Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1022 от 02.04.2019 г. на В. О. Б., представляван от А. П. срещу решение № 32 от 20.03.2019 г. по Г.д. № 172/2018 г. на Районен съд - Ч.. С него е отхвърлен предявеният от В. О. Б. против А. А. Ф. иск по чл.109 ЗС за осъждането на ответницата да премахне - триетажна жилищна сграда, дървен покрив, стопанска сграда и навес от ламарина, находящи се в УПИ IV - 302,304 в кв.21 по ЗРП на с. З. от 1968г., индивидуализирани с червен цвят по изготвената от вещото лице скица, представляваща неразделна част от решението.
С въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение, с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявеният иск. Изложено е по същество, че първата съдебна инстанция е направила неправилни правни изводи относно законността на изградените в имота на ответната страна сгради. В тази насока е изложено, че от направената справка в община Ч. вещото лице е установило, че в техническа служба не се съхранят строителни книжа, както и извод, че от вида на сградите може да се предположи, че са построени преди 1987 г., поради което са търпими строежи по смисъла на ЗУТ. Сочи се, че село З. има действащ план, одобрен със Заповед № 212/28.12.1968 година. Според този план съществуват и са нанесени две жилищни сгради, обозначени като 2пМС /триетажна жилищна сграда/,стопанска сграда, обозначена като 2/1 МС и сграда обозначена като 2/1 СмС, която в момента е полуразрушена. Всички останали сгради и навеси, построени в притежавания от ответната страна урегулиран поземлен имот, не са нанесени в плана. В тази връзка се изтъква, че в мотивите на постановения С. акт, първоинстанционният съд е приел, че наличните сгради в имота на ответницата са построени преди 1987 г. и са търпими строежи по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Оспорват се изводите на съда, че постройките не пречат на отводняването на имота на ищеца. По отношение на стопанската постройка на ответницата липсват строителни книжа. Сочи се, че същата е построена в нарушение на необходимото отстояние по ЗУТ, изводимо от заключението на вещото лице. Съдът е приел, че исковата претенция е неоснователна в частта за премахване на жилищната сграда, стопанската сграда и навеса, макар изграждането им да е на границата на двата имота, при неспазване на необходимото отстояние. Оспорват се изводите относно навеса и продължаване на покрива на стопанската сграда на ответницата до жилищната сграда на ищеца. Изводимо от заключението на вещото лице се установява, че навесът навлиза в имота на ищеца и опира в неговата жилищна сграда. Вещото лице е категорично, че при наличието на навес, който е долепен до жилищната сграда на ищеца, последният при необходимост от монтиране на скеле, ремонт, саниране или друг вид СМР, не би могъл да обслужи същата. Несъстоятелен, се сочи, е изводът на първоинстанционния съд, че този навес от ламарина би могъл да се премества при необходимост. По отношение на стопанската сграда е установено, че покрива на същата от двускатен е направен на едноскатен, който се опира в жилищната сграда на ищеца. Фактът, че има покрив, който се е опрял до къщата на ищеца във всички случаи затъмнява намиращите се в тази част прозорци. Изложено е, че в хода на делото при изслушването на вещото лице по допълнителната задача е установено, че ответницата е предприела действия по премахване на част от покрива на стопанската сграда, опираща се в къщата на ищеца, т.е. същата сама е премахнала онова неоснователно въздействие, което е направила, без обаче да е уточнено в какви параметри е премахнат този покрив. Съдът е приел, че в хода на съдебното дирене ответницата е премахнала за своя сметка част от покрива на стопанската сграда, поставен върху дървени подпори, опиращ се в жилищната сграда на ищеца, на това основание е присъдил разноски в полза на ищеца, а в диспозитива на постановения С. акт е отхвърлил предявения иск, т.е. в тази част е налице противоречие между мотиви и диспозитив и решението е недопустимо.
Въззиваемата страна А. А. Ф., представлявана от А. П. подава отговор в срок, с който възразява по основателността на жалбата, иска потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа по същество, че правилно първата съдена инстанция е отхвърлила предявения иск с довод, че изградените в имота на ответница сгради не накърняват правото на собственост на ищцовата страна, като в хода на делото е съобразен новонастъпилият факт, че част от навеса е премахнат и последният не е долепен до фасадата на притежаваната от ищцовата страна сграда. Иска присъждане на разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Изтъкнатият във въззивната жалба довод за недопустимост на обжалваното решение е неоснователен. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, позовавайки се на настъпил в хода на съдебното дирене нов юридически факт, а именно премахване на част от покрива на стопанската сграда на ответника. Съдът е разпределил отговорността за разноски, като е приел, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото и е присъдил разноските за адвокатско възнаграждение в полза на ищцовата страна. В случая са налице две различни произнасяния по основателността на исковата претенция и по отговорността за разноски, които не могат да обосноват недопустимост на решението.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, в предметната рамка на въззивното производство, намира за установено от фактическа и правна страна, във връзка с наведените пороци на оспорения С. акт, следното:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че не са налице пречки за упражняване правото на собственост на ищцовата страна. В мотивите си съдът е взел съображение осъщественото в хода на делото премахване на част от покрива на стопанската сграда, допиращ се до сградата на ищеца, като е мотивирал, че след премахването ищецът има достъп до фасадата на сградата и не се ограничава правото му на собственост върху нея. Обстоятелството, че сградите в имота на ответника са изградени в непосредствена близост до регулационната линия е прието да не съставлява основание уважаване на исковата претенция. Датата строителството (около 1951 г.), както и установеното в двата съседни имота трайно фактическо положение са послужили като аргумент в тази насока. Законността на строителството не е основание за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, доколкото не създава пречки за упражняване правото на собственост.
Настоящият С. намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Спорът пред въззивната съдебна инстанция е концентриран до наведените във въззивната жалба оплаквания, че неправилно първата съдебна инстанция е приела, че изградените в имота на ответника сгради имат статут на търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Настоящият С. състав намира, че първата инстанция, макар да е възпроизвела изводите на експерта, не е направила подобен извод.
В разглежданата хипотеза, след уточнения и конкретизации на исковата молба, с предявения иск по чл. 109 ЗС е поискано премахване на всички сгради, находящи се в притежавания от ответната страна урегулиран поземлен имот. Същите са отразени в червен цвят по изготвената от вещото лице скица, неразделна част от решението. Страните се легитимират като собственици на два съседни имота, като не спорят за пространствените предели на правото на собственост. Имотът на ответницата е разположен северно от този на ищцовата страна. В него на границата са изградени и съществуват две сгради, а именно: триетажна жилищна сграда - 2пМЖ и стопанска сграда - 2/1 МС по плана на село З. от 1968 г., която е пристроена от източната ѝ част. Пространството между жилищната и стопанската сграда е покрито от дървен навес, функциониращ като заслон за цепене на дърва, разположен по протежението на регулационната линия. В имота на ищеца е изградена жилищна сграда близнак, обозначена като 3/2пМЖ, пунктирана в син цвят. Ищецът се легитимира като собственик на северния близнак, граничещ имота на ответника. Изводимо от експертното заключение не са налице сгради, чиито основи да навлизат в имота на съседа.
Конфликтна точка между двата имота се явява така наречения „сокак“, представляващ пътека между стопанската сграда на ответника и жилищна сграда на ищцовата страна, обособена от близостта между двете сгради, разположени на регулационната линия. Сградата на ищеца е с по-висока етажност от стопанската сграда на ответника. Последната е с едноскатен покрив, с наклон към неговия имот. В хода на делото, една част от покрива на стопанската сграда на ответника е премахната, тъй като се е допирала до фасадата на жилищната сграда на ищцовата страна. Допирането е било с цел предпазване от дъжд и снеговалеж на пространството между двете сгради. Теренът на двата съседни имота е с денивелация в посока към реката на западната им граница. След премахването на част от покрива, вещото лице е дало заключение, че ищецът има достъп до фасадата на сградата близнак, с оглед предприемане на бъдещи ремонти.
Както бе изтъкнато и по-горе с предявения иск се иска премахване на всички сгради, изградени в имота на ответника, тъй като представляват незаконно строителство при неспазване на нормативните изисквания за отстояние по ЗУТ. Настоящият С. състав намира, че подобен иск не може да бъде уважен. Изводимо от експертното заключение, стопанската и жилищната сграда в имота на ответника са нанесени в плана на село З. от 1968 година. Следователно същите са съществували най-късно към датата на приемане на първия регулационен план на селото. Вещото лице сочи, че сградите нямат строителни книжа, като такива не се съхраняват в техническата служба на община Ч.. Изводимо от разпита на свидетелка С., леля на ищцовата страна, наследодателите на страните - бай А. К., дядо на ответницата, и бащата на свидетелката - А.Б., били в много добри междусъседски отношения, дори външната тоалетна, долепена до прозореца на новата къща на К., не довела до тяхното влошаване. Баща ѝ решил да строи нова по-голяма къща, на мястото на старата къща, като така била построена къщата близнак в имота на ищеца. Бай А. К. решил да обособи като къща, съществуващата в неговия имот плевня, а старата къщата да направи на плевня. Следователно съществуващите, понастоящем в имота на ответника триетажна къща и стопанска сграда са били - съответно стара плевня и стара къща. Във въпросното строителство свидетелката сочи да е взела активно участие, когато е била на петнадесет години (същата е родена 1936г.). Съседът предприел ремонт и го завършил в рамките на две-три години, ползвайки основите на старата плевня, сега триетажна жилищна сграда.
Настоящият С. състав, като взе предвид, показанията на свидетелката Сариева, резултатите от експертното заключение за материала, от който са изградени сградите и предвид това, че са нанесени в пална на село З. от 1968 година, намира, че съществуващите в имота на ответника - стопанска и триетажна жилищна сграда са построени най-късно в средата на петдесетте години, около 1955 година. Сграда близнак в имота на ищцовата страна е построена на мястото на старата къща, за съществуването на която свидетелства приложения по делото титул за собственост от 1933 година, около 1951 година. Ето защо считано най-късно от 1955 година разположението на сградите в двата съседни имота е такова, каквото е и към настоящия момент, при съществуващите отстяния между тях. Обстоятелството, че покрива на стопанската сграда на ответната стана е променен в едноскатен, не сочи на различна идентичност на сградата. Разположението на сградите е идентично и в един по-ранен момент, тъй като сградите са преустроени, без промяна в основите.
При така установеното от фактическа стана, и в отговор на оплакванията във въззивната жалба, се налага извод, че жилищната и стопанската сграда в имота на ответника са изградени много преди приемането на ЗУТ. Същите са заварен от ЗПИНМ(отм.) строеж, както правилно е приел първоинстанционният С. Въпросът дали сградите са търпим строеж по ЗУТ е ирелевантен, тъй като посочения закон не е приложим отностно преценката по законността на строителството. Благоустройствените закони винаги са предвиждали разпоредби за събаряне на незаконните строежи, ако не отговарят на изискванията за застрояване и не могат да бъдат узаконени. Последното се отнася за новите строежи, изградени при действието на съответния закон, но не и за заварените. В случая сградите са построени в неурегулирана територия. Спрямо за тях се прилага § 289, ал. 2 ППЗПИНМ (ДВ, бр. 64/1965 г.), който предвижда, че строежи (сгради, постройки, преустройства, инсталации, уредби, съоръжения и други работи), направени незаконно до 14 ноември 1958 г. в урегулирани или неурегулирани терени, не се събарят и премахват, освен при условията за премахване строежи, застрашени от самосрутване или вредни в санитарно-хигиенно отношение. Такива строежи не се узаконяват изрично, освен ако са могли да бъдат разрешени съгласно с действащите по време на извършването им разпоредби. С посочената разпоредба се създава търпимост към заварените строежи, които не отговарят на съответните действащи изисквания, към този момент. Ето защо релевантната преценка, от гледище на благоустройствените изисквания, и дали е спазено отстоянието, не може да се осъществи по изискванията на действащия благоустройствен закон ЗУТ, както се поддържа с въззивната жалба. Въпросът дали сградите имат строителни книжа е без правно значение. Изградените и в двата имота сгради са законни строежи, тъй като изискванията за отстояние за сгради в селата са въведени с приемането на Строителните правила и норми (ДВ, бр. 75/1959 г.), след датата на строителството на въпросните сгради. Следователно застрояването на притежавания от ответника недвижим имот е законно строителство според действащия към този момент благоустройствен закон и подзаконови норматини актове.
Настоящият С. състав намира, че за преценката по основателността на предявения негаторен иск, следва да се вземе предвид не законността на строителството, а дали съществуващото отстояние между сградите в двата имота, смущава правото на собственост на ищцовата страна. Изводимо от доказателствата по делото не може да се направи такъв извод. Стопанската сграда, триетажната жилищна сграда и свързващият ги навес не навлизат в имота на ищеца. Сградите са построени назад във времето при липса на нормативни отстояния. Поземлените имотите са регулирани през 1968 година. Обособеният „сокак“ обслужва и двете сгради. Сградите на ответника не наводняват имота на ищеца, нито препятстват достъпа до него. Нещо повече, дори стряха от стопанската сграда на ответника, да не беше премахната в хода на делото, това не би било основание за частично уважаване на иска. Макар същата да се е допирала до фасадата на сградата близнак, е предпазвала пространството между двете сгради от натрупване на сняг и дъжд. При нейната липса обосновано може да се предположи, че там ще се задържи сняг, което е предпоставка за образуване на влага и мухъл. Правото на собственост е придобито от страните с оглед съществуващите ограничения в него. Според решение № 122 от 06.06.2014 по Г.д. № 6600/2013 г. на ВКС, I г.о. съдът не може да постанови премахване на цялата постройка, ако само част от нея навлиза в имота на ищеца, респ. е разположена на по-малко отстояние от регулационната линия от допустимото, ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и търпяна от него повече от 40 години, какъвто е случаят, неговият правоприемник няма правото да иска премахването ѝ. Що се касае до навеса между жилищната и стопанската сграда, същият не смущава ползването на притежаваната от ищеца сграда, респ. ползването на дворното място.
Настоящият С. състав намира, че правилно първата съдебна инстанция е отхвърлила предявения иск по чл. 109 ЗС, като обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски за адвокатско възнаграждение има въззиваемата. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход на спора в съответната инстанция. Според разясненията на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС присъждат се действително направените и доказани разноски. В случая разноските се доказват от приложения договор за правна защита, имащ характер на разписка, в който е отбелязано, че възнаграждението е платено в брой.
Така мотивиран ОС-С.

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 32 от 20.03.2019 г. по Г.д. № 172/2018 г. на Районен съд - Ч..
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, В. О. Б., ЕГН * да заплати на А. А. Ф., ЕГН *, сумата от 600 лева /шестстотин/ лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната съдебна инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховният касационен съд в едномесечен срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: