Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 3978 от 08.05.2019 г. на М. С. Е., представлявана от адв. Р., против решение № 171 от 22.04.2019 г. по Г.д. № 399/2018 г. на РС-С. - частта, с която за разликата над сумата от 5 273,67 лева до пълния предявен размер от 5 460 лева е отхвърлен предявеният от М. С. Е. срещу А. Н. Т. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване, в периода от 09.02.2018г. до 10.04.2018г., на притежавана от ищцата 1/2 ид.ч. от правото на собственост на върху двуетажна жилищна сграда, представляваща къща, находяща се в село С. надлежно индивидуализирана в диспозитива на обжалваното решение.
С въззивната жалба, уточнена в съдебно заседание, се излагат оплаквания по правилността на първоинстанционното решение, с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск по чл. 31, ал. 2 ЗС да бъде уважен за целия исков период. Оплакванията по приложението на материалния закон се свеждат до оспорване изводите на първата съдебна инстанция, че след като притежавания от страните в съсобственост недвижим имот е изнесен на публична продан във втора фаза на производството по съдебна делба, то съсобствеността между тях е прекратена считано от датата на влизане в сила на съдебното решение по извършване на делбата. Възразява се, че обезщетението по чл.31, ал. 2 ЗС се дължи и за периода след влизане в сила на съдебното решение по извършване на делбата, тъй като с изнасянето на имота на публична продан съсобствеността между страните не е прекратена, както неправилно се твърди да е приел първоинстанционният съд. Претендират се разноски.
Отговор на въззивната жалба не е постъпил.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му Ч., като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му Ч..
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения съдебен акт, следното:
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил частично исковата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, за периода 09.02.2018г. - 10.04.2018г., като е приел, че съсобствеността между страните е прекратена с влизане в сила на съдебното решение по извършване на делбата и изнасянето на имота на публична продан.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната му Ч., поради което следва да бъде отменено и постановено друго за уважаване в цялост на предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, по следните съображения:
Правилно първата съдебна инстанция е приела, че страните са съсобственици на двуетажна жилищна сграда, находяща се в село С. представляваща имот с идентификатор № 69345.102.7.1 по КККР на с. С. област С., одобрена със Заповед № РД-18-8/16.02.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК. Ищцата притежава 1/2 ид. Ч. от правото на собственост върху процесния недвижим имот, придобит в решим на съпружеска имуществена общност, прекратена с прекратяваното на брака ѝ с Д.А.Т., неин бивш съпруг, починал на 20.09.2011 г., като съсобствеността с ответницата - съпруга от втори брак и наследник по закон, е възникнала след смъртта и приемане на наследството на Д. А.Т.. Пред въззивната инстанция не са наведени оспорвания в изводите на първата съдебна инстанция, че имотът се ползва изяло от ответната стана, като ищцата е отправила нотариална покана от 23.01.2012г. за заплащане парично обезщетение за лишаването ѝ от ползване на притежаваната от нея идеална Ч. от собствеността върху имота. Установява се от приетата и неоспорена в първата съдебна инстанция експертиза, че средният месечен пазарен наем за имота възлиза на 182 лева - за целия имот. Наведеното от ответната страна възражение за прихващане с вземане, предмет на друг висящ исков процес, е извън предмета на въззивното производство, доколкото отговор на въззивната жалба не е постъпил, респективно не е наведено оспорване на правилността на първоинстанционното решение, с оглед изводите на съда по заявеното възражение за прихващане.
Настоящият съдебен състав, в предметната рамка на въззивното производството, намира че неправилно първоинстанционният, след като е приел за установено, че процесният недвижим имот е изнесен на публична продан по силата на решение № 134 от 27.03.2017 г. по Г.д. № 141/2007 г. на РС-С., постановено във фазата по извършване на делбата, е достигнал да извод, че собствеността между страните е прекратена с извършване на делбата, т.е. с влизане на решението в сила на датата 08.02.2018 г. Подобен извод е в противоречие с материалния и процесуалния закон и е неправилен. При положение че производството по съдебна делба приключи с изнасяне на допуснатия до делба недвижим имот на публична продан, като способ за ликвидиране на съсобствеността, имотът продължава да е съсобствен между съделителите до извършване на публичната продан. Съсобствеността се прекратява при придобиване правото на собственост върху целия имот. Влязлото в сила решение по извършване на делбата с изнасяне на имота на публична продан няма подобни правни последици, тъй като не представлява способ за придобиване на вещни права върху конкретен обект на правото на собственост. Изводимо от представените в пъравата и пред въззивната съдебна инстанция доказателства, публична продан на процесния недвижим имот не е осъществена.
При това положение се налага извод, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от влизане в сила на решението по извършване на делбата до крайната дата на исковия период, като решението в обжалваната му Ч. следва да бъде отменено и постановено друго за уважаване на предявения иск.
При този изход на спора ищцовата стана има право на разноски за първоинстанционното и въззивното производство за такси, разноски за възнаграждение на вещи лица и адвокатско възнаграждение, като въпросът за отговорността за разноски в двете съдебни инстанции ще следва да бъде разрешен от въззивния съд. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая в първата съдебна инстанция е предявен иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 5 460 лева, в периода от 10.04.2013г. до 10.04.2018г., който иск, с оглед изхода на делото във въззивната съдебна инстанция, е уважен изцяло. Предявен е и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1664, 75 лева - лихва за забава, в периода 10.04.2015 г. – 10.04.2018 г., който е уважен за сумата от 520, 35 лева, като първоинстанционното решение в тази Ч. е влязло в сила. Ищцовата страна е направила разноски в първата инстанция – за държавни такси в размер на 338 лева, за депозит за вещо лице в размер на 200 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 690 лева, т.е общо 1228 лева, от който с оглед постигнатия благоприятен правен резултат, следва да се присъдят 1030, 75 лева. В производството пред въззивната инстанция са направени разноски в размер 25 лева - държавна такса и 300 лева за адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат присъдени изцяло. Исканите суми за банкови такси за превод на суми не следва да се присъждат, тъй като нямат характер на съдебни разноски.
Ответната стана е постигнала благоприятен изход на спора в първата съдебна инстанция, като с оглед отхвърлената Ч. на исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има право на 80, 31 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция. За въззивното производство ответната страна няма право на разноски, тъй като с оглед обжалваемия интерес въззивната жалба е уважена изцяло.
Така мотивиран ОС-С.,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 171 от 22.04.2019 г. по Г.д. № 399/2018 г. на РС-С., в обжалваната му Ч., с която за разликата над сумата от 5 273,67 лева до пълния предявен размер от 5 460 лева е отхвърлен предявеният от М. С. Е. срещу А. Н. Т. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване, в периода от 09.02.2018г. до 10.04.2018г., на притежавана от ищцата 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху двуетажна жилищна сграда, находяща се в село С. област С., представляваща имот с идентификатор № 69345.102.7.1 по КККР на село С. област С., одобрена със Заповед № РД-18-8/16.02.2006г. на изпълнителния директор на АГКК, като вместо него ПОСТАНОВЯВА.
ОСЪЖДА, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, А. Н. Т., ЕГН * да заплати на М. С. Е., ЕГН * допълнително сумата от 186, 33/ сто осемдесет и шест лева и тридесет и три стотинки/ лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване, в периода от 09.02.2018г. до 10.04.2018г., на притежавана от М. С. Е. 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху двуетажна жилищна сграда, находяща се в село С. област С., представляваща имот с идентификатор № 69345.102.7.1 по КККР на село С. област С., одобрена със Заповед № РД-18-8/16.02.2006г. на изпълнителния директор на АГКК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, А. Н. Т., ЕГН * да заплати на М. С. Е., ЕГН * сумата от 1355, 75/ хиляда триста петдесет и пет лева и седемдесет и пет стотинки/ лева – разноски за държавни такси, депозит за вещи лица и адвокатско възнаграждение – за първата и въззивната съдебни инстанции.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, М. С. Е., ЕГН * да заплати на А. Н. Т., ЕГН * сумата от 80,31/ осемдесет лева и тридесет и една стотинки/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение в първата съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване, при условията и реда чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховният касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: