Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 4559 от 27.05.2019 г. на „. И. Б. , заявена чрез юрисконсулт Християн Пенев, срещу решение № 162 от 15.04.2019 г. по Г.д. № 1399/2018г. на РС-С. - частта, с която са отхвърлени предявените от „. И. Б. , по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, субективно и обективно съединени искове за вземания за главница, договорна лихва и наказателна лихва(неустойка за забава), произтичащи от договор за банков кредит № 068LD-R-000175/30.11.2009г., обезпечен с договори за поръчителство, а именно: частта, с която е отхвърлен предявения против главния длъжник – З. П. А. иск за присъждане на главница за разликата над сумата от 4 717.331 евро до пълния размер от 6046.84 евро, какво и частта, с която са отхвърлени предявените против поръчителите М. Е. Д. и М. З. Д. субективно и обективно съединени искове за присъждане на главница - за разликата над уважения размер от 121.74 евро до пълния предявен размер от 6046,84 евро; възнаградителна лихва - частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над сумата от 1.68 евро до 733.73 евро и в частта, с която искът за присъждане на наказателна лихва за забава (мораторна неустойка) е отхвърлен за разликата над уважения размер от 101.88 евро до сумата от 2690.89 евро.
С въззивната жалба са изложени оплаквания по правилността на решението в обжалваната му част, с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове в предметната рамка на въззивната жалба. Оплакванията по приложението на материалния закон се свеждат до оспорване изводите на първата съдебна инстанция, че вземането на банката за главница е частично погасено по давност, считано пет години назад от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Поддържа се, че, въпреки че съдът е отчел константната съдебна практика, съгласно която - вземането по договор за кредит е единно и неделимо, неправилно е приел, че за всяка отделна погасителна вноска за главница, съответно лихва, по приетия от страните погасителен план, тече отделен давностен срок. Цялата неплатена сума за главница е станала изискуема на падежа на договора, без да е необходимо допълнително изявление. Падежите на отделните погасителни вноски не представляват падеж на цялото задължение за главница. В този аспект е изтъкнато, че съобразно разясненията на ТР № 3/18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, доразвити с практиката на Върховният касационен съд, обективирана в решение № 261 от 12.07.2011 г. по Г. д. № 795/2010 г. ; решение № 261 от 12.07.2011 г. по Г.д.№ 795/2010 г., IV г.о. и решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по Г.д.№ 523/2011 г., III г.о. - трайно се приема, че вземанията за главница по договор за заем/кредит, платима на вноски, не са периодични задължения по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. Отделните погасителни вноски не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Сочи се, че първата съдебна инстанция не е съобразила спецификата на вземанията за главница по процесния договор, поради което е приравнила тези задължения на периодични - близки по правната си природа до договора за наем. Приемането на погасителен план по договора за кредит е резултат от съгласието на кредитора да получи не цялото задължение на падежа, а на вноски при уговорени с длъжника параметри. Обосновава се тезата, че след като кредиторът е приел частично плащане, то това не сочи на друг падеж на цялото задължение. Изтъква се, че изцяло неправилно и незаконосъобразно е решението, в частта с която се приема, че срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД за поръчителите тече за всяка една отделна погасителна вноска. Това становище противоречи на смисъла на разпоредбата и установената актуална съдебна практика. Иска се присъждане на разноски.
В срок са постъпили отговори на въззивната жалба от кредитополучателя - З. П. А. и поръчителите - М. Е. Д. и М. З. Д., всички представлявани от адв. Елена Радева. Въззиваемите възразяват по основателността на жалба и се искат потвърждаване на решението в обжалваната му част. Сочат, че правилно първата съдебна инстанция е приела, че вноските по погасителния план се погасяват по давност от падежа на всяка вноска. Изтъкват, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна вноска, като се позовават на практика на Върховният касационен съд. Искат присъждане на разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения съдебен акт, следното:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено съществуването на вземания в полза на ищцовата страна, произтичащи от договор за банков кредит против главния длъжник и поръчителите, като за да отхвърли частично предявените искове е приел, че главницата по кредита се погасява с изтичането на петгодишна давност, считано от падежа на всяка една вноска, а срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от падежа на всяка една вноска, поради което предявените против поръчителите искове са уважени за вноските в рамките на шестмесечния срок.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта по отхвърлените искове за присъждане на възнаградителна лихва и неустойка спрямо главния длъжник.
Настоящият съдебен намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено, по следните съображения:
Изводимо от приетите по делото доказателства между „. И. Б. и З. П. А. е сключен договор за банков кредит № 068LD-R-000175/30.11.2009г., с който в полза на кредитополучателя е отпусната сумата от 6 100 евро. Вземанията по договора са обезпечени с договори за поръчителство на М. Е. Д. и М. З. Д.. Кредитът е усвоен, като страните са договорили изпълнение по погасителен план, с карен срок за изпълнение на договора на 25.11.2016г. Кредитополучателят частично е погасявал задълженията по кредита, като са погасени общо 661.34 евро, от които - главница в размер на 53.52 евро, възнаградителна лихва, в размер на 346.79 евро и наказателна лихва в размер на 261.03 евро. След настъпване на крайния срок на кредита е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 23.05.2017 г., против главния длъжник и поръчителите за вземанията - за главница, възнаградителна лихва и наказателна лихва за забава на падежиралите вноски по погасителния план. Пред въззивната инстанция не са наведени оспорвания в изводите на експерта по приетата по делото съдебно-икономическа експертиза.
Спорът пред настоящата съдебна инстанция се концентрира до въпроса за началния момент на течение на погасителна давност и срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за вземанията по договор банков кредит, чието изпълнение е договорено по приет от страните погасителен план, в хипотезата, при която не е била обявена предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, но е настъпил крайният му падеж.
Настоящият съдебен състав намира, че догорите се делят на два вида - безсрочни и срочни. При срочните догори срокът може да бъде догорен в полза на кредитора, на двете страни, или в полза на длъжника, с произтичащите от това правни последици. В хипотезата на срок в полза на длъжника, кредиторът не би могъл да иска изпълнение на задължението, респ. на негова част, преди изтичане срока на договора. Ето защо, респективно и длъжникът не би могъл да бъде поставен забава, носейки отговорност за вредите от неизпълнение на цялото или на част вземането. Преди изтичането договорения в полза на длъжника срок, вземането не е изискуемо и погасителна давност не тече, тъй като по давност се погасяват единствено изискуемите вземания - аргумент от чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В разглежданата хипотеза страните са договорили краен срок за връщане на отпусната в заем/кредит сума, съобразно приет погасителен план, с който са поети задължения за плащане на месечни погасителни вноски, с конкретни падежи, представляващи сбор от главница и възнаградителна лихва, в различно съотношение, като е договорена и неустойка за забава в изпълнението на вноските.
С въззивната жалба се подържа, че погасителната давност и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД текат от изтичане крайния срок на договора, а не отделно за всяка вноска. Следователно поддържа се, че датата на изискуемостта на вземанията по договора за кредит съвпада с изтичане на крайния му срок. Настоящият съдебен състав намира, че за да се отговори на въпроса за течението на давността и на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде съобразено следното:
Началото на погасителната давност и на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се обуславя от изискуемостта на вземането. Ето защо, ако се приеме, че давността и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, текат от изтичане на крайния срок на договора за кредит, то следва да се приеме, също и че кредиторът не разполага с иск за непогасените месечни вноски, тъй като независимо от действието приетия погасителен план, вземанията по договора не биха били изискуеми преди изтичане на неговия краен срок. В тази връзка не може да се приеме, че едно вземане подлежи на защита по съдебен ред, а същевременно, че то не е изискуемо, респективно не се погасява по давност и не тече срок за насочване иска на кредитора против поръчителя. Следователно, ако се приеме, че е допустимо отделните погасителни вноски да бъдат предмет на самостоятелна искова защита, то тези вноски са изискуеми, т.е. погасяват с отделен давностен и преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Отговор на така поставения обуславящ въпрос е даден с разясненията на ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които - допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като отделните вноски не следва да се индивидуализират нито в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито в исковата молба.
При това положение кредиторът може да предяви иск за всяка една просрочена вноска. Следователно изискуемостта на всяка вноска настъпва по приетия от страните погасителен план, а не с изтичане крайния срок на договора за кредит.
Изпълнението по приетия погасителен план не представлява правна възможност за длъжника, то е скрепено с ангажиране отговорността му за вреди от забавено изпълнение, обезпечени с мораторна неустойка, т.нар. „наказателна лихва“. Договорената неустойка сочи на това, че с погасителния план не просто кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, а е поето задължение за изпълнение на кредита на вноски, с конкретни дати, скрепено с неустоечна клауза, като отговорността главния длъжник и поръчителя обхваща вредите от забавено изпълнение на вноските. Според практика, обективирана в решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г. о., ТК - когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав споделя посочената практиката, като застъпените в нея положения са доразвити с разясненията на ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. С него по съществото е прието, че всяка една отделна вноска става изискуема на падежа, без вноските да имат характер на вземания, различни от вземанията по договора за кредит. Следователно изискуемостта на вземанията по договора за банков кредит следва структурата на приетия погасителен план и не се обусловя от крайния срок на договора. Посочената в него дата има за цел да конкретизира момента, в който облигационното правоотношение ще бъде погасено, при надлежно изпълнение на вноските по погасителния план, т.е. при нормално развитие на облигационните отношения. В тази връзка не може да се приеме, че крайният срок на договора за банков кредит е уговорен в полза на длъжника, т.е. че кредиторът не може да търси изпълнение на вземанията по съдебен ред, преди изтичането на срока на договора. При това положение се налага извод, че за отделните вноски тече отделен давностен и преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Ето защо като се е позовал на цитираната по-горе практика и е отхвърлил частично предявените искове, съобразявайки изтичането на давностния и преклузивния срок, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден в обжалваната част.
В допълнение следва да се изтъкне, че приложената от въззивника практика е неотносима към изхода на делото, тъй като с нея е даден отговор на въпроса за давностния срок, с който се погасяват вноските по приетия погасителен план, като е прието, че вноските се погасяват с петгодишна давност, тъй като не са периодични плащания.
При този изход на спора, право на разноски за адвокатско възнаграждение имат въззиваемите страни. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая разноските се доказват от приложените договори за правна защита, имащи характер на разписка, в които е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой.
Така мотивиран ОС-С.,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 162 от 15.04.2019 г. по Г.д. № 1399/2018г. на РС-С. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „. И. Б. , ЕИК** да заплати на З. П. А., ЕГН * сумата от 477 /четиристотин седемдесет и седем/ лева - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „. И. Б. , ЕИК ** да заплати на М. Е. Д., ЕГН * и М. З. Д., ЕГН * сумата от 1120 /хиляда сто и двадесет/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: