Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Смолянскиято кръжен съд е сезиран с въззивна жалба с вх. № 11036 от 18. 12.2018 г. на Д. М. И.,действаща чрез своята майка и представител по пълномощие Н.З.Б. и въззивна жалба вх.№10462 от 03.12.2018година от К.Ш. А. последният в качеството му на едноличен търговец, с фирма „. А., представляван от адв. Милко Гавазов, срещу решение № 525 от 26.11.2018 г. по гр.д. № 744/2018 г. на Районен съд – С., с което е обявен за недействителен сключеният между „. А. и Д. М. И. трудов договор № 10/18.10.2017 г., на основание противоречие и заобикаляне на закона.
С въззивните жалби се излагат идентични оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск по чл. 74, ал. 1 КТ. Изразява се несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че трудовият договор е недействителен, тъй като в него не е посочен размерът на платения годишен отпуск и се поддържа незаконосъобразност, с твърдения,че този порок не може да доведе до недействителност на трудовото правоотношение. Оспорва се извода, че трудовото правоотношение е възникнало единствено с оглед придобиване на осигурителни права и неправомерно получаване обезщетение за безработица. Възразява се, че страните са сключили процесния трудов договор с оглед действително полагане на труд, като качеството осигурено лице за работника е възникнало вследствие на трудовото правоотношение и платените осигурителни вноски. Оспорва се допустимостта на решението, като постановено при липса на активна процесуална легитимация на ищцовата страна.Относно констатациите за липса на подпис от страна на трудовия договор се поддържа,че се касае за технически пропуск, който следва да се счита саниран на основание чл.74,ал.6 от КТ.
В съдебно заседание жалбоподателката Д. И., действаща чрез своята майка и представител по пълномощие Н. З.Б. не се явява.
Жалбоподателят „. А., редовно призован се представлява от адв.Милко Гавазов,който поддържа изцяло депозираната въззивна жалба.
Въззиваемата страна Национален осигурителен институт ТП – гр. С. не подава в срок отговор на въззивната жалба. В писмено становище, чрез юрисконсулт Чапкънова поддържа становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като взе в предвид оплакванията в жалбата,становището на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са редовни и допустими – отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадени са в срок, от процесуално легитимирани субекти,имащи право на жалба и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Неоснователно е оплакването,че ищцовата страна не е легитимирана по предявяването на иска по чл. 74, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 3 КТ в случаите, когато контролен или друг компетентен орган сметне, че трудовият договор е недействителен, той незабавно сезира съда, за да се произнесе по действителността на трудовия договор.
В настоящият случай искът е предявен от Националния осигурителен институт (Н.), чрез съответното териториално поделение – гр. С..
Неоснователно е релевираното с жалбата оплакване, че териториалното поделение на Н. - гр. С. не е самостоятелен правен субект, както и че няма качеството контролен орган.
Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 2 КСО Националният осигурителен институт е юридическо лице със седалище София, чиято структурата и организацията се определят с правилник, а съгласно чл. 33, ал. 5, т. 4 КСО Националният осигурителен институт осъществява контрол по спазване на осигурителното законодателство. Следователно твърдяното от жалбоподателя оплакване, че Н. не е контролен орган, респ. че не разполага с процесуална легитимация по предявяването на иск за обявяване недействителността на трудов договор не може да бъде споделено. Страна в процеса е Националният осигурителен институт, действащ чрез съответното териториално поделение, представлявано от директора. Териториалните поделения са част от структурата на Н., те нямат статут на отделни юридически лица, но, по аргумент от аргумент от чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 28, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, разполагат с процесуална правоспособност по упражняване контролните правомощия на Н.. Искът по чл. 74, ал. 1 КТ вр. с чл. 74, ал. 3 от КТ следва да се предяви от Н., действащ чрез съответното териториално поделение, като постановеното съдебно решение ще формира сила на пресъдено нещо в отношенията между Националния осигурителен институт и ответниците – страни по оспореното трудово правоотношение, имащи качеството задължителни необходими другари. В този смисъл е и решение № 491 от 05.04.2016 г. по в.гр.д. № 451/2016г. на ОС-Пловдив и др., съгласно която Националният осигурителен институт, чрез съответното териториално поделение е активно легитимиран по предявяването на иск по чл. 74 от КТ, какъвто е случаят.
При разглеждане на делото от фактическа страна е установено,че е предявени иск за обявяване недействителността на трудов договор № 04/01.04.2017 г. от ТП на Н.- гр. С. срещу Д. М. И. и К.Ш. А. – работодател, в качеството му на едноличен търговец, с фирма „. А., по силата на който първата е заемала длъжността – „продавач консултант“, в хранителен магазин находящ се в село В., за определено време и изпитателен срок от шест месеца, с договорено месечно възнаграждение от 2500 лева. В представеното по делото копие тази сума е зачеркната и ръкописно изписана сумата 545 лева,но тъй като словом изписаната сума е 2500 лева,съдът приема,че това е договорения размер трудово възнаграждение.
С атакуваното решение е прието, че съдържанието на трудовия договор се урежда от императивните изисквания на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 КТ, като при липса на реквизит от посочената разпоредба, договорът е недействителен. Прието е също така,че в представения по делото трудов договор липсва основен елемент по чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ - не е уговорен размера на основния и допълнителния платен годишен отпуск, с което се обосновава недействителност на това основание. Относно соченото от ищеца нарушение по чл.66,ал.1т.4 от КТ съдът приема,че се касае за договор със срок за изпитване по смисъла на чл.70,ал.1 от КТ и е приета в тази част частична недействителност. Прието е също така за неустановена недействителност на трудовия договор поради заобикаляне на закона, обоснован в случая, че дори ответницата И. да е целяла сочения от ищеца резултат,без да се нарушава законова забрана,като се използват празноти в закона или на няколко етапа се постига забранен резултат, с оглед данните по делото, че И. нито е подавала документи за регистриране като безработна,нито е ползвала обезщетение за безработица. Съдът не е сподели доводите за нищожност на трудовия договор поради неизпълнението,като счита за недоказано твърдението на ищеца,че ответницата И. не еработила по процесния трудов договор на длъжносттта продвача консултант в магазина на търговеца в с.В..
При тази фактическа установеност атакуваното решение е законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено. Настоящият състав споделя напълно изложените от районен съд мотиви за недействителност на процесния трудов договор.
Недействителността на трудовите договори е родово понятие, като Кодексът на труда не възприема гражданскоправното деление на недействителността на правните сделки на нищожност и унищожаемост, тъй като в областта на трудовото право последиците от нищожността и унищожаемостта на трудовите договори са едни и същи. В съдебната практика и правната доктрина няма спор, че основанията за недействителност на правните сделки, уредени с разпоредбите на чл. 26 - 33 ЗЗД, следва да намерят субсидиарно приложение и за недействителността на трудовия договор, като това разбиране се основава на договорния характер на трудовото правоотношение и наличието на имуществени елементи на трудовия договор.
В настоящия случай се излагат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, относно изводите за недействителност на процесния трудов договор. Ответниците се легитимират като страни по трудово правоотношение по трудов договор №10 от 18.10.2017 г., по силата на който Д. И. е заемал длъжността „продавач –консултант “, в магазин в село В., с договорено месечно възнаграждение от 2500 лева, за пълно работно време – 8 часа. Договорът не е подписан от работодателя и не фигурира подпис на работника. Със Заповед № 12 от 23.10.2017г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. След прекратяване на трудовото правоотношение няма данни работникът да е поискала да й бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на основание чл.54а от КСО. Извършена е проверка от ТП на Н. - гр.С. по разходите на държавно обществено осигуряване на работодателя, за която е съставен констативен протокол № 5-20-00369620/30.01.2018г.,съгласно който за лицето Д. М. И. има начислено и изплатено трудово възнаграждение за месец октомври 2017г., за три работни дни, при съответен осигурителен доход от 2500 лева, като осигурителните вноски са внесени в дължимия им размер – 74.32 лева.
Направени са констатации,че дневният стокооборот на хранителния магазин по книга за дневните финансови отчети е средно от 100 до 120 лева на ден, поради което в протокола от извършената проверка е направен извод, че реално не е възможно да се наемат лица работа, на които да се плаща подобно трудово възнаграждение, а от представена декларация по ЗМДТ за облагане с патентен данък на обекта в село В. се установява,че същият е с нетна търговска площ от 40 кв.м.
В писмено обяснение работодателят е посочил, че лицата, назначени по идентични трудови договори, са идвали при него с уговорката да поработят малко и да отидат на борсата и в тази връзка е упълномощил счетоводителя Надежда Димитрова да назначава и освобождава въпросните работници.
При така установените данни, процесният трудов договор се явява недействителен, като сключен при пълна симулация от стана на работника и работодателя, а не с цел действително полагане на труд.
Въззивният състав се съгласява с оплакванията на жалбоподателите, че първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразен извод за недействителност на трудовото правоотношение, тъй като в трудовия договор не фигурира размерът на платения и/или допълнителния годишен отпуск, които намира за основателни, без обаче да променят крайните изводи по същество. Непосочването на размера на платения годишен отпуск не е императивно изискване за съдържанието на трудовия договор, респ. порок, водещ до недействителност, в каквато насока са изложени мотиви от районен съд.
За да е налице валидно трудово правоотношение, е необходимо изразената от страните воля да покрива минималното съдържание на трудовото правоотношение, израз на насрещните права и задължения по този вид договори. При липса на обективирано в трудовия договор изявление за размера на платения годишен отпуск, волята на страните се замества от императивните разпоредби на Кодекса на труда относно минималния размер на платения годишен отпуск, респективно от договорения по-голям размер на отпуска по силата на колективен трудов договор, ако е налице такъв, като няма пречка страните дори след възникване на трудовото правоотношение да постигнат съгласие за размера на отпуска. Ето защо не може да се приеме, че нарушението на чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ води до недействителност на трудовия договор.
С обжалваното решение по същество е прието, че трудовият договор е недействителен поради заобикаляне и противоречие със закона. Според разясненията на ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В този случай страните извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона. Първата съдебна инстанция е приела, че заобикалянето на закона се изразява в придобиването на осигурителни права от страна на работника. Настоящият съдебен състав намира, че придобиването на осигурителни права не преследва забранен от закона резултат. Трудовото правоотношение от гледна точка на общественото осигуряване се явява положителен юридически факт, част от фактическия състав по придобиване качеството осигурено лице за съответния осигурен социален риск. В този аспект преследваната от работника цел, посредством встъпване в трудово правоотношение да придобие осигурителни права, не може да се приеме за забранен от закона правен резултат. Напротив придобиването на осигурителни права е желан и императивно установен резултат от полагането на труд, към който няма законова забрана да стреми работникът. Така например придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст би могло да представлява решителен мотив за сключването на трудов договор, който от своя страна няма да е нищожен поради заобикаляне на закона. Същото се отнася и до останалите осигурени социални рискове, поради което преследваната цел от работника да придобие качеството осигурено лице и да се ползва от осигурителните права по КСО е поначало една правомерна цел. Противоречието със закона е най – общото основание за недействителност на правните сделки, като същото не е налице при неспазване на предвидената в закона форма за действителност на правните сделки. В случая не може да се приеме, че трудовият договор е недействителен поради липса на форма, квалифицирана като заобикаляне на закона, тъй като не носи подписа на работодателя. Неподписването на трудовия договор от страна на работодателя не сочи на липса на форма, а на незавършеност на фактическия състав по сключването на договора към момента на подписването му от работника и предаването му на работодателя. За да е налице нищожност на правна сделка поради липса на предвидената в закона форма, страните следва да искат настъпването на правните последици на сделката, постигайки съгласие във форма, по-лека от предвидената в закона. В случая подписването на трудовия договор работника и декларирането на договора от надлежен представил на работодателя пред съответните административни органи по чл. 62, ал. 3 КТ, завършва фактическия състав по сключването на договора. Писменото изявление на работодателя, за сключване на трудов договор може да бъде обективирано и в друг документ, различен самия договор, стига да е налице пълно съвпадение на волеизявленията на страните. Ето защо писмената декларация на работодателя, или приравнената на писмена електронна декларация, че е между него и работника е сключен трудов договор, макар първоначално този договор да е подписан само от работника, завършва от обективна стана фактическия състав по сключването на договора, а именно - наличие на две насрещни писмени изявления за встъпване в трудово правоотношение, направени в предвидената от закона писмена форма, макар и обективирани на различни носители. Нещо повече въпросното трудово правоотношение е прекратено с писмена заповед на работодателя, т.е. в отношенията между работника и работодателя няма спор, че формално е възникнало трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният трудов договор е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. В случая страните по трудовия договор не са имали намерение да встъпят в облигационна връзка, като договорът е сключен единствено с оглед недобросъвестно получаване на обезщетение за безработица(макар в случая жалбоподателката да не се е възползвала от възможността за получаване обезщетение), с което се обосновава абсолютна симулация на трудовия договор,тъй като страните по него не са преследвали и не са искали настъпването на типичните за трудовия договор правни последици. Този извод, както правилно е приел първоинстанционният съд се налага при съвкупната преценка на всички доказателства по делото, макар да приема неправилно от правна страна, че е налице заобикаляне и противоречие със закона, вместо абсолютна симулация, водеща до нищожност на сделката.
Въззивният съд счита,че процесният трудов договор е привиден, тъй като е сключен на 18.10.2017 г. и прекратен на 23.10.2017г., т.е. действието му е продължило общо три работни дни. Договореното месечно възнаграждение от 2500 лева е завишено за заеманата от работника длъжност – „продавач консултант“ в хранителен магазин, находящ се в село В., с оглед характера на изпълняваната работа – 8 часов работен ден,без да й е възлагана допълнителна работа. Така договореното възнаграждение не съответства по никакъв начин на обществено-икономическите отношения в страната за този период, още по-малко - на тези в село В.. Работното място е хранителен магазин, с дневен оборот, съобразно представените по делото доказателства от порядъка на сто – сто и двадесет лева на ден, поради което нелогично и противно на стопанска логика, работодател, реализиращ стопанска дейност в такъв мащаб да може да си позволи изплащането на възнаграждение в подобен размер.При извършената проверка от органите на Н. е констатирано, че работодателят е сключил не един, а редица подобни трудови договори, с различни лица, всички те продължили относително кратък период от време, за една и съща или сходна длъжност, с договорено възнаграждение в размер около максималния осигурителен доход. В писмените си обяснения работодателят е направил извънсъдебно признание на неизгоден за ответните страни факт, а именно, че сключването на трудовите договори е било с цел работниците да отидат на: „борсата на труда“, т.е. да придобият право на обезщетение за безработица. Всичко изложено до тук сочи, че в разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че работодателят е развивал дейност, свързана със сключването на привидни трудови договори с договорено възнаграждение в размер на максималния осигурителен доход, с оглед придобиване право на обезщетение за безработица от лица, които не разполагат с необходимия трудов, респ. осигурителен стаж по чл. 54а КСО. Въпросните трудови договори, един от които е и процесният, са недействителни на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Липсва намерение за полагане на труд, макар от формална страна да е сключен трудов договор. Ето защо съдебното решение, с което е прогласена недействителността на трудовия договор е правилно и законосъобразно. В случая неправилната правна квалификация не обуславя недопустимост на обжалваното решение, тъй като искът е разгледан на предявените фактически основания, като не може да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск.
В тази връзка не може да бъде споделено оплакването, че е полаган труд и няма симулация. Вярно е,че в настоящия случай Д. И. не се е възползвала от възможността да се регистрира като безработна, вероятно поради преминаване на работа при друг работодател, каквато данна има по делото, но от съвкупната преценка на всички доказателства по делото може да се направи извод за симулация, не само от продължителността на трудовия договор – три работни дни, но и от размера на договореното възнаграждение – над средния за страната 2500 лева, както и множеството трудови договори сключени с този работодател с кратка продължителност на действие. В тази връзка цитираната от пълномощника на жалбоподателя Ашиков практика - адв.Гавазов,обективирана в решение №81/25.02.2011 г. по гр.д.№ 930/2010 г. на ІІІ Г.О. на ВКС и решение № 907/02.05.2011 г. по гр.д.№ 3725/2008 г. І Г.О. на ВКС е некоректно посочена и не е относима към настоящия спор, а цитираното с въззивната жалба решение №57 от 06.03.2018година по гр.д.№2484/2014година,ІV г.о не съществува в практиката на ВКС във всички отделения.
С оглед изхода на спора, въззиваемата страна има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 120 лева.
Мотивиран от гореизложените съображения,окръжният съд в настоящия си състав,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 525 от 26.11.2018 г. ,постановено по гр.д. № 744/2018 г. на Районен съд – С., като правилно и законосъобразнопостановено.
ОСЪЖДА едноличния търговец К.Ш.А., с фирма „. А., ЕИК**, със седалище и адрес на управление С. У.”К. В.” №2 и Д. М. И. да заплатят на Териториално поделение – гр. С. на Н., с адрес Г. бУ."Б." №., сумата от 120(сто и двадесет) лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: