за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С Решение № 17/14.01.2019 г. по гр.дело № 748/2018 г. Смолянският районен съд по иска с правно основание чл. 74, ал. 1 КТ, предявен от ТП на Н. – С., е обявена нищожността на трудов договор № 5/13.06.2017 г., сключен между „К. А., ЕИК *, със седалище и адрес на управление с. В., общ. Мадан, ул. „К. В.“ № 2, като работодател, и В. А. С., като работник, поради противоречие със закона и заобикаляне на закона.
Срещу това решение е постъпила допустима въззивна жалба от "К. А. "- С. общ. Мадан, чрез адв.М. Г., с искане да бъде отменено и искът на Н. да се отхвърли; респ. да се обезсили и производството - да се прекрати.
В съдебно заседание за жалбоподателя явилият сепълномощник поддържа въззивната жалба.
От въззиваемия ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ - С. на НАЦИОНАЛНИЯ ОСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ не е подаден отговор по чл.263, ал.1 ГПК на въззивната жалба.
В съдебно заседание за въззиваемия, редовно призован, не се явява представител. С писмено становище се излагат доводи по жалбата.
Съдът установява следното:
Решението като краен резултат е правилно и следва да се потвърди.
Делото пред РС С. е образувано по иск, предявен от Териториално поделение С. на Н. за обявяване по реда на чл.74, ал.3 във вр. с ал.1 КТ за недействителен на трудов договор № 5/13.06.2017 г., сключен между „К. А.-С. като работодател, и В. А. С., работник. По силата на този трудов договор В. С. приема да изпълнява длъжността „продавач-консултант“ в хранителния магазин на в С. за времето от 13.06.2017 г. до 20.06.2017 г., при месечно възнаграждение от 2 500 лв. Договорът е сключен на 13.06.2017 г. и е прекратен на 20.06.2017 г., видно от Заповед № 6/20.06.2017 г. на „К. А., по инициатива на работодателя. Т.е., времетраенето е около една седмица. Договорът не съдържа подписи на работника и работодателя. Не е положен подпис от работника и в частта от договора, с която се удостоверява, че е постъпил на работа на 13.06.2017 г. Положен е на заповедта за прекратяване подпис от работника, че е получил препис от същата заповед на 20.06.2017 г.
Веднага на следващия ден – на 21.06.2017 г., В. С. подава до директора на ТП на Н. заявление, входирано под № 204-00-178, за отпускане на парично обезщетение за безработица на осн.чл.54а КСО. От Справката за изплатени обезщетение за безработица от ТП на Н. на л.19 от делото на РС е видно, че на В. С. за периода 20.06.2017 г. – 01.12.2017 г. са изплатени общо 925,98 лв. обезщетение по чл.54б, ал.1 КСО.
Съгласно Констативен протокол № КП-5-20-00369620/30.01.3018 г. на инспектор по осигуряването в ТП Н., т. 2.29-т.2.32, при проверка на разчетно-платежните ведомости е установено, че В. С. има начислено и изплатено трудово възнаграждение за м.юни 2017 г. с осигурителен доход – 568,18 лв., и 5 дни с осигурителен доход, както и че е положил подпис в разчетно-платежната ведомост за същия месец. От справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 КТ с посочено придружително писмо, инспекторът вижда, че липсва подпис на осигуреното лице при започване на работа. Приложени са били писмени обяснения на С. за периода, в които е работил при от 13.06.2017 г. до 20.06.2017 г. като продавач-консултант на 8-часов работен ден, без да му бъде възлагана допълнителна работа, с възнаграждение от около 400 лв., като работата му е била необходима за обезщетение за безработица. лв. Осигурителните вноски за м.юни 2017 г. са внесени в дължимия размер.
При същата проверка е установено, видно от т.7 от протокола, че дневният стокооборот на хранителния магазин по книга за дневните финансови отчети е средно от 100 до 120 лева на ден, поради което проверяващият инспектор прави извод, че реално не е възможно да се наемат на работа лица, на които да се плаща подобно трудово възнаграждение. Инспекторът се позовава и на представена декларация по чл.61н ЗМДТ за облагане с патентен данък, според което обектът е магазин в с.В. с нетна търговска площ от 40 кв.м. В т.5 от протокола е отразено как в писмено обяснение работодателят е посочил, че лицата, назначени по идентични трудови договори, са идвали при него с уговорката да поработят малко, за да бъдат освободени с цел получаване обезщетение за безработица. Към документите, представени от осигурителя за постъпване на работа, липсват документи, които са необходими за сключване на трудов договор – медицинско свидетелство за работа, свидетелство за съдимост, лична здравна книжка, която е задължителна за заемане на длъжност „продавач-консултант“ в предприятия, които търгуват с храни – т.6.
Представени са по делото саморъчните писмени обяснения на К. А./л.16 и 17 от делото на РС/, в които той посочва, че посочените 12 лица, след които и В. С., към неговата фирма са назначени с трудов договор с уговорката да поработят и да отидат на борсата, като за това е упълномощил счетоводителката си Н. Д. да направи назначаване и освобождаване на хората и да отидат на борсата.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателите, че ищецът не разполага с активна процесуална легитимация, тъй като няма правен интерес от водене на делото; нито че не притежава процесуална правоспособност и дееспособност.
Съгласно чл. 33, ал. 2 КСО, Националният осигурителен институт е юридическо лице със седалище София, чиято структурата и организацията се определят с правилник, а съгласно чл. 33, ал. 5, т. 4 КСО Националният осигурителен институт осъществява контрол по спазване на осигурителното законодателство. Това означава, че именно Н. разполага с процесуална легитимация да предяви иск за обявяване недействителността на трудов договор. Страна в процеса е Н., действащ в случая чрез Териториалното му поделение в С., представлявано от директора. Териториалните поделения са част от структурата на Н., те нямат статут на отделни юридически лица, но, по аргумент от чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 28, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на Н., разполагат с процесуална правоспособност по упражняване контролните правомощия на Н.. Искът по чл. 74, ал. 1 КТ вр. с чл. 74, ал. 3 от КТ се предявява от Н., действащ чрез съответното териториално поделение, като постановеното съдебно решение формира сила на пресъдено нещо в отношенията между Н. и ответниците – страни по оспореното трудово правоотношение, които са задължителни необходими другари. В този смисъл е и формираната практика на съдилищата, напр. решение № 491 от 05.04.2016 г. по в.гр.д. № 451/2016г. на ОС-Пловдив и др.
Въззивният съд намира, че всъщност процесният трудов договор се явява недействителен като сключен при пълна симулация от стана на работника и работодателя, с цел придобиване осигурителни права и получаване на обезщетение от фондовете на държавното обществено осигуряване, а не с цел действително полагане на труд. Това е така, защото се установява, че страните по трудовия договор не са преследвали и не са искали настъпването на типичните за трудовия договор правни последици, а са го сключили единствено с оглед недобросъвестно получаване на обезщетение за безработица. Анализът поотделно и най-вече - в съвкупност на доказателствата по делото категорично сочи на такъв извод, както правилно е приел и първоинстанционният съд, макар да е приел от правна страна, че е налице заобикаляне на закона, тъй като с договора се цели привидно да се придаде на работника качество на осигурено лице по см. на §1, ал.1, т.3 от ДП на КСО, предвид възможността така да упражни права, свързани със зачитането на осигурителен стаж и ползването на парично обезщетение за безработица, вместо абсолютна симулация, водеща до нищожност на договора. Придобиването на осигурителни права не преследва забранен от закона резултат. Трудовото правоотношение от гледна точка на общественото осигуряване се явява положителен юридически факт, част от фактическия състав по придобиване качеството на осигурено лице за съответния осигурен социален риск. В този аспект преследваната от работника цел, посредством встъпване в трудово правоотношение да придобие осигурителни права, не може да се приеме за забранен от закона правен резултат, това е поначало една правомерна цел.
Изводът за привидност на трудовия договор се основава на поредица факти: както се посочи по-горе, трудовият договор е сключен на 13.06.2017 г., като в него е посочено, че се сключва са определено време – до 20.06.2017 г. и е прекратен на последната дата, т.е., продължава само около една седмица. Договорено е невероятно високо месечно възнаграждение – 2 500 лв., за длъжност „продавач-консултант“ в хранителен магазин от 40 кв.м., в едно малко родопско село, с дневен оборот между 100 и 120 лв. За сравнение, лицето М. А., работила в същия магазин като продавач-консултант през периода 17.01.2017 г. – 25.10.2017 г., т.е., около десет месеца, също на осемчасов работен ден, е била с брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 545 лв. /т.8 от протокола/. В рамките на същия период, през който е работила М. А. като продавач-консултант, за около седмица от м.юни 2017 г. е сключен не само трудовият договор с В., на който е начислено възнаграждение само за 5 дни в размер на 568,18 лв., а и още няколко трудови договора на същата длъжност/м.февруари, юни, юли 2017 г./, по които са отразени по 5 работни дни и един с 10 работни дни, за които на съответните лица са начислени възнаграждения от по 650 лв. и повече /т.2 и т.8 от констативния протокол/.
Също така, самият работодател в писмените си обяснения/л.16 и 17 от делото на РС/ сочи, че лицата, назначени по идентични трудови договори, са идвали при него с уговорката да поработят малко, за да бъдат освободени с цел получаване обезщетение за безработица. В тази връзка съдът е бил длъжен да вземе предвид писмените обяснения на работодателя, като неотчитането им би било съществено процесуално нарушение – несъобразяване на допустимо и относимо доказателствено средство.
Вижда се от посочения по-горе протокол, както и от писмо от 13.02.2018 г. от ТП на Н. с изх.№ 6030-20-762-38 до Дирекция „Инспекция по труда“-С. и ТД на НАП-Пловдив, офис С., и от писмо с изх.№ 18037212/20.04.2018 г. от Дирекция „Инспекция по труда“-С. до ТП на Н., че, както се спомена, същият работодател „К. А. сключва не един, а поредица подобни трудови договори, както за длъжността „продавач-консултант“, така за „управител“с различни лица, всички те продължили относително кратък период от време, за една и съща или сходна длъжност, с договорено възнаграждение в размер около максималния осигурителен доход, с оглед придобиване право на обезщетение за безработица от лица, които не разполагат с необходимия трудов, респ. осигурителен стаж по чл. 54а КСО. В случая е правилен изводът в обжалваното решение, че трудовият договор е недействителен поради липса на форма, тъй като не носи подписа на работодателя и на работника. По делото не се открива наличие на две насрещни писмени изявления за встъпване в трудово правоотношение, изхождащи съответно от работника и от работодателя, направени в предвидената от закона писмена форма, дори и обективирани на различни носители. Следва да се отчете, че в отношенията между работника и работодателя няма спор както че формално е възникнало трудово правоотношение, така и че то е прекратено с писмената заповед на работодателя.
Неправилен е изводът в обжалваното решение, че договорът е недействителен, тъй като в него липсва основен елемент по чл.66, ал.1, т.5 КТ - не е уговорен размерът на основния и удължения годишни отпуски, т.е., договорът няма минимално необходимото, императивно предписано съдържание, което е задължително, за да е действителен. За да е налице валидно трудово правоотношение, е необходимо изразената от страните воля да покрива минималното съдържание на трудовото правоотношение, израз на насрещните права и задължения по този вид договори. При липса на обективирано в трудовия договор изявление за размера на платения годишен отпуск, волята на страните се замества от повелителните разпоредби на КТ относно минималния размер на платения годишен отпуск, респ. от договорения по-голям размер на отпуска по силата на колективен трудов договор, ако е налице такъв, като няма пречка страните, дори след възникване на трудовото правоотношение, да постигнат съгласие за размера на отпуска. Ето защо не може да се приеме, че нарушението на чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ води до недействителност на трудовия договор.
Неправилната правна квалификация в обжалваното решение не го прави недопустимо, тъй като искът е разгледан на предявените фактически основания и няма произнасяне по непредявен иск.
На осн.чл.78, ал.8 във вр. с чл.23, т.4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски в размер на 120 лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17/ 14.01.2019 г. по гр.д. № 748/2018 г. на Смолянския районен съд.
ОСЪЖДА „К. А., ЕИК 120552434, със седалище и адрес на управление: С. ул.К. В. № 2, да заплати на Териториално поделение – гр. С. на Н., с адрес Г., Б. № 12, сумата от 120 лв. /сто и двадесет лева/ разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.