И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК. Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна частна жалба от „. Ф.“О., чрез адв. М. Ст., срещу Разпореждане № 1216/13.06.2019 г. по ч.Г.д. № 578/2019 г. на Районен съд – Смолян, с което е отхвърлено Заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното вземане за неустойка за неизпълнение на задължение, както и в частта относно претендираното вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Счита, че атакуваното разпореждане е незаконосъобразно постановено. Излага съображения, че целта на производството по чл. 410 от ГПК е бързина и в него съдът не проверява дали вземането съществува. Посочва, че преценката на съда в производството по чл.410 от ГПК се ограничава единствено до наличието на надлежна индивидуализация на вземането съобразно изложените от заявителя факти, а основателността на претенцията е предмет на евентуалния исков процес. Тя се простира до там, доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - исковият. В този смисъл, като е обсъдил по същество обстоятелство, което стои извън предмета на проверка в заповедното производство, заповедният съд е превишил своите правомощия.
На следващо място оспорва приетата от съда нищожност поради противоречие с добрите нрави на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 315.00 лв. Счита, че в случая вземанията са били разяснени на длъжника и с приемането на Общите условия потребителят е потвърдил, че е осведомен за съпътстващите кредита задължения, които могат да се отразят негативно на икономическото му състояние, както и че лихвите, дължими на „. Ф. О. е възможно да са по-високи от тези, предлагани от други предприятия, предоставящи потребителско и микро кредитиране, но независимо от това според неговата оценка са разумни и отговарят на пазарните условия, дружеството кредидодател е разяснило съпътстващите сключването на договора задължения и е предоставило цялата задължителна по закон договорна и преддоговорна информация, че не смята условията на договора за себе си като крайно неподходящи и е предоставил на жалбоподателя цялата действителна информация за своето икономическо положение.
Изтъква, че сумата 1025.03лева разходи е дължима за разходи за събиране просрочените вземания по кредита, включително – направени към трети страни, изразява готовност да предоставят съответните документи. Позовава се на чл.10.3 от ОУ,съгласно която разпоредба при неплащане на една или повече погасителни вноски, при неплащане или частично плащане на лихвено и/или главнично плащане по кредит „„BestCredit до заплата“ кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна наказателна лихва за периода на забавата, върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените за събиране на вземането, разноски за телекомуникационни услуги, напомнителни писма и/или други действия.
Относно отхвърлената претенция за неустойка се позовава на чл. 4 от договора и страните са се съгласили, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в този член, ще причини вреди на „. Ф.” О., за които се дължи неустойка като обезщетение в размер на 0,5% (нула цяло и пет процента) дневно върху усвоената сума на кредита за всеки ден, за който кредитът е без обезпечение, за целия срок на договора за кредит. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без обезпечение, разяснена е на длъжника в подробния погасителен план, неразделна част от сключения договор и съгласно погасителния план общо дължимата сума по кредита (главница , лихва, неустойка), когато не е осигурен поръчител, възлиза на 1025.03 лв., като се начислява и се дължи от кредитополучателя в случай, че в еднодневен срок от получаване на сумата по кредита не предостави поръчител и се начислява ежедневно, и пропорционално към всяка вноска по кредита, за периода на договора - от 16.05.2018г. (първата падежна вноска) до 31.10.2018г. г. (последната падежна вноска) ежемесечно като сума от 35 лв. и в този смисъл същата има горна граница. Моли да бъде отменено разпореждането на първоинстанционния съд, като бъде издадена Заповед за изпълнение за сумите, претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.
Окръжният съд след като взе в предвид оплакванията в жалбата, провери правилността на атакувания съдебен акт и съобрази следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено заявлението в частта относно претендираната неустойка за неизпълнение задължение за осигуряване поръчител – сума в размер на 315 лева и 1025.03 лева, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява, че производството по ч.Г.д. № 578/2019 год. по описа на РС Смолян е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от БЕСТ Ф. О., ЕИК 204671803,представлявано от Пл. Сл. Др. и М. П. В.-Др., за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Й. С. Г., ЕГН *, от с. Ш. Л. У. „К. П. В.“ № 12 за сумата 356,22 лева – главница по договор за потребителски кредит „BestCredit на вноски“ № 3000023/02.05.2018 г., 22,52 лева – лихва за забава, 24,10 лева – наказателна лихва, 10,90 лева разходи за изпращане на документи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 315,00 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на поръчител, както и 1 025,03 лева – разходи за събиране по договор за потребителски кредит направените съдебни разноски в размер на 334,86 лева съобразно уважената част от заявлението., в ЧАСТТА му за присъждане на сумите в размер на 315,00 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на поръчител, както и 1 025,03 лева – разходи за събиране по договор за потребителски кредит „BestCredit на вноски“ № 3000023/02.05.2018 г ., както и за поисканите съдебни разноски по делото за разликата над присъдените от 79,00 лева до пълния претендиран размер от 334,86 лева.
Първоинстанционията съд с обжалваното разпореждане е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК, в частта относно искането да бъде издадена заповед за изпълнение за сумите в размер на 315,00 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на поръчител, както и 1 025,03 лева – разходи за събиране по договор за потребителски кредит „BestCredit на вноски“ № 3000023/02.05.2018 г ., както и за поисканите съдебни разноски по делото за разликата над присъдените от 79,00 лева до пълния претендиран размер от 334,86 лева като се е мотивирал, че в тази част заявлението противоречи на добрите нрави и закона.
Настоящата инстанция изцяло споделя направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и разходи, и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Съдът намира, че с твърденията за въведени с договор за потребителски кредит „BestCredit № 3000023/02.05.2018г клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, при определени условия след настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно Директива 93/13/ЕИО не се допуска уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство служебно да преценява на всяка фаза от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение. С оглед на това,че потребителят е икономически по-слабата страна, следва тази неравнопоставеност да се компенсира с положителна външна намеса по отношение на страните по договора. С тези мотиви, целящи да осигурят пълна защита на потребителя, съдебната практика на СЕС по въпроса клони към разрешението съдът да може във всяка фаза на заповедното производство да осъществява контрол за наличие на неравноправни клаузи в потребителския договор, поради което оплакването, че съдът е превишил своите правомощия не може да бъде споделено.
При служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в сключените между страните договори съдът констатира, че такава клауза е налице. Неравноправна е клаузата на чл. 4 от договора, която предвижда неустойка за неизпълнение на договорно задължение на заемополучателя да представи някое от посочените обезпечения. Тази уговорка създава задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати неустойка, която е прекалено висока, както спрямо задължението, което не е изпълнено, така и с оглед вида и предмета на договора (чл. 143 т.5 ЗЗП). Осигуряването от заемополучателя на някое от посочените обезпечения е не само практически трудно осъществимо, но и логически безсмислено. Приемането на условията на кредитора по процесния договор (значително скъп заем и без включените неустойки, с уговорена договорна лихва, надвишаваща многократно предлаганата от банкови институции по потребителски кредити) е твърде неприемливо за лица, които отговарят на изискванията за поръчители. Логически неоправдано е представянето и на банкова гаранция от заемополучателя на цялата получена в заем сума. Ако той разполагаше с такава нелогично е да я поиска в заем от кредитора и то при толкова висока договорна лихва. Този тип обезпечение за предоставената услуга е несъвместим с предоставената услуга. Посочените „обезпечения“ от кредитора след като не са изискване за отпускане на кредита , то уговорената за тяхното неизпълнение неустойка всъщност представлява предварително, скрито и недобросъвестно определена от кредитора, а не договорена между страните допълнителна договорна лихва, с която многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл. 19 ЗПК, т.е тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и съответно се явява нищожна и на основание чл. 21 ЗПК. С оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК, правилно е отхвърлено от районния съд.
На следващо място допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 315 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. За да отхвърли претенцията за неустойка по договора заповедният съд е приел, че клаузата за неустойка е нищожна,поради противоречие с добрите нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД. Конкретно уговорената неустойка в размер на 63% от предоставения кредит излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, тъй като установените към поръчителя изисквания са утежнени и осигуряването му в договорения срок е практически неизпълнимо. Би следвало кредитодателя предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя и ако преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Освен това непредоставянето на обезпечения не води до претърпяване на вреди за кредитора. Това условие води до неоправдано оскъпяване на потребителския кредит. Според чл.8 пар.1 от Директива 2008/48 преди сключването на потребителския договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя - потребител. Клауза,която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители в определен срок след сключване на договора противоречи на смисъла на Директивата. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Задължение за предварителна проверка на кредитоспособността на потребителя е визирано и в чл.16 от ЗПК.Така уговорена неустойката излиза извън присъщите си обезпечителна,санкционна и обезщетителна функция.
Като е приел,че клаузата за неустойка е нищожна,поради противоречие с добрите нрави-чл.26 ал.1 от ЗЗД,районният съд е достигнал до правилни и законосъобразни изводи.
На следващо място доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение, използването на специализирани дружества за събиране на вземания и други не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението, включително по принудителен път. Що се отнася до таксите за извънсъдебно събиране на кредита- не се изброяват видовете дейности по събиране на кредита, поради което не може да се направи несъмнен извод за такъв характер на начислената такса.
Освен това нито в заявлението, нито в жалбата се излагат твърдения какви конкретно разходи са направени и се претендират от заявителя.
Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита. С оглед твърденията на заявителя претендираните 1025.03лева не представляват разходи, а предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Поради това тези клаузи не пораждат права и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Що се отнася до таксите-съгласно разпоредбата на чл.10а от ЗПК,в договора точно и ясно следва да се посочи ,за какви действия се предвиждат такси от страна на заемодателя. Действително, както правилно е приел районният съд, от заявлението не може да се установи точно и ясно за какви дейности и допълнителни услуги на кредитополучателя се начисляват претендираните такси.
Ето защо, въззивният съд намира, че изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Районен съд Смолян е постановил в законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.252 ГПК, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1216 от 13.06.2019 год., постановено по ч.Г.дело № 578/2019 год. по описа на Районен съд Смолян като законосъобразно постановено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: