за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274-279 във вр. с чл.413, ал.2 ГПК.
С разпореждане № 1685/08.08.2019г. по ч.Г.дело № 805/2019 г. Районен съд – Смолян ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 6842 от 07.08.2019 г. на „. за К. на П. З. Е.-Г.С. за издаване на заповед за изпълнение срещу С. В. В., в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземане за 273,62 лв. - неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по Договор за кредит с № 509635 от 29.06.2017 г., сключен с „А. Ф.“ ООД и за сумата от 197.50лв. – претендирани като „разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Срещу това разпореждане е постъпила допустима
частна жалба от „. за К. на П. З. Е.-Г.С. с искане да бъде отменено и заявлението – уважено изцяло.
На длъжника С. В. В. не е връчван препис от частната жалба съобразно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК.
Съдът установява следното:
Обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди, като на осн.чл.272 ГПК се имат предвид изложените от първоинстанционния съд мотиви, които се споделят изцяло от настоящия състав.
В допълнение, с оглед изложените в частната
жалба оплаквания, въззивния съд съобразява следното:
Липсва каквото и да е превишаване
правомощията на заповедния съд, каквото несъстоятелно твърдение се поддържа в частната жалба. Неслучайно законът възлага именно на съда, а не на друг орган, издаването на заповеди за изпълнение и то при изрично въведеното условие по чл.411, ал.2, т.2 ГПК – заявлението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Действително, смисълът на заповедното производство е да се осигури бърза, по-евтина и опростена процедура по снабдяване на заявителите с титул за събиране на твърдените от тях вземания, но само ако такива вземания се вижда да съществуват и да произтичат от правоотношения, възникнали в случая от сделки, сключени при спазване изискванията на закона и добрите нрави.
След като още при самия прочит на изложените от
заявителя обстоятелства е видно, че искането не отговаря на тези изисквания, съдът е длъжен именно в това производство, служебно, да откаже прилагането на клауза, противоречаща на закона и добрите нрави, защото такова задължение му възлага законът в чл.411, ал.2, т.2 ГПК. Тази разпоредба е повелителна, което означава, че при всяко положение на делото било в заповедното, било в исковото производство, съдът е длъжен да осъществява подобна преценка, установена в защита на обществения ред, дори без да има оплакване в тази насока.
Не може да се претендира от заявителя съдът да му
съдейства бързо и ефективно да събере свои вземания, за които е очевидно, дори само от изложените от заявителя факти, че се търсят въз основа на клаузи, грубо нарушаващи както редица законови разпоредби, така и като краен резултат – морала. Повелителни материалноправни разпоредби, установени в обществен интерес, за които съдът следи служебно, са тези, които уреждат потребителската закрила в ЗЗП и ЗПК и установяват нищожност на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е С. В.. Законът не позволява съдът да бъде поставен в положение, при което да съдейства за закрепване резултатите от поведение на кредитор, насочено към сериозно неоснователно обогатяване и грубо незачитащо една от целите на чл.2 ЗПК – насърчаване на отговорното поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити.
След като излишно пространно частният
жалбоподател разсъждава какво представлява една неустойка по принцип, той пропуска да съзре, че, съгласно собствените му твърдения, в договора от 29.06.2017 г. е предвидено не направо заплащането на неустойка, ако кредитополучателят не изпълни свое текущо задължение на падежа, а заплащане на неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, както е отбелязал и първоинстанционният съд. Това акцесорно задължение е предоставянето на обезпечение чрез поръчителство в срок от 3 дни след падежа. Акцесорното задължение е с посоченото естество именно за да направи невъзможно неговото изпълнение от кредитополучателя и да се придаде вид, че на кредитора се дължи неустойка за реална вреда, каквато би могла да е вредата от неизпълнение на задължение за погасяване на съответната вноска, а не от непредоставяне на обезпечение под формата на поръчителство. Такова в нормалните случаи, когато кредиторът наистина цели обезпечаване изпълнението на същинските задължения по договора, а не допълнително обогатяване, маскирано под една или друга форма на неустойка и то за неизпълнение на акцесорно задължение, разходи за извънсъдебно събиране на вземанията и др.подобни, се изисква преди сключването на самия договор за кредит. Вижда се, че в случая е уговорено предоставянето на поръчителство за всяко отделно неизпълнение, в рамките на 3 дни от него, което може да има за резултат необходимост от предоставяне поръчителство например от петима-десетима поръчители. Това също е доказателство, че неустоечната клауза е предвидена, за да получи кредиторът, в разрез с повелителната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК, не само лихвата за забава, ако такава бъде допусната от кредитополучателя, а обезщетение в много по-висок размер за същата вреда-неизпълнение задължението за връщане заетата сума, каквото законът не позволява в тези случаи. Това обезщетение, както се отбеляза, е маскирано като такова за друга вреда-от неполучено обезпечение, но не е ясно защо самият кредитор не я е осуетил или намалил, поисквайки например да му се даде подобно обезпечение още при сключването на договора.
В обобщение, правилно е прието, че неустоечната
клауза противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции съобразно т.4 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Посочи се, че чл.33, ал.1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи обезщетение на кредитора в размер на законната лихва, а тук чрез неустойката се добавя още едно обезщетение и то зависи от неизпълнение не на основното, а на акцесорно задължение на заемателя – да осигури горните обезпечения в тридневните срокове, от което неизпълнение обаче не произтичат пряко вреди за кредитора. Тя е в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48, тъй като на практика „прехвърля риска от неизпълнение задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като, ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след представянето му да се отпусне кредитът, което би съответствало на изискванията на директивата.“
В частната жалба се развива оплакване как заповедният
съд не можел да знае дали съответни клаузи от договора не били уговорени индивидуално. Няма твърдение обаче нито в заявлението, нито в частната жалба, че конкретни клаузи в договора със С. В. са индивидуално уговорени и, ако има, какво ги прави такива. Това означава, че няма индивидуално уговорени клаузи и е безпредметно да се излагат разсъждения как една клауза била неравноправна при кумулативната даденост на трите предпоставки по чл.143 ЗЗП. Очевидна е липсата на добросъвестност на кредитора и това, че договорът е довел до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, както ще се посочи по-надолу.
За да е основателна една претенция за разходи за
извънсъдебно събиране на задължения, най-напред трябва да се посочи какви точно са тези разходи-за какъв вид действия с точно посочване времето и начина на извършването им и къде е удостоверен размерът им. Нито в заявлението, нито в частната жалба се посочва какви действия е извършил жалбоподателят по време, начин и място, с конкретен размер на всеки един разход, които са осъществени, за да се събере вземането му от В..
Т.е., няма извършени „допълнителни услуги“, както ги
определя частният жалбоподател, за да иска връщане на разходите за тях. Те и не представляват допълнителни услуги по см. на чл.10а, ал.1 ЗПК. Напротив, сумата за тях всъщност е едно допълнително, непозволено от чл.33, ал.1 ЗПК обезщетение за кредитора от неизпълнение задължението за връщане на сумите по договора, на което е придаден вид, че представлява разход за извънсъдебното им събиране. Съгласно описанието в т.12 от заявлението, договорът изисква от кредитополучателя не само поръчителство, а и да заплати на кредитора и сума от 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението му в тридневния срок до предоставяне на поръчителството. При забава за плащане на текущото задължение или на тази сума от 15 % от максималния кредитен лимит, кредитополучателят дължи на кредитора, се казва в заявлението, разходи за действие по събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на сумите; както и еднократна такса от 120 лв. за разходи на кредитора за дейност на служител по извънсъдебно събиране на вземането.
От описаните от заявителя обстоятелства по
договора е очевидна целта за неоснователно обогатяване на кредитора, прикрита зад обезщетителни условия, които всъщност не обезпечават евентуални кредиторови вреди. Договорът, както става ясно от изложените от заявителя данни, всъщност предвижда обезщетяване на кредитора с отнапред установената сума от 120 лв. лв. за такива разходи. Обсъдена заедно с предходната за сума от по 2,50 лв. на ден, уговорката показва, че двете суми са предвидени всъщност като две отделни наказателни лихви с фиксиран размер и периоди и не зависят от действително направени разходи и дейности на кредитора, а само и автоматично от изпадане на длъжника в забава. Те са предвидени за плащане едновременно с неустойката. Т.е., освен, че длъжникът следва да заплати законната лихва за забава, при настъпване на такава всъщност се натрупват за едно и също неизпълнение още общо 197,50 лв.
Тези клаузи също така не позволяват на
потребителя да прецени и икономическите последици от сключването на договора, защото на обезщетенията по тези уговорки в договора е придаден вид, че представляват нещо друго и затова са оправдани – че са за някакви действително извършени от кредитора разходи и действия по събиране на вземанията му и съответно за вреда на кредитора, претърпяна от недадено обезпечение. Както се вижда обаче, такива разходи и действия и „неустойка“ са записани в договора, за да се прикрие действителното основание за плащането им и да не може да се установи веднага, че имат за резултат натрупването всъщност на няколко обезщетения в полза на кредитора за едно и също нещо-забава на длъжника.
Всичко изложено става ясно дори само от
изложението на уговорките по договора за кредит и някои други обстоятелства, направено в т.12 от заявлението на самия частен жалбоподател; какво остава, ако се включи и насрещна страна с редица оспорвания. След като тази информация е достатъчна за така направената преценка от съда, т.е., съдът се е ограничил единствено до изложените от заявителя факти, е ясно, че заповедният съд може и е длъжен да обоснове отказ за издаване на заявление, което не отговаря на критериите по чл.411, ал.2, т.2 ГПК.
В жалбата се посочени редица определения на съдилища, за които частният жалбоподател твърди, че подкрепят неговите доводи. Тези определения обаче не са задължителни за настоящия съд.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1685/08.08.2019 г. по ч.Г.дело № 805/2019 г. на Районен съд – Смолян.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :



ЧЛЕНОВЕ : 1.




2.