Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК във вр. чл. 422 ГПК образувано по въззивна жалба на Л. В. М. Ч. Н. О. П. А. Ф. Е. с адрес за призоваване Г. З., ул. Б. № 95. Обжалва се решение № 6/11.01.2013 г. постановено по Г.д. № 414/2011 г. на същия съд, с което е уважен предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК. Във въззивната жалба след пространния теоретичен анализ на същността на иска по чл. 422 ГПК се прави възражение за незаконосъобразност на постановеното решение. Счита се, че исковата молба е нередовна, липсва представителна власт, тъй като еподадена от юрисконсулт без това качество да е доказано. Счита се решението на съда за недопустимо и неправилно. Неправилно съдът бил направил извод в разпореждане № 562/18.05.2012 г., че нередовностите на исковата молба са отстранени и са представеин доказателства. Съдът неправилно бил извел в правните си изводи, че нямало спор между страните относно основанието на вземането - договор за кредит. Твърди се, че точно в обратна посока са направени възражения. Това било така, тъй като представения договор за кредит бил в копие, не бил подписан от доверителя на А. Е., липсвала автентичност, липсвала нотариална заверка. Ищецът не бил направил пълно и главно доказване. От това се прави извод, че липсва валидно възникнало облигационно отношение между страните. С въззивната жалба не се споделя виждането на съда за анатоцизма и начина по който бил защитен в съдебното решение. Неправилно в тази връзка било позоваването на чл. 432 от ТЗ, за да се обоснове възглед за възникнала предсрочна изискуемост на вземането. На следващо място се счита за неправилно решението и в частта, касаещи новонастъпили данни за плащане от други лица до приключване на съдебното дирене в първа инстанция. Липсата на доказано главно вземане осуетявало разговора за акцесорното вземане. Предвид това се иска от съда да обезсили решението на първа инстанция като недопустимо, алернативно да отмени обжалваното решение като неправилно.
Постъпила е и въззивна жалба от А. Е. срещу допълнително решение № 25/14.02.2013 г., с която се изразява несъгласие срещу така постановения съдебен акт. На първо място, ищецът не само с петитума на исковата молба бил назовал своите искания, а изложение по тях имало и в обстоятелствената част на исковата молба, като в този смисъл не било редно съдът да извършва редукция на предявеното. На второ място, не съдът, а страните съобразно диспозитивното начало решавали с какво да сезират съда. На трето място, правната квалификация на предявения иск и предмета на делото били различни неща, между които не била налице тъждественост. На четвърто място, не само че исковата молба съдържала искането отправено до съда, но и със самото Определетие 644/06.07.2012 г. постановено по делото, съдът бил възприел това искане. Предвид горното моли да бъде отменено обжалваното допълнително решение.
В съдебно заседание назначеният О. П. на Л. М. не се явява за да осъществи процесуалното представителство за което е назначен служебно от първоинстанционния съд.
Въззиваемият В. М. не заема становище по основателността на подадената въззивна жалба срещу основното и допълнителното решение, респ по законосъобразността на обжалвания сдебен акт.
Процесуалният П. на въззиваемият "Б. Д." юриск. С. заема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.
След преценка на изложеното във въззивните жалби, като взе предвид становищата на страните и мотивите на първоинстанционния съд решаващия състав на въззивната инстанция установи следното:
Въззивната жалба срещу основното и допълнителното решение на Районен съд-З. е подадена в срока по чл. 259 ГПК от надлежна страна при наличие на правен интерес от търсената защита и е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е изцяло неоснователна. Съображенията в тази насока са следните: Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалваното решение, а по допустимостта- в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение № № 6/11.01.2013 г. постановено по Г.д. № 414/2011 г. на Районен съд-З. е валидно и допустимо, при което не са налице основания за неговото обезсилване. В тази връзка от особения П. на Л. арангозов е направено възражение пред районния съд, което се поддържа и във въззивната жалба в посока, че възможността за развиване производство по реда на чл. 422 ГПК била преклудирана за ищеца предвид изтичане на определения от съда месечен срок за предявяване на иска. Сочи се дори съдебна практика в тази насока. Това възражение е изцяло неоснователно, същото е плод на умишлено погрешна интерпретация на съдържащите се по делото доказателства с цел да се създаде основание за обжалване. Това е така защото по силата на ал. 1 на чл. 415 ГПК съдът указва на заявителя при наличие на възражение по реда на чл. 414 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Срокът за предявяване на иска започва да тече от датата на уведомлението и се изчислява по реда на чл. 60 , ал.3 ГПК и вероятно този факт е безспорен за страните по делото като праве аргумент. Безспорен също следва да бъде факта, че исковата молба по чл. 422 ГПК е постъпила в съда от ищцовата страна на 23.11.2011г. и е входирана с входящ номер 2382 във входящия регистър.Същата е изпратена Ч. куриерска фирма "Star post", като видно от пощенското клеймо /означението върху известието/ датата на изпращане от офиса на куриерската фирма в С. е 22.11.2011г..Видно от приемо-предавателния протокол/л.33 от първоинстанционното дело/ пратката е получена предния ден /21.11.2011г.-понеделник/ от офиса на възложителя. Разпореждане № 898/06.10.2011г. с което е указано на "Б. Д." да предяви иска си по чл. 422 ГПК е получено от юриск. Василева на 20.10.2011г. Съгласно текста на чл. 60, ал.6 ГПК когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващприсъствен ден. Тъй като 20.11.2011г. е неприсъствен ден /неделя/, то срокът за предявяване на иска е 21.11.2011г. и той е спазен. По тези съображения направеното в тази насока възражение от страна на А. Е. се основава на невярна интерпретация на доказателствата и не следва да се взема предвид.
Като несериозно следва да се окачестви твърдението във въззивната жалба, че не било доказано процесуалното качество на юриск. В., тъй като не била представила трудов договор, от който да е видно, че същата е юрисконсулт. Най- малкото в случая може да се каже, че подобно възражение е направено несвоевременно. Наличието на такова трудово правоотношение освен съдебно известен факт по повод осъществено процесуално представителство по други дела е факт известен и на А. Е., но при съмнение същия е следвало да постави тъзи въпрос за изясняване още в първото съдебно заседание пред първата инстанция.
Въззивната инстанция изцяло споделя доводите на първоинстанционния съд и възприетата от него фактическа обстановка, че правоотношението между страните е възникнало на основание сключен договор за кредит за текущо потребление. Същия договор е представен по делото и подобно на първоинстанционния съд въззивния състав приема, че представения като доказателство договор е валиден, съставен е в предвидената от закона форма, подписан е от страните, което удостоверява съвпадение на насрещните им волеизявления с оглед на което са насъпили целените от тях правни последици.
Във въззивното производство въззиваемият В. М. в защитата по същество разви теза, че Л. М. получил кредита за да даде сумата на трето лице, за което бил съставен запис на заповед. Този факт дори и действителен е ирелевантен по делото, защото контрахент по договора с ищеца е именно отвтника Л. М. и той , ведно с поръчителите Мирослав Михайлов и В. М. е солидарно отговорен пред кредитора, а не лицето на което впоследствие са предадени парите. Касае се за правоотношения между трети за кредитора лица, които не могат да му бъдат противопоставени.
Твърди се във въззивната жалба, че договорът за кредит бил представен в копие, не бил подписан от Л. М. , липсвала автентичност и пр. Въззивният състав намира това възражение за несвоевременно направено.Пред първоинстанционния съд А. Е. не се е възползвал от процесуалната възможност по чл. 183 ГПК, не е оспорил положения от М. подпис върху договора, като в резултат на личното си процесуално бездействие е преклудирал за страната възможността едва пред въззивната инстанция за първи път да въвежда тези твърдения, още повече въззивната жалба сдържа голословни твърдения в таи насока, без дори да е поискано събиране на доказателства.
Твърдението във въззивната жалба, относно" виждането на съда за анатоцизма и начина по който той е защитен в съдебното решение" е изцяло неоснователен. На първо място въззивната жалба съдържа произволни интерпретации от страна на особения П. на понятието анатоцизъм, според които то произтичало от древногръцкото "ανατοκισμός", такава уговорка била нищожна, тъй като длъжникът бил физическо лице и пр.
На първо място следва да се отбележи, че исковата молба не съдържа петитум за заплащане на лихва върху лихва. Претендира се единствено мораторна лихва в размер на 2 603,97 лв. Термина произтича от латинското "mora debitoris " и се явява санкция за липсата на престация в уговорения от страните срок. Извън тази санкция ищцовата страна претендира в петитума на исковата молба законната лихва върху главницата от 17 058,11 лв. считано от 19.05.2010г. до окончателно заплащане на сумата. Следователно в случая твърденият от особения П. на ответника анатоцизъм съществува единствено в собствените му твърдения.
На следващо място независимо, че длъжникът е физическо лице, сделката между страните е търговска, тъй като е сключена от банката по занятие. Освен това претендираната лихва изрично е уговорена между страните/ чл. 7 от договора/, при което следват санкциите при забава на престацията от страна на М.. Несъстоятелно е да се твърди също така, че вземането на банката не било ликвидно и изискуемо.Съгласно нормата на чл. 12 от договора между страните която препраща към общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, с подписване на договора тези общи условия стават част от него.Съгласно чл. 19,2 от цитираните общи условия при допуснато забавяне в плащанията по главницата в повече от 90 дни целия кредит става предсрочно ликвиден и изискуем.
несъстоятелно е също така твърдението, че искът не бил доказан в уважения размер, като в тази насока извода на въззивния съд се базира и на заключението по основната и допълнителната задача на вещото лице.
Предвид изложеното въззивната жалба срещу решение № 6/11.01.2013 г. постановено по Г.д. № 414/2011 г.е неоснователна и в осъдителната част същото следва да бъде потвърдено.
Неоснователна е и жалбата срещу допълнително решение № 25/14.02.2013г., като в тази част въззивния съд препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд.
Предвид изхода от въззивното обжалване и съобразно правилата на чл. 78, ал.1 и 2 ГПК не следва на особения П. да бъде присъждано възнаграждение пред въззивната инстанция, тъй като страната кояо представлява следва да понесе разноските. Тъй като в тази посока е направено искане още с отговора на въззивната жалба, следва на основание чл. 78, ал.8 ГПК да бъде осъден Л. М. да заплати в полза на "Б. Д." юриск. възнаграждение в размер на 650 лв.
Мотивиран от горното Окръжен съд-С. в настоящия си съдебен състав

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 6/11.01.2013 г. постановено по Г.д. № 414/2011 г.в обжалваната част и решение № 25/14.02.2013г. по същото дело на Районен съд-З. като законосъобразни и правилни.
ОСЪЖДА Л. В. М. ЕГН * от Г. Н., ул. Ш. А. № 97 да заплати на „Б. Д.” Е., БУЛСТАТ: *****, със седалище и адрес на управление Г. С. ул. Московска № 19, със законен П. Л. М. Ж.– Изпълнителен директор и Д.Н. Н. – Изпълнителен директор, Ч. пълномощника М.С. - юрисконсулт във ФЦ Г. С., съдебен адрес Г. С., Б. Б. № 26А направените в настоящото производство разноски в размер на 650.00 лева за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в месечен срок от съобщението на страните.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: