И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производство по реда на чл.41. ал.2 във връзка с чл.274 от ГПК.
Образувано е по повод подадена частна жалба от „. за К. за П. З., ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление: Г. У. В. №. .3, представлявано от Т. Я. К., чрез юрисконсулт Д. А., срещу Разпореждане № 2171 от 08.10.2019г. постановено по ч.Г.д.№ 1105/2019г. на Районен съд – Смолян, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното вземане срещу длъжника Д. П. Б. с ЕГН * с адрес Г. ул."Полк.Д. П." №1.В. .2, А. в ЧАСТТА МУ, с която се иска издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумите в размер на 75,90 лева- неустойка за неизпълнение на задължение ,за периода 06.05.2017г. до 06.10.2018г., за сумата от 292,50лв. представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, както и за претендираните съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение за разликата над присъдените 50,00 лева до пълния претендиран размер от 200,00 лева.
Излагат се оплаквания, че обжалвания съдебен акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснован. жалбоподателят моли за отмяната му и решаване спора по същество,като бъде постановено издаване на заповед за изпълнение за претендираната неустойка.
Въззивният съд,като взе предвид доводите в частната жалба и изложеното в подаденото от жалбоподателя заявление,намира за установено следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.275,ал.1,във вр.с чл.62,ал.2,изр.1 от ГПК,от надлежно легитимирано лице,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,при наличие на правен интерес от обжалването,поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Заявителят по ч.Г.д.№ 1105/2019г.по описа на Смолянски районен съд е сезирал съда с искане за издаване срещу Д. П. Б. заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за парични суми,посочени в т.9 от заявлението,сред които и неустойка за неизпълнение на задължение за периода 06.05.2017г. до 06.10.2018г. в размер на сумата 75,90 лева и разходи за извън съдебно събиране на вземането в размер на сума 292.50лева.
Съгласно твърденията изложени в т.12 от заявлението кредиторът се е задължил да предостави на заемателя договорена сума в размер на 100 лева, с разрешен кредитен лимит по карта, а длъжникът по процесния договор се е задължил да върне съгласно условията,като сумата е усвоена на 21.04.2017година и към настоящия момент е дължима главница - сума в размер на 93.43лева. Заемателят се е задължил ако не заплати текущото си задължение на падежа, в 3-дневен срок от подписването му да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора, чрез поръчителство или банкова гаранция, подробно описани в заявлението. Поради неизпълнение на това договорно задължение в срок, на длъжника е начислена за всяко отделно неизпълнение на задължението за периода от 06.05.2017година до 06.10.2018година неустойка в размер на 75.90лева, като при забава на плащане на текущо задължение кредитополучателят се е задължил в размер на 15% от максималния кредитен лимит за разходи за действия по събиране на вземането в размер на 2.50лева на ден до заплащане на сумите, както и подписвайки договора за кредит при настъпване предсрочна изискуемост дължи такса в размер на 120лева представляваща разходи на кредитодателя за извънсъдебно събиране на вземането, платима еднократно и изчислена в размер на 292.50лева.
За да постанови обжалвания съдебен акт, заповедният съд е приел,че претендираните вземания за неустойка в размер на 75.90 лева и в частта му относно разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 292,50 лева е неоснователно. Прието е, че уговорената неустойка противоречи на чл.143,т.5 от ЗЗП, с която е установена забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, в противоречие с добрите нрави и представляваща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност, водеща до значително неравновесие между правата и доставчика и потребителя.
Съдът е мотивирал отказа да разпореди издаване заповед за изпълнение по отношение заявеното искане заплащане на такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането с нищожност на клаузата, обоснована със заплащане на кредитора допълнително обезщетение в противоречие с разпоредбата на чл. 33 от ЗПК , тъй като същата такса не е обвързана с каквито и да са разходи , направени от кредитора.
Относно размера на юрисконсултското възнаграждение приема, че за подаване на заявлението, освен попълване на формуляра, не са извършвани други процесуални действия на този етап, попълването на формуляра не представлява правна сложност, изпълнява се по образец, което е и завишено с оглед цената на претендираното вземане.
Настоящият състав споделя изцяло изложените от заповедния съд мотиви за отхвърляне на заявлението.
По направените оплаквания в жалбата приема следното:
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че в случая заповедният съд е излязъл от своята юрисдикция, като се е произнесъл по спорно право, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство, при положение, че длъжникът възрази в срока по чл.414,ал.2 от ГПК.
В хипотезата на заявление по реда на чл.410 от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в Определение № 974/07.12.2011г. по ч.т.д.№ 797/2010г.,ВКС,II т.о., както и Решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
Доколкото в случая главницата по процесния договор за паричен заем възлиза на сумата от 100.00 лв., размера на неустойката в размер на 75.90 лв. е необосновано висока, поради което договорната клауза, предвиждаща дължимостта й е неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП.
Клаузата за неустойка по договора е нищожна и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД. Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора. Това лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл, ако сключи договора. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, тъй като установените към поръчителите изисквания са утежнени и осигуряването им в договорения срок е практически неизпълнимо. Би следвало кредитодателя предварително да се убеди относно кредитоспособността на заемателя и ако преценката му е лоша –да не предостави искания кредит. Горното обосновава извод, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции и следователно е нищожна,поради противоречие с добрите нрави.
Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Освен това при анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т.3 от ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
По отношение на задължението за заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на задължениет , по правилото на чл. 10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В случая твърдението в жалбата и изложеното в т.12 от заявлението,че при изпадане в забава от страна на кредитополучателя и невръщане на коя и да е от дължимите вноски по кредита,същият дължи съответна такса в размер на 2.50лева на ден, зависимост от просрочието и представлява административна такса за събиране на вземането, както и договореното еднократното заплащане на такса в размер на 120 лева, т.е общо претендираната сума към настоящия момент е 292.50 лева, навежда на извод,че същата представлява обезщетение за забава в полза на кредитора.
Освен това с оглед наведените твърдения в жалбата се налага извод,че целта с въвеждането й е била кредиторът да си обезпечи сигурен, дължим с голяма вероятност доход, който не е предварително регламентиран. Като договорен подход цели да се заобиколи забраната на нормите на чл. 143, т.3 от ЗЗП и чл. 33 от ЗПК, императивни по своя характер, което има за последица нищожност на тези клаузи. Освен това при тази неопределеност на задължението за възстановяване на разходи се налага извода, че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на посочените по-горе принципи на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
По изложените съображения съставът намира, че като последица следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение по отношение на тези две претенции, поради което атакуваното разпореждане следва да бъде потвърдено, като законосъобразно постановено.
Мотивиран от гореизложените съображения окръжният съд,в настоящия си състав

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2171, постановено на 08.10. 2019г. по ч.Г.д. № 1105/2019 г. по описа на Смолянски районен съд,като законосъобразно постановено .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: