Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1939 от 28.06.2019 г. на Я. С. Н., Ч. А. Н. П., срещу решение № 71 от 06.06.2019 г. по Г.д. № 118/2019 г. на Районен съд – Ч. - частта, с която е отхвърлен предявеният от Я. С. Н. против Т. Н. Г. отрицателен установителен иск за собственост на трети етаж от жилищна С., ведно с изба, с площ от 16 кв.м. и 1/3 идеални части от общите части на сградата, находяща се в Г. Ч. надлежно индивидуализирани в диспозитива на обжалваното решение.
С въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение, с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявения иск за собственост. Оплакванията по приложението на процесуалния и материалния закон са сведени до това, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищцата не е доказала установяване на фактическата власт върху процесния имот, в рамките на десетгодишния давностен срок за придобиването му по давност. Изводимо от приетия като доказателство по делото предварителен договор за покупко-продажба, владението върху имота е предано в полза на ищцата на датата - 02.07.1996 г., считано от която дата е започнало течението на давностния срок. Изтъква се, че неправилно първата съдебна инстанция, след като е приела, че документът няма достоверна дата спрямо ответника Г., тъй като последният не участвал в неговото съставяне, само и единствено по това съображение е приела за недоказан факта на установяване на фактическата власт върху имота. Възразява се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в съвкупност приетия по делото доказателствен материал, като е игнорирал обясненията на ответника Р., който сочи, че владението е предано в полза на ищцата на датата на сключване на предварителния договор, Ч. предаване на ключа от имота. Възразява се, че съдът влиза в противоречие С. собствените си изводи, като от една страна приема, че в имота е живяла Я. Н., заедно С. семейство Р., а от друга, че ищцата няма качеството владелец.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Н. Г., Ч. А. П. с който се възразява по основателността на същата и се иска потвърждаване на решението в обжалваната му част. Изтъква се, че правило първоинстанционният съд е приел, че предварителният договор няма достоверна дата спрямо ответника Г., като последният не е участвал в неговото съставяне и може да бъде увреден от антидатирането на документа. Възразява се, че правилно и обосновано, посредством анализ на приетите по делото гласни доказателства, съдът е достигнал до краен извод, че не е доказано упражняването на фактическа власт върху имота от страна на ищцата, поради което е отхвърлил предявения иск. В тази връзка с отговора на въззивната жалба е осъществен подробен анализ на приетите по делото доказателства, насочен в подкрепа съображенията за отхвърляне на иска.
Постъпил е отговор на „. за С. на В. Е., Ч. юрк. Н. - третото лице помагач на страната на ответника, с който се оспорва въззивната жалба с подробно развити съображения в подкрепа правилността на обжалвания С. акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения С. акт, следното:
С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил предявеният отрицателен установителен иск за собственост спрямо ответника Т. Г., като в решаващите си мотиви е приел, че ищцата не е доказала придобиване на процесния имот по давност по силата на предварителен договор от 02.07.1996 г. за предаване владението, а имотът е придобит от ответната стана на основание публична продан.
Настоящият С. намира, че обжалваното решение е правилно в обжалваната му част и следва да бъде потвърдено.
Правилно първата съдебна инстанция е изградила изводите си по фактическата страна на спора, като въззивната инстанция на основание чл. 272 ГПК препраща към доказателствения анализ и приема следното. Установява се, че с договор за дарение от 23.05.1997г., дружеството „. ЕООД, П. от съпрузите А. и А. Р., прехвърля процесния имот на Е.- М. А.Р., тяхна дъщеря. Впоследствие с договор за покупко-продажба от 28.07.2006г. надарената Е.-М. го продава на родителите си А. и А. Р., а те от своя на същата дата - 28.07.2006г. учредяват на договорна в полза на „Булбанк“ за обезпечение на вземанията по договор за банков кредит №1187/20.07.2006г. След цедиранане на обезпеченото с ипотека вземане в полза на „. за С. на В. Е. в хода а изпълнителното производство, имотът е изнесен на публична продан и възложен на обявения за купувач ответник - Т. Г. по силата на постановление за възлагане от 27.09.2017г., влязло в сила на 17.04.2018г. по изпълнително дело № 92/2014 г. на ЧСИ-Петко Мачкърски. Представен е като доказателство по делото предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот от 02.07.1996г. между „. ЕООД, П. от А. Р. и ищцата Я. Н., с който страните са декларирали, че с подписването на договора владението се предава в полза на купувача.
Ищцата по предявения отрицателен установителен иск твърди, че е придобила имота по давност, с непрекъснато владение, упражнявано в периода от 02.07.1996 г. до датата на исковата молба. Първоинстанционният съд е приел, че предварителния договор няма достоверна дата спрямо ответника и не може да му бъде противопоставен, поради което е отхвърлил исковата претенция.
Настоящият С. състав намира, че поначало са правилни изводите на съда, че предварителния договор няма достоверна дата и не доказва упражняване на фактическа власт върху процесния имот. В тази връзка обясненията на ответника Р., спрямо когото е предявен отрицателен установителен иск в първата инстанция, не могат да бъдат кредитирани, с оглед заинтересуваността му от изхода на делото. Последният е обезпечил С. свой имот договор за банков кредит, който не е погасен и имотът е изнесен на публична продан. Според въззивната съдебна инстанция обаче съществените аргументи за отхвърляне на предявения иск се свеждат до въведените от ответната страна правоизключващи собствеността възражения. Ответникът е придобил процесния имот по силата на публична продан, като върху имота е учредена договорна ипотека от 28.07.2006 година. Ищцата поддържа, че имотът е придобит от нея с изтичането на десетгодишна придобивна давност, с начало 02.07.1996 година, като позоваване на давността е осъществено с исковата молба от 08.06.2018 година. В съдебната практика и правна доктрина няма спор, че давността е оригинерен придобивен способ, който погасява абсолютните и ограничените вещни права. Изключение от това правило е налице единствено за ипотеките, с оглед положението на ипотекарния кредитор, които не се намира във фактическа власт на имота и не може да предяви ипотечен иск за прекъсване на давността. Дори материалното право на собственост да е придобито по давност, ипотеката се запазва върху имота. Това разбиране е възприето с решение № 204 от 19.10.2017 г. на ВКС по Г. д. № 4806/2016 г., IV г. о. и то напълно се споделя от настоящия С. състав. С цитираното решение е прието, че уредената в закона защитна функция на ипотеката обуславя извода, че същата следва имота, когато е учредена от един собственик, а по късно имота е придобит от друго лице на оригинерно правно основание-придобивна давност. В разглежданата хипотеза десетгодишния давностен срок се поддържа да е изтекъл на 02.07.2006г., т.е. преди учредяването на ипотеката от 28.08.2006 година. Това обаче е без правно значене, тъй като към момента на учредяване на ипотеката не е налице позоваване на давността. Ипотекарният кредитор не придобива фактическата власт върху имота по силата на учредената в негова полза ипотека. Същевременно и владелецът не може да придобие по противопоставим начин собствеността без да се позове на упражняваната от него фактическа власт, макар позоваването на давността да не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, доколкото собствеността се счита придобита с изтичането на предвидения в закона срок, с оглед разясненията на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. При това положение при конкуренция в правата на ипотекарния кредитор и владелеца приложение следва да немари правилото на чл. 113 ЗС. То урежда хипотеза, при която лица черпят права от един и същ праводател. В този аспект вписваното също не е елемент от фактическия състав на разпоредителните сделки за прехвърляне на вещни върху недвижим имот, така както и позоваването не е елемент от фактическия състав на давността. Ипотекарният кредитор черпи права от собственика, учредил ипотеката, която е подлежаща на вписване разпоредителна сделка. Ето защо, след като владелецът не се позовал на изтеклата в негова полза придобивна давност - не е предявил иск или не вписал титул за собственост, преди датата на вписване на ипотеката, придобито от него материално право на собственост не може да бъде противопоставено на ипотекарния кредитор, така както то не може да бъде противопоставено и ако давността е изтекла след вписване на ипотеката, съобразно съображенията, възприети в посочената по-горе съдебната практика. Положението на ипотекатния кредитор е идентично и в двете хипотези. В случая ответникът Г. е купувач по публична продан, който черпи права от ипотекарния кредитор, а последният по правилото на чл. 173, ал. 1 ЗЗД има право да се удовлетвори от имота в чиято собственост и да се намира той. Ето защо дори и напълно да се възприеме тезата, че ищцата е придобила процесния имот по давност, макар последното де не се установява по делото, придобито от ответника право на собственост ще изключи правото на собственост на ищцата. Последната е разполагала С. законова възможност да избегне публичната продан, като плати дълга, освободи имота от ипотеката и се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, което не е сторила. При това положение се налага краен извод, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск за собственост. Ответникът е доказал отреченото от ищцата право на собственост.
При този изход на спора, право на разноски за А. възнаграждение за един адвокат има въззиваемата страна. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая разноските се доказват от приложения договор за правна защита за А. П. имащ характер на разписка, в който е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой. Разноските за А. Ч. не следва да бъдат присъждани, по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като последният се явява втори адвокат на страната по делото.
Така мотивиран ОС-Смолян,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 71 от 06.06.2019 г. по Г.д. № 118/2019 г. на Районен съд – Ч. в обжалваната му част - за отхвърляне на предявения от Я. С. Н. против Т. Н. Г. отрицателен установителен иск за собственост.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Я. С. Н., ЕГН * да заплати на Т. Н. Г., ЕГН * сумата от 500 /петстотин/ лева – разноски за А. възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване, пред Върховния касационен съд по реда на чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: