Производството е по чл. 422 ГПК.
Образувано е по молба на ПИБ – С., чрез юриск. Х. П., по-долу за краткост банката, в която се твърди, че същата подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу ответниците Й.Ч. и Р.Ч., по което било образувано ч.Г.д. № 573/14г. на РС-С.. Въз основа на заявлението били издадени заповед за изпълнение от 26.05.14г. и изпълнителен лист от 28.05.14г. по същото дело. Твърди се, че на 14.05.19г. ищецът получил съобщение от РС-С. за постъпили възражения от Й.Ч. и Р.Ч. по ч.Г.д. № 573/14г. на РС-С., като с разпореждане № 926/07.05.19г. по ч.Г.д. № 573/14г. на същия на ищеца било указано, че следва да предяви иск за установяване на вземането си, като с разпореждането не били представени копия от възраженията.
Твърди се, че между банката и ответника Й.Ч. бил сключен договор за кредит № 068LD-R-000577/19.03.12г., с който банката предоставила на ответника-кредитополучател банков кредит от 14 800 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта № 68РКО-А-0490/28.03.07 г. Договорът за кредит бил сключен при условията на чл. 298, ал. 1 ТЗ, като с подписването му кредитополучателят декларирал, че му били предоставени общите условия на банката за кредити на физически лица, бил запознат с тях и приемал прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката във връзка със сключването и изпълнението на договора. Кредитополучателят бил получил екземпляр от общите условия на банката, като бил подписал един екземпляр за последната.
Твърди се, че кредитът бил изцяло еднократно усвоен по банкова сметка IBAN 27FINV*1196, на Й.Ч. в банката.
Според р. ІІ, т. 4 от договора за кредит, за ползвания кредит кредитополучателят заплащал на банката, базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за евро, увеличен с надбавка 8,51 пункта. Към датата на сключване на договора, БЛП на банката за евро бил 7,99% годишно. Според р. ІІ, т. 5 от договора за кредит, годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ бил 18,76%. Според р. ІІ, т. 10 от договора за кредит, плащанията, дължими, но неизвършени в срок, поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с договорения в р. ІІ, т. 4 от договора лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден. Според т. 5.1 от общите условия на банката /т.14 от ОУ, подписани от кредитополучателя/, ползваният от него кредит се погасявал чрез разплащателна сметка на равни месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и в размер, определени в погасителен план – приложение към договора.
Договорът за кредит бил обезпечен с поръчителство от Р. Ч., съгласно договор за поръчителство от 19.03.12г., сключен между банката и Р.Ч.. Според т. 11 от договора за поръчителство, поръчителят се задължил при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и при първа покана да внесе доброволно всички дължими суми, включително и лихвите и разноските.
Въпреки поетите с договора за кредит задължения, кредитополучателят не погасявал кредита в срокове и по начин, уговорени в договора за кредит и погасителния план, а кредитът бил в просрочие от 27.04.2013г.
С писмо изх. № 10-7323/14.05.14г. банката поканила поръчителя Р.Ч. да погаси в тридневен срок просрочените задължения на длъжника Й.Ч. по договор за кредит № 068LD-R-000577/19.03.12г., но плащане не постъпило.
Предвид липса на плащания, на основание р. Х, т. 10.3 от ОУ, действащи към 27.04.13г., банката обявила на 27.04.13г. кредита за предсрочно изискуем.
Предвид настъпилата предсрочна изискуемост на вземането, се породил правен интерес за банката от пристъпване към принудително събиране на вземането от кредитополучателя и поръчителя. Така със заявление по реда на чл. 417 ГПК и извлечение от счетоводните книги, банката, в качеството на кредитор по договора за банков кредит, пристъпила към издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. По подаденото заявление по чл. 417 ГПК РС – С. издал заповед за изпълнение и изпълнителен лист в полза на банката, като осъдил длъжниците да заплатят в режим на солидарност следните суми: 14 197,95евро, дължими по договор за банков кредит от 19.03.12г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 22.05.14г. до окончателното плащане на сумата; 2 652,98евро просрочена договорна лихва за периода 27.04.13г. -19.05.2014г.; 139,77евро просрочена наказателна лихва за периода 27.04.13г.-21.05.14г.; 1428,39лева съдебни разноски в заповедното производство. След получаване на изпълнителния лист и заповедта за изпълнение по ч.Г.д. 573/2014г. на РС-С., банката образувала изпълнително дело №101/19г. на ЧСИ С.Д., рег. №917, с район на действие ОС-С.. Затова и на основание чл. 415, ал. 1 във вр. чл. 422 ГПК моли съда да осъди ответниците да й заплатят в режим на солидарност към 22.05.14г. / датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ сумата от общо 16 990,70 евро, от които: 14 197,95 евро дължими по договор за банков кредит № 068LD-R-000577/19.03.12г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението 22.05.14г. до окончателното изплащане на сумата; 2 652,98евро просрочена договорна лихва за периода 27.04.13г. - 19.05.14г.; 139,77евро просрочена наказателна лихва за периода 27.04.13г. - 21.05.14г. вкл., както и направените в заповедното производство разноски 664,62 лева държавна такса и юрисконсултско възнаграждение от 763,77лева. Претендират се и направените разноски в настоящото производство.
Задълженията на ответниците не били погасени в пълен размер и към момента.
В случай, че съдът не приемел за валидно изявлението на банката за обявяване на кредита за изцяло и предсрочно изискуем на основание общите условия към договора, на основание р. ХІІІ, чл. 13.1 във вр. с т. 13.1.1 с молбата отправяли покана към ответниците доброволно да погасят всички просрочени задължения към банката, произтичащи от договора за кредит, както следва: 7 326,72 евро просрочена главница и 11 567,15 евро договорна лихва, като след изтичане на срока за доброволно изпълнение и без повторно уведомяване, банката считала кредита за изцяло и предсрочно изискуем. В случай, че длъжниците не погасели просрочените вземания по отправената с иска покана, молят настъпилата предсрочна изискуемост да се вземе предвид като новонастъпило обстоятелство в хода на производството.
В срока за отговор е постъпил такъв от ответниците Й.Ч. и Р.Ч., чрез адв. Мл.. Поддържат становище, че искът е неоснователен. Банката не била обявила кредита за предсрочно изискуем и поради това не била налице изискуемост на целия предоставен на заемателя кредит. Цитира се ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, според което в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК било прието,че вземането, произтичащо от договор за банков кредит ставало изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост била уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявяла по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следвало да е обявено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В случая тези условия не били изпълнени, като нямало изявление на банката да е обявила кредита за предсрочно изискуем преди заповедното производство, поради което вземането не било изискуемо. Сочи се и т.1 от ТР№ 8/02.04.19г. на ВКС по т.д.№ 8/17 на ОСГТК, според която допустимо било предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост можел да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В случай, че уважал претенцията при горните условия следвало да се определят погасените вноски до 27.04.13г., които да се приспаднат, и непогасените вноски с настъпил падеж и изчислят лихвите от падежа до приключване на делото.
Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите плащания по кредита, обезщетението за забава не можело да надвишава законната лихва.
Налице била неравноправна клауза относно прилагането на чуждестранна валута за преизчисление на сумите по кредита, едностранното изменение на размера на лихвите от страна на банката и неясна методика за изчисление на лихвите, които били нищожни. Сочи се чл. 4 от договора във вр. с раздел І, т. 1.1., б. „а“ и т. 4.4 от ОУ на банката.
Формирането на дължимата годишна лихва в размер на БЛП на банката за потребителски кредити в евро и действащият БЛП не можело да стават автоматично и незабавно задължителни за страните. Промяната на БЛП била предоставена изцяло на преценка на банката, без в договора да се посочват фактори, които налагат евентуалното му изменение. Липсвала обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, поради което не можело да се счете, че кредитополучателя е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката можела едностранно да промени цената на предоставените финансови услуги. Без значение било приемането на методология за образуване на БЛП, публикувана на сайта на банката, тъй като тя не била част от договорното съдържание. Създавала възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит, поради което било изпълнено общото изискване по чл. 143 ЗЗП. Едновременно с това, бил осъществен и фактическия състав на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Съобразно формулировката на клаузите, промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на БЛП, без в съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т.е. било на непредвидено в него основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, водела до невъзможност да се обоснове основателна причина по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, или обективни външни фактори, които са извън контрола на търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП, а от там и за прилагане на изключенията от потребителска защита. Предвидената в чл. 8 и чл. 9 от договора възможност за предсрочно плащане на кредита имала отношение към погасяване на задълженията по договора, поради доброволното им изпълнение от длъжника, а не към прекратяване на правоотношението, поради регламентирано в договора право на кредитополучателя да прекрати договорната връзка при несъгласие с предписаната от кредитора едностранна промяна в лихвения процент. Като неравноправни, посочените клаузи били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора за кредит относно изчисляването на сроковете за изпълнение на договорните задължения противоречала на чл. 72, ал. 3 ЗЗД, поради което също се явявала нищожна.
Недействителни, като неравноправни, клаузи в договора за кредит относно уговарянето на валутата и размера на възнаградителната лихва били чл. 1 и чл. 4 от ДБК. Били налице неравноправни клаузи, с оглед изискването на чл. 143, т. 12 и т. 18, ал. 1 ЗЗП. Определеният размер на възнаградителната лихва и използването на чужда валута не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, видно и от приложенията към исковата молба, както относно размера на главницата, така и относно размера на възнаградителната лихва. Измененията на БЛП били отразявани едностранно в изчисленията на възнаградителната лихва, без длъжникът да е бил уведомяван и без да са били уговаряни индивидуално такива промени.
В отношенията с банката кредитополучателят бил в положение на по-слабата страна и от гледна точка на информираност и на възможности за преговаряне, поради което се стигало до приемане на предварително установени условия, които създавали неравновесие между правата и задълженията на страните и нарушавали изискванията за добросъвестност при сключването на договорите. Включването на клауза в договора, доколкото в нея се предвиждало ограничаване възможностите на потребителите, водело не просто до липса на защита, но и до незачитане интересите на потребителите. Цитира се практика на СЕС.
Поддържа се още, че независимо от това, че договорът за кредит бил уговорен в евро, била налице недействителност на договора за кредит, поради неравноправни клаузи, водещи до невъзможност на по-слабата страна да предвиди икономическите последици от прекомерното оскъпяване на цената на кредита. Цитира се ТР №4/29.04.15г. на ВКС по т.д. №4/14г. на ОСГТК.
В практиката по чл. 290 ГПК на ВКС относно неравноправните клаузи в потребителските договори било прието, че неравноправна била неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която били цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не била съставена по прозрачен начин, като в случая за валутните разлики не намирали приложение изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
На следващо място поддържат, че методиката за изчисление на лихвата не била ясна и предвидима, поради неяснота как и по какъв начин се променяла. Размерът на лихвата бил изключително висок, като окончателният размер на възнаградителната лихва достигал размера на самия кредит. Увеличенията на лихвените проценти били извършени едностранно. Договорът и цитираните клаузи били уговорки във вреда на потребителя и не отговаряли на изискванията за добросъвестност, водели до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите.
Налице било и значително неравноправие между правата и задълженията на страните и поставяне изпълнението на задълженията на страните и поставяне изпълнението на задълженията на кредитополучателя от условие, чието изпълнение зависело единствено от волята на банката. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП била категорична, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, какъвто бил и случаят.
Молят съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл. 4 от договора за кредит във вр. раздел І, т. 1.1., б. „а“ и т. 4.4 от ОУ или изцяло на договора.
Освен посоченото, по отношение на втория ответник-поръчител, с отправената покана от 14.05.14г. не било направено уведомление за предсрочна изискуемост, а бил уведомен само за неплатените просрочени задължения. Към датата на предявяване на иска 22.05.14г. за поръчителя била отпаднала отговорността за падежиралите вноски шест месеца преди тази дата на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Моли, в случай на прогласяване нищожност на чл. 4 от договора да отпадне изцяло отговорността на поръчителя за лихви.
От ищеца е постъпила допълнителна искова молба. Действително, банката не била изпратила нарочно уведомление до кредитополучателя за надлежно упражнено право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и възраженията на ответниците в този смисъл били основателни. Прави отказ от направеното в заповедното производство твърдение за надлежно настъпване на предсрочна изискуемост.
Оспорват се всички твърдения за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит и договора за поръчителство. Поддържа се, че всяка една клауза била индивидуално договорена между страните.
Посочва се механизмът за определяне на БЛП и включените в него компоненти с обективен характер: планирани разходи за пасиви, пазарен лихвен процент, премия за валутен риск, корекция за пазарна среда, премия за ликвидност и капитал.
Поддържа се, че за срока на действие на договора за кредит банката не била извършвала промяна в размера на прилагания БЛП. При сключване на договора за кредит БЛП бил в размер на 7,99% годишно и не бил изменян от банката.
По отношение на възражението на ответниците относно валутата на кредита банката поддържа, че с подписване на договора за кредит страните били постигнали съгласие за отпускане, съответно погасяване на кредита конкретно във валута евро, като кредитът бил отпуснат и усвоен в същата валута. Липсвала забрана в българското и общностното законодателство за предоставяне на кредити във валута евро..
Постъпил е и допълнителен отговор на допълнителната искова молба. Приемат се направените уточнения от ищеца относно предсрочната изискуемост на банковия кредит.
Поддържат се направените възражения относно липсата на яснота относно вида на валутата на отпуснатия кредит и начина на изчисление на ГПР. Описаната в допълнителната искова молба методика за определяне на БЛП била сложна и неясна за средния потребител, а и представлявала преддоговорна информация за вземане на информирано решение /респ. съгласие за сключване на договора въз основа на него/ и трябвало да се съдържа в самия договор за кредит.
Искът е по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, срещу които е подадено възражение в срок.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за кредит и договора за поръчителство, извършените плащания, размерът на задълженията на ответниците по тях. Той дължи да установи валидността и действителността на оспорения договор, включително да установи, че оспорените клаузи са действителни, т.е. не са неравноправни.
Следва да се посочи, че ще бъдат разгледани по същество възраженията относно неравноправността на клаузите, посочени в доклада, като в тежест на ищеца се поставя и тежестта на доказване, че клаузите са били индивидуално договорени, не са в разрез с изискванията на добросъвестността, не са били в ущърб на потребителя, не са се отнасяли до основния предмет на договора, както и до съответствието между цена и възнаграждение, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга.

ФАКТИ ПО ДЕЛОТО :

Главните доказателствени факти не са спорни между страните. Така не се спори, че между ищеца-банка и кредитополучателя Й.Ч. бил сключен договор за банков кредит № 068LD-R-000577/19.03.12г. /л.10-12/, според р. І, т. 1 от който банката предоставяла на кредитополучателя банков кредит в размер на 14 800евро за погасяване на съществуващи задължения по договори за кредитни карти, със срок на погасяване 27.03.22г. Според р. ІІ, т.4 от договора, за ползвания кредит кредитополучателят заплащал на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8.51 пункта. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за евро бил в размер на 7,99%, а според р. ІІ, т. 10 от договора, плащания, дължими но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасяли в просрочие и се олихвявали с договорения в р. ІІ, т. 4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден. При наличие на просрочени плащания, банката имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително надбавката.
С подписване на договора кредитополучателят декларирал, че му били предоставени и бил запознат с Общите условия на банката за кредити на юридически лица и приемал прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката във връзка със сключване и изпълнение на договора /л.12/
Според тези общи условия /л.16/, р. І, т.1.1., б“а“ , базов лихвен процент бил променлив лихвен индекс, утвърден от УС на банката и изчисляван за всеки отделен вид валута на база съотношението между планираните разходи по пасива на банката и пазарните лихви за същата валута, приложими към кредити в национална и чуждестранна валута. БЛП бил базовият лихвен процент, коригиран с коефициент за пазарна среда, а според р.ІV, т.4.4. /л.17/ при промяна на приложимия референтен лихвен процент, договореният лихвен процент се променял съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо предоговаряне. В тези случаи банката имала право едностранно да променя размера на месечните погасителни вноски, посочени в погасителния план, за което уведомявала кредитополучателя.
Ищецът не е изпълнил възложената му доказателствена тежест да установи, че клаузите на сключения договор за кредит са били индивидуално уговорени с Й.Ч..
Няма спор също, че като обезпечение на договора за кредит, банката е сключила и договор за поръчителство от 19.03.12г. с Р.Ч. /л.29-30/, по силата на който р. ІІ, т. 2 същият отговарял солидарно за всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително за лихвите и разноските.
Страните не спорят също, че с уведомление-покана изх. №10-7323/14.05.14т. /л. 32/, банката е уведомила поръчителя Р.Ч. на 15.05.14г., че поради неизпълнение на задълженията по договора, към 14.05.14г. дължимите суми възлизали на 16 824евро, от които 806,60евро просрочена главница и 2 626,87 евро просрочени лихви, като поръчителят бил поканен да изпълни тези задължения в 3-дневен срок. Няма спор също, че тази покана не представлявала обявяване на предсрочна изискуемост на кредита спрямо поръчителя и/или кредитополучателя.
Страните не спорят също, че със заявление вх. № 4389/ 22.05.14г. , по което било образувано ч.Г.д. І 573/14г. на РС-С., банката, въз основа на извлечение от счетоводните си книги и договора за кредит, е предявила да се издаде срещу Й.Ч. и Р.Ч. заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземането, посочено в исковата молба. Заповед за изпълнение и изпълнителен лист по заявлението били издадени, съответно на 26.05.14г. и 28.05.14г. /л.24 от ч.Г.д № 573/14г. на РС-С./.
Безспорно е, че след подаване на възражения от кредитополучателя и поръчителя /л.30 и 31 от ч.Г.д. №573/14г.и даване на указание от заповедния съд за предявяване на установителен иск за вземането, в срок е бил предявен настоящият иск.
По делото са били изслушани и приети неоспорени заключения по основна и допълнителна съдебно-икономически експертизи л. 115-121, 161-165/, както и уточнение на последното заключение в съдебно заседание /л.168, гръб/. След последното уточнение, падежиралите вноски по главницата по кредита към момента на приключване на устните състезания 10.12.20г. възлизали на 10 763,32евро по погасителния план, договорната възнаградителна лихва от 12 930,90лв. върху редовната главница и от 8 520,47евро наказателна лихва върху просрочена главница. Видно е от таблицата, неразделна част от заключението /л.119/, че последното плащане по кредита е било на 27.04.13г. от 513,15 евро. В т. 8 от първоначалното заключение /л.117/ е посочено, че базовият лихвен процент, посочен в договора за банков кредит от 19.03.12г. бил 7,99% и през целия период не бил променян. В сайта на банката била публикувана методика за определяне на БЛП, но самите цифри, от които се определял не ставали ясни, а към посочения период БЛП бил даден като цифра, но не и как бил формиран.

ПРАВНИ ИЗВОДИ :

При факти, които не се спорни, спорът е чисто правен относно действителността на договорни клаузи в договор за банков кредит, както и размерът на дължимите суми по заповед за изпълнение и изпълнителен лист, след като предсрочната изискуемост не е била обявена надлежно на длъжника и поръчителя, спорно е също дали са налице основанията за погасяване на отговорността на поръчителя по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
На първо място, ответниците имат качеството на потребители, по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката на търговец, по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, затова ответниците имат право на потребителска защита по посочения закон и транспонираната с него Директива 93/13/ЕИО. Това е така, защото те са физически лица, които със сключване на договора за банков кредит, респ. поръчителство, са ползвали финансова услуга, която не е била предназначена за извършване на търговска или професионална дейност, а за покриване на предишни задължения към банката. Банката, от своя страна, е търговец, по смисъла на втората легална дефиниция, тъй като е сключила договора за банков кредит, като част от своята търговска или професионална дейност в частния сектор. Сключеният договор за банков кредит е финансова услуга, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, тъй като финансова е всяка услуга, свързана с дейността на кредитна институция, каквато е банката.
По конкретните твърдения за неравноправни клаузи. За да се извърши преценката за неравноправност и следователно нищожност на договорна клауза съобразно ЗЗП, е необходимо да са налице общите материално- правни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Неравноправна, в този смисъл е клауза, която: 1/е в разрез с изискванията на добросъвестността; 2/ е в ущърб на потребителя; 3/ създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и търговеца; 4/ не е индивидуално договорена; 5/ не е съставена на ясен и разбираем език; 6/ не се отнася да определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга.
Или за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя трябва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Едновременно с това, преценката за неравноправния характер на клаузата не следва да се ограничава до основанията на чл. 143, т. 1-18 ЗЗП, поради неизчерпателния им характер, според чл. 143, т. 19 ЗЗП. В този смисъл и решение № 237/20.01.17г. по т.д. № 2927/15г. на ВКС, І т.о.
В светлината на тези предварителни бележки преценката за неравноправния характер на оспорваните клаузи, е следната.
Клаузата на р. І, т. 1, според който банката предоставяла на кредитополучателя банков кредит в размер на 14 800 евро по разплащателна сметка с IBAN BG27FINV*1196 за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта с №68-РКО-а-0490/28.03.07Г. и по кредитна карта Diners club № *2767, не е неравноправна в никоя своя част. Макар да не е индивидуално договорена, като елемент от типов договор за потребителски кредит в евро, предоставян на физически лица, тя е съставена на разбираем език, не внася никакво неравновесие в правата и задълженията между търговец и потребител, не е в разрез с правилата на добросъвестността и не е в ущърб на потребителя, и се отнася до основния предмет на договора – предоставяне от банката на кредит на кредитополучателя, със задължение на последния да го върне на падежа. Затова клаузата е ясна и разбираема, и касае основния предмет на договора по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, поради което не е неравноправна. Не е неравноправна договорката за плащане на кредита в чуждестранна валута, в случая евро. Това е така, защото всеки средно информиран потребител е в състояние да оцени икономическите последици от договаряне на кредити във валута, към която националната му валута се индексира в условията на фиксиран валутен курс или валутен борд.
Основателен е доводът, че клаузата на р.ІІ, т. 4 от договора за кредит относно годишната лихва, в частта й „в размер на базовия лихвен процент на банката за евро“ е неравноправна. Това е така, защото както в договора, така и в общите условия към момента на подписването му, липсва каквато и да е методология за определянето на БЛП, било по обективен, независещ от банката индекс, било по математически алгоритъм, предвиждащ методика за изчислението му. Затова в тази си част клаузата е неясна, не е съставена на разбираем език и е неравноправна. Едновременно с това, договорът в тази му част може да бъде изпълнен и без неравноправната /нищожна/ част от клаузата, като договорната възнаградителна лихва е в размер на фиксиран процент 7,99%, увеличен с фиксирана надбавка от 8.51 пункта.
Основателен е и доводът, че е неравноправна и клаузата на р. ІІ, т. 10 от договора за кредит, относно т.нар. наказателна лихва за забава, която на практика е мораторна неустойка. Клаузата не индивидуално договорена и е неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да плати неоправдано висока неустойка.
Това е така на първо място, защото клаузата предвижда базата за начисляване на неустойката да се формира от всички просрочени плащания, т.е. главница, лихви, такси и т.н. /което специално за лихвите е непозволения от правото анатоцизъм/, и на следващо място, защото размерът й на таза база е прекомерен – лихвата по р. ІІ, т. 4 от 16.5% плюс законната лихва от 10% или 26.5%, и създава значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и търговеца. Като неравноправна клаузата е нищожна и не следва да се прилага при определяне на размера на задължението. Допълнителен аргумент в полза на горния извод е определеният от вещото лице размер на т.нар. наказателна лихва към момента на приключване на устните състезания от 8 520,47евро, което е над половината от целия размер на отпуснатия кредит.
Основателен е доводът, по-нататък, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, затова обявяването следва да се счита извършено с исковата молба. Затова и не следва да се смята за погасена отговорността на поръчителя по чл. 147, ал. 1 ГПК, с оглед на това, че срокът по същия текст не е изтекъл.
Предвид на изложеното и на основание ТР №8/02.04.19г. по т.д. № 8/17 на ОСГТК, искът да се уважи за падежиралите вноски по главницата до приключване на устните състезания на 20.12.20г. в размер на 10 763,32лв. евро и да се отхвърли за разликата до предявения иск от 14 197,55 евро, за законната лихва върху уважения размер на главницата от 14.06.19г. до окончателното им изплащане, за 2 652,98 евро просрочена договорна лихва от 27.04.13г. до 19.05.14г., и да се отхвърли за сумата от 139,77евро просрочена наказателна лихва от 27.04.12г. до 21.05.14г.
С оглед изхода на делото ответниците следва да се осъдят да заплатят на ищеца разноски от 3355,38лв., съразмерно на уважената част от иска.
Ищецът следва да се осъди да заплати на ответника Й. Ч. разноски от 442,30лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.
Предвид на изложеното и на посоченото основание, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422 ГПК по иск на Първа И. банка – С., ЕИК ******, със седалище и адрес на управление Г. С., бул. Др. Ц. № 37, чрез юрск. Хр. П., съществуването на солидарно вземане по отношение на Й. В. Ч., ЕГН * и Р. В. Ч., ЕГН *, по издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 26.05.14г. по ч.Г.д. № 573/14г. на РС – С. и договор за кредит № 068LD-R-000577/19.03.12г., за следните суми: 10 763,32 евро главница към момента на приключване на устните състезания в първоинстанционния съд 10.12.20г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения иск до предявения от 14 197,95 евро; 2. 2 652,98 евро просрочена договорна лихва от 27.04.13г. до 19.05.14г; 3. законната лихва въру уважения размер на главницата от 14.06.19г. до окончателното им плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за законната лихва върху 14 197,95евро от 22.05.14г. до 14.06.19г., както и изцяло иска за 139,77 евро просрочена наказателна лихва от 27.04.13г. до 21.05.14г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Й. В. Ч. и Р. В. Ч. да заплатят на Първа И. банка – С. солидарно разноски от 3 355,38лв., съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Първа И. банка – С. да заплати на Й. Ч. разноски по делото от 442,30лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщението на страните пред Апелативен съд – Пловдив.


ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :