Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с В. № 1545 от 21.11.2018 г. на А. В. В. и В. И. В. срещу решение № 240 от 01.11.2018 г. по Г.д. № 251/2017г. на РС-Д.. С него е уважен предявеният от С. П. Т. против А. В. В. и В. И. В. иск за собственост по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като в отношенията между страните е прието за установено, че ищецът към момента на влизане в сила на кадастралния и регулационен план на Г. Д., кв. Настан, одобрен със Заповед № 41/13.03.1967г. на ОНС-С. е собственик на основание договор за дарение от 21.10.1975г. на реална част, с площ 131 кв.м., от имот, с идентификатор 20456.506.302 по КККР на Г. Д., одобрени със Заповед № РД 18-90/08.12.2009г. на ИД на АГКК, индивидуализирана въз основа на шест броя скици, всички те, представляващи неразделна част от обжалваното решение.
С въззивната жалба са наведени оплаквания по допустимостта и правилността на обжалваното решение, с искане за неговото обезсилване или отмяна и отхвърляне на предявения иск. Изложено е по същество, че неправилно първата съдебна инстанция е приела предявения иск за процесуално допустим, с оглед влязлото в сила решение № 276 от 29.05.2015 г. по в.Г.д. № 133/2015г. на ОС-С., с което, след отмятаната на решение № 10 от 12.01.2015 г. по Г.д. № 263/2013 г. на РС-Д., е прието за установено по отношение на ищеца и неговата съпруга, че ответниците са собственици на имот, с идентификатор 20456.506.302 по КККР на Г. Д., одобрени със Заповед № РД-18-90/08.12.2009г. на ИД на АГКК. С въззивната жалба са развити подробни оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт. Иска се присъждане на разноски с оглед изхода на делото.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от С. П. Т., Ч. А. П., с който се оспорва същата. Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски за въззивната съдебна инстанция. Възразява се по наведените оплаквания по допустимостта и правилността на обжалваното решение, като са развити подробни съображения в тази насока.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав, в правомощията си на въззивна инстанция, намира, че обжалваното решение е процесуално недопустимо. Същото следва да бъде обезсилено, а производството по предявения от С. П. Т. против А. В. В. и В. И. В. иск за собственост прекратено, като процесният имот, с оглед допуснатите от първата съдебна инстанция процесуални нарушения, следва да бъде надлежно индивидуализиран в диспозитива на въззивното съдебно решение.
По допустимостта на обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира следното:
В разглежданата хипотеза е предявен иск за собственост, с твърдения за допусната грешка в кадастралната карата. Поддържа се, че част от притежавания от ищеца недивим имот – пл. № 206 , за който е отреден парцел III-206, кв. 24 по плана на Г. Д., кв. Настан, одобрен със Заповед № 41/13.03.1967г. на ОНС-С., придобит по дарение от 1975г., неправилно е заснет в границите на имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., одобрени със Заповед № РД-18-90/08.12.2009г. на ИД на АГКК, по отношение на който като собственици се легитимират ответниците. Изводимо от петитума на исковата молба, възпроизведен в диспозитива на обжалваното съдебно решение, отправеното до съда искане е за установяване правото на собственост към минал момент - датата влизане в сила на кадастралния и регулационен план на Г. Д., кв. Н., одобрен със Заповед № 41/13.03.1967г. на ОНС-С., макар в исковата молба да се твърди, че ищецът е придобил правото на собственост в един по-късен момент, а имено през 1975г., по силата на договор дарение.
В отговора на исковата молба е релевирано възражение за недопустимост на предявения иск, поради отвод за пресъдено нещо. Ответниците са изтъкнали, че предявеният от тях против ищеца и неговата съпруга иск за собственост е уважен, като със сила на пресъдено нещо е прието за установено, че те са собственици на имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д. на основание съдебно решение от 15.12.1972 г. по Г.д. № 270/1972 г. и придобивна давност за част от имота. Процесната реална част попада в границите на установеното по съдебен ред в тяхна полза право на собственост, поради което искът е недопустим.
В случая, за да разгледа спора по същество, първоинстанционният съд е приел, че постановеното решение № 276 от 29.05.2015 г. по в.Г.д.№ 133/2015г. на ОС-С., с което е уважен предявеният от ответниците в настоящото производство спрямо ищеца установителен иск за собственост на имот, с идентификатор № 20465.506.302, не формира сила пресъдено нещо по отношение на площта на имота. В тази насока е изтъкнато, че в трайната съдебна практика на Върховният касационен съд се приема, че площта не е индивидуализиращ белег на правото на собственост, а е функция на границите му, като силата на пресъдено нещо обхваща само границите на имота.
Ето защо след като е приел, че процесният имот неправилно е заснет, с влизане в сила на кадастралния и регулационен план на Г. Д., кв. Настан, одобрен със Заповед № 41/13.03.1967г. на ОНС-С., първоинстанционният съд е приел иска за основателен, като е формулирал диспозитив, с който правото на собственост е признато за установено към 13.03.1967г., на основание договор за дарение от 1975 г., а процесната част от имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д. е индивидуализирана въз основа на шест броя скици, представляващи неразделна част от решението.
Настоящият съдебен състав, във връзка с формираната от първата съдебна инстанция правораздавателна воля, намира, че следва да изтъкне това, че спорната реална част е индивидуализирана по шест броя скици – неразделна част от решението, което само по себе си сочи на извод за погрешна индивидуализация на спорното право на собственост. В случая това са абсолютно всички изготвени по делото скици по приетата съдебно-техническа експертиза в първата съдебна инстанция, повечето от които, макар и да допринасят по изясняване фактическата стана на спора, не описват графично процесната част. Допуснато е и вътрешно противоречие в диспозитива на обжалвания съдебен акт, което се изразява в това, че от една страна правото на собственост върху процесната реална част е установено в полза на ищцовата страна към датата - 13.03.1967г., а от друга, ищецът е признат за собственик на основание договор за дарение от 21.10.1975 г. В тази връзка не може да се приеме, че едно лице може да е бъде признато за собственик към минал момент, предхождащ този на придобиване правото на собственост на заявеното с исковата молба фактическо основание. Настоящият състав намира, че не може ищецът да бъде признат за собственик към 1967 г., при положение че се твърди, имотът да е придобит от него през 1975 г. по силата на договор за дарение.
В тази връзка, неправилно първата съдебна инстанция е приела, че предявеният иск е за установяване правото на собственост към минал момент. При изложените от ищцовата страна фактически твърдения, че процесният недвижим имот е придобит през 1975 г. по силата на договор за дарение, като с оглед неправилно отразяване на границите на правото собственост в предходните регулационни планове на Г. Д. и правните последици на регулационния план, част от имота неправилно е заснета към притежавания от ответната стана недвижим имот, а именно имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., съдът е следвало да приеме, че поддържаното от ищцовата стана право на собственост подлежи на установяване към датата на подаване на исковата молба, респективно към дата на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, с оглед настъпили в хода на делото факти, от значение за спорното право.
В този аспект, съдебната практика безспорно приема, че с иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР се разрешава спор за собственост. Съобразно разясненията на т.4 от ТР № 8/23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. ОСГК на ВКС спорното право се установява към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Само по изключение правото на собственост се установява към минал момент, хипотезите на чл. 32, ал. 1, т.2 ЗТСУ/отм./, чл.1. ал.1 ЗУТ – предвид прякото отчуждително действие на заповедта за одобряване на първия подробен устройствен план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик. Ето защо в случаите, в които ищецът се легитимира като собственик към момента на предявяване на иска, правото на собственост се установява към този момент и само в случаите, в които поради отчуждително действие на влязъл в сила административен акт за одобряване на подробен устройствен план по или на отчуждаване на имот за държавни или общински нужди по реда на ЗДС или ЗОбС, когато ищецът не може да се легитимира като собственик към настоящия момент, но при установяване на правата му към момента, в който е настъпило отчуждаването ще има възможност да получи имотно или парично обезщетение, правото на собственост се установява към минал момент.
В разглежданата хипотеза ищцовата страна може да се легитимира като собственик на процесния имот към настоящия момент. При така заявените фактически основания, очертаващи предметната рамка на спора за собственост, не може да се приеме, че е налице правен интерес от установяване на правото към минал момент, с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик, ищец по предявения иск, в отношенията му с ответната страна. Ищецът няма правен интерес от установяване правото на собственост към 13.03.1967г., като формален, а и достатъчен, аргумент в тази насока е това, че към тази дата не се твърди ищецът да е придобил собствеността. Що се отнася до индивидуализацията на спорното право, процесуално задължение на съда е да индивидуализира имота по неговия актуален кадастрален и/или регулационен статут. Неизпълнението на това задължение, обаче, не би могло да доведе до недопустимост на обжалвания съдебен акт.
Макар първата съдебната инстанция в нарушение на процесуалния закон да е приела за установена принадлежността на спорното право към минал момент, като същевременно в диспозитива на обжалваното решение, имотът не е надлежно индивидуализиран, тези нарушения сами по себе си не биха довели до недопустимост, а до неправилност на обжалваното решение. Съдебното решение е недопустимо, ако съдът е разгледал други факти, а не тези на които е основан иска и/или се е произнесъл по искане, различно от заявеното от ищеца. В случая първата инстанция е разгледала предявения иск за собственост на заявените с исковата молба фактически основания, изхождайки от неправилното разбиране, че при признаване правото на собственост към 1967 г., ще бъде разрешен възникналият между страните правен спор за собственост, при поддържана грешка в кадастралната карта, легитимираща ответната стана като собственик на процесната реална част. В тази връзка, обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение се определят съобразно разрешения спор, а при исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР, това е принадлежността на правото на собственост и липсата на отразяване или неправилното отразяване на границите на правото на собственост.
Допуснатите от първата съдебна инстанция процесуални нарушения, биха могли да бъдат отстранени, Ч. отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго в зависимост от изводите на въззивната инстанция за принадлежността на спорното право на собственост. В случая, обаче, въпросът за принадлежността на право на собственост върху процесната реална част е разрешен със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните. Изводимо от приетото в първата съдебна инстанция експертно заключение, процесната площ изцяло попада в границите на имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., като същата е отразена по координатни точки по комбинирана скица № 2, като площ заключена между границите на парцел III-206, кв. 24 по плана на Г. Д., кв. Настан, одобрен със Заповед № 41/13.03.1967г. на ОНС-С. и границите на имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д.. Същата площ е била спорна и в производството, приключило с влязло в сила решение № 276 от 29.05.2015 г. по в.Г.д.№ 133/2015г. на ОС-С.. С него е прието за установено по отношение на С. П. Т., че правото на собственост върху имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., надлежно индивидуализиран с посочване границите на имота, принадлежи на А. В. В. и В. И. В. – ответници в настоящото производство. При това положение нито една реална или идеална част от този имот не може да бъде предмет на друг правен спор, между същите страни, на същото основание, като ответникът – ищец в настоящото производство, е бил длъжен да изчерпа всички правоизключващи собствеността възражения.
В тази връзка, с обжалваното решение правилно е прието, че площта не е индивидуализиращ белег на правото на собственост, а функция на границите, породи което силата на пресъдено нещо обхваща границите на имота. Оттук, обаче, неправилно съдът е достигнал до извод, че след като процесната част попада изцяло в границите на имот, с № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., то предявеният иск е допустим. Подобен извод пряко противоречи изтъкнатите по-горе съображения за силата на пресъдено нещо на съдебните решения, с които се разрешава спор за собственост на недвижим имот. Предмет на настоящия правен спор са пространствените предели на правото на собственост върху имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., а те са установени със сила на пресъдено нещо в полза на ответната страна. С исковата молба не се твърдят факти за придобиване на правото на собственост, настъпили след датата на формиране на сила на пресъдено на решението по в.Г.д.№ 133/2015г. на ОС-С., а именно приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, които да послужат като фактическо основание на нов иск за собственост, поради което предявеният иск, следва да бъде преценен като процесуално недопустим, а производството по делото прекратено.
При този изход на спора, право на разноски за двете съдебни инстанции има ответната страна. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС - присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая разноските се доказват от приложените договори за правна защита, имащи характер на разписка, в които е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой, както и платежните документи за държавни такси и възнаграждение за вещо лице.
В първата инстанция ответниците са направили разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 600 лева, а пред въззивната инстанция: 25 лева- държавна такса; 125 лева – депозит за вещо лице и 600 лева – адвокатско възнаграждение. Съдебните разноски, възлизащи общо на 1350 лева - за двете съдебни инстанции, следва да бъдат присъдени в цялост.
Така мотивиран ОС-С.,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 240 от 01.11.2018 г. по Г.д. № 251/2017г. на РС-Д..
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от С. П. Т., ЕГН * против А. В. В., ЕГН * и В. И. В., ЕГН *, иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на реална част от имот, с идентификатор № 20456.506.302 по КККР на Г. Д., одобрени със Заповед № РД 18-90/08.12.2009г. на ИД на АГКК, при граници на този имот, имоти: № 20465.506.301, № 20465.506.308, №20465.506.306, №20465.506.625, №20465.506.303, №20465.506.298 и №20465.506.299, индивидуализирана по координатни точки - 2.1.6.7.8.9.10.11 и 12 по комбинирана скица № 2 (л. 143 по Г.д. № 251/2017 г. на РС-Д.), представляваща неразделна част от решението.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, С. П. Т., ЕГН * да заплати на А. В. В., ЕГН * и В. И. В., ЕГН * сумата от 1350 /хиляда триста и петдесет/ лева – разноски за първата и въззивната съдебни инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред Върховният касационен съд, при условията и предпоставките на чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: