Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Смолянскиято кръжен съд е сезиран с въззивна жалба с вх. № 307 от 11.01.2019 г. на З. М. Д. и К. Ш. А., последният в качеството му на едноличен търговец, с фирма „К. А., двамата представлявани от адв. М. Г., срещу решение № 570 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 746/2018 г. на Районен съд – С., с което е обявен за недействителен сключеният между „К. А. и В. Ст. Б. трудов договор № 04/01.04.2017 г., на основание противоречие и заобикаляне на закона.
С въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск по чл. 74, ал. 1 КТ. Изразява се несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че трудовият договор е недействителен, тъй като в него не е посочен размерът на платения годишен отпуск и се поддържа незаконосъобразност, с твърдения,че този порок не може да доведе до недействителност на трудовото правоотношение. Оспорва се извода, че трудовото правоотношение е възникнало единствено с оглед придобиване на осигурителни права и неправомерно получаване обезщетение за безработица. Възразява се, че страните са сключили процесния трудов договор с оглед действително полагане на труд, като качеството осигурено лице за работника е възникнало вследствие на трудовото правоотношение и платените осигурителни вноски. Оспорва се допустимостта на решението, като постановено при липса на активна процесуална легитимация на ищцовата страна.Относно констатациите за липса на подпис от страна на трудовия договор се поддържа,че се касае за технически пропуск, който следва да се счита саниран на основание чл.74,ал.6 от КТ.
Въззиваемата страна Национален осигурителен институт ТП – гр. С. не подава в срок отговор на въззивната жалба. В писмено становище възразява по основателността ѝ и иска присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представител.
Съдът, след като взе в предвид оплакванията в жалбата,становището на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Неоснователно е оплакването,че ищцовата страна не е легитимирана по предявяването на иска по чл. 74, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 3 КТ в случаите, когато контролен или друг компетентен орган сметне, че трудовият договор е недействителен, той незабавно сезира съда, за да се произнесе по действителността на трудовия договор.
В настоящият случай искът е предявен от Националния осигурителен институт (Н.), чрез съответното териториално поделение – гр. С..
Неоснователно е релевираното с жалбата оплакване, че териториалното поделение на Н. - гр. С. не е самостоятелен правен субект, както и че няма качеството контролен орган. Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 2 КСО Националният осигурителен институт е юридическо лице със седалище София, чиято структурата и организацията се определят с правилник, а съгласно чл. 33, ал. 5, т. 4 КСО Националният осигурителен институт осъществява контрол по спазване на осигурителното законодателство. Следователно твърдяното от жалбоподателя оплакване, че Н. не е контролен орган, респ. че не разполага с процесуална легитимация по предявяването на иск за обявяване недействителността на трудов договор не може да бъде споделено. Страна в процеса е Националният осигурителен институт, действащ чрез съответното териториално поделение, представлявано от директора. Териториалните поделения са част от структурата на Н., те нямат статут на отделни юридически лица, но, по аргумент от аргумент от чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 28, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, разполагат с процесуална правоспособност по упражняване контролните правомощия на Н.. Искът по чл. 74, ал. 1 КТ вр. с чл. 74, ал. 3 от КТ следва да се предяви от Н., действащ чрез съответното териториално поделение, като постановеното съдебно решение ще формира сила на пресъдено нещо в отношенията между Националния осигурителен институт и ответниците – страни по оспореното трудово правоотношение, имащи качеството задължителни необходими другари. В този смисъл е и решение № 491 от 05.04.2016 г. по в.гр.д. № 451/2016г. на ОС-Пловдив и др., съгласно която Националният осигурителен институт, чрез съответното териториално поделение е активно легитимиран по предявяването на иск по чл. 74 от КТ, какъвто е случаят.
При разглеждане на делото от фактическа страна е установено,че е предявени иск за обявяване недействителността на трудов договор № 04/01.04.2017 г. от ТП на Н.- гр. С. срещу З. А. Д. и К. Ш. А. – работодател, в качеството му на едноличен търговец, с фирма „К. А., по силата на който първата е заемала длъжността – „хигиенист“, в магазин в село В., с договорено месечно възнаграждение от 470 лева.
С атакуваното решение е прието, че съдържанието на трудовия договор се урежда от императивните изисквания на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 КТ, като при липса на реквизит от посочената разпоредба, договорът е недействителен. Прието е също така,че в представения по делото трудов договор липсва основен елемент по чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ - не е уговорен размерът на основния и допълнителния платен годишен отпуск, с което се обосновава недействителност на това основание. В решаващите мотиви за уважаване на иска, въз основа на анализ на приетия доказателствен материал, във връзка с направеното от работодателя извънсъдебно признание, че трудовият договор е сключен с уговорката, работникът да отиде на борсата, е приел, че целта на сключването на договора е единствено и само получаване на парично обезщетение за безработица от бюджета на държавното обществено осигуряване. Прието е с оглед изложеното недействителност на процесния договор поради заобикаляне и противоречие със закона.
При тази фактическа установеност атакуваното решение е законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено. Настоящият състав споделя напълно изложените от районен съд мотиви за недействителност на процесния трудов договор.
Недействителността на трудовите договори е родово понятие, като Кодексът на труда не възприема гражданскоправното деление на недействителността на правните сделки на нищожност и унищожаемост, тъй като в областта на трудовото право последиците от нищожността и унищожаемостта на трудовите договори са едни и същи. В съдебната практика и правната доктрина няма спор, че основанията за недействителност на правните сделки, уредени с разпоредбите на чл. 26 - 33 ЗЗД, следва да намерят субсидиарно приложение и за недействителността на трудовия договор, като това разбиране се основава на договорния характер на трудовото правоотношение и наличието на имуществени елементи на трудовия договор.
В настоящия случай се излагат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, относно изводите за недействителност на процесния трудов договор. Ответниците се легитимират като страни по трудово правоотношение по трудов договор от 01.04.2017 г., по силата на който З. Д. е заемал длъжността „хигиенист“, в магазин в село В., с договорено месечно възнаграждение от 470 лева, за пълно работно време – 8 часа. Договорът не е подписан от работодателя и фигурира подпис на работника. Със Заповед № 5 от 10.04.2017г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. След прекратяване на трудовото правоотношение, със заявление от 12.04.2017г. работникът е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на основание чл.54а от КСО. Извършена е проверка от ТП на Н. - Г. по разходите на държавно обществено осигуряване на работодателя, за която е съставен констативен протокол № 5-20-00369620/30.01.2018г.,съгласно който за лицето З. Ах. Д. има начислено и изплатено трудово възнаграждение за месец април на 2017г., за пет работни дни, при съответен осигурителен доход от 470 лева, като осигурителните вноски са внесени в дължимия им размер.
Направени са констатации,че дневният стокооборот на хранителния магазин по книга за дневните финансови отчети е средно от 100 до 120 лева на ден, поради което в протокола от извършената проверка е направен извод, че реално не е възможно да се наемат лица работа, на които да се плаща подобно трудово възнаграждение, а от представена декларация по ЗМДТ за облагане с патентен данък на обекта в село В. се установява,че същият е с нетна търговска площ от 40 кв.м.
В писмено обяснение работодателят е посочил, че лицата, назначени по идентични трудови договори, са идвали при него с уговорката да поработят малко и да отидат на борсата и в тази връзка е упълномощил счетоводителя Н. Д. да назначава и освобождава въпросните работници. В полза на З. Д. е изплатено трудово възнаграждение в размер на сумата 100 лева,без да й е възлагана допълнителна работа.
При така установените данни, процесният трудов договор се явява недействителен, като сключен при пълна симулация от стана на работника и работодателя, с цел придобиване осигурителни права и получаване на обезщетение от фондовете на държавното обществено осигуряване, а не с цел десйтвително полагане на труд.
Въззивният състав се съгласява с оплакванията на жалбоподателите, че първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразен извод за недействителност на трудовото правоотношение, тъй като в трудовия договор не фигурира размерът на платения и/или допълнителния годишен отпуск, които намира за основателни, без обаче да променят крайните изводи по същество. Непосочването на размера на платения годишен отпуск не е императивно изискване за съдържанието на трудовия договор, респ. порок, водещ до недействителност, в каквато насока са изложени мотиви от районен съд.
За да е налице валидно трудово правоотношение, е необходимо изразената от страните воля да покрива минималното съдържание на трудовото правоотношение, израз на насрещните права и задължения по този вид договори. При липса на обективирано в трудовия договор изявление за размера на платения годишен отпуск, волята на страните се замества от императивните разпоредби на Кодекса на труда относно минималния размер на платения годишен отпуск, респективно от договорения по-голям размер на отпуска по силата на колективен трудов договор, ако е налице такъв, като няма пречка страните дори след възникване на трудовото правоотношение да постигнат съгласие за размера на отпуска. Ето защо не може да се приеме, че нарушението на чл. 66, ал. 1, т. 5 КТ води до недействителност на трудовия договор.
С обжалваното решение по същество е прието, че трудовият договор е недействителен поради заобикаляне и противоречие със закона. Според разясненията на ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В този случай страните извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона. Първата съдебна инстанция е приела, че заобикалянето на закона се изразява в придобиването на осигурителни права от страна на работника. Настоящият съдебен състав намира, че придобиването на осигурителни права не преследва забранен от закона резултат. Трудовото правоотношение от гледна точка на общественото осигуряване се явява положителен юридически факт, част от фактическия състав по придобиване качеството осигурено лице за съответния осигурен социален риск. В този аспект преследваната от работника цел, посредством встъпване в трудово правоотношение да придобие осигурителни права, не може да се приеме за забранен от закона правен резултат. Напротив придобиването на осигурителни права е желан и императивно установен резултат от полагането на труд, към който няма законова забрана да стреми работникът. Така например придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст би могло да представлява решителен мотив за сключването на трудов договор, който от своя страна няма да е нищожен поради заобикаляне на закона. Същото се отнася и до останалите осигурени социални рискове, поради което преследваната цел от работника да придобие качеството осигурено лице и да се ползва от осигурителните права по КСО е поначало една правомерна цел. Противоречието със закона е най – общото основание за недействителност на правните сделки, като същото не е налице при неспазване на предвидената в закона форма за действителност на правните сделки. В случая не може да се приеме, че трудовият договор е недействителен поради липса на форма, квалифицирана като заобикаляне на закона, тъй като не носи подписа на работодателя. Неподписването на трудовия договор от страна на работодателя не сочи на липса на форма, а на незавършеност на фактическия състав по сключването на договора към момента на подписването му от работника и предаването му на работодателя. За да е налице нищожност на правна сделка поради липса на предвидената в закона форма, страните следва да искат настъпването на правните последици на сделката, постигайки съгласие във форма, по-лека от предвидената в закона. В случая подписването на трудовия договор работника и декларирането на договора от надлежен представил на работодателя пред съответните административни органи по чл. 62, ал. 3 КТ, завършва фактическия състав по сключването на договора. Писменото изявление на работодателя, за сключване на трудов договор може да бъде обективирано и в друг документ, различен самия договор, стига да е налице пълно съвпадение на волеизявленията на страните. Ето защо писмената декларация на работодателя, или приравнената на писмена електронна декларация, че е между него и работника е сключен трудов договор, макар първоначално този договор да е подписан само от работника, завършва от обективна стана фактическия състав по сключването на договора, а именно - наличие на две насрещни писмени изявления за встъпване в трудово правоотношение, направени в предвидената от закона писмена форма, макар и обективирани на различни носители. Нещо повече въпросното трудово правоотношение е прекратено с писмена заповед на работодателя, т.е. в отношенията между работника и работодателя няма спор, че формално е възникнало трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният трудов договор е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. В случая страните по трудовия договор не са имали намерение да встъпят в облигационна връзка, като договорът е сключен единствено с оглед недобросъвестно получаване на обезщетение за безработица, с което се обосновава абсолютна симулация на трудовия договор,тъй като страните по него не са преследвали и не са искали настъпването на типичните за трудовия договор правни последици. Този извод, както правилно е приел първоинстанционният съд се налага при съвкупната преценка на всички доказателства по делото, макар да приема неправилно от правна страна, че е налице заобикаляне и противоречие със закона, вместо абсолютна симулация, водеща до нищожност на сделката.
Въззивният съд счита,че процесният трудов договор е привиден, тъй като е сключен на 01.04.2017 г. и прекратен на 10.04.2017г., т.е. действието му е продължило общо девет дни. Договореното месечно възнаграждение от 470 лева е завишено за заеманата от работника длъжност – „хигиенист“ в хранителен магазин, находящ се в село В., с оглед характера на изпълняваната работа – 8 часов работен ден,т.е без да е възлагана допълнителна работа. Така договореното възнаграждение не съответства по никакъв начин на обществено-икономическите отношения в страната за този период, още по-малко съответства на тези в село В.. Работното място е хранителен магазин, с дневен оборот, съобразно представените по делото доказателства от порядъка на сто – сто и двадесет лева на ден. Ето защо е нелогично и противно на стопанска логика, работодател, реализиращ стопанска дейност в такъв мащаб да може да си позволи изплащането на възнаграждение в подобен размер,без да е възлагана допълнителна работа.При извършената проверка от органите на Н. е констатирано, че работодателят е сключил не един, а редица подобни трудови договори, с различни лица, всички те продължили относително кратък период от време, за една и съща или сходна длъжност, с договорено възнаграждение в размер около максималния осигурителен доход. В писмените си обяснения работодателят е направил извънсъдебно признание на неизгоден за ответните страни факт, а именно, че сключването на трудовите договори е било с цел работниците да отидат на: „борсата на труда“, т.е. да придобият право на обезщетение за безработица. Всичко изложено до тук сочи, че в разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че работодателят е развивал дейност, свързана със сключването на привидни трудови договори с договорено възнаграждение в размер на максималния осигурителен доход, с оглед придобиване право на обезщетение за безработица от лица, които не разполагат с необходимия трудов, респ. осигурителен стаж по чл. 54а КСО. Въпросните трудови договори, един от които е и процесният, са недействителни на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Липсва намерение за полагане на труд, макар от формална страна да е сключен трудов договор. Ето защо съдебното решение, с което е прогласена недействителността на трудовия договор е правилно и законосъобразно. В случая неправилната правна квалификация не обуславя недопустимост на обжалваното решение, тъй като искът е разгледан на предявените фактически основания, като не може да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск.
С оглед изхода на спора, въззиваемата страна има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 120 лева.
Мотивиран от гореизложените съображения,окръжният съд в настоящия си състав,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 570 от 21.12.2018 г. , по гр.д. № 746/2018 г. на Районен съд – С., като правилно и законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА едноличния търговец К. Ш. А., с фирма „К. А., ЕИК *, със седалище и адрес на управление с.В., ул.”К. В.” №2 и да заплатят на Териториално поделение – гр. С. на Н., с адрес Г. бул.“. №., сумата от 120(сто и двадесет) лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: