И да се произнесе , взе в предвид следното :
Производството е по реда на чл. 268 и следващите от ГПК.
С решение № 34 от 24.01.2019 година, постановено по Г.д. дело № 451 съгласно описа на Смолянски районен съд за 2018г. са прогласени за нищожни следните клаузи от договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 11.07.2013г. между „. А. М.” , ЕИК 131576434, със седалище в Г. С. и адрес на управление – Б. „. Н.” № 28, С. Ц., . 2, офис 40-46 и М. Д. Л. с ЕГН * с адрес Г. С., ул.“П.Р.С.“ №* - чл.9, ал.1 и 2 и 3 , чл.6 , чл.10 , чл.3,ал.1 ,т. 5 и т.7 , поради противоречието им със закона и с добрите нрави.
Със същото решение е осъдено „. А. М.” , ЕИК 131576434, със седалище в Г. С. и адрес на управление – Б. „. Н.” № *, С.Ц., . 2, офис 40-46, да върне на М. Д. Л. с ЕГН * с адрес Г. С. ул.“П.Р.С. №* сумата от 9 650,00 лв., платена от ищцата по Договор за Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 11.07.2013г., получена от ответника при начална липса на основание. Възложени са в тежест на ответника направените от М. Д. Л.разноски по водене на делото в размер на 250,00лв. за вещо лице, присъдено е на адвокат В.И.Р.а от АК-С. адвокатско възнаграждение в размер на 1 132,80лв., както и е присъдена държавна такса, дължима по предявените искове в размер на 436,00 лв.,възложена в тежест на ответното дружество.
Недоволно от така постановеното решение е останало ответното дружество. Във въззивната жалба се излагат пространни оплаквания за неправилност на атакувания акт, от които се прави извод за неговата незаконосъобразност, необоснованост и съществени процесуални нарушения.Твърди се,че решението не е мотивирано, не са обсъдени представените по делото доказателства, ограничено е правото на въззивника на защита, не е посочена конкретната правна норма.
Изразено е несъгласие относно направения от съда фактически извод за недействителност на договор за кредит „Бяла Карта“ №*/*.2013 г. („договора“), сключен между „. А. М. в качеството му на кредитодател и М. Д. Л., ЕГН *, в качеството й на кредитополучател. Поддържа се оплакване за немотивираност на съдебното решение ,поради необсъждане доводите на ответната страна,като се обосновава извод за нарушение изричната разпоредба на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Твърди се също така,че в съдебното решение се съдържат фактическите констатации, без подвеждането им към текста на приложимата правна норма. Не са обсъдени представените по делото доказателства, не са коментирани наведените от ответника в рамките на процеса доводи и няма каквато и да е обосновка за това поради каква причина съдът е счел неговите аргументи за несъстоятелни. По този начин, освен че е нарушил изричните процесуални правила, съдът е ограничил и правото на въззивника на защита, като последният не може да направи извод за начина, по който първоинстанционният съд е стигнал до така постановеното решение и обосновката, на която е основал становището си.
Поддържа се също така, че съдът не е посочил и конкретната правна норма, която счита за нарушена от кредитора, не е мотивирал поради каква причина това нарушение съставлява порок, толкова тежък, че да доведе до нищожност на клаузите за договорна лихва (чл.9, ал.1 и чл.10, ал.1 от Договора) и такса ревовлинг (чл.9, ал.З от Договора) - липсва позоваване на изричен законов текст. Поддържа се и оплакване за необоснованост на съдебния акт, тъй като от неговото съдържание не следва направеното заключение, че посочените клаузи от Договора са нищожни. Съдът, без да изложи мотиви и да се позове на конкретен законов текст, единствено е направил констатация, че в договора липсвала необходимата информация, не са посочени конкретни съображения и не са обсъдени доводите на ответника.Твърди се от жалбоподателя,че разпоредбите на чл.9, ал.1 и чл.10, ал.1 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 11.07.201Зг. НЕ противоречат на добрите нрави и не са нищожни по общите правила на ЗЗД.
Поддържа се също така,че при сключване на договора за заем, договорната лихва представлява цената на услугата - предоставяне в заем на парични средства, ищцата Л. доброволно и по свои собствени подбуди е кандидатствала за отпускане на кредит като предварително е била запозната с условията по кредита, не оспорва подписване договора за кредит, нито че е усвоила отпуснатия размер на кредитния лимит от 3000 (три хиляди) лева, следователно при сключването му е приела уговорения годишен процент на разходите и годишния лихвен процент. Уговорените лихвени проценти не представляват и не се свеждат единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем, още повече,че са извършени и плащания за погасяване на задължението, което е недвусмислено обстоятелство, че е съгласна с условията по сделката. Поддържа се също така,че ако М. Л. е смятала, че сумата, която ще заплати за ползването на заема е прекомерно голяма, още изначално не би следвало да подпише договора за кредит, да получи и да се ползва от отпусната сума.
Относно поддържаната в исковата молба нищожност на клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва поради противоречие на добрите нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити, какъвто е процесният се поддържа, че това е единственото съображение на ищеца да счете, че клаузата е недействителна. В действащото законодателство няма ограничение на максималния размер на договорната лихва. Постановление № 72/08.04.1994 година, с чиито заключителни разпоредби - § 1, е отменено Разпореждане № 1238/25.06.1951 година на Министерски съвет за максималния процент на договорните лихви, без да е определен нов такъв, касае размера на законната лихва. Постановление № 72/08.04.1994 година е отменено с Постановление № 100 на Министерски съвет от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута е отменено с Постановление № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, в сила от 01.01.2015 година.
Твърди още, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно съгласие на страните при спазване на принципа за добросъвестност, регламентиран в чл. 12 от ЗЗД, в случая страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително клаузата за размера на дължимата възнаградителна лихва. Съгласно чл. 20а от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили; същите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Продължителното неизпълнение от страна на Л. на задълженията й по договора за кредит, не обуславя нищожност на клаузата за дължимата възнаградителна лихва поради противоречието й със закона и добрите нрави.
Поддържа се също така,че не следва да се поставя знак за равенство между мораторна и възнаградителна лихва, които са различни по естеството си и уговарянето, и заплащането им им цели постигането на различен резултат. Лихвата за забава цели обезщетяване на изправната страна за претърпени вреди вследствие на по-късното получаване на парична престация, докато възнаградителната лихва, видно от наименованието й, се уговаря с цел да възнагради страната, в полза на която е уговорена, за стоката или услугата, която е предоставила. Ето защо тя не само трябва да обезщети тази страна за това, че е била лишена от ползването на предоставената в заем парична сума, а и да я възнагради.
Поддържа оплакване, че ползвайки предоставената в заем главница срещу цена единствено в размер на законната лихва, М. Л. се е обогатила неоснователно, а с постановеното решение не се постига равнопоставеност на страните, а облагодетелстване в полза на ищеца. Ответното дружество е търговец, извършващ дейността си с цел печалба, което произтича от самото естество на правно-организационната форма, под която то извършва дейността си - търговско дружество, а дали потребителят може, желае и е готов да заплати печалбата, като преценката му, направена през 2013 г., не може да се преразглежда през 2019 г. или най-малкото не и без да са разгледани конкретни икономически условия, съществуващи към онзи минал момент. Твърди се още,че възнаграждението не е определено едностранно и без изричното съгласие на М. Л. и неслучайно специалната уредба на ЗПК в чл. 22 изброява изрично специални хипотези, в които договорът за потребителски кредит би бил недействителен, като твърде висок размер на уговорената възнаградителна лихва не е една от тях, стига да са спазени останалите изисквания на ЗПК.
На следващо място се прави оплакване, че в рамките на процеса не са наведени каквито и да било допълнителни аргументи, от които може да се направи извод кои морални принципи и норми са накърнени с въпросната клауза. Ищецът е запознат с всички условия по договора, преди той да бъде сключен, имал е възможност и да се откаже от договора в законоустановения в чл. 29 от ЗПК 14-дневен срок, но не го е направил, от което следва изводът, че не е считала въпросната клауза за недействителна. Повдигането на въпроса за валидността й повече от 5 години след сключването на договора навежда на идеята за злоупотреба със законовите права на страната. От изложеното следва, че към момента на сключването на договора за кредит кредитополучателят е знаел за размера на възнаградителната лихва, като негово право е било да се съгласи или да откаже подписването му, при положение, че тази лихва е неизгодна за него. Хипотезата за накърняването на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД обхваща различни случаи, но тя не може да се противопостави на императива в чл. 12 от ЗЗД за добросъвестността при сключването на договора, какъвто е конкретният случай (така и Решение № 1023 от 08.07.2016 г. по възз. Г. д. № 1036/2016 г. по описа на ОС - Пловдив, ГО, 6 с-в.).Нито ищецът, нито съдът са специалисти, притежаващи нужния опит и познания в сферата на финансовите услуги, поради което те не са в състояние да преценят каква е цената на предоставения от дружеството паричен заем и какви са неговите разходи за да обезпечи промотирането на услугата, обслужването на клиента от момента, в който той се е поинтересувал от получаването на услугата, през подписването на договора и усвояването на кредита, до заплащането и събирането на дължимите суми и окончателното изпълнение на Договора. Всеки търговец има свой, специфичен модел на работа и структура на разходите за дейността, поради което е изключтелно погрешно дейността на всички дружества да бъде поставяна под общ знаменател като техните разходи биват осреднявани. Първоинстанционният съд не е компетентен да даде оценка какъв размер на възнаграждението би бил оправдан от гледна точка на предоставената услуга и разходите за дейността и това е напълно естествено, доколкото той не е специалист в извършването на тази дейност по принцип, нито пък познава начина, по който „. А. М. оперира и не на последно място по делото не са събрани доказателства в тази насока, поради което няма обективни факти, въз основа на които първоинстанционният съд би могъл да направи своята преценка.Твърди се,че съдебното решение е немотивирано, доколкото не са налице обективни обстоятелства, установени по делото, с оглед на които съдът би могъл да направи извод, че „посочените клаузи на договора, установяващи размерите на договорна лихва, накърняват договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същите се явяват нищожни Съдът не е запознат с разходите на кредитодателя и как последният е изчислил носения от него риск, с оглед на което не може да се меси в гражданскоправните отношения между страните по делото.
Твърди се погрешност на разбирането, застъпено и в съдебната практика, че като критерий за преценка кога размерът на уговорена възнаградителна лихва следва да се използва съпоставка с размера на законната лихва, както и че от това може да се направи извод за противоречие с добрите нрави.Тези два вида лихва са различни по своето естество и целят постигането на различен резултат, поради което не следва да бъдат съпоставяни. В конкретния случай се касае за особен тип заем - той се предоставя от небанкова финансова институция, средствата в която не са набрани чрез публично привличане на влогове, кредитът е в малък размер и се отпуска без обезпечение, като достъпът до сумата е сравнително бърз и лесен. При това положение, след като вземането на кредитодателя не е гарантирано, той начислява по-висок процент за лихва от размера на законната такава, защото в случая лихвата има двойно предназначение - не само да служи като форма на обезпечение за ползване на паричната сума за съответен период от време, а също и да бъде като цена на услугата по предоставяне на такъв тип заем. Точно това е направено и в случая - страните са постигнали споразумение за определяне на договорна лихва, надвишаваща размерите на законната, като тя е предвидена както да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, така и да „заплати“ цената на услугата. Именно в този смисъл не следва да се съпоставят единият и другият вид лихви, защото те имат различна същност и оттук - държавно определеният размер на законната лихва не може да бъде показател за размера на възнаградителната, формираща печалбата на кредитора, която следва да се регулира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот. В тази връзка е съвсем обичайно за малките и необезпечени кредити, предоставяни от небанкови финансови институции, да се начисляват по-високи лихви, отколкото при банковите кредити например. Това произтича от различното естество на двата вида институции и отпусканите от тях кредити. Възможността в първия случай кредиторът да загуби предоставените в заем парични средства при настъпване на евентуална неплатежоспособност на длъжника е много по-голяма и оттук съвсем естествено поради съществуващия риск е завишена и сумата, която трябва да поеме заемополучателят, за да са гарантирани интересите на отпускащия този тип кредити. Така не съществува противоречие с добрите нрави, ако страните в израз на доброволно формираната си воля и в съответствие с принципите на свободата на договаряне постигнат споразумение за размера на лихвата по заема, която в процесния договор е изначално определена до точно фиксирана сума, без от длъжника да се търси нещо в повече. Поради изложеното се поддържа,че без значение са размерите на законната и уговорената лихва, втората от които действително няколкократно надвишава стойността на първата, защото това не е показателят, определящ максимално допустимият размер на цената на услугата за ползването на парични средства за даден период от време и той не е определящ за преценката за действителността й като клауза по договора за заем (в този смисъл - Решение от 05.02.2016 г. по Г. д. № 8929/2015 г. на РС - П., ГО, 16 с-в, потвърдено с Решение № 1023 от 08.07.2016 г. по възз. Г. д. № 1036/2016 г. по описа на ОС - П., ГО, 6 с-в.).Нещо повече, след като на пазара на кредити, отпускани от небанкови финансови институции, всички кредити се отпускат срещу лихви в сходен размер, то от това следва недвусмисленият извод, че цената на тази финансова услуга е именно такава, определена от принципите на търсене и предлагане, поради което тя няма как да противоречи на добрите нрави, тъй като те са в унисон с действащите пазарни сили, в основата на функционирането на които са абсолютно същите субекти - потребители и търговци, които са сключили и процесния договор. „Добрите нрави“ не регулират цени на стоки и услуги,нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ няма. При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за кредит трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми.
Направено е оплакване, че обжалваното съдебно решение отново се явява неправилно, тъй като съдът не е съобразил решението си с нея, като обяви за недействителна единствено тази част от уговорената в договора лихва,надвишаваща трикратния размер на законна лихва, а вместо това я е намалил до еднократния размер на законната.Ако все пак съдът е счел клаузата за уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не е следвало да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва. В противен случай ищецът се е обогатил неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода на договора, без да дължи каквато и да е цена за това.
В този смисъл, не следва да се обявява за нищожен уговореният лихвен процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща допустимия съгласно добрите нрави размер. Защитата на потребителя не следва да бъде с цената на накърняване на други обществени отношения и правни принципи. Не следва да се забравя, че предоставянето на парични заеми е основният предмет на дейност на ответното дружество, поради което то не може да си позволи да го извършва безвъзмездно, предвид множеството си разходи и огромния си брой служители и изпълнители по граждански договор- над 3000.
Изразява несъгласие с приетото от районен съд, че лихвеният процент по договора противоречи на добрите нрави, тъй като съдът не разполага с информация какви са разходите за извършване на подобна търговска дейност, освен ако сам той не я извършва или не е я е изследвал в детайл, което категорично не е настоящият случай, поради което подобни възражения са неуместни. Единствено кредитодателят може да прецени какво възнаграждение би следвало да изисква, за да може да развива дейността си като успява да покрива разходите си като минимум. Допълнително, именно защото ответникът не е банка и по заема не се изисква предоставянето на обезпечени преди сключване на договора и усвояване на кредита, а след това, за него съществува по-голям риск, отколкото при банковите институции.
На следващо място се поддържа,че разпоредбата на чл.9, ал.З от Договора за кредит не цели заобикаляне на ЗПК,тъй като процесният договор е за револвиращ кредит. Съгласно приложимия към дата на сключване ЗПК не е имало забрана да се начисляват такси във връзка с кредита,такса револвинг не е забранена такса и същата не е нищожна, съгласно чл.21, ал. 1 ЗПК във връзка с чл.ЗЗ ЗПК.Всеки един револвиращ финансов продукт, който се усвоява чрез кредитна карта, преди промените в ЗПК през 2014 г., предвижда такса за револвиране, която по същността си представлява отлагане на връщането на усвоения размер от кредитния лимит. Целта на такса „револвинг“ не е да накаже клиента, а това е такса за разсрочване на задължението му с цел неизпадане в забава по Договора, респ. обявяване предсрочна изискуемост на всички дължими от клиента суми по Договора. Развива се оплакване,че съдът не уточнява сумата, за която дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на М. Л., какво включва в себе си. В решението е написано, че „. А. М. следва да заплати сума в размер на 9 650 лв., но не е уточнено какво включва в себе си тази сума. Още повече съдът, макар изрично да е уточнено не е взел предвид, че М. Д. Л. е заплатила, за периода от сключване на договора на 11.07.2013 г. до дата на цедиране на задължението й от страна на дружеството на 01.08.2014 г., на „. А. М. единствено сума в размер на 5 850 лв. Всички останали плащания, извършени от Л. са извършени или по сметка на „. А. М. , или по банкова сметка на новия кредитор „А. Ф.“ О*. Видно и от извършената и приета от съда съдебно-счетоводна експретиза, вещото лице установява, че всички плащания, които М. Л. е извършила след дата на цесията (след 01.08.2014 г.) по сметка на „. А. М. са били прехвърляни срочно на новия кредитор „А. Ф.“ О* и затова съдът неправилно е счел, че заплатените суми над сумата от 5850 лв. до присъдените 9650 лв., са платени в полза на „. А. М. .
Възразява се и по отношение на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като е уговорено възнаграждението да бъде безплатно и да бъде определяно по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, уговорено е едно общо възнаграждение и не е приложим чл. 2, ал. 5 от Наредбата (така Определение на ВКС№ 315 от 06.07.2018 г. по ч. т. д. № 2794/2017 г. на 1 т. о., Определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч. т. д. № 750/2018 г. на I т. о.), като адвокатското възнаграждение следва да се определи само на основа чл. 7, ал. 2, т.З от Наредбата на база на цената на уважения осъдителен иск и следва да възлиза на 832.80 лв. Моли да бъде постановено решение за отмяна в цялост на Решение № 34 от 24.01.2019 г. по Г. д. № *00451/ 2018 г. по описа на Районен съд – С. и да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Претендират се и направените разноски по делото.
В съдебно заседание редовно и своевременно призован жалбоподателят не се явява. В писмена молба пълномощникът му юрисконсулт И.Н. заявява, че поддържа подадената жалба и излага съображеиня по съществото на спора.
Въззиваемата М. Л. редовно и своевременно призована не се явява и се представлява от адв. В.Р., която поддържа становище за неоснователност на жалбата, поддържано и в писмения отговор. Предлага решението да бъде потвърдено.
Съдът, след като взе в предвид оплакванията в жалбата,становището на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба на М. Д. Л. против „. А. М. Г.С., в която се излагат твърдения, че на 11.07.2013 г. е сключен с ответника договор за кредит „Бяла карта”, по силата на който й е предоставен револвиращ кредит в максимален размер от 3000,00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта EasiCreditCart/Visa. Съгласно посоченото в договора, в случай, че кредитополучателят извърши транзакции, надвишаващ размера на разполагаемия й остатък по кредита, сумите на тези транзакции увеличават максималния размер на кредитния лимит. Договорът за кредит е с неопределен срок и съгласно договореното размерът на минималната месечна погасителна вноска е 15% от максималния размер на кредита, но не повече от общо възникналото към 1-во число на съответния месец задължение, когато това задължение е по-малко от 15% от максималния размер на кредита. Твърди още, че по време на действие на договора е усвоила суми, съответно на 12.07.2013г. - 1000,00лв., на 13.07.2013г. - 1000,00 лв., на 15.07.2013г. - 1000,00 лв., на 28.09.2013г.- 60,00лв. и на 09.10.2013г.- 250,00лв. или обща сума в размер на 3030,00 лв.
Твърди също,че заема й е предоставен съгласно чл. 3,ал.1,т.1 -размер на месечната минимална погасителна вноска - 15% от максималния размер на кредита, но не повече от общото възникнало задължение на кредитополучателя към първо число на съответния месец, когато това задължение е по-малко от 15(петнадесет)% от максималния размер на кредита съгласно т.З от цитираната разпоредба - дата на плащане на първа минимална погасителна вноска 5-то число на месеца, следващ месеца, в който е извършено усвояване на кредита, а съгласно т.5 е предвиден фиксиран годишен лихвен процент по заема 72% в случаите по чл.9 и 180% в случаите по чл.10.ал. 1; чл.3,ал.1,т.7 , с който се предвижда „годишен процент на разходите на заема: 108% “.
Излагат се твърдения, че посочените клаузи са нищожни на основание чл.26,ал.1, предложение трето от ЗЗД- поради противоречието им с добрите нрави и по ал.1, предложение първо - поради противоречие със закона, по съображения, че уговорения в договора годишен лихвен процент, представляващ печалба на кредитора, по своя характер представлява възнаградителна лихва по смисъла на чл.240, ал.2 ЗЗД, като на основание процесния договор е получена сумата от 3030,00лв. при разрешен лимит 3000,00 лв. (с възможност за увеличението му) с ГПР 108% и месечен лихвен процент 6% (72 годишен), с възможност за увеличение от 15% месечно, дори и в случай на забава на незначителна част от минималната месечна вноска. Поддържа се също, че е установена плюс това и още една лихва, наричана такса револвинг от 8%, която се начислява като постоянна лихва, още при първа, при това дори незначителна забава до края на договора, които уговорки са в противоречие със закона и добрите нрави, с твърдения, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Излага твърдения, че по процесния кредит ГПР е в размер на 108%, а фиксираният годишен лихвен процент е 72% в хипотеза на плащане на минимална вноска до 5-то число на всеки месец и 180 %, ако такова плащане не постъпи. Нещо повече във втората хипотеза е начислявана и неустойка от 15% допълнително към цитираните до тук 180 %.,лихвата , която ответникът е начислявал е 6% на ден, поради което като размер на възнаграждение е прекомерно висок. За сравнение законната лихва за периода на действие на кредита варира между 10-11% на годишна база. Твърди още, че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014г, ЗПК е изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е въведено ограничението, но доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е в сила от 23.07.2014г. и е приета след датата на сключване на процесния договор, то към датата на сключване на договора страните са разполагали е възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му, но само доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Твърди също, че клаузите в договора, които описват бъдещите задължения по договора са дотолкова неясни, че е налице нищожност и на друго основание на тези именно клаузи.
На следващо място се твърди, че е нищожна, като противоречаща на добрите нрави клаузата в договора, съгласно която от кредитополучателят дължи „такса револвинг", предвидена в договора, съответно събирана е от кредитодателя в случай, че до 5-то число не се погаси усвоената главница и начислената за периода лихва (договорна и наказателна) в размер на 8% от усвоеният размер на кредита месечно — такава общо лихва е начислена в размер на 6431,81лв. и само за периода 06.08.2013г. до 06.10.2015г. , което начисление е извършено едностранно от ответника въз основа на нищожната, неравноправна уговорка за дължимостта на „револвинг", която на практика представлява допълнителна наказателна или възнаградителна лихва. Така посочената „такса“ при това се начислява не на годишна база, а за всеки ден на ползване.
Излага твърдения,че чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Твърди се още, че определянето на обсъжданите ГПР и договорна лихва не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на ищцата от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
На следващо място се твърди,че е налице и неравнопоставеност, водеща до нищожност поради противоречие е добрите нрави. Позовава се на практика на ВКС на РБ,съгласно която добрите нрави са критерии за норми на поведение, морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Твърди също,че в установената по време на възникване на процесните отношения съдебна практика, за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, създаваща възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва, поради което тези уговорки за нищожни на основание противоречие е добрите нрави (чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД), като нищожността касае уговорките за възнаградителна лихва, така и тези за наказателна /санкционна лихва. Установяването на тези клаузи също нарушава добрите нрави и закона, а такова нарушение по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Налице е значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, като предвиденото вземане на ответника е в размер, който чувствително надвишава дадената от него престация и риска, който поема, което несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. Твърди, че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума, но в случая е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, с което се нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Уговарянето на процентите както на възнаградителна лихва, така и на лихвите при забава, определени като месечни задължения не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката, като по заблуждаващ и неясен начин е установено задължението за лихва от 6%. Противоречие с добрите нрави и закона е налице, и спрямо клаузата за лихви от 15% , която се начислява и в случай на непогасяване на незначителна част от месечната вноска. Твърди също,че макар на практика първоначалната лихва да е уговорена като лихва от 6 %, то и при първото незначително закъснение влиза в действие допълнителната лихва револвинг от 8% на месечна база, което означава , че се добавя лихва от 96% годишно, която на практика е и начислявана от ответника. Отделно от казаното следва да се посочи , че при предвиждане на ГПР , така и при фиксираният лихвен процент не е ясно установено как се формират те, в т.ч. към момента на сключване на договора. Неясното формулиране на правилата при които кредитодателя формира задълженията е друго, самостоятелно основание за нищожност. Уговарянето на възнаградителна лихва в размер многократно надхвърлящ законната лихва и санкционна лихва за забава в размер близо 18 пъти над законната, значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), процесиите уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите, неравноправност на същите и по смисъла на чл. 134 от ЗЗП нищожност.
Отделно от това недопустимо е под формата на такси да се начислява обезщетение за забавено плащане над размера на законната лихва, които уговорки са в противоречие с разпоредбата на чл.143,т.5 от ЗЗП. Твърди се също, че без клаузите, чиято нищожност твърди, договорът не би бил сключен, поради което договорът е изцяло нищожен и ако съдът не приеме договор за кредит „Бяла карта” от 11.07.2013г. за нищожен, то следва да се прогласи нищожността на обсъдените горе клаузи от него. Същите, не само че са предвидени в договора, но от страна на ответника задълженията на основание тези уговорки, са начислявани и събирани, в каквато насока са направени признания от ищеца по Г.д.№706/2017г. на РС Г., който е цедент спрямо сегашният ответник. Многократно е влизала в комуникация с офиса на ответника, за да я осведомят, по какви причини се правят начисления в по-големи размери и въпреки редовните плащания от нейна страна в Централен кредитен регистър е била обявявана като длъжник. Обяснявано й било, че няма просрочени задължения, но така и не й било разяснено на какво основание са спирани суми в повече. Твърди също,че посочените клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника и в резултат са извършени начисления, съответно платени са от нея суми, чийто общ размер е сумата от 14 100,00 лв. Получените над размера от 3030,00лв. плащания се явяват платени без правно основание, като получени въз основа на нищожни договорни клаузи. Сумата, надхвърляща подлежащата на връщане главница от 3030,00лв., а именно 11 070,00лв. е платена без да е налице валидно правно основание. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за кредит ,,Бяла карта с №* от *.201Зг. или алтернативно се иска да се прогласят за нищожни следните клаузи на същия договор, подписан между М. Л. и ответника „. А. М.. с ЕИК№131576434 - чл.9, ал.1 и 2 и 3 , чл.6 , както и чл.10 от Договора, както и чл.3,ал.1,т.7, с който се предвижда годишен процент на разходите на заема 108(сто и осем)% и чл. 3,ал.1,т.5 , с който се предвижда фиксиран годишен лихвен процент по заема 72% в случаите по чл.9 и 180% в случаите по чл. 10,ал. 1; както и ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 11 070 лв., платени без правно основание по договор за кредит, бяла карта №* от *.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, както и се претендират направаните разноски по водене на делото.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва исковете. Твърди,че на 01.07.2014 г. между него и „А.Ф.“ О*, ЕИК 202806978, със седалище и адрес на управление: Г. С., р-н Т., Ж. И. В., ул. Б.№1, бл.9, .2, представлявано от Ц. П.К., е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.07.2014 г., по силата на който на 01.08.2014 г. вземането на „. А. М.” към ищцата по Договора за кредит „Бяла Карта“ от 11.07.2013 г., което към този момент е било в размер на 4 520.53 лева, прехвърлено на „А. Ф.“ ООД, като считано от 01.08.2014 г. кредитор на ищцата е „А.Ф.“ О*. Съгласно чл. 3.3 от Договора за прехвърляне на вземания, сключен на 01.07.2014 г. между „. А. М.” и „А. Ф.“ О*, „. А. М.” (продавачът) е упълномощило „А. Ф.“ О* (купувачът), от негово име да уведоми длъжниците за прехвърлянето на техните задължения по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, в частност да уведоми и ищцата г-жа П., вероятносе касае до грешка и се има предвид Л.. Твърди още, че след извършена справка при дружеството купувач е установено, че „А.Ф.“ О* е изпратило уведомления до длъжниците, вземанията от които е придобило по силата на договора за прехвърляне и продажба на вземания, на 01.08.2014 година. Във връзка с договорните им отношения по договора за цесия, „А.Ф.“ О* ги уведомило, че са изпратили уведомление и до ищцата на посочения от нея адрес, но същата не е намерена, за което прилага предоставената му от „А. Ф.“ О* обратна разписка за доставка на пратка № *** от куриер „Тип Топ Куриер“ . Писмото е изпратено надлежно на посочения от ищцата адрес, която не е уведомила за промяна на постоянния си адрес, каквото задължение има и в този случай, се поддържа, че е извършено надлежно уведомяване за извършената цесия на известния на „А. Ф.“ О* по постоянен адрес. Поддържа се също така,че видно от приложените към исковата молба платежни нареждания ищцата е извършвала плащания към новия си кредитор- „А.Ф.“ О*, което води до заключението, че тя е била надлежно уведомена за прехвърляне на вземането. Моли настоящият отговор да се счита за уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Съгласно съдебната практика уведомление за извършена цесия, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.З. Тълкувайки по аналогия и отговорът от ответника (цедент) на исковата молба, предявена от длъжника по цедираното вземане, представлява надлежно уведомление за извършената цесия. Към настоящия момент няма информация за размера на задължението на ищцата, нито за статуса му, поради обстоятелството, че считано от 01.08.2014 г. не е кредитор на ищцата по посочения договор за кредит. Не е изисквал и справка от „А. Ф.“ О* за статуса на кредита, тъй като за него не следва да стават достояние факти, свързани с плащането и състоянието по кредита, тъй като вече няма отношение към него.
Ответното дружество счита, че е чуждо на правния спор и не притежава материалноправна легитимация.
Оспорва твърденията на ищцата,че процесните клаузи на договора за кредит са нищожни. Съгласно договора за кредит ищцата може да ползва главницата срещу задължението да заплаща уговорената лихва и такси при посочените условия. Поддържа неоснователност на твърдението за нищожност на уговорката в договора за заплащане на 6% месечна лихва поради противоречие с добрите нрави, с оглед нейния размер. Ищцата абсолютно доброволно и по свои собствени подбуди е кандидатствала за кредит като предварително е била запозната с условията по кредита, не оспорва, че е подписала договора за заем, нито че е получила заемната сума, следователно при сключването му е приела уговорения годишен процент на разходите и годишния лихвен процент. Уговорените лихвени проценти не представляват и не се свеждат единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем, както сама ищцата е посочила и в исковата си молба. Заемът е предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока са по-ограничени в сравнение с банките. Кредитите от небанковите финансови институции обикновено са краткосрочни и за неголеми суми. Цената за кредита в тези случаи е по-висока от предлаганото финансиране от банките в страната, но въпреки това този вид кредитиране е доста популярно в следствие от улеснените процедури за кандидатстване и отпускане на кредит, както и от по-бързото обслужване. Кредитите от небанковите финансови институции се определят като по - достъпни от банковото кредитиране и поради по-бързо набавяне на информация за финансирането;облекчените изисквания за доказване на доходите и платежоспособността от страна на клиентите; по-краткият срок за получаване на решение на финансовия проблем; опростените процедури за кандидатстване и отпускане на кредити. Всичко това определя и специфичната клиентска група, която ползва този вид услуга. Небанковите финансови институции имат различни клиенти, различен пазар и по различен начин управляват продуктите си в сравнение с банките. Клиентите им най- често не са и не могат да бъдат клиенти на банките, поради това че за тях е трудно доказването на достатъчни доходи, предоставянето на необходимите документи, нямат траен финансов интерес и имат текущ финансов проблем, с оглед на което и достъпът на ищцата до паричния ресурс, предмет на договора е бил бърз и лесен. Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е фиксирана в договора и ищцата се е съгласила да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство няма ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. Изразява несъгласие с изложените а аргументи в тази посока, свързани с размер на законната лихва - същите са абсолютно неотносими, тъй като тези два вида лихва (договорна лихва и законна лихва) са напълно отделни правни институти.Законната лихва за забава, за която говори ищцата, по никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл.86 ал.1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното (забавено) изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на законно основание.
Поради изложеното, следва да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която разполагат. В случая страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение,поради която причина законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател на база, на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави“. Договорната лихва по своята същност представлява „цена“ за ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена“ се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. Собствените парични средства също имат своята цена. Цената на една стока или услуга може да бъде висока или ниска само при отчитане на пазарните условия. Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или услугата. Като пример - цената за нощувка в петзвезден хотел в България е около 500 лева. В този случай какви са реалните разходи на един хотел за предоставяне на една стая за една вечер и колко процента надценка над тези разходи са включени в крайната цена на вечер от 500 лева. На 31 декември всяка година цените на нощувки в хотели са три пъти по - високи от цените през останалата част от годината. Как е формирана тази надценка и колко процента над реалните разходи на хотела е тя. Обикновено хотелите начисляват над 300 % надценка над реалните разходи за ползване на една стая на вечер. Защо цената се определя така и отговаря ли тази надценка на „добрите нрави“. Подобни примери могат да бъдат дадени за всички сфери на бизнеса по предоставяне на стоки и услуги. Когато на база на „добрите нрави“ се приемат ограничения в цените на определени стоки или услуги на практика съдът регулира допустимата печалба, която един търговец може да има от своята търговска дейност. „Добрите нрави“ не регулират цени на стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ няма.
Ако, въпреки липсата на каквито и да е основания за това, все пак Съдът се намеси в гражданските отношения и обяви клауза за месечна лихва за нищожна поради надвишаване на законово определения размер на законната лихва, смята, че би било налице недопустимо нарушение на основни прокламирани от законодателството (ЗЗД и ГПК) принципи. Един такъв правен ефект ще наложи изкуствено и изопачено съдебно регулиране на пазара и конкуренцията, което е недопустимо за гражданския процес. Отговорът на въпроса дали определена лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните нива на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната лихва, която няма функция да определя пазарни нива на лихвата, а да даде предел за санкция при неизпълнение. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити. Цитираното становище, че е налице съдебна практика, според която възнаградителна лихва е нищожна, ако надвишава трикратния размер на законната лихва, не отчита по никакъв начин тази специфика на пазара и не може да бъде отнесена към настоящия кредит.Когато лихвата по един заем е в размер на 100 % това не означава, че печалбата на този търговец е 100 %. Колко е печалбата на търговеца в този случай може да се установи само след като се разгледат разходите и се прецени рискът, който поема търговецът за отпускане на един заем. Само на тази основа може да се определи каква е печалбата от един заем.Затова счита твърдението на ищеца, че чл.9, ал.1 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави е напълно неоснователно. Поддържа неоснователност на твърдението, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора е неравноправна на основание чл. 143 от ЗЗП и в тази връзка нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Потребителят в настоящия случай е дееспособно лице, което се е запознало с условията на договора, които са ясно разписани и съответно в никакъв случай не може да се направи извод, че не е позволено на потребителя да прецени последиците от сключването на договора. В тази връзка е напълно безпредметно и несъстоятелно да се твърди, че клаузата е неравноправна на основание чл. 143 от ЗЗП. В допълнение на горното се твърди, че така посочена разпоредбата от ЗЗП, не става ясно на какво основание ищцата счита, че клаузата на чл. 9, ал. 1 е неравноправна на основание чл.143 ЗЗП, където има изброени различни 19 точки. Без изрично посочване на основание за нищожност на основание чл.143 ЗЗП е невъзможно да се твърди нищожност на общо основание.Клаузата на чл. 9, ал. 1 не е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Определянето на цена на услуга не може да се счита за неравноправна клауза като с пълна сила важат аргументите, посочени в защита, че чл. 9, ал. 1 от договора не противоречи на добрите нрави. Размерът на цената на дадена услуга не е основание за неравноправност между страните. Договорната лихва (цена на услуга) не представлява нито обезщетение, нито санкция, а е цена, която потребителят се е съгласил да плати срещу предоставянето на услугата - кредит.
По отношение на соченото твърдение за нищожност на клаузата на чл. 10, ал. 1 от Договора, ,счита,че законът за потребителския кредит, действащ към момента на сключване на договора за кредит, дава възможност за промяна на лихвения процент, в случай че в договора за кредит изрично са посочени причините и условията за тази промяна (чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, действащ към 11.07.2013 г.). В чл.З, ал.1, т.5 от Договора за кредит „Бяла Карта“ № * ясно е посочен размерът на годишния лихвен процент, както при плащане на минималната погасителна вноска (МПВ) в сроковете, уговорени между страните по договора, така и при неплащането й в посочения срок. В тази връзка, в договора ясно са посочени различните условия, при които се дължи съответния процент на лихвата и твърдението на ищцата (последен абзац от стр.4 от исковата молба), че към фиксирания годишен лихвен процент в размер на 180 % се прибавя и неустойка от 15 % е напълно неотносимо и неотговарящо на обективната истина. В договора ясно е написано в случаите на начисляване на лихвата по чл.9, ал1, какъв е годишният лихвен процент (а, именно 72%) и какъв е той в случаите на начисляване на лихвата по чл.10, ал.1 от договора (180 %). Твърди още, че договорът за кредит, предмет на исковата молба не е обикновен договор за паричен заем, а е револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез кредитна карта, т.е. това означава, че кредитополучателят може да усвои част от предоставения лимит или изобщо да не го усвои, т.е. това действие зависи изцяло от неговата воля. Поради естеството на вида кредит и лихвата се начислява на ден, тъй като не може изначално да се предвиди кога кредитополучателят ще усвои цялата/част от позволения кредитен лимит и колко време ще го ползва до момента на връщането му. На следващо място, трябва да се направи и разграничение на понятието „погасителна вноска“ и „минимална погасителна вноска“. Терминът „погасителна вноска“, в общия смисъл, се прилага за договори за заем, за които е установен размерът на заемната сума, предоставена на съответния клиент за ползване, както и срока на договора, в който тази сума следва да се върне на Кредитора и на база тези показатели е изработен погасителен план, по силата на който клиентът заплаща своите вноски - равни (анюитетни) или намаляващи. В конкретния случай Договор за кредит „Бяла Карта“ от 11.07.2013 г. е безсрочен и Кредиторът изначално не може да определи размер на погасителни вноски, тъй като усвояването на сумата по кредита зависи единствено и само от волята на кредитополучателя.
Твърди също,че последният може да усвоява и погасява суми по договора по всяко едно време, тъй като продуктът е гъвкав и още при кандидатстване по финансовия продукт е обяснено на кредитополучателя какви са параметрите на договора, предоставен му е стандартен европейски формуляр, в който са посочени типични примери и с оглед на това, Л. е взела информирано решение да сключи договора. Тъй като това е продукт, при който не може да се предвиди поведението на клиента, в договора изрично е предвидено, в случай че кредитополучателят усвои, например 100 лева от кредитен лимит в размер на 1000 лева, то той в посочения период за връщане на усвоената сума, следва да върне 100 лева, върху които е начислена 6 % месечна лихва или общо сума в размер на 106 лева. В случай, че клиентът не може да заплати цялата сума от 106 лева, то той има право да заплати минималната си погасителна вноска, в размер на 15 % от усвоената сума. В този случай този клиент се дефинира като клиент с нисък процент на риск, съобразно вътрешните скоринг-системи на дружеството, но ако клиентът не заплати нито пълния размер на усвоената сума, ведно с начислената договорната лихва върху нея, в посочения срок, нито предвидената минимална погасителна вноска, то същият този клиент с поведението си става рисков за кредитора. Това е и причината да има увеличен размер на договорната лихва, който размер е изначално уговорен между страните. За разлика от лихвата за забава, която се дължи върху забавена сума, то договорната лихва се дължи само върху усвоената сума и съответно няма характера на лихвата за забава и не представлява санкция за неизпълнение,поради което договорната лихва, уговорена в чл. 10, ал. 1 от Договора категорично не представлява обезщетение или неустойка, а представлява цена на услуга.
По отношение на увеличения размер на договорната лихва и след като ЗПК позволява, при осъществяване на определени, изрично посочени в договора хипотези, лихвения процент да се увеличава, се твърди,че е напълно неоснователно твърдението на ищеца за нищожност и неравноправност на клаузата за договорната лихва, съгласно чл. 143, т. 5 във връзка с чл. 146 ЗЗП.
Относно искането в условията на евентуалност да се обяви клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора за нищожна поради противоречие с добрите нрави, се твърди, че съгласно приложимия към дата на сключване ЗПК не е имало забрана да се начисляват такси във връзка с кредита. Такса револвинг не е забранена такса и същата не е нищожна, съгласно чл.143.Твърдението на ищцата, че такса „револвинг“ се начислява на ден е напълно невярно и не отговаря на обективната истина,както ищцата е посочила в исковата си молба, чл.9, ал.З, изр. трето от договора такса револвинг се начислява на шесто число на месеца върху общия размер на усвоения кредит до последно число на предходния месец, който не е погасен до 5-то число на следващия месеца. В текста на цитираната клауза е посочено, че същата се начислява веднъж в месеца, на 6-то число, а не всеки ден както твърди ищцата (стр. 5, абзац 2 от исковата молба). Всеки един револвиращ финансов продукт, който се усвоява чрез кредитна карта, преди промените в ЗПК през 2014 г., предвижда такса за револвиране, която по същността си представлява отлагане на връщането на усвоения размер от кредитния лимит. Целта на такса „револвинг“ не е да накаже клиента, а това е такса за разсрочване на задължението му с цел неизпадане в забава по договора.
Във връзка с горепосоченото, моли твърденията на ищеца за наличие на нищожна клауза на чл.9, ал.З по Договора за кредит да бъдат изцяло отхвърлени.По отношение на твърдение за нищожност на чл.6 от Договора, с оглед на факта, че в исковата молба няма ясно посочване защо чл.6 от договора ищцата смята за нищожен, твърди,че по всеки договор за кредит се начислява лихва. Лихвата може да бъде уговорена месечно или дневно. В конкретния случай лихвата се начислява на ден, което не води до нищожност на клаузата. „. А. М. като небанкова финансова институция би попаднала под удара на санкционните норми, предвидени в Закона за защита на конкуренцията, регулиращи конкурентния пазар за отпускане на кредити, в случай че приложи кредитиране при липса на възнаградителна лихва. Недопустимо е една кредитна институция да не начислява възнаграждение при упражняване на основната си търговска дейност, каквато е отпускане на кредити, тъй като съгласно ЗПК е предвидено посочването на определен размер лихва. Съгласно нормата на чл.4, ал.1, т.5 от ЗПК и по аргумент на по-силното основание е недопустимо финансова институция да отпуска безлихвени кредити. В ЗПК изрично е предвидено, че отношенията между финансовата институция и потребителя се регулират с договор за потребителски кредит, откъдето следва и логичния извод, че страните следва да уговорят в този договор съответната насрещна престация, а именно възнаградителна (договорна) лихва. По отношение на твърдението за наличие на нищожност на чл.З, ал.1, т.7 от Договора, ответникът сочи,че към датата на сключване на Договора за кредит „Бяла Карта“ - 11.07.2013 г., в приложимото законодателство не е имало ограничение на годишния процент на разходите (ГПР) и на годишния, лихвен процент (по отношение, на който по-горе взех подробно становище). Ограничение на ГПР в приложимото законодателство относно потребителското кредитиране е въведено с измененията в ЗПК през 2014 г. (Обн., ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014г.), т.е. към 11.07.2013 г. ограничение на ГПР не е имало, респ. представляваното от мен Дружество не е нарушило приложимото законодателство. Промените в ЗПК от 2014 г. нямат обратно действие, т.е. действат за договори, сключени след 23.07.2014 г., с оглед на което за дружеството не е имало задължение да изменя условията по вече сключения договора за кредит. Поради това твърдението на ищцата за недействителност на сключения от нея договор за кредит, поради факта, че размерът на ГПР е по-висок от 5 пъти размера на законната лихва, определен от МС, респ. че чл.З, ал.1, т.7 е нищожна клауза, е абсолютно неотносимо и необосновано.
На следващо място и тъй като ответникът не е в договорни отношения с ищцата, считано от 01.08.2018 г. се твърди, че ответното дружество не може да потвърди твърденията дали усвоените и заплатените суми от ищцата са в твърдения от нея размер. Всички заплатени от длъжника Л. по банковата сметка на „. А. М. суми за погасяване на задълженията й по договора за кредит след 01.08.2014г. са били прехвърляни на „А. Ф.“ О* на база сключения договор за цесия, като към 01.08.2014 г. ищцата е извършила следните усвоявания по сключения от нея договор за кредит „Бяла Карта“ в общ размер от 3 330 лв. и към 01.08.2014 г.ищцата е извършила плащания, с които е погасила задълженията си по сключения от нея договор за кредит „Бяла Карта“ в общ размер от 5 850 лв.
Така ищцата е извършила в периода, през който е бил в договорни отношения с нея (11.07.2013 - 01.08.2014 г.) само едно единствено плащане в уговорения съгласно Договора за кредит падеж (плащане от 05.09.2013 г.). Неспазването на договорното задължение да заплаща дължимите от нея суми, съобразно уговорения в Договора за кредит падеж е довело до допълнителните начисления, за които ищцата спори в настоящото споразумение.
При разглеждане на делото от фактическа страна е установено и не се спори, че на 11.07.2013 г. между ищцата М. Д. Л. и ответника „. А. М. сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № *. Съгласно сключения договор „. А. М.” се е задължил да предостави револвиращ кредит с максимален размер от 3 000,00 лева , под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез предоставената на кредитополучателката международна кредитна карта Easy /Credit/ Card/ Visa. Ищцата се е съгласила да ползва предоставеният й от ответника револвиращ кредит при следните условия: срок на договора - неопределен; размер на месечна минимална вноска 15% от максималния размер на кредита, или 450,00 лева; дата на плащане на минимална месечна погасителна вноска - 5-то число на месеца, следващ месеца на усвояване на кредита, месечен лихвен процент на заема, съгласно чл.9 от договора, при внесена минимална вноска - 6% върху усвоеният размер на кредита или 0.20% дневен размер , който се начислява ежедневно върху усвоената и непогасена главница; месечен лихвен процент на заема, съгласно чл.10 от договора в размер на 15% се прилага от първия ден на забава на минималната месечна погасителна вноска ежедневно в размер на 0,5 % върху усвоената непогасена главница до датата на плащането; такса —револвинг в размер на 8% се начислява в случай, че до 5-то число на календарния месец, следващ месеца на усвояване, кредитополучателката не погаси усвоената главница и начислената за периода лихва. Такса - револвинг се начислява на 6-то на месеца върху общия размер на усвоения до последното число на предходния месец кредит, който не е погасен до 5-то число ; годишен процент на разходите - 108,0 %.
Ищцата - кредитополучател не оспорва подписа си по договора и е удостоверила, че е запозната с условията по индивидуалния договор и общите условия за ползване на международна платежна карта Easy /Credit/ Card/ Visa.
Установено е също така ,че на 01.07.2014 г. между „. А. М.” и „А.Ф.” О*,е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, с който „. А. М.” е прехвърлил на „А. Ф.” О* вземането си по процесния договор за кредит“Бяла карта“ , а от своя страна на 07.11.2014 г „А. Ф.“О*. с нов договор за продажба и прехвърляне на вземания е цедирал вземането към ищцата на „Агенция за събиране на вземанията” О*.
Вещото лице по назначената и изслушана от районен съд съдебно-икономическа експертиза дава заключение, че ищцата- кредитополучател по договора за кредит „Бяла Карта“ е усвоила заемната сума в размер на 3 330,00 лева по размери и дати на усвояване, подробно посочени по колона 1-ва и колона 4-та на Справка-Приложение 1, изготвена на основание на подробно извлечение от кредитната сметка на ищцата за периода от 12.07.2013 г., когато е усвоена първата сума по кредита до 31.07.2014 г.
На 01.07.2014 г. ,съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания „. А. М.” , прехвърля вземането си към М. Д. Л. на „А.Ф.” О*, което от своя страна на 07.11.2014 г. с нова цесия прехвърля вземането към кредитополучателката на „Агенция за събиране на вземанията” О*.„А. ф.”О* и „Агенция за събиране на вземанията” не са предоставили на вещото лице извлечение от кредитната сметка на ищцата, която да показва ежедневно как са начислявани предвидените в договора по чл.9 и чл.10 лихви и такса револвинг и погасителните вноски извършвани от ищцата след 31.07.2014 г. до извършване на последното плащане на 10.03.2016 г.
Съгласно справка - Приложение 1, обхващаща периода от 12.07.2013 г. до 31.07.2014 г. в колони от 9- та до 14-та са посочени по дати и вид задължение погасителните вноски. През посочения период ищцата е погасила 5 850,00лв. , от които: 361,74 лева - главница, 602,58 лева лихва по чл.9 от Договора, 2 015,77 лева лихва по чл.10 от договора и 2 869,91 лева - такса револвинг.
В справка Приложение 2 на ред първи е посочено задължението на ищцата към 31.07.2014г., което е в размер на 4 520,53 лева в т.ч. главница – 2 968,26 лева и договорна лихва по чл.9 в размер 1 552,27 лева. Към него е прибавена законна лихва , изчислена от датата на задължението за главница към датата на всяко плащане след 01.08.2014г.
Според вещото лице през този период М. Л. е платила по кредита 8 250,00 лева, като изцяло е покрила задължението си по кредита на 09.04.2015 г. и с останалите плащания е надвнесла сумата от 3 560,93 лева. В колона 13-та е посочен бенефициента, на когото са приведени вноските след 31.07.2014 г., както следва: от 15.08.2014 г. до 13.02.2015 г. сумите са превеждани на „. А. м.”., които по тяхно твърдение са прехвърлени на „А.ф.”О*или цялата сума от 8 250,00 лева е постъпила в „А.ф.”О*, за които няма информация да са прехвърлени на последния бенецифиент „Агенция за събиране на вземанията“ или да са възстановени на ищцата, като недължими.
В справка приложение 1 към заключението за периода от 12.07.2013 г. до 31.07.2014 г. подробно са посочени по дати на начисляване задълженията за главница, лихви по чл.9, лихви по чл.10 и такса револвинг по дати на начисляване от колона 1-ва до колона 8-ма. С изключение на вноската на 05.09.2013 г. , всички вноски през този период са платени със закъснение. Лихвите и такса револвинг са начислявани в съответствие с изискванията на сключения договор на 11.07.2013 г. между ищцата и „. А. М.” , като до 31.07.2014 г. са начислени задължения в размер на 10 370,53 лева в т.ч. главница - 3330,00 лева, лихва по чл.9 - 2154,85 лева, лихва по чл.10— 2015,77 лева, такса револвинг — 2869,91 лева.
През същия период са погасени 5850,00 лева, посочени по дати и вид задължение в колони от 9-та до 15-та. Погасяването е ставало в реда - такса револвинг, лихви по чл.10, лихви по чл.9 и главница.
От 06.08.2013 г. до 29.07.2014 г. са погасени 5850,00 лева в т.ч. главница - 361,74 лева, лихва по чл.9 - 602,58 лева, лихва по чл.10- 2015,77 лева и такса револвинг - 2869,91 лева.
От справката е видно, че изцяло са погасени такса револвинг и лихвата по чл.10 Към 31.07.2014 г. остава задължение от 4520,53 лева в т.ч.-главница — 2968,26 лева (3330,00-361,74)-лихва по чл.9 - 1552,27 лева (2154,85 - 602,58).
В справка-приложение 3 е разработен вариант, като вместо задълженията по договора е начислявана законна лихва върху усвоените суми до датата на плащане на всяка погасителна вноска. В този вариант общото задължение е 3439,78 лева , в т.ч. усвоена сума 3330,00 лева и законна лихва 109,78 лева. В този вариант надплатената сума е в размер на 10 660,22 лева.
В допълнителното си заключение съгласно подробно извлечение за периода след 31.07.2014 г. до 12.07.2016 г. от кредитната сметка на М. Д. Л. по процесния договор от „А. ф. О*, (справка -приложение 4 към допълнителното заключение) сумите са осчетоводени на датите, на съответните банкови платежни нареждания, наредени от М. Л. и посочени в приложение 3 към основното заключение и представени като доказателство към делото. Експертизата сочи вноските, получени в „. А. м.” по дати на получаване, дата на уведомяване на купувача и дата на прехвърляне в „А.Ф.” О*.
След прехвърляне на процесното вземане на 01.07.2014 по договор за продажба и прехвърляне на вземания между „. А. М.” и „А.Ф.” О* , купувачът „А. Ф. О* начислява лихвите и таксите, в съответствие с размерите, предвидени в договор за кредит „Бяла карта № * от *.2013 и условията в Рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания.
В справка приложение 4 са осчетоводени от вещото лице платените от ищцата суми по дати на плащане и по вид задължение в колони от 11-та до 17-та. За периода от 15.08.2014 г. до 10.03.2016 г. М. Л. е погасила 8 250,00 лева в т.ч. договорна лихва по чл.9 - 1861,80 лева, договорна лихва по чл.10 - 2599,13 лева, такса револвинг - 3561,90 лева, такса по чл. 15 , ал.5 - 100,00 лева и законна лихва - 127.17 лева. Според експертизата при обединяване на двата периода от 12.07.2013 до 31.07.2014 г., осчетоводен от „. А. М.” и посочен в приложение 1 и периодът от 01.08.2014 г. до 12.07.2016 г. , осчетоводен от „А. Ф. О* и посочен в приложение 4 се установява,че ищцата е платила общо 14 100,00 лева в т.ч. по вид задължения.
Според вещото лице към 12.07.2016 г., по договор за продажба и прехвърляне на вземания, „А* Ф*“ О* е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземанията“ О* сумата от 5 206,94 лева в т.ч. главница 2 968,26 лева , договорна лихва по чл.9 – 2 137,46 лева (начислена 3999,26 лева , платена 1861,80 лева/ и законна лихва 101,22 лева) начислена 228,39 лева , платена — 127,17 лева. Цифрите съответстват на посочените в реда „Сума” към 12.07.2016 г на Приложение 4 за лихвата по чл.9 - колони 5-та и 13-та и за законната лихва в колони 9-та и 16-та. При подаването на исковата молба по Г.дело 706 от 20.06.2017 г. исковата претенция на „Агенция за събиране на вземанията“ О* не се различава от състоянието на сметката на М. Л. към 12.07.2016 г., като е начислена законна лихва за периода от 11.08.2016 г. до 20.06.2017 г. т.е главница - 2968,26 лева, договорна лихва по чл.9 - 2137,46 лева и законна лихва -425,75 лева.
При така установената фактическа обстановка, с атакуваното решение е приета основателност на основание чл. 21 ал.1 от ЗПК на иска по чл.26 ал.1 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на отделни клаузи от договора за кредит - чл.9 ал.1 и ал.2, чл.10, чл.9 ал.3, чл.6, чл.3 ал.1 т.5 и т.7клаузи и като такива не пораждат права и задължения за страните по договора за кредит, поради което извършените от ищцата плащания по кредита следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения по договора, а именно - за връщане на усвоената сума от 3 300,00 лв. и на обезщетението за забава, чийто общ размер възлиза на 109,78лв. или общо сумата от 3 439,78лв.
Поради основателността на иска по чл.26 ал.1 от ЗЗД е приета основателност и на иска по чл.55 от ЗЗД за връщане от ответника на получените суми по договора, заплатени от ищцата без основание.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
В рамките на тази проверка настоящият състав предвид създадената между страните облигационна обвързаност счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставена финансова услуга – разрешен и усвоен револвиращ потребителски кредит в максимален размер от 3300 лева.
Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система. Към момента на сключване на процесния договор е действал ЗПК (обн. д.в. бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с д.в. бр. 91 от 20.11.2012г., в сила от 01.01.2013г.изм.бр.30 от 26.03.2013година и в сила от същата дата), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г. ), който урежда защита на особена категория длъжници. Процесният договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договор за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 13 и чл. 24 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 13 ЗПК поставя конкретни изисквания към съдържанието на договора за потребителски заем, които са задължителни, а при липсата им съобразно чл. 14 ЗПК договора се явява недействителен. В конкретния случай, процесният договор има необходимото съдържание съобразно сочената разпоредба.
Установено е в настоящия случай, че договорената между страните договорна лихва в чл.9 от договора - месечен лихвен процент от 6%, върху усвоения размер на кредита, който се начислява ежедневно върху усвоената и непогасена главница, месечен лихвен процент, съгласно чл.10 от договора-15% от първия ден на забава на минималната месечна погасителна вноска ежедневно в размер на 0,5 % върху усвоената непогасена главница до датата на плащането , фиксирания годишен лихвен процент, и годишния процент на разходите- чл.3 ал.1 т.5 и7, както и предвиждането на допълнително възнаграждание за ползване на предоставената сума – още един вид договорна лихва, която е определена, като „такса револвинг“ в размер на 8 % ,по силата на чл.9 ал.3 от договора надхвърлят многократно законната лихва, което се установява в хода на разглеждане на делото,включително и от неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно икономическа експертиза,неоспорена от страните. Следователно договорената лихва надвишава многократно законната лихва. Вярно е, че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК се въведе ограничението, но доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е в сила от 23.07.2014 г. и е приета след датата на сключване на процесния договор, то към датата на сключване на процесния договор страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от представените такива.
На следващо място, видно от приетите по делото основно и допълнително заключение на назначената и изслушана съдебно икономическа експертиза, изготвена от вещо лице С.Н., които съдът кредитира като компетентно и добросъвестно изготвени, се установява, както съдът отбеляза по горе, че посочените в чл.9 от договора - месечен лихвен процент от 6%, върху усвоения размер на кредита, начисляван ежедневно върху усвоената и непогасена главница, месечен лихвен процент, съгласно чл.10 от договора-15% от първия ден на забава на минималната месечна погасителна вноска ежедневно в размер на 0,5 % върху усвоената непогасена главница до датата на плащането, фиксирания годишен лихвен процент, и годишния процент на разходите - чл.3 ал.1 т.5 и7, както и предвиждането на допълнително възнаграждание за ползване на предоставената сума – още един вид договорна лихва, която е определена, като „такса револвинг“ в размер на 8 % ,по силата на чл.9 ал.3 от договора надхвърлят многократно законната лихва.
От една страна съдът счита, че цитираните клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. От друга страна съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоснавеност водещи до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Понятието "добри нрави", по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; цели се недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
В установената по време на възникване на процесните отношения съдебна практика за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е противна на добрите нрави.
В тази насока е практиката ан ВКС, обективирана в Решение № 906/30,12,2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по Г. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по Г. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по Г. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно уговарянето на възнаградителна лихва в размер неколкократно над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Следователно същите са неравноправни по смисъла на чл. 134 от ЗЗП и на това основание са нищожни. Заплатената въз основа на същите сума в размер над 3300 лв. и обезщетението в размер на 109.78лева, т.е над 3 439.78 лева до общо платените от ищцата 14 100лева е платена без основание и подлежи на връщане – съгласно разпоредбата на чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД.
Настоящият състав се съгласява с извода на районен съд, че процесната клауза на договора, установяваща размерите на договорната лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна и тъй като нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
На следващо място въведената в договора за кредит отговорност за отнапред определени разходи, представля по съществото си неустойка, дължима при забава в изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не е плащане за покриване на разходи по събиране на вземането, както правилно е прието от районен съд.
С предвиждането на тези плащания и въвеждането на допълнителни плащания, чиято дължимост изцяло е свързана със забава на длъжника се заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна.
По тези съображения и на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК визираните по - горе клаузи на договора са нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по договора за кредит.
Неоснователни и в разрез с установеното по делото са изложените в жалбата оплаквания, че съдът не е посочил конкретната правна норма, която счита,че е нарушена от кредитора. Районен съд е постановил законосъобразен, основан на доказателствата и мотивиран съдебен акт. Оплакването е голословно посочил кои клаузи от договора счита за нищожни,като е конкретизирал и разпоредбите, които се нарушават.
За прецизност следва да се отбележи, че цитираната с въззивната жалба съдебна практика обективирана в Решение №1023 от 08.07.2016г.по в.Г.д.№ 1036/2016година по описа на ОС П., с която се обосновава основателност на въззивната жалба не е задължителна за съдилищата.
Не може да бъде споделено и оплакването, че решението не е мотивирано и съдът не е посочил конкретната правна норма,която счита,че е нарушена от кредитора. С атакуваното решение е спазена разпоредбата на чл.236,ал.2 от ГПК, обсъдени са исканията и възраженията на страните, направена е преценка на доказателствата. При постановяване на своя съдебен акт районен съд е установил правилно фактите, преценени от гледището на закона, като е посочил точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения и върху кои доказателства основава фактическите си изводи.Изградил е фактическа обстановка относно всички релевантни за спора обстоятелства, направени са правни изводи, посочени са конкретно приетите за нарушени норми от кредитора.
Следователно настоящият състав се съгласява с изложените от районен съд мотиви и предвид гореизложените съображения приема,че ответницата не дължи начислените от кредитора суми за договорна лихва, такса револвинг и такса разходи, поради което извършените от нея плащания по кредита следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за връщане на усвоената сума в размер на 3 300лева и на обезщетението за забава, чийто общ размер възлиза на 109,78 лв., доколкото претендираното обезщетение за забава от ищеца, включва в себе си освен законна лихва и такса револвинг, която съдът приема, че се основава на недействителна клауза.
Неоснователно е и оплакването, че нито съдът нито ищецът са специалисти притежаващи опит и познания в сферата на финансовите услуги,поради което не са в състояние да преценят каква е цената на предоставения от дружеството паричен заем, какви са разходите на дружеството за да обезпечи промотирането на услугата, обслужването на клиента от момента, в който се е заинтересувал от получаване на услугата през клиента, от момента на подписване на договора и усвояване на кредита ,до заплащането и събирането на дължимите суми и окончателното изпълнение на договора, всеки търговец има свой специфичен модел на работа и структура за разходите за дейността, поради което изключително погрешно дейността на дружествата да бъде поставяна под общ знаменател и техните разходи биват осреднявани.
В конкретния случай именно защото съдът не притежава необходимите знания е назначил и изслушал съдебно-икономическа експертиза, неспорена от страните по делото,включително и от жалбоподателя, вещото лице по която е изготвило заключението след запознаване с доказателствата по делото и след направена справка в деловодството на ответното дружество, като констатациите са обективирани в многобройните приложения към основното и допълнителното заключение, които се кредитират и от настоящия състав.
За прецизност следва да се отбележи, че не са необходими специални знания за да се установи, че в настоящия случай лихвата е в повече от двойния размер на получената в заем парична сума.
Касае се за годишна лихва, а не цена срещу ползване за целия период, в каквато насока се правят неоснователни оплаквания. Освен това жалбоподателят нито твърди, нито сочи доказателства, че е поел по-голям риск от обичайния, нито че е направил по-големи разходи от обичайните при предоставяне кредита на М. Л..
Както вече съдът отбеляза, процесната клауза от договора установяваща размера на договорната лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето,поради което е нищожна и не поражда действие.
Следователно от факта, че основния предмет на дейност на дружеството жалбоподател е предоставяне парични заеми не следва и извода за определяне възнаградителна лихва надвишаваща допустима съгласно добрите нрави размер.
Както вече съдът отбеляза по – горе, въведената в процесния договор отговорност за разходи, представлява по естеството си неустойка, дължима при забава плащане на текущите задължения по кредита и не представлява плащане за покриване разходи по събиране на вземането, в каквато насока е релевирано оплакване. С предвиждането на тези плащане на практика се цели заобикаляне на нормата на чл.33 от ЗПК, а съгласно чл.21,ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, с която се заобикаля закона е нищожна.
Предвид на съвпадане изводите на настоящата инстанция с направените от районен съд жалбата е неоснователна, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно постановено.
С оглед изхода на спора и тъй като въззиваемата не е заплатила разноски за адвокат, но е била представлявана от адвокат Венета Русева при условията на чл.38, ал.1, т. 2 ЗА, съдът следва да определи дължимото се на адвоката възнаграждение. В чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата е предвидено право на адвоката да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че ако в съответното производство насрещната страна бъде осъдена за разноски, адвокатът оказал безплатно адвокатска помощ има право на адвокатско възнаграждение в размер не по – нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл.38 ал.2 от ЗА, при безплатна адвокатска помощ, ако насрещната страна дължи разноски, адвокатът, оказал безплатна помощ има право на възнаграждение в размер не по-малък от минималния, който следва да бъде заплатен от другата страна.
По делото са предявени кумулативно съединени два иска-неоценяем и оценяем.Минималният размер на възнаграждението по Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определен по първия, неоценяем иск съгл.чл.7 ал.1т.4, а по втория съгласно чл.7 ал.2 т.3, поради което дължимото адвокатско възнаграждение е в общ размер на 1 132,80 лв., от което 300,00 лв. за иска по чл.26 ал.1 от ЗЗД и 832,80 лв. за иска по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД , която сума ищецът следва да бъде осъден да заплати на адв. В. Р. от АК-С..
Мотивиран от гореизложеното Смолянски окръжен съд ,в настоящия си състав


Р Е Ш И :


ПОТВЪРЖДАВА решение №№ 34 от 24.01.2019 година, постановено по Г.д. дело № 451 съгласно описа на Смолянски районен съд за 2018г., като правилно и законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА „. А. М.” , ЕИК 131576434, със седалище в Г. С. и адрес на управление – Б. „. Н. № *, С. Ц., . 2, офис 40-46, да заплати на адвокат В.И.Р. от АК-С.адвокатско възнаграждение в размер на 1 132,80лв.(хиляда сто тридесет идва лева,осемдесет стотинки)
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1,пр.2 от ГПК.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :