2

И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производството е по чл.269 и следващите от ГПК.
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба В.№ 234 от 25.012.2015година от П. Р., срещу Решение №3/07.01.2016г. постановено по Г.д. № 141/2015г. по описа на Чепеларския районен съд и въззивна частна жалба В.№557от 22.02.2016година от П. Р., срещу определение №30 от15.02.2016година по горепосоченото дело и двете жалби депозирани Ч. А.Д..

С въззивната жалба се поддържа оплакване за неправилност на решението, в частта, с която съдът е уважил предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.79 от ЗЗД за сумата 17096,73лв. – главници по Договор за потребителски кредит от 30.08.2007г., обявен за предсрочно изискуем, сключен между П. А. Р. и „Банка ДСК” Е., ведно със законната лихва от 26.05.2015 г. до окончателно изплащане на вземането.С жалбата се прави оплакване за процесуална недопустимост на съдебния акт в атакуваната част, доколкото е постановен по нередовна искова молба, алтернативно постановен е по иск предявен от лице, което не е легитимирано да предяви иска.Развива се оплакване, че иска по чл.79 ЗЗД е нередовен,тъй като за същия не е посочена цена на иска, не са изложени и обстоятелствата на които същия се основава каквито обстоятелства и цена на иска се сочат единствено досежно установителния иск по чл.422 ГПК. Поддържа се също така доколкото в производството по никакъв начин не се установява, че длъжникът П. Р. е уведомена именно от Банка „ДСК" Е. за извършената цесия, с договор за покупко-продажба на вземания от 26.06.2013г., то съгласно чл.99, А.4 ЗЗД извършеното прехвърляне няма действие по отношение на длъжника и третите лица. Изразява се несъгласие относно приетото от районен съд за надлежно съобщаване прехвърляне на вземането, защото съобщението по делото е отправено до Р. от новия кредитор, а не от стария, като този пропуск не се санира от представеното по делото пълномощно от стария кредитор, тъй като чл.99, А.4 ЗЗД изисква, лично съобщаване от страна на последния. Твърди се още,че видно от обратната разписка за отправяне на съобщението от ищеца до П. Р., съобщението е предадено на неизвестно, трето лице, а към онзи момент П. Р. е живяла сама на постоянния си А., което изключва възможността за връчване на „друго лице" по см. на чл.64 ГПК, което освен това да е и пълнолетно.Посочено е също така,че съдът допуска процесуално нарушение, отказвайки да изиска справка за регистрираните, към 29.08.2013г. лица на адреса на П. Р.,каквато справка жалбоподателят е поискал да се извърши, още с отговора на исковата молба и съдът без основание отказва извършването й.Предвид изложеното и с оглед чл.99А.4 от ЗЗД се обосновава ,че „. Ф. Б. Е., не е активно легитимиран да предяви осъдителния иск. Алтернативно се излагат оплаквания за неоснователност на уважения иск,като еси зразява съгласие с приетото от районен съд, че кредита е станал предсрочно изискуем на 07.10.2009г., съобразно т. 19.2 от Общите условия към Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г. и от тази дата съгласно чл.110 ЗЗД във вр. с чл.114 ЗЗД е започнала да тече 5-годишната погасителна давност, по отношение вземанията по Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г.,както и приетото, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК не е прекъснало изтичането на давността, като установителния иск предявен по реда на чл.422 ГПК е отхвърлен като неоснователен, поради което и с оглед разпоредбата на чл.116 б."б" давността не следва да се счита прекъсвана. Твърди се още,че незаконосъобразно съдът приема, че изтичането на давностния срок, в периода от 07.10.2009г. до 07.10.2014г. е било прекъсвано, многократно, от плащанията извършени от П. Р., с които същата е погасявала частично дълга. Противно на закона и задължителната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, съдът счита, че плащането/погасяването на отделни части от дълга съставляват признаване на целия дълг, по см. на чл.116 б."а" ЗЗД.От тълкуването на закона и задължителната съдебна практика на ВКС следва да се направи извод, противоположен по съдържание на този до който е достигнал първостепенният съд, а именно, че „... признание с последиците на чл. 116, б. "а" ЗЗД не съставляват частичните плащания на дълга спрямо непогасената му част, нито тези относно признание за възникване на задължението или за произхода му." /в този смисъл са решение № 100/11 г. на ВКС, II т. о., решение № 255/13 г. на ВКС, II т. о., и решение № 98/13 г. на ВКС, I т. о., Решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I т. о., ТК -съставляващи задължителна за съдилищата съдебна практика/.Твърди се още,че правилното приложение на закон, в случая налага, да се приеме, че към 07.10.2014г. вземанията на ищецът, предявил иска си, едва на 26.05.2015г., са погасени по давност, а иска му по чл.79 ЗЗД подлежи на отхвърляне.Извън гореизложеното се поддържа още,че без основание съдът е отказал да уважи възраженията на ответницата, че Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г. е недействителен по см. на чл.14, А.1 ЗПК (отм.), алтернативно, че т.7, т.8, т.9.1. и т.9.3. от същият договор съставляват неравноправни клаузи по см. на чл.143 ЗЗП, и като такива са нищожни и не следва да бъдат прилагани.По отношение на първото възражение, съдът отказва да приложи последиците на чл.14, А.1 ЗПК (отм.)и да обяви договора за кредит за недействителен, приемайки, че ЗПК (отм.), който е действал към 30.08.2007г. (датата на сключване на договора) е неприложим закон. За приложими по отношение на договора за кредит съдът приема Закона за банките (отм.) и Закона за кредитните институции. От мотивите на съдебния акт не става ясно, защо съдът счита за неприложим ЗПК (отм.) и не обсъжда направените възражения от ответницата, основаващи се на него, не става ясно и защо не се прилага разпоредбата на чл.143 ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета досежно възражението за неравноправни клаузи в Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г.,твърдейки,челипсата на ясни и конкретни мотиви, обосноваващи постановения С. акт, съставлява съществено нарушение на процесуалните норми, които изискват от съдът да мотивира всякога съдебния си акт, с оглед осъществяването и на последващ контрол върху същия. На следващо място се твърди,че съдът неправилно отказва да приложи ЗПК (отм.)и по-конкретно чл.14, съгласно която разпоредба: „когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, А. 1, чл. 9, А. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен. ", а в този случай ,, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. ", както естанало в случая потребителят - П. Р. е върнала чистата стойност на кредита, видно от приетата СИЕ, което пък налага отхвърляне на уважения от съда осъдителен иск. Развива се и оплакване,че чл.1 от ЗПК (отм.) сочи, че закона урежда именно изискванията на предоставяне на потребителски кредит, какъвто без съмнение е и кредита предоставен на Р., доколкото със същия Банка „ДСК" Е. е предоставила по силата на същия, кредит под формата на заем, на П. Р., която е „потребител" по см. на чл.5, А.2 ЗПК (отм.), същата е „физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност".. В чл.З, А.З от ЗПК (отм.) изрично са посочени договорите за кредит, които не се регулират от този закон, но Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г. сключен от ответницата не попада в посочените хипотези и доколкото ЗПК (отм.) е специален закон по отношение на потребителския кредит, считаме същият за приложим и се иска въззивният съд да го приложи и прогласи Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г. за недействителен. Същият е недействителен защото от самия текст на договора, приложенията му и събраните доказателства, се установяват твърдените с отговора на исковата молба нарушения на чл.6 и чл.7 ЗПК (отм.). В тази връзка, неоснователно, съдът отказва да допусне свидетел, Ч. разпита на който да се установи, че П. Р. не е запознавана, предварително съгласно чл.6, А.1 ЗПК (отм.)с всички условия на договора за потребителски кредит, преди сключването му. Отказа на съда препятстват страната да събере доказателства по делото за обстоятелствата при сключване на договора за кредит, в подкрепа на възраженията си. Твърди се още,че същевременно ищецът не установи в процеса, че преди подписването на договора, кредитополучателят е бил запознат с условията на договора, което нарушение на чл.6, А.1 ЗПК (отм.) не е отчетено от съда. На следващо място се развива оплакване, че без правно основание и мотиви съдът отказва да приеме, че Договора за кредит за текущо потребление от 30.08.2007г., съдържа неравноправни клаузи, които са недействителни по смисъла на чл.143 ЗЗП,с което се обосновава недължимост на начислените вследствие на тези клаузи (т.7, т.8 от договора, т.9.1. и 9.3. от общите условия) суми от кредитополучателят.Поддържа се още, че в процесния случай не са налице хипотезите на чл.144 ЗЗП, които изключват приложимостта на чл.143 ЗЗП, поради което отказа на съдът да приложи разпоредбата остава немотивиран и неоснователен.На следващо място се развива оплакване,че след като съдът правилно установява в решението си, че по делото се доказва нарушение на задължението на Банка „ДСК" Е., на т.8.1. от Общите условия към договора за кредит, той неправилно отказва да съобрази крайния си С. акт с това обстоятелство, сочейки, че ответникът не е изложил възражение в този смисъл в отговора на исковата молба като се твърди, че ответникът има задължението в отговора на исковата молба да изложи всички си възражения срещу иска, с оглед установените към този момент факти и събрани доказателства,поради което се твърди,че няма процесуална пречка, след приобщаване на нови доказателства по делото, каквото съставлява в случая СИЕ, ответникът да се позове на тези нови доказателства и да формулира възражения с оглед същите.На следващо място, съдът е задължен да заечете установеното неизпълнение на задълженията на Банка „ДСК" Е. и на друго основание. В случая ищецът се позовава в исковата си молба на допусната забава от страна на кредитополучателят-длъжник при погасяване на вноските по кредита, като с това неизпълнение се обосновава приложение на т.19.2 от Общите условия към договора за кредит, респективно предсрочна изискуемост на кредита. От това следва, че за да уважи осъдителния иск по чл.79 ЗЗД, съдът следваше да установи, че длъжникът е изпаднал в забава и че не са налице основания, които да освобождават длъжника от забавата му. Съгласно чл.96 ЗЗД длъжникът се освобождава от последиците на забавата си, каквато последица е и посочената в т.19.2. от общите условия - предсрочна изискуемост, когато кредиторът изпадне в забава. Съгласно чл.95 ЗЗД кредиторът изпада в забава, когато не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. В случая, неизпълнението на задължението на кредитора по т.8.1. от договора да съобщава, изрично и писмено на длъжника, Ч. изпращане на нови погасителни планове, промяната на лихвения процент, съответно новия размер на дължимите вноски, съставлява не оказване на необходимото от страна на кредитора съдействие за осъществяване на точно изпълнение от страна на длъжника.Неправилно с оглед горното, съдът отказва да приложи чл.96 във вр. с чл.95 ЗЗД и да приеме, че с оглед установеното неизпълнение на кредитора по т.8.1. от договора за кредит, длъжникът - кредитополучател не е изпаднал в забава, следователно осъдителния иск по чл.79 ЗЗД подлежи на отхвърляне, като неоснователен.
В съдебно заседание жалбоподателката редовно и своевременно призована не се явява и се представлява от А.Д.която поддържа изцяло депозираната въззивна и въззивна частна жалби.
Възиваемият ОТП“Ф. Б.Е. редовно и своевременно призован не се явява и се представлява от юр.консулт А. Р.която в съдебно заседание и писмена защита поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното обжалване С. акт, във връзка с оплакванията в жалбата и становищата на страните, предвид събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба и въззивната частна жалба са подадени в срока по чл.259 А.1 от ГПК и чл.275 ,А.1 ГПК(за вззивната частна жалба), от надлежна страна в процеса-ответник в първоинстанционното производство по отношение на подлежащ на обжалване С. акт и са процесуално допустими,поради което съдът пристъпи към разглеждане тяхната основателност.
Районен съд е надлежно сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.422 А.1 от ГПК,предявени „. Ф. Б. Е., ЕИК 20231712. със седалище и А. на управление: Г. С. 1000, Р. „. бУ. „. А. Д. № 1. Е. 2, П. от И. Д.-М., срещу П. А. Р. от Г.Ч. за признаване за установено съществуване на вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и И. лист от 12.04.2010 г. по ч.Г.дело № 75/2010 г. по описа на Районен съд - Г. Ч., произтичащи от Договор за потребителски кредит от 30.08.2007г., а именно: 21 520,22 лв.- просрочена главница по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението - 09.04.2010г. до изплащане на вземането, сумата от 50,00 лв. - заемни такси, сумата от 1 851,00 лв. - лихва за периода от 07.10.2009г. до 09.04.2010г., 468,42 лева – разноски, представляващи държавна такса по делото и 684,21 лева юрисконсултско възнаграждение и евентуален иск с правно основание чл.79А.1 от ЗЗД да бъде осъдена ответницата П. А. Р. ЕГН * с А.: Г.Ч., У.Б. №2. В.Б, .2, А.8, да заплати на „. Ф. Б. Е., ЕИК**със седалище и А. на управление: Г. С. 1000, Р. „. бУ. „. А. Д. № 1. Е. 2, П. от И. Д.-М., сумата до 21 520,22 лева. – главници по Договор за потребителски кредит от 30.08.2007г., обявен за предсрочно изискуем, сключен между П. А. Р. и „Банка ДСК” Е., ведно със законната лихва от 26.05.2015 г. до окончателно изплащане на вземането, както и за сумата 50 лв. заемни такси.
С атакуваното решение е прието по предявеният главен иск,че липсва надлежно обявяване на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, А.2 ЗКИ на кредита, поради което установителният иск против Р. с правно основание чл.422 ГПК е отхвърлен като неоснователен.
По предявения при условията на евентуалност осъдителен иск по чл.79 ЗЗД,по който се се претендира заплащане на сумата 21 520,22 лева – просрочена главница по договора за кредит от 30.08.2007г., ведно със законната лихва от 26.06.2015г. до окончателно изплащане на вземането и сумата 50 лева заемни такси,районен съд е осъдил П. А. Р. ЕГН * с А.: Г.Ч., У.Б. №2. В.Б, .2, А.8, да заплати на „. Ф. Б. Е., ЕИК 20231712. със седалище и А. на управление: Г. С. 1000, Р. „. бУ. „. А. Д. № 1. Е. 2, П. от И. Д.-М., сумата 17096,73лв. – главници по Договор за потребителски кредит от 30.08.2007г., обявен за предсрочно изискуем, сключен между П. А. Р. и „Банка ДСК” Е., ведно със законната лихва от 26.05.2015 г. до окончателно изплащане на вземането, както и е отхвърлил като неоснователен, иска за горницата от 17096,73лв. до 21 520,22 лева- главници, и за сумата 50 лв. заемни такси.Районен съд се е мотивирал уважаване на осъдителния иск с клаузите в договора за кредит и Общите условия към него,съгласно които е предвидено автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на кредита (чл.19.2 от Общите условия). По отношение релевираното възражение за погасяване на иска по давност е счел, че 5-годишната погасителна давност започва да тече от едностранното обявяване на предсрочната изискуемост от банката на 07.10.2009 г. и доколкото установителния иск по чл.422 ГПК е отхвърлен, с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК през 2010 г. не може да се приеме, че погасителната давност е спряла да тече, както и ,че е прекъсвана многократно с действията на длъжника по плащане на задълженията по кредита(плащанията следва да се квалифицират като признаване на вземането от Р. с конклудентни действия),поради което се приема,че признаването на вземането е основание за прекъсване на давността съгласно чл.116 б.”а” ЗЗД, а след всяко прекъсване започва да тече нова давност и фактически не е изтекла.
При разглеждане на делото е установено,че ответницата е била в договорни отношения с „Банка ДСК“ Е., породени от представените Договор за кредит за текущо потребление от 30.07.2007 година,съгласно който П. А. Р. получава по разплащателната си сметка сумата от 25 000лева, като се задължава да погаси кредита до 30.08.2017г. на 120 равни месечни вноски от по 302,66 лева. Съгласно т.7 от договора погасителният план е разработен на база лихвен процент от 7,95 %, формиран от базисния лихвен процент на банката, който към датата на сключване на договора е 4,69% и стандартна надбавка от 3,26%. При допусната забава в плащанията на главница или лихва над 90 дни, съгласно чл.19.2 от Общите условия към договора за кредит, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. С представения на л.75 по ч.Г.д.№75/2010година по описа на Чепеларски районен съд договор за цесия от 26.06.2013г. ищецът обосновава извършено прехвърляне от „Банка ДСК“ Е. възмездно свои вземания на „. Ф. Б. Е., ЕИК 20231712. със седалище и А. на управление: Г. С. 1000, Р. „. бУ. „. А. Д. № 1. Е. 2, П. от И. Д.-М.,(съгласно приложение №2,което не е представено по делото).С писмо без изходящ номер и дата (стр.84) Банка ДСК потвърждава настъпилото прехвърляне на вземанията с дата на прехвърляне 08.06.2013година,като на л.85 е приложено пълномощно(без номер и дата),съгласно което изпълнителните директори на цедента упълномощават цесионера да уведоми от името на банката всички длъжници за извършеното прехвърляне.На л.86 е приложено писмо до длъжницата П. Р. от 08.06.2013година,съгласно което „. Ф. Б. Е. я уведомява за извършената цесия на вземането,като на л.87 е приложено ксерокопие на известие за доставяне,адресирано до П. Р.,вписан е А. Г.Ч.,У.“Б.“№2.Тк,В.Б,А.8,с дата 29.08.2013година,като е положен ръкописен подпис на същата дата и срещу пълномощно е отбелязано – внуче.
От приложеното към настоящото дело ч.Г.дело №75/2010г. по описа на ЧРС се установява, че на основание чл.418 във връзка чл.417, ГПК, съдът е издал заповед за изпълнение, съгласно която е разпоредил длъжникът П. Р. да заплати на кредитора „Банка ДСК”Е. С. сумата от 21 520,22лв. главница, дължима по Договор за кредит текущо потребление от 30.08.2007година, дължими заемни такси в размер на 50.00,мораторна лихва в размер на сума 1851.00лева за периода 07.10.2009 за периода 27.03.2012г. до 09.04.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението пред съда-09.04.2010г. до окончателното изплащане на сумата и 468.42 лв. разноски по делото.
В срока по чл.414 А.2 ГПК, ответникът е възразил, че не дължи вземането по издадената заповед за изпълнение. На 26.06.2015 година е постъпила искова молба от цесионера,като са предявени в условие на евентуалност иск по чл.42.А.1 от ГПК и осъдителен иск с правно основание чл.79 от ЗЗД, относно вземането на цедента.
За да установи качеството си на кредитор ищецът „. Ф. Б. Е. С. се позовава на договор за цесия от 31.05.2014 година с прехвърлител на вземанията между цедента „Банка ДСК”Е. С. и цесионера ОТП Ф. Б. Е. С.(стр.75от ч.Г.д.75/2010година и приложение №2-на стр.83).
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. При условията на въведения с новия ГПКограничен въззив, по останалите въпроси(т.е. по правилността на решението), въззивният съд е ограничен от посоченото от жалбоподателят в жалбата.
Решението на първата инстанция е валидно и допустимо.
Неоснователно е релевираното с въззивната жалба оплакване за процесуална недопустимост на С. акт в осъдителната му част,с твърдения,че е постановен по нередовна искова молба по евентуално предявения иск с правно основание чл.79 от ЗЗД. Оплакването се прави за първи път с въззивната жалба,поради което е несвоевременно направено и е настъпила преклузия.
За пълнота на изложеното следва да се отбележи,че депозираната искова молба е редовна по смисъла на чл.127 от ГПК. Не може да бъде споделено оплакването,че по иска по чл.79 от ЗЗД не е посочена цена на иска и не са изложени обстоятелствата, на които се основава иска. Съобразно константната съдебна практика във всички случаи , петитумът на исковата молба трябва логически да следва от изложените фактически твърдения.
В конкретния случай в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, на които се основава конкретната претенция, като в петитума е релевирано изрично искане за произнасяне по нея. Нередовността се изразява в (логическото) несъответствие между основание и петитум, което несъответствие води до невъзможност да се индивидуализира спорния предмет (виж Решение № 348/26.10.2011 г., по Г. д. № 473/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Нередовна е исковата молба и в хипотезата на направен в нея петитум, който не почива на изложените в обстоятелствената е част фактически твърдения, какъвто не е настоящия случай. Следователно оплакването се опровергава от изложените фактически твърдения в исковата молба и формулирания петитум,поради което е несъстоятелно.
Неоснователно се поддържа от жалбоподателя,че ищецът не е активно легитимиран да предяви осъдителния иск. Оплакването,че в производството не е установено П. Р. да е уведомена от Банка ДСК за извършената цесия,обективирана в договор за покупко-продажба на вземания от 26.06.2013година,с което се обосновава,че извършеното прехвърляне няма действие по отношение на длъжника съгласно чл.99А.4 от ЗЗД е неоснователно и в разрез с доказателствата по делото. Съгласно закона за консолидиране фактическият състав по прехвърляне на вземането, цесията следва да бъде съобщена на длъжника. Преди съобщаването последният ако изпълни към цедента - счита се, че се е освободил от дълга. Следователно правната последица на съобщаването до длъжника е в това той да се уведоми спрямо кое лице е задължен от този момент. Изискването да се извърши уведомяването от цедента не препятства прехвърлителят да натовари Ч. упълномощителна сделка друго лице с тези задължения, включително това да е и цесионера, тъй като задължението за уведомяване не е нито лично, нито непрехвърлимо. Освен това възражението на длъжника за ненадлежно уведомяване има значение само ако е съединено с възражение за изпълнение към стария кредитор.
В настоящия случай уведомяването от цесионера е надлежно - така пълномощно л. 17 по дело №8005/2015г по описа на ПРС, уведомително писмо по чл. 99 А.З от ЗЗД от 06.08.2013 година - л.17 от същото дело и известие обратна разписка(л. 18 от делото наПРС), получено от внуче на адресата на 29.08.2013 година, на адреса на длъжника в Г.Ч.,У."Б."№. ,ТК,В.Б,А.8,както и извършените впоследствие от длъжницата П. Р. плащания на погасителни вноски ,в каквато насока е заключението на вещото лице С. Н.,съгласно което в Приложение №3 са описани платените от кредитополучателя вноски на цесионера „Ф. Б.Е., по дати на плащане,съгласно което в периода от 3 0.08.2013година до 30.03.2015година е платена сума от 5 623.00лева, от която е погасена главница в размер на сума 2 209.73 лева и законна лихва в размер на 3053.27 лева. В тази връзка позоваването на допуснати процесуални нарушения относно отказа на районен съд да извърши справка за регистрация по А. на лицата към датата на връчване,доколкото писмото е доставено на адреса на който длъжника П. Р. е пребивавала е неоснователно и направеното доказателствено искане с въззивната жалба не е допуснато от настоящия състав.Освен това както вече съдът отбеляза от данните по делото е установено по безспорен начин,че информацията за прехвърляне на вземането е известна на жалбоподателя, още повече,че в първото по делото съдебно заседание е оттеглено и искането за назначаване съдебно графологическа експертиза, относно установяване автора на подписа,положен върху обратната разписка, поискано с отговора на исковата молба.
В контекста на изложеното възраженията на въззивника за ненадлежно уведомяване не намират опора в закона и се опровергават от събрания доказателствен материА. Както е действителен договорът за цесия, така е надлежно съобщено на П. Р. кому следва да престира, както и е извършено престиране от нея на цесионера,в какъвто смисъл са и приложените по делото на ПРС операционни бележки и нареждания за кредитен превод на стр.93 до 112 вкл. от същото дело) за погасяване суми по процесния кредит. Цесията е консенсуален договор, който за страните е в сила от момента на подписването му и уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на цесията, който поражда действие между страните и правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на цесията.
Приемането на цесията от длъжника не е необходимо, тъй като сигурността в обмена налага интересът на длъжника да осуети смяната на кредитора да отстъпи място на интереса на кредитора и третите лица от свободно прехвърляне на правата. Оттук, тъй като цедентът не е носител на претендираното материално право и не е страна по материалното правоотношение, неговото процесуално качество не произтича от материалноправна обусловеност, а от изрично призната от процесуалния закон възможност да продължи процеса като защитава едно чуждо за него право. Съобразно правилото на чл.99,А.3,вр. А.4 ЗЗД,прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня,в който то е било съобщено на последния от предишния кредитор. Освен това следва да се отбележи,че макар по делото са представени безспорни доказателства, обективиращи изявление на цедента по смисъла на чл.99,А.З от ЗЗД,надлежно доведено до знанието на длъжника - ответник, както и че депозирането на искова молба от цесионера обаче,придружена с документи,обективиращи цесията,следва да се счита за съдебна форма на предявяване на цесията спрямо длъжника(така А.К,Облигационно право-кн.2,"Съобщаване на цесията").Акцентирането в закона на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от цедента не означава,че валидно е само извършеното лично от цедента съобщаване. Налице е валидно съобщаване,както когато то е направено лично от цедента,така и когато е направено от трето,упълномощено от цедента лице,като няма пречка това лице да е и цесионерът.Ще е налице валидно съобщаване и в случая,когато то е извършено от цесионера,действащ по пълномощие на цедента,тъй като не се касае за лично,непрехвърлимо действие,което може да бъде извършено само и единствено от стария кредитор.Не може да се игнорира института на упълномощаването като способ и начин да се постигне в крайна сметка целта,преследвана от цесията,а именно да се обвърже валидно длъжника към новия кредитор Ч. съобщаването на прехвърленото вземане.Затова следва да се приеме,че съобщение,извършено от цесионера,като П. на цедента,е правно валидно,действително и поражда правните си последици.Няма пречка,в хипотезата когато цесионера действа като П. на цедента,уведомяването да се извърши и с подаването на исковата молба, в каквато насока е съдебната практика обективирана в Решение № 3/16.04.20 Иг.на ВКС по т.д.№ 1711/2013г.
Извън гореизложеното,длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомление само ако едновременно с това твърди,че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението,каквато твърдение не е направено в настоящото производство и съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен за цесията дори и Ч. връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване (Решение № 40/13.05.20Юг. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по Г.д.№ 867/2011г.на ВКС).
Неоснователно се явява и възражението на въззивника,че задължението му е погасено по давност.В тази част като краен резултат обжалваното осъдително решение по иска с правно основание чл.79 отЗЗД е законосъобразно, но по съображенията изложени от настоящия С. състав.
В случая възникналото облигационно отношение между страните е на основание договор за кредит,съобразно който Банката цедент е изпълнила задължението си по договора за кредит за текущо потребление в размер на 25 000 лева, срещу задължението на последния да върне кредита по реда и условията,уговорени в договора. Следва да бъде обсъдено наведеното с въззивната жалба възражение,че началният момент на погасителната давност тече от изпадането на длъжника в забава,поради неплащане на повече от три месечни погасителни вноски, съгласно чл.19.2 от Общите условия към договора за кредитд.е от 07.10.2009 година, която към 07.10.2014година е изтекла, а осъдителния иск е предявен на 26.06.2015 година. В случая по отношение на процесния договор важи общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД,започваща да тече на основание чл.114,А.1 ЗЗД от деня,в който вземането е станало изискуемо.
От данните по делото е установено,че кредиторът обявява кредита за предсрочно изискуем на 07.10.2009 година, но тъй като съгласно задължителната практика ВКС обективирана в т.18 от ТР №4/2013година от 18.06.2014година,постановено по т.д.№4/2013 година, правнорелевантно е волеизявлението на кредитора за обявяване кредита за предсрочно изискуем достигнало до длъжника,каквито данни в случая няма по делото, поради което законосъобразно е отхвърлен и предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК. В конкретния случай обаче при изложение на фактитческите обстоятелства с исковата молба,по отношение на предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.79 от ЗЗД, ищецът сочи,ако съдът не приеме основателност на предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК,поради липса на уведомление на длъжника, моли,съдът да приеме,че ответникът е уведомен за изискуемостта на вземането с предявяване на исковата молба.
При това положение в противоречие с посочената разпоредба и събраните по делото доказателства Чепеларски районен съд е приел в мотивите на решението в атакуваната част,че началната дата на давностния срок е 07.10.2009 година,когато е настъпила автоматично предсрочна изискуемост на кредита. По делото обаче са налице данни,че предсрочна изискуемост на остатъка от кредита не е настъпила към момента на подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение,поради което давност не е започнала да тече. Обстоятелството,че банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем в продължение на повече от пет години не освобождава длъжника от задължението да плаща месечните погасителни вноски на съответните им падежи,тъй като крайният срок на погасяване на кредита е 30.08.2017година.Предвид изложените съображения и клаузата на т.10 от процесния договор за кредит за текущо потребление във връзка с т.19 от Общите условия , настоящият състав приема,че при неплащане на които и да са три месечни анюитетни вноски, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Този извод се налага с оглед изричното заявяване на ищеца и фактическите твърдения в исковата молба,че след уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането от 30.08.2013 година П. Р. е превела доброволно по сметка на „. Ф. България " Е. сума от общо 5 263лв.(обстоятелство установено от експертизата,съгласно която в периода 30.08.2013г.до 30.03.2015г. е погасена главница в размер на 2 209.73 лева и законна лихва- сума в размер на 3053.27 лева), в каквато насока са приложените попървоинстанционното дело пред ПРС документи за погасени вноски към цесионера в периода до 25 февруари 2015 година.
С оглед гореизложените твърдения и изложените данни за извършвани плащания до 25.02.2015 година,след която дата няма данни други суми по погасяване на кредита да са постъпвали, поради което на основание т. 10 от процесния договор и заявеното с исковата молба от цесионера обявяване кредита за предсрочно изискуем, при съобразяване разпоредбата на чл.114 А.1 от ЗЗД,вземането на ищеца,жалбоподател по делото не е погасено по давност, по аргумент от постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение №161 от 08.02.2016година на ВКС,постановено по т.д.№1153/2014година,П т.о,което е задължително за съдилищата.
По изложените съображения,въззивният съд намира,че твърдяното вземане на цесионера срещу длъжника съществува. Предявеният по Г.д. 141/2015г.по описа на ЧРС иск с правно основание чл.79 от ЗЗД е основателен и доказан, и като такъв правилно е уважен от първоинстанционния съд, а решението в тази атакувана част е законосъобразно постановено като краен резултат и следва да бъде потвърдено, като се имат предвид мотивите на насотящия състав.
Неоснователно е и оплакването за недействителност на процесния договор за кредит за текущо потребление от 30.08.2007година. Не се установяват твърдените нарушения във въззивната жалба и отговора на исковата молба на чл.14,А.1 от ЗПК(отм.),алтернативно на т.7,8,9.1 и 9.3 от същия,за които се поддържа,че представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗП. Доколкото процесният договор за банков кредит, е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, А. 3, т. 1 от ЗЗП, според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от ЗЗП. С решение №77/22.04.2015 г. на ВКС по Г.д. №4452/2014 год., III г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК и имащо характера на задължителна съдебна практика за съдилищата в РБ е прието, че в разпоредбата на чл.143, А.З, т.2 от ЗЗП законодателят е предвидил изключение от правилото визирано в чл.143, т.12 от ЗЗЩв сила от 10.06.2006 г.), за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Прието е също, че основния критерий за приложимост на изключението е изменението на цената, респективно лихвения процент, да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът или доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерия за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин(чл.147, А.1 от ЗЗП), а потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно до променя цената или лихвения процент. В настоящия случай още с договора за банков кредит от 30.08.2007 год. В т. 7,8, от процесния договор и 9.1 и 9.3(вероятно жалбоподателят има предвид общите условия),като последните са инкорпорирани в т.7 и 8 от договора за кредит, подписани от страните по делото е предвидено, че банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент при промяна на пазарните условия. Пазарните условия, при които се извършва кредитната дейност на търговските банки се регулира от Българска народна банка, съгл. чл.2, А.6 от ЗБНБ, която има задължение да обявява и основния лихвен процент, по реда предвиден в чл.35 от ЗБНБ. Предвид изложеното следва да се приеме, че уговорените между страните по договора клаузи в първоначалния договор за банков кредит съдържат достатъчно ясна и разбираема, и достъпна за жалбоподателката информация относно съществените условия на кредита по смисъла на чл.58, А.1 ЗКИ и чл.59, А.2 ЗКИ и за условията и начина на изменение на лихвения процент по сключения договор за банков кредит, което от друга страна и дава възможност да се запознае със същите при проявено желание и грижа за собствените си дела и да реагира при несъгласие с някоя от уговорките или да откаже подписването на договора. Следователно условията водещи до промяна на лихвения процент са външни и независещи от жалбоподателя -ответник по делото и са предизвикани от въздействието на свободния пазар, и регулатора на банковата дейност. Освен изложеното не без значение е и фактът, че банковото кредитиране е свързано с дългосрочно ползване на значителни заемни средства, в случая за срок от 10 години, което предполага периодично актуализиране на цената на тази финансова услуга, какъвто характер има уговорената по договора дължима лихва. По тези съображения тези клаузи не са нищожни, като неравноправни.
Касае за договор за кредит сключен при преференциални условия на кредитна програма „ДСК Престиж",която се предоставя за ползване на кредитоискатели работещи във фирма или учреждение,одобрени за преференциално кредитиране,като по делото има данна,че длъжника е положила подписа саморъчно и имената си,както на общите условия към договора за кредит и специалните такива.
Неоснователно е и оплакването,че П. Р. не се е запознала предварително с условията по договора за кредит,във връзка с което е направено искане да бъдат допуснати свидетели от въззивния съд. При положение,че кредитополучателят е положила ръкописни подписи, които не са оспорени в хода на делото се презюмира запознаване не само с общите условия,но и с преферианциалните такива. На следващо място е недопустимо с оглед забраната на 164А.1т.З и 5 от ГПК да се опровергават със свидетелски показания запознаване със съдържанието на писмен документ.
Районният съд е констатирал допуснато от страна на банката нарушение на задължението да предостави на кредитополучателя актуален погасителен план при промяна на базовия лихвен процент,което неизпълнение обосновава и липса на основание за прилагане на по-висок размер на договорните лихви от първоначално определения в договора -7.95%,но поради несвоевременно релевиране на възражение от ответника правилно не е зачетено при постановяване атакувания С. акт.
С оглед изхода на спора постановеното по реда на чл.250 от ГПК(неправилно квалифицирано от съда като такова по чл.248 от ГПК) определение №30 от 15.02.2016година по Г.д.№141/2015година по описа на ЧРС, с което е допълнено решение № 3/07.01.2016 г. на ЧРС в частта за разноските, като е осъдена П. А. Р. ЕГН *, с А.: Г.Ч., У.Б. №2. В.Б, .2, А.8, да заплати на „. Ф. Б. Е., ЕИК 20231712. със седалище и А. на управление: Г. С. 1000, Р. „. бУ. „. А. Д. № 1. Е. 2, П. от И. Д.-М., сумата 1393,38лв, представляваща заплатени от него разноски по делото е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.Касае се за своевременно направено искане от ищеца за присъждане направените от него разноски по предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл.422 А. 1 от ГПК и чл.79 от ЗЗД относно доплатена държавна такса и юр.консултско възнаграждението,по което искане районния съд не се е произнесъл с постановения С. акт. Няма няма пречка разноските да бъдат присъдени с допълнително решение, както е процедирал районен съд.
Разноски се дължат за уважената част от предявения при условията на евентуалност осъдителен иск, а с постановеното първоначално решение съдът се е произнесъл единствено по искането за разноски на ответника и липсва произнасяне по своевременното направено искане за присъждане разноските по делото от ищеца,поради което частната въззивна жалба е неоснователна. Съобразно разрешението дадено в т.8 от задължителното за съдилищата ТР № 6/2013годна на ВКС,пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното искане на страна за присъждане направените разноски по делото, при липса на представен списък по чл.80 от ГПК не се преклудира. На основание чл.78 А.1 от ГПК съдът съобразно изхода на спора и уважената част на предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск правилно е присъдил сумата 1393.38 лева направени разноски в полза на ищеца .
Следователно атакуваното определение е законосъборазно постановено и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото се дължат и направените разноски от въззиваемия, които са своевременно поискани и следва да се възложат в тежест на жалбоподателката съгласно чл.78 А.1 във вр. с А.8 от ГПК и чл.7,А.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатски възнаграждения в размер на сумата 1342.90 лева,за юр.консултско възнаграждение.
Ръководен от гореизложените съображения, Смолянският окръжен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение№3 от 07.01.2016година и определение №30 от 15.02.2016година и двете постановени по Г.д.№141/2015година,по описа на Чепеларски районен съд,като правилно и законосъобразно постановени.
ОСЪЖДА П. А. Р., от Г.Ч.,ЕГН * да заплати на „. Ф. Б.Е. направените разноски пред окръжния съд за юр.консултско възнаграждение в размер на 1342.90лева(хиляда триста четиридесет и два лева, и деветдесет стотинки).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд , с касационна жалба ,при наличие на основанията по чл.280 от ГПК,в едномесечен срок от връчването му на страните по делото.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :