна правилно районният съд е квалифицирал предявените искове по чл.344,ал.1,т.1 и 3 от КТ във вр. с чл.225,ал.1 от КТ и чл.224,ал.1 от КТ и правилно е приел, че същите са основателни, като само искът по чл.224,ал.1 от КТ е частично основателен. Правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест, като е приел,че в тежест на ответника-работодател е да докаже, че законосъобразно е упражнил правото си на уволнение,т.е. че към момента на пректаряване на трудовото правоотношение е налице посоченото основание за прекратяване, а в тежест на ищеца е да докаже, че е останал без работа вследствие на незаконното уволнение и основанието и размера на претендираните обезщетения.
Правилно е прието, че работодателят не се е справил с възложената му доказателствена тежест и не е установил основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение с ищеца по чл.325,ал.1,т.1 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба трудовият договор може да бъде прекратен без която и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Това означава, че и двете страни желаят сключения между тях трудов договор да бъде прекратен, като общата им по съдържание воля създава взаимното съгласие. Предложението може да бъде направено от всяка от страните, но най-често се прави от работника, като условие за действителността на волеизявлението е неговата писмена форма. В случая по делото се установява, че липсва дадено от ищеца писмено съгласие за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ. Ищецът твърди, че в представения по делото подписан екземпляр от споразумението от 01.05.2018г. подписът не е негов. В трудовото досие представено от работодателя споразумението не е подписано от работника, а процесуалният представител на ответника-работодател признава, че подписът не е на ищеца.
С оглед на изложеното неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че в нарушение на процесуалните правила районният съд е дал вяра на твърденията на ищеца, че не е подписал процесното споразумение от 01.05.2018г., поради което го е изключил от доказателствата по делото. Определение, с което това доказателство да е изключено от доказателствата по делото не е постановявано от районния съд , а с оглед направеното признание от страна на ответника е обявено за безспорно между страните, че не е налице подписан екземпляр от споразумението от ищеца. В първоинстанционното производство в съдебно заседание от 19.11.2018г. пълномощникът на ответното дружество-работодател е признал, че няма подписано споразумение от страна на работника-ищец по делото и че волята е била съгласувана устно, както и че заявление за напускане по взаимно съгласие няма,като е признал, че подписа в споразумението не е на ищеца.
С оглед на тези признания неоснователно в жалбата се твърди, че ищецът като не е върнал подписан екземпляр от споразумението на работодателя, шиканира процедурата и черпи права от собственото си неправомерно поведение, за да получи обезщетение. В случая явно се касае в разминаване на защитните тези на процесуалните представители, а не за допуснати от районния съд процесуални нарушения.
С оглед на това това правилно е прието,че предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ е основателен, уволнението на ищеца на посоченото основание по чл.325,ал.1,т.1 от КТ е незаконосъобразно поради липса на писмено съгласие дадено от ищеца за прекратяване на трудовото му правоотношение и правилно уволнението е отменено.Затова в тази част решението следва да бъде потвърдено.
Правилно е прието от районният съд, че и искът по чл.344,ал.1,т.3 във вр. с чл.225,ал.1 от КТ също е основателен. От представените по делото писмени доказателства - издаденото удостоверение от работодателя № */13.06.2018г., Удостоверение за декларирани данни от 21.06.2018г. от ТД на НАП ,ведно със Справка-данни за осигуряване по ЕГН за ищеца за периода от 01.06.2017г. до 30.04.2018г., както и от заключението на вещото лице след извършени справки по ведомостите за изплатени трудови възнаграждения в счетоводството на ответното дружество се установява, че получаванато трудово възнаграждение от ищеца за периода от 01.08.2017г. до 30.04.2018г. е по 2600 лева месечно. Съгласно разпоредбата на чл.228,ал.1 от КТ за определяне на обезщетенията по този раздел се взема брутното трудово възнаграждение получено от работника за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетение. В случая между страните няма спор че това е м.април 2018г., през който месец ищецът е получил брутно трудово възнаграждение вразмер на 2600 лева, което правилно районният съд е приел за база, върху която да се определи дължимото обезщетение за шест месеца, съгласно чл.225,ал.1 от КТ в размер на 15 600 лева.
Неоснователно се твърди в жалбата , че неправилно районният съд е взел за база брутното трудово възнаграждение в размер на 2600 лева, тъй като договореното между страните в трудовия договор възнаграждение е в размер на 550 лева и този размер евентуално следва да служи да база за определяне на възнаграждението. Недоказано и следователно неоснователно е твърдението, че полученото от ищеца за м.април 2018г. брутното трудово възнаграждение е в размер на 550 лева, а разликата до 2600 лева или сумата от 2050 лева представлява командировъчни дневни пари. В издаденото удостоверение № */13.06.2018г., в декларираните пред НАП данни, както и в платежните ведомости работодателят прави признание, че полученият от ищеца брутен месечен доход за м.април, както и за предходните осем месеца е в размер 2600 лева. В счетоводството на работодателя вещото лице не е открило информация за заплащане на ищеца на командировъчни пари. В посочените в заключението две командировъчни заповеди № */31.07.2017г. и № */01.02.2018г. е предвидено, че разходите за квартира, храна и пътни са за сметка на приемащата страна. Посочената от вещото лице сума за командировъчни дневни пари за целия период на командироване от 01.08.2017г. до 30.04.2018г. , определена по реда на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина за командировано в Х. лице е в размер на 2102,62 евро или 4112,37 лева за общо 9 месеца, което прави по 496,93 лева месечно. Посочената сума не съответства на твърдените от ответника 2050 лева изплащани месечно като дневни командировъчни пари, нито в счетоводството на ответника вещото лице е установило данни за изплащане на командировъчни пари, поради което правилно районният съд е приел ,че брутното трудово възнаграждение,изплатено на ищеца за м.април е 2600 лева и е взел това възнаграждение за база при определяне на дължимото обезщетение по чл.225,ал.1 ,както и по чл.224,ал.1 от КТ.
Неоснователно е и твърдението в жалбата, че ищецът не е доказал оставането му без работа за период от шест месеца с оглед разпределената му доказателствена тежест.Към исковата молба е представено заверено копие от трудовата книжка, от която се установява, че след процесния трудов договор няма други вписвания. Според жалбоподателя трудовата книжка не установява по категоричен начин оставането на ищеца без работа,тъй като ищецът не е представил справка от ТД на НАП за наличието или липсата на регистрирани трудови договори за процесния шестмесечен период. Съгласно ТР № 6/15.07.2014г. по т.д.№ 6/2013г. на ОСГК на ВКС трудовата книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства и след направената от въззивния съд констатация от оригинала на трудовата книжка се установява,че е идентична с представеното към исковата молба заверено копие и че и към момента на констанацията в съдебно заседание от 26.03.2019г. след вписаното прекратяване на трудовия договор с настоящия работодател няма друго вписване, като се има предвид, че шестмесечния период е изтекъл до 30.10.2018г. Неоснователно е оплакването за настъпила преклузия относна направената констатация от въззивния съд. В последното по делото съдебно заседание в първоинстанционното производство от 17.12.2018г. пълномощникът на ищеца не се е явил и е пристигнал след приключване на заседанието, поради влошена пътна обстановка при пътуването му от гр.С. до гр.С. , поради паднали камъни, закъсали автомобили и извършване на ремонтни работи, за което е подал молба с вх.№ */17.12.2018г. Районният съд не е уважил молбата за отмяна хода по същество и приемане на представените доказателства-оригинал на трудова книжка на ищеца, като е посочил в резолюцията си, че пътната обстановка е била усложнена, но че пълномощникът не се е обадил да уведоми съда. Въззивният съд не споделя това становище. От представеното от жалбоподателя извлечение от Архива на пътната обстановка от А."П. и." от интернет е видно, че на 17.12.2018г. температурите в страната са били от -10 до +8 градуса с превалявания от дъжд и сняг, а в планинските райони частично заснежени или заледени. За област С.по път ІІ-86 в участъка Х.-Ч. на 800 м от разклона за с.З. движението се осъществява само в дясната лента и се ограничава в интервал между 30 и 60 минути, поради извършване на ремонтни възстановителни дейности, вследствие на компрометиран от дъждовете участък. Известно е че по пътя-А.-С. има свлачищни участъци, който се активират при обилни валежи, както и падащи камъни, поради което съдът счита, че за пълномощника на ищеца са били налице особени непредвидени обстоятелства, а именно усложнената пътна обстановка, която не му е позволила да пристигне навреме за съдебното заседание и да представи за констатация трудовата книжка на ищеца, а не проявена от него небрежност, тъй като свлащичето и затваряне на пътя не е моглода бъде предвидено. Отделно от това районният съд не е указал на ищеца , че не сочи доказателства за оставането си без работа за целия период, поради което за направената констатация от трудовата книжка на ищеца не е настъпила преклузия.
С оглед изложеното въззивният съд приема за доказано обстоятелството, че ищецът е останал без работа за период от шест месеца,след прекратяванена трудовото му правоотношение, поради което обжалваното решение в частта му относно присъденото безщетение по чл.344,ал.1,т.3 във вр. с чл.225,ал.1 от КТ в размер на 15 600 лева е правилно и следва да бъде потвърдено.
Правилно е решението и в частта, с която е уважен предявеният иск по чл.224,ал.1 от КТ в своето основание, неправилно е определен размера му и само в тази част въззивната жалба е основателна. В представеното по делото от работодателя лично трудово досие на ищеца не се съдържа молба за ползване на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, съгласно уговореното в трудовия договор, нито заповед на работодателя за разрешаване ползването на такъв. Не се поддържат и твърдения от ответника, че ищецът е ползвал дължимия му се платен годишен отпуск или част от него. Следователно са налице основанията на чл.224,ал.1 от КТ и при прекратяване на трудовия договор ищецът има право на обезщетение за неползвания платен годишен отпуск,пропорционално на времето , което се признава за трудов стаж. В случая ищецът има отработени 11 месеца при настоящия работодател, признати му за трудов стаж, за които пропоционално му се полагат 18 дни платен годишен отпуск. За 20 дни дължимото обезщетение е в размер на брутната работна заплата, определена по реда по чл.228,а.1 от КТ в размер на 2600 лева по изложените по-горе съображения, а за 18 дни неползван платен годишен отпуск на ищеца по съразмерност се дължи обезщетение в размер на 2340 лева. С оглед на това ще следва да бъде отменено обжалваното решение в частта му относно присъденото обезщетение по чл.224,ал.1 от КТ за разликата над 2340 лева до 2600 лева като неправилно и в тази част искът по чл.224,ал.1 от КТ ще следва да бъде отхвърлен.
Относно разноските по делото. Жалбоподателят претендира разноски по делото съгласно приложения списък по чл.80 от ГПК в размер на 2282,20 лева, от които 379 лева ДТ и 1903,20 лева адвокатско възнаграждение с ДДС. Въззиваемият претендира разноски по делото съгласно представения списък по чл.80 от ГПК в размер на 2000 лева за адвокатско възнаграждение. И двете страни в съдебно заседание са направили възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна по реда на чл.78,ал.5 от ГПК. Въззивният съд счита, че делото не е със завишена фактическа и правна сложност, поради което ще следва претендираните от страните адвокатски възнаграждения с оглед направените възражения за прекомерност да бъдат намалени до размера, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно с оглед на обстоятелството, че посоченото възнаграждение не е конкретизирано по пера за отделните искове същото следва да се определи съгласно общата цена на исковете от 18 200 лева, като минималния размер определен по реда на чл.7,ал.1,т.1 във вр. с ал.2,т.4 от Наредбата е 1076 лева. Претендирания от жалбоподателят размер е с ДДС, което прави 1291,20 лева. С оглед изхода на делото ще следва да бъде осъден жалбоподателя да заплати на въззиваемия разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от жалбата в размер на 1060,63 лева за адвокатско възнаграждение, а въззиваемия ще следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя разноски по делото съразмено с уважената част от жалбата в размер на 23,86 лева за адвокатско възнаграждение и държавна такса.
Мотивиран от горното С.окръжен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 582/28.12.2018г., постановено по гр.д.№ 808/2018г. по описа на С.районен съд, в частта му, с която „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б. е осъдено да заплати на К. А. К., с ЕГН *, със съдебен адрес : Г. 1142, У. "Г. П." № *-партер, на основание чл.224 ал.1 от КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за разликата над 2340 лева до претендирания размер от 2600 лева като неправилно и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. А. К., с ЕГН *, със съдебен адрес : Г. 1142, У."Г. П." № *-партер срещу „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б.иск с правно основание чл.224,ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за разликата над 2340 лева до предявения размер от 2600 лева като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 582/28.12.2018г., постановено по гр.д.№ 808/2018г. по описа на С.районен съд в останалата му част като правилно.
ОСЪЖДА „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б. да заплати на К. А. К., с ЕГН *, със съдебен адрес Г. 1142, У.Г.П." № *-партер разноски по делото за въззивна инстанция съразмерно с отхвърлената част от жалбата в размер на 1060,63 лева за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА К. А. К., с ЕГН *, със съдебен адрес Г. 1142, У.Г.П." № *-партер, да заплати на „. Г. Е., с ЕИК 203168254, със седалище и адрес на управление с.В., общ.Б., представлявано от М.М.Б.разноски по делото съразмено с уважената част от жалбата в размер на 23,86 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок, считано от 09.04.2019г., от която дата съдът е посочил, че ще обяви решението си съгласно чл.315,ал.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: