за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С Решение № 200/28.11.2014 г. Д. районен съд ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б. А. А., че същият дължи на П. И. Н. сумата от 9 200 лв. неплатена главница по запис на заповед от 18.03.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 9 200 лв., считано от 26.06.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. Г. дело № 281/2013 г. на РС Д., като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част за разликата над уважения размер от 9 200 лв. до претендирания от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 10 000 лв., считано от 26.06.2013 г. до окончателното изплащане на вземането;ОСЪЖДА Б. А. А. да заплати на П. И. Н. 1 332 лв. разноски по компенсация.
Б. А. А. е подал допустима въззивна жалба срещу това решение в частта, с която е прието за установено, че дължи на П. Н. 9 200 лв., с лихвата, и е осъден да и заплати 1 332 лв. разноски. Иска отмяна на решението в тези части и отхвърляне на исковете изцяло.
В съдебно заседание жалбоподателят лично и с пълномощника си поддържа въззивната жалба.
От въззиваемата П. И. Н. е подаден отговор по чл.263, ал.1 ГПК против въззивната жалба. Тя настоява решението в обжалваната част да се потвърди и да и се присъдят направените във въззивната инстанция разноски.
В съдебно заседание за нея пълномощникът и оспорва жалбата.
Съдът установява следното:
Ответникът и настоящ жалбоподател сключва с ищцата Н. договор за заем на 18.03.2009 г., с нотариална заверка на подписите на съдоговорителите, по силата на който получава от нея парична сума в размер на 10 000 лв., които се задължава да и върне до 18.03.2012 г. по приложен погасителен план на л.12, на 36 месечни вноски от по 360,70 лв., платими по посочена в плана сметка в С., с годишна лихва от 9,95 %. Съгласно чл.11 от договора, връщането на заема се обезпечава Ч. запис на заповед, издаден от заемодателя, но явно се има предвид, че записът следва да е издаден от заемателя.
От преводното нареждане от 18.03.2009 г. на л.13 се вижда, че на същата дата П. Н. превежда по сметка на Б. А. в “П.” сумата от 10 000 лв.
В изпълнение на тази уговорка Б. А. издава на 18.03.2009 г. запис на заповед за сумата от 10 000 лв., които неотменимо и безусловно се задължава да заплати на Н., с падеж 15.03.2012 г.
Пред РС-Д. Б. А., Ч. тогавашния си пълномощник А. Р. У., в отговора на исковата молба и впоследствие, оспорва авторството си, като твърди, че подписът за издател на записа, както и изписването на трите му имена под подписа, не са изпълнени от него.
От приетото от съда заключение по назначената съдебно-почеркова експертиза се установява, че Б. А. е положил подписа за “издател” в горния запис, както и че той е изписал и трите си имена по подписа на издателя. Вещото лице не установява признаци за извършена техническа подправка или пренасяне на подписа и на ръкописния текст.
В отговора на исковата молба липсват твърдения ответникът да е изплатил на ищцата сумите по записа, съответно по заема. На съдебното заседание от 11.09.2014 г. ответникът не оспорва доклада по чл.146 ГПК, в който е отразено, че оспорва иска само поради това, че не е издал записа, като подписът и трите имена за издател не са изписани от него. Пълномощникът му прави доказателствено искане за бъде разпитан свидетел, който да установи как А. е върнал и последните 4 000 лв. на Н., с което е погасено задължението, като посочва, че, по твърдение на неговия доверител, последният е изпълнил задължението си по договора за заем. Едва на същото заседание ответникът Ч. пълномощника си представя 2 вносни бележки, за които твърди, че е погасил част от сумата по заема, а по уговорка с ищцата и е предавал на ръка останалата сума. Самият ответник обяснява, че многократно е правил опити за споразумяване с ищцата, било му обидно, че го е обрала с наглостта си, изплатил и е парите, направил е всичко възможно, няма една стотинка задължение.
От вносните бележки на л.81 и 82 от делото на РС е видно, че на 15.06.2009 г. и на 27.07.2009 г. Б. А. е превел по 400 лв. по същата сметка на П. Н. в С. , посочена в погасителния план като сметка, по която следва да се правят погасителните вноски. Според плана, третата вноска трябва да бъде преведена на 15.06.2009 г., а четвъртата – на 15.07.2009 г.
Свидетелят Д. Т., доведен от ответника и негов първи братовчед, дава показания, че е виждал Н. в кабинета на А. в П., където той работи като масажист. Свидетелят на 08.05.2011 г. се намира в този кабинет и го боядисва. Научава, че Б. А. иска да даде на П. Н. 4 000 лв., които и трябвали за гарсониера в П., не и стигали парите. Свидетелят, който е работил в Германия, дава на ръка 4 000 лв. на ответника, за който знае, че е длъжник на Н. по заем от 10 000 лв. А. връща парите на свидетеля в продължение на известно време. Т.обяснява, че имало разговор между Б. и П., че Б. е имал да дава на П. 4000 лева и да приключат с това.
Свидетелят С.Н., бивш съпруг на ищцата, дава показания, че П. услужва на Б. със сумата от 10 000 лева, за което има сключен договор за заем и запис на заповед, от 2009 г., а той не ги връща, като свидетелят с ищцата е ходил много пъти да искат парите. Отношенията му с П. Н. са приятелски. Последния път, когато отиват, преди три години, точната дата не си спомня, свидетелят е с дъщеря си, А. им казва, че ще върне парите, но в момента няма възможност. Срещите се извършват в неговия кабинет за масажи в здравната служба в Г. П.. Свидетелят е присъствал на много срещи между ищцата и ответника, тя му казва, че има банкова сметка, по която той трябва да преведе парите. Според свидетеля, никога пари на заем не е давал Б. на П., не е отричал плащането, тя му е казвала, че има сметка и Б. я знае, по която да преведе парите. Свидетелят, отдавна разведен с ищцата, предполага, че тя може би е имала кредит от банка, с пенсията е изплащала заема. Последния път Н. питат А. ако ищцата се пенсионира, той какво ще направи, тъй като няма да и стига пенсията. А. отговаря, че тогава ще изплати заема, това става в присъствие и на дъщерята на Н. Свидетелят обобщава, че многократно с бившата му съпруга са ходили да си искат парите от ответника, а не да го молят.
По заявление от 26.06.2013 г. на П. Н. срещу Б. А. Д. районен съд по ч.Г.дело № 281/2013 г. издава заповед № 294/26.06.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК – горният запис на заповед, с която разпорежда длъжникът А. да заплати на Н. сумата от 10 000 лв. по записа и 1 550 лв. разноски. След подадено от длъжника възражение, Н. предявява настоящия иск.
Във въззивната жалба се твърди, че имало сключен писмен договор за заем, по който А. правил вноски всеки месец по колкото е могъл да плаща, но никога по-малко от 400 лв. на месец. Излага се довод, че правилно районният съд е приел банковите преводи от по 400 лв. и ги е приспаднал от общата сума. Не било продължено плащането по банков път поради изрично искане на ищцата Н., понеже сметките и били запорирани. Оттам насетне парите били заплащани от А. в неговия кабинет в Г.П. и то пред свидетели. Понеже Н. живее в Г.С., плащанията ставали, когато идвала в Г.П.. За извършените плащания били подписвани разписки от ищцата. По съгласие на страните по договора разписките били за няколко месечни вноски. Това се дължало на факта на неритмичното плащане съгласно разплащателната схема. А. плащал повече с цел по-скоро да се издължи, а Н. не идвала до П. всеки месец. Така Н. подписала 4 разписки за сумата от 13 600 лв., като в последната по дата се съдържал изразът, че А. се е издължил. Тези разписки, според А., били изчезнали и поради това не били представени на първоинстанционния съд.
Твърди се, че разписките не са представени още с отговора по чл. 131 ГПК, защото не били налице у А.. Поради местене на багаж от офиса към дома му, папка с документи останала в автомобила, с който са местени предметите. На 15.12.2014 г. шофьорът на камиона предал на Б. А. папка с документи, между които в джоб бил договорът за заем и четири броя разписки. Още през миналата година Н. искала от А. да и върне разписките, понеже щяла да ги представи някъде, за да и вдигнат запорите върху сметките. Тогава тя разбрала от ответника, че той е изгубил документите по заема и като нормално следствие от това било започнато заповедно производство.
В жалбата не са направени доказателствени искания за установяване и на другите твърдени плащания по разписките пред свидетели, за установяване налагането на запори по сметки на ищцата, за нейното знание, че ответникът е изгубил разписките.
Жалбоподателят намира за парадоксално, че, макар и Н. да е получила от него 800 лв., в заявлението си по частното дело тя не е посочила, че са платени. А. поддържа, че Н. дори го е измамила, че дължи и лихви, поради което изплатената от него сума е 14 400 лв. или 4 400 лв. повече от действително дължимото. А. смята, че веднъж е платил 140 % върху това, което е трябвало да плати, а сега трябва да плати още близо 11 хиляди лева.
А. прави доказателствено искане да бъде допуснат от въззивния съд до разпит свидетел за установяване къде са били представените с настоящата жалба разписки в периода от края на 2012 до 15.12.2014 г. В съдебно заседание от 17.04.2015 г. Ч. пълномощника си иска да бъдат приети като доказателства и копията от четирите разписки, според които П. Н. е получила от Б. А.: на 08.11.2009 г. – 2 800 лв., представляващи 7 месечни вноски, за месеците януари-ноември, по договор за заем между тях; на 12.06.2010 г. – 2 800 лв., представляващи 7 месечни вноски за месеците от декември до юни 2010 г.; на 08.05.2011 г. – 4 000 лв. “за последните месеци, с което всички вноски са платени предсрочно и аз нямам повече претенции към Б. А.”; на 14.11.2011 г. – 4 000 лв., представляващи сумата по 4 месечни вноски по същия договор за месеците от юли до ноември 2010 г.
П. Н. оспорва твърденията на А., че и се е издължил Ч. плащания в брой, за които са съставяни разписките, тяхното изгубване и последващо намиране. Поради преклузията по отношение на тях, счита, че не следва да се вземат предвид от съда. Същевременно Н. излага твърдение, че не е автор на представените от А. разписки, поради което тя оспорва истинността им. Ако все пак съдът сметне за допустимо въвеждането на фактите по тях и приемането им като писмени доказателства, Н. моли съда да задължи Б. А. да представи оригиналите на записките и ако той стори това - да се назначи СГЕ, която да установи дали подписите на разписките са положени от нея и дали тя е изписала трите имена по тях.
Въззивният съд отхвърли исканията на Б.
А. за допускане до разпит на свидетел, който да установи къде са били представените с въззивната му жалба разписки в периода от края на 2012 до 15.12.2014 г., както и да приеме разписките като доказателства, тъй като не са налице основанията на чл.266 ГПК. Предвид твърденията му за извършени от него плащания и издаване от ищцата на разписки за тях много преди изтичане на срока за подаване отговор на исковата молба, за изгубване на разписките също преди този момент, за които очевидно е знаел, той не може за първи път във въззивното производство да твърди тези нови обстоятелства, да сочи и представя доказателства за тях - разписки и показания на свидетели, съгл.чл.266, ал.1, т.1 ГПК. В отговора на исковата молба няма дори намек за фактите, които излага във въззивната жалба. Едва на съдебното заседание от 11.09.2014 г. ответникът Ч. пълномощника си излага твърдение, че е погасил всичко, че последната му вноска е била от 4 000 лв., като е направил две плащания в полза на Н. по банков път, за което представя вносни бележки, а останалите пари е предавал на ръка. И там, както и в следващото заседание, липсва твърдение за издавани от ищцата разписки за плащанията в брой, за изгубване на разписките, за разговори между тях, от които тя научава, че той е изгубил разписките и т.н.
При така установеното фактическо положение се налага извод, че решението в обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
Ищцата е изпълнила задължението си по сключения между тях договор за заем от 18.03.2009 г. и е предала на ответника сумата от 10 000 лв., но той не доказва да се изпълнил задължението си да и върне цялата сума, като е установил плащането само на 800 лв. от нея, за които искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен и решението е влязло в сила като необжалвано. Ответникът не въвежда в рамките на преклузивните срокове твърдения си за изплащане на цялата сума, за наличие на разписки за плащане, за изгубването им, за разговори с ищцата, от които тя научава за изгубването, като пропускът да стори това не се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В отговора на исковата молба оспорването на иска се прави единствено Ч. довода, че не дължи сумата по записа поради това, че не е издал записа на заповед от 18.03.2009 г. – подписът и трите имена за “издател” не са изпълнени от него.
Това оспорване на подписа и изписването на имената не е доказано, като напротив, установено е, че А. е издал записа-положил е сам подписа си и е изписал трите си имена. Налице са противоречия в твърденията му – че не е издал записа, а впоследствие – че е изплатил сумата по заема, който записът обезпечава, като последното плащане е от 4 000 лв., за което говори св.Т., споменавайки датата 08.05.2011 г. Същевременно се представя както разписка от същата дата за същата сума, според която Н. няма повече претенции към А., така и последваща разписка за още 4 000 лв. от м.ноември 2011 г. за плащане по същия заем. Необяснимо е защо пред първата инстанция нито ответникът, нито пълномощникът му изобщо споменават, че такива разписки са издавани, че те са изгубени и че ищцата научава за това преди да подаде заявлението за издаване на заповед. Вярно е, че в заявлението тя иска цялата сума от 10 000 лв., а от вносните бележки се вижда, че все пак 800 лв. от тях са платени през 2009 г., но са налице показанията на св.Н. за многократни посещения и покани към ответника да върне парите, за които показания липсва причина да не се кредитират, макар той да е бивш съпруг на ищцата и в добри отношения с нея.
Представените с въззивната жалба разписки не са приети като доказателства по делото и затова от тях не може да се направи извод ответникът да е погасил процесното задължение. Със свидетелски показания не може да се доказва погасяването на установени с писмен акт парични задължения – чл.164, ал.1, т.4 ГПК, освен ако страните не дадат изрично съгласие за това или са налице условията на чл.165 ГПК. Ищцата не е дала подобно изрично съгласие, не са налице и дори няма твърдение за условията на чл.165 ГПК, поради което не може да се докаже с показанията на св.Т., че ответникът е погасил 4 000 лв. от установеното с писмения договор за заем негово задължение.
Съдът е изпълнил задължението си по чл.10 ГПК, като е осигурил на страните възможност и им е съдействал за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото-дори е приел след подаване отговора на исковата молба като доказателства двете вносни бележки за общо 800 лв. Разпоредбата на чл.10 ГПК не позволява на съда да наруши процесуалните правила по чл.266 ГПК, сред като самата страна осуетява дадената и от закона и съда възможност да защити правата си, като не въвежда навреме необходимите доводи и не представя навреме доказателства за тях.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК жалбоподателят А. следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените от нея разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 790 лв., за които е представен договор за правна помощ с списък.
По изложените съображения С.окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 200/28.11.2014 г. по Г.дело № 262/2014 г. на Д. районен съд в обжалваната част, с която е прието за установено по отношение на Б. А. А., че същият дължи на П. И. Н. сумата от 9 200 лв. неплатена главница по запис на заповед от 18.03.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 9 200 лв., считано от 26.06.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. Г. дело № 281/2013 г. на РС Д.; и А. е осъден да заплати на Н. 1 332 лв. разноски по компенсация.
В останалата част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Б. А. А., с ЕГН *, с адрес: Г. Д., обл. С., У. “Б.” № 9, да заплати на П. И. Н., с ЕГН *, от Г. С., ж.к. “Х.Д.”, бл.33, .13, ап.85, направените във въззивното производство разноски в размер на 790 лв./седемстотин и деветдесет лева/.
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението по чл.280, ал.2, пр.второ ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.