Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. Р. К. от Г. С., представляван от адв. В. Р., срещу решение № 12 от 11.01.2019 г. по Г.д. № 175/2019 г. на Районен съд – С.. С него е уважен предявеният по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК иск, като по отношение на Н. К. К. е прието за установено, че дължи на „. Б.” суми, произтичащи от договор за потребителски кредит № **/07.01.2014 г., както следва: сумата от 5 738,08 лева - главница, ведно със законната лихва считано от 06.04.2017 г. до окончателното изплащане на вземането; 83,04 лева възнаградителна лихва за периода 07.12.2016г. – 13.02.2017г. и 110,36 лева мораторна лихва за периода 07.12.2016г. – 21.03.2017г., за които е издадена заповед по чл. 417 от ГПК № 220/10.04.2017г. по ч.Г.д. № 429/2017г. на РС- С..
С въззивната жалба са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск. Изтъква се, че с процесния договор за кредит е рефинансиран договор за потребителски кредит от 07.01.2013г., с който е отпусната сумата от 6310 лева, с която сума е рефинансиран договор за потребителски кредит от 31.07.2008г., с който е отпусната сумата от 8000 лева - за текущи нужди и за рефинансиране на договор за потребителски кредит от 07.02.2008г. , с който е отпусната сумата от 3 000 лева. Сочи се, че процесният договор се явява четвърти по ред за страните, като при всяко едно рефинансиране на съществуващи задължения, възнаградителната лихва по предходен договор е капитализирана като главница, върху която е начислена договорна лихва. Развита е тезата за наличие на клауза за анатоцизъм, която се явява нищожна поради противоречие със закона, като нищожен в цялост се явява и процесният договор. Изложени са оплаквания, че неправилно съдът е приел, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК са налице непогасени задължения по процесния договор. Изводимо от заключението на вещото лице са били налице надвесени суми по предходния договор за кредит, поради което не е било необходимо рефинансиране посредством отпускането на нов потребителски кредит. Наведени са възражения по неравноправността на клаузата за определяне размера на договорната лихва, като по същество се подържа, че плаващата компонента в нея не се определя на база обективен критерий, а в зависимост от решение на управителния орган на банката. Възразява се, че банката е отказала изпълнение на задълженията по договора, поради което е налице забава на кредитора. Иска присъждане на разноски.
Въззиваемата страна „. Б.” , представлявана от адв. Х.П., подава отговор, с който възразява по основателността на жалбата и иска потвърждаване на обжалваното решение. Счита възраженията, касаещи други правоотношения между страните за преклудирани. Сочи, че процесният договор за потребителски кредит има самостоятелен характер, поради което не може да се приеме, че същият представлява анекс към други договори. Възразява по развитата теза за нищожност на договора поради клауза за анатоцизъм. Изтъква, че размерът на възнаградителната лихва по процесния договор е променян единствено в посока на намаляване. По възражението за забава на кредитора сочи, че дори да се приеме, че банката не е посочила сметка за погасяване на дълга, длъжникът е могъл да се освободи от задължението си, тъй като паричните задължения са носими, в който смисъл е приложена практика на Върховният касационен съд. В съдебно заседание иска присъждане на разноски по компенсация.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения съдебен акт, следното:
Районен съд - С. е бил сезиран с иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № **/07.01.2014 г. За да приеме иска за основателен съдът се позовал на заключенията на вещото лице, установяващи размера на вземането и е отхвърлил наведеното от ответната страна възражение за анатоцизъм. Съдът обаче е пропуснал да се произнесе и разгледа направеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане със сумата от 3 000 лева, представляваща недължимо платени суми по сключените между страните предходни три договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение следва да бъде частично отменено по следните съображения:
Съобразно разясненията на т. 11 б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приеме за съвместно разглеждане насрещен иск. Според чл. 211, ал. 1 ГПК в срока за отговор на исковата молба ответникът може да предяви насрещен иск, ако може да стане прихващане с него. Настоящият съдебен състав намира, че след като в производството по иск по реда на чл. 422 ГПК е допустимо съвместното разглеждане на насрещен иск по упражнено възражение за прихващане със суми, произтичащи от друго правоотношение между страните, то тези суми биха могли да бъдат въведени включително чрез възражение за прихващане като защитно средство.
В случая първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от ответника възражение за прихващане със сумата от 3 000 лева, заявена като недължимо платено по сключените между страни три предходни договора за кредит, като е игнорирал посоченото, че по всеки един от предходните договори за банков кредит е налице недължимо платена сума, погасена от кредитополучателя-потребител, посредством отпускането на нов кредит. Предмет на възражението за прихващане е вземане, за което по същество се поддържа да произтича от неравноправни каузи за промяна в размера на възнаградителната лихва по сключените три предходни договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че не може да бъде прието за основателно изтъкнатото от въззиваемата страна, че възражението за прихващане е преклудирано с оглед оплакванията във въззивната жалба и самостоятелния характер на договора, от който произтичат вземанията, предмет на предявения иск. За наличието на неравноправни каузи съдът следи служебно, като е длъжен да прояви процесуална активност. След като ответникът по направеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане е въвел като фактическо основание вземане, произтичащо от друг договор за потребителски кредит, съдът е следвало служебно - без нарочно искане за това, да осъществи проверка за наличието на неравноправни клаузи. Вместо да стори това първоинстанционният съд не е разгледал възражението за прихващане, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. В случая не е необходимо допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение да бъде изтъкнато във въззивната жалба. Въззивната инстанция дължи произнасяне по неравноправността на клаузите по договорите за потребителски кредит за преценка по основателността на възражението за прихващане. Предмет на това възражение е вземане, съществуването на което е обусловено от преценката за неравноправни клаузи, тъй като се твърди надплащане на суми, вследствие на едностранна промяна в размера на възнаградителната лихва.
В определението за насрочване на делото, въззивният съд обяви на страните, че ще се произнесе по неравноправността на клаузите за промяна в размера на възнаградителната лихва по договорите, предмет на релевираното възражение за прихващане.
Изводимо от доказателствата по делото между страните са сключени общо четири договора за потребителски кредит, които попадат в предметния обхват на ЗЗП. Въззивникът е потребител по смисъла на § 1. т. 1 ДР от ЗЗП, а въззиваемият е търговец по смисъла на § 1. т. 2 ДР от ЗЗП. Настоящият съдебен състав намира за основателно наведеното в отговора на въззивната жалба, че всеки един от договорите има самостоятелен предмет и не представлява анекс към вече съществуващ договор. Това е така, тъй като сумите, отпускани по всеки следващ договор не съответстват на сумите необходими за погасяване на неизпълненaта част от задължението по предходния. Една част от кредита е предназначена за погашение на вече съществуващи задължения между същите страни, а друга част е за текущи нужди на потребителя, т.е. има характер на същинско кредитиране. Така с договорът от 31.07.2008г. е опусната сума от 8 000 лева, с която са погасени задълженията по договора за потребителски кредит от 07.02.2008г., но по-голямата част от посочената сума е отпусната за текущи нужди на кредитополучателя.
Спорът пред настоящата съдебна инстанция се концентрира до това дали, при усвояването на всеки следващ кредит потребителят е заплащал суми, които се явяват недължимо платени с оглед нарастване в размера на дълга при промяна в размера на възнаградителната лихва.
По делото няма спор, че баката посредством предоставянето на нов паричен ресурс е получавала пълно изпълнение по всеки от предходните договори за банков кредит. Неизпълнение се установява по последния договор за банков кредит от № **/07.01.2014 г., както правилно е приел първоинстанционният съд.
От доказателствата по делото и най-вече от приетите в първата инстанция съдебно-счетоводни експертизи се установява, че по силата на посочения договор в полза на ответника е отпусната сумата от 6 590 лева, с която изцяло е погасено задължението по договор за банков кредит от 07.01.2013г. Договорен е нов погасителен план при по-благоприятни условия за потребителя, с по-дълъг срок за погасяване и по-нисък размер на възнаградителната лихва в сравнение с договора от 07.01.2013 г. В случая е ирелевантно обстоятелство дали този договор има характер на същински договор за рефинансиране или на споразумение по вече възникнал договор потребителски кредит. С приетия нов погасителен план и по-нисък размер на възнаградителната лихва се създават по-благоприятни условия за потребителя, които обвързват банката. Допустимо и законосъобразно е при неизпълнение страните да договорят по-благоприятни за потребителя условия, като така сключеният договор има самостоятелен характер. Правилно първата съдебна инстанция е приела, че е налице неизпълнение в задължението за плащане на тридесет и третата погасителна вноска. Банката законосъобразно е упражнила правото да обяви предсрочната изискуемост на вземанията по договора, които са доказани по основание и размер. Прието е също, че договорът не е нищожен. Въззивният съд напълно споделя мотивите на първата съдебна инстанция в тази им част и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде частично отменено, тъй като в полза на ответника са налице вземания за неоснователно обогатяване, по чл. 55, ал. 1 ЗЗД при начална липса на основание, по договор за потребителски кредит № **/07.02.2008 г. и по договор за потребителски кредит № **/31.07.2008 г., вследствие на едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва по тези договори.
Ответникът е физическо лице, на който е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството потребител по смисъла на § 1. т. 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Според чл. 143, т.10 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В конкретния казус с чл. 3, ал. 4 от договор за потребителски кредит № **/07.02.2008 г. и с чл. 3, ал. 4 от договор за потребителски кредит № **/31.07.2008 г. /клаузите са идентични/ е догорено, че променливата величина от структурата на възнаградителната лихва по договора за банков кредит (т. нар. базов лихвен процент - БЛП) се определя от Съвета на директорите на Банката или от комитет към Съвета на директорите и подлежи на ежемесечно преразглеждане, при съществени промени в пазарните условия (свързани с колебанията/измененията на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и др.)
Настоящият съдебен състав приема, че клаузите са неравноправни. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП - при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. В тази връзка в задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че за целите на преценката на неравноправния характер на клаузи в договори, сключени с потребители, от значение е въпросът дали съображенията или начинът на промяна на разходите, свързани с предоставяната услуга, са били уточнени, дали потребителите са имали право да прекратят договора и в тази връзка дали са имали възможността въз основа на ясни и разбираеми критерии да предвидят промените, които продавачът или доставчикът внася в уговорените условия по отношение на свързаните с предоставяната услуга разходи.
В случая уговорените основания за изменение на възнаградителната лихва не са от обективно естество. Пазарните условия са твърде общ и неконкретизиран показател за изменение на лихвата. Отделно не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при промяна в пазарните условия, а от друга страна клаузите на договора не предвиждат възможност за потребителя да прекрати договора при едностранно увеличение на възнаградителната лихва, съобразно изискването на разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП(ред.. ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.06.2006 г.).
Ето защо следва да се приеме, че търговска банка е запазила за себе си възможността субективно и абсолютно произволно да измени съдържанието на сключения договор, като увеличава БЛП по собствена дискреция за постигане на финансови резултати. Нарушен е принципът на добросъвестност, като е създадено значително неравновесие в правата и задълженията на банката и кредитополучателите, което е във вреда на последните. Следователно, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация през време на договора при липса на известни отнапред ясни, конкретни и обективни показатели и условия, съпътствана с невъзможността на потребителя да се откаже като прекрати веднага и безусловно договора, поставя ответника в неравноправно положение. Следователно сочената клауза не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите и то във вреда на последните, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания те не биха могли да предвидят евентуалните промени на годишния лихвен процент.
От прието пред възвивната съдебна инстанция експертно заключение се установява, че промяна в размера на възнаградителната лихва в посока на неговото завишаване в сравнение с първоначално договореното е налице по договор за потребителски кредит № **/07.02.2008 г., което е довело до надплащане на 3,19 лева. Аналогично е положението и по договора за потребителски кредит № **/31.07.2008 г., като увеличението на възнаградителната лихва е довело до надплащане на 1222, 21 лева. Тъй като по последния договор е налице забава в изпълнението на увеличените месечни погасителни вноски, се е стигнало до плащане на неустойка за забава в завишен размер. Нестойката за забава е акцесорно вземане, което не се дължи при несъществуване на главното задължение. В случая просрочените вземания по погасителния план не са били в посочения от банката размер, а в по-нисък, което е довело до плащане на недължимо платена неустойка за забава за сумата от 21,66 лева, съобразно заключението на експерта.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението за прихващане е основателно за посочените по-горе суми, съставляващи сума в общ размер 1247,06 лева. С нея следва да бъдат отхвърлени предявените обективно съединени искове, като се погасят в цялост лихвите, а след това съответната част от главницата по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Следва да се отбележи, че въпросът дали са налице неравноправни клаузи по останалите два договора е ирелевантен за изхода на делото, тъй като по тези договори е налице намаляване на размера на възнаградителната лихва.
В заключение следва да се изтъкне, че смисловото съдържание на направеното възражение за анатоцизъм е това, че потребителят е заплащал недължими вземания за лихви по предходни договори за кредит посредством отпускането на нов кредит. Същото макар да не представлява анатоцизъм е основателно в рамките на наведеното възражение за прихващане. Анатоцизмът е клауза, която отнапред предвижда капитализиране на неплатената лихва. Подобна клауза не фигурира в нито един от процесните договори. Следва да се изтъкне, че няма законова забрана при вече съществуващо задължение за възнаградителна лихва в полза на длъжникът да бъде отпуснат нов кредит за погасяване на това задължение. В подобна хипотеза, каквато е и процесната, не е налице анатоцизъм, тъй като няма предварителна уговорка за капитализиране на лихвата. Оплакването, че е налице забава на кредитора е неоснователно, тъй като паричните задължения са носими, а не търсими. Подобна забава не води до нищожност на договора и освобождаване от дълга.
При този изход на спора и двете страни имат право на разноски с оглед постигнатия благоприятен правен резултат, като следва:
Ищцовата страна е направила деловодни разноски - за заповедното производство сума в общ размер на 643,75 лева, от които 118,63 лева - за държавна такса и 525,12 лева - за адвокатско възнаграждение; за производството в първата съдебна инстанция сума в размер на 1 512,80 лева, от които 210,90 лева - за държавна такса, 751,90 лева - за адвокатско възнаграждение и 550 лева - възнаграждение на вещо лице; за производството пред въззивната съдебна инстанция сумата от 751,90 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед уважената част на исковата претенция ищцовата страна има право на разноски за сумата от 2296,96 лева от общо претендираните 2908, 54 лева.
Ответната страна в производството пред първата съдебна инстанция е претендирала сумата от 600 лева, от които 200 лева за възнаграждение на вещо лице и 400 лева за адвокатско възнаграждение. Разноски за заповедното производство не са поискани. Във въззивната съдебна инстанция са направени разноски в размер 164, 76 лева – държавна такса и 295 лева – разноски за възнаграждение на вещо лице. Разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция не са поискани. При това положение с оглед отхвърлената част на предявения иск, ответната страна има право на разноски в размер на 222,81 лева.
Ищцовата страна е направила искане за присъждане на разноски по компенсация, т.е. в нейна полза следва да се присъди сумата от 2074, 15 лева – представляваща разноски за държавни такси, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение - за заповедното производство, първата и въззивната съдебни инстанции.
Решението на настоящата съдебна инстанция не подлежи на касационно обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 пред. II ГПК, с оглед цената на предявените искове, която е под минимума от 20 000 лева, тъй като се касае до вземания произтичащи от търговска сделка. В тази насока е практиката, обективирана в Определение № 659 от 3.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2690/2018 г., II т. о., ТК , Определение № 298 от 28.06.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1188/2018 г., I т. о., ТК и др.
Така мотивиран ОС-С.,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решение № 12 от 11.01.2019 г. по Г.д. № 175/2019 г. на Районен съд – С. в частта, с която са уважени предявените по реда на чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК искове на „. Б.” с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление Г. С., район В., бул. „О.п.” № *, п.к.*, представлявано от П. Н. Д. и М.И.В. и по отношение на Н. К. К., ЕГН * е прието за установено, че съществуват вземания, дължими по договор за потребителски кредит №**/07.01.2014 г., a именно: вземане за главница - за разликата над сумата от 4 684,42 / четири хиляди шестстотин осемдесет и четири лева и четиридесет и две стотинки/ лева до пълния предявен размер от 5 738,08 / пет хиляди седемстотин тридесет и осем лева и осем стотинки/ лева, за сумата 83,04/ осемдесет и три лева и четири стотинки/ лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.12.2016г. до 13.02.2017г., както и за сумата от 110,36 / сто и десет лева и тридесет и шест стотинки/ лева, представляваща мораторна лихва за периода от 07.12.2016 до 21.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 220/10.04.2017г. по ч.Г.д. № 429/2017г. на РС-С., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК обективно съединени искове на „. Б.” с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление Г. С., район В., бул. „О.п. №*0, п.к. *66, представлявано от П.Н.Д.и М.И.В.против Н. К. К., ЕГН *, с постоянен адрес Г. С., ул. „Б. Ш.“ № *, вх. *, . *, ап. *за признаване съществуването на вземания договор за потребителски кредит № **/07.01.2014 г., а именно: вземане за главница - за разликата над сумата от 4 684,42 / четири хиляди шестстотин осемдесет и четири лева и четиридесет и две стотинки/ лева до пълния предявен размер от 5 738,08 / пет хиляди седемстотин тридесет и осем лева и осем стотинки/ лева, за сумата 83,04/ осемдесет и три лева и четири стотинки/ лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 07.12.2016г. до 13.02.2017г., както и за сумата от 110,36 /сто и десет лева и тридесет и шест стотинки/ лева, представляваща мораторна лихва за периода от 07.12.2016 до 21.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 220/10.04.2017г. по ч.Г.д. № 429/2017г. на РС-С., като погасени чрез ПРИХВАЩАНЕ с насрещно вземане на Н. К. К. за неоснователно обогатяване по договор за потребителски кредит №**/07.02.2008г. и по договор за потребителски кредит №**/31.07.2008 г., в размер на 1247,06/ хиляда двеста четиридесет и седем лева и шест стотинки/ лева, като възражението за прихващане е заявено за сума в размер на от 3 000 /три хиляди/ лева.
ПОТВЪЖДАВА решение № 12 от 11.01.2019 г. по Г.д. № 175/2019 г. на Районен съд – С. в останалата му обжалвана част - за признаване съществуването на вземане за главница по сключения между страните договор за потребителски кредит № **/07.01.2014 г. за сумата от 4 684,42/ четири хиляди шестстотин осемдесет и четири лева и четиридесет и две стотинки/ лева, ведно със законната лихва считано от 06.04.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Н. К. К., ЕГН *, с постоянен адрес Г. С., ул. „Б. Ш.“ № *, вх. *, . *, ап. * да заплати на „. Б.” с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление Г. С., район В., бул. „О.п.” №*, п.к. *66, представлявано от П.Н.Д.и М.И.В., сумата от 2074, 15 / две хиляди седемдесет и четири лева и петнадесет стотинки/ лева, представляваща разноски по компенсация за държавни такси, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение - за заповедното производство, първата и въззивната съдебни инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: