за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С Решение № 123/24.07.2018 г. по Г.дело № 109/2018 г. Маданският районен съд ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „. ***” Е. - Г. против Е. Д. М. да се признае за установено на основание чл.422 от ГПК спрямо ответницата, че същата дължи на ищеца сумата от 2 923,94 лв., от която: 2 252,16 лв. главница и 671,78 лв. договорна лихва, дължима за периода от 23.08.2016 г. до 05.01.2018 г., неизпълнено задължение по Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS -*** от 13.02.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми по ч.Г.д.№ 10/2018 г. на РС-Мадан е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК; ОСЪЖДА „. ***” Е.-Г. да заплати на Е. М. разноски от 450 лв. за адвокатско възнаграждение.
Срещу това решение е постъпила допустима въззивна жалба от „. М. Е.-Г. с искане да бъде отменено и да бъдат уважени исковете на дружеството спрямо Е. М., като му се присъдят и направените по делото разноски пред двете инстанции.
В съдебно заседание за дружеството-жалбоподател, редовно призован, не се явява представител. От пълномощника му е подадено писмено становище, с което поддържа жалбата.
Въззиваемата Е. Д. М. с отговор по чл.263, ал.1 ГПК оспорва жалбата и предлага решението да се потвърди, като и се присъдят и направените разноски. В съдебно заседание въззиваемата, редовно призована, не се явява. За нея пълномощникът и продължава да оспорва жалбата.
Съдът установява следното:
На 13.02.2015 г. Е. М. сключва с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД-Г. договор за потребителски паричен кредит, по силата на който дружеството и отпуска в заем сумата от 3 000 лв. при възнаградителна лихва от 36,59 % и годишен процент на разходите от 45,08 %. Застрахователната премия, записана в договора, възлиза на 571,20 лв. Включена е и сумата от 105 лв., наречена „такса ангажимент“. Сбора от тези суми, който възлиза на 3676,20 лв., заедно с възнаградителна лихва за периода на кредита, или общо сумата от 5 432,04 лв. М. се задължава да върне на дружеството-заемодател на 34 месечни погасителни вноски от по 159,77 лв. от 03.04.2015 г. до 05.01.2018 г., когато е последната падежна дата.
На 02.06.2015 г. е сключен Рамков договор за цедиране на задължения, по силата на който цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД-Г. прехвърля на цесионера „. М. Е.-Г. вземания по договори за потребителски парични кредити, сред които и вземанията си по горния договор с М., както е видно от Протокол № 21/08.02.2017 г. и Анекс 1А към него-партида февруари 2017 г./л.42 от заповедното дело/. Според записаното в таблицата по анекса, към датата на първата пропусната вноска 05.07.2016 г., Е. М. има задължения от 2 252,16 лв. главница, 555,58 лв. лихва и 1 116,20 лв. неустойка за забава.
Договорът за цесия е възмезден, като цената, наречена „стойност на договора“ е определена в чл.3.1 и 3.2 в Глава ІІІ, но при копиране на договора за представяне по делото точните цифри са закрити с листче и от копието не се вижда каква е продажната цена. Уговорено е в чл.3.4 цесионерът да я заплати на две вноски.
С писмено потвърждение на л.44 от заповедното дело цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД-Г. потвърждава извършената цесия на всички вземания, цедирани от него на ЕОС М. Е.-Г. по посочения рамков договор за цедиране на задължения от 02.06.2015 г., подробно индивидуализирани и описани в Анекс 1А и 1В към Протокол № 2 от дата 08.02.2017 г. В потвърждението е записано също така, че цедентът потвърждава получаването от цесионера на договорената покупна цена на прехвърлените вземания; както и че вземанията са прехвърлени изцяло и заедно с всички техни принадлежности.
Представено е пълномощно/л.45/, с което цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД упълномощава ищцовото дружество да уведоми по законоустановения ред длъжниците за сключения на 02.06.2015 г. Рамков договор за цесия и всички допълнителни споразумения към него. Видно от обратната разписка на л.51 от заповедното дело, която не се оспорва от ответницата, на 13.11.2017 г. тя лично получава уведомление за цесията, изпратено и от цесионера съобразно упълномощаването от страна на цедента.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от на 09.01.2018 г., т.е., след настъпване и на последната падежна дата /05.01.2018 г./ на вноските по договора за кредит.
За да отхвърли изцяло предявените искове по чл.422, ал.1 ГПК, първоинстанционният съд приема, че договорът за цесия е нищожен поради следното: В договора е изразена ясна и недвусмислена воля на договарящите страни вземанията да бъдат прехвърлени възмездно срещу заплащане на цена, но конкретна цена не е посочена в представеното по делото заверено копие от договора за цесия, което е равнозначно на липса на съгласие относно цената, явяваща се съществен елемент на договора.
Този извод е необоснован.
Както се спомена, в договора е постигнато съгласие за цената на цесията, но цифровото и изражение не е отпечатано в представеното копие от договора, тъй като е покрито с листчета при копирането. Също така, в обсъденото писмено потвърждение цедентът признава, че е получил продажната цена на вземанията от цесионера. Независимо от това, в случая длъжницата М. не е страна по договора за цесия и за нея той има действие, ако и е съобщен. Без значение е дали по него има уговорена цена и дали е платена, защото, дори да няма уговорена такава, макара да има съгласие да е възмезден, договорът за нея продължава да има действие; ако плати на цесионера, плащането и ще е надлежно, на действителния за нея кредитор. След като М. не твърди, че законът, договорът или естеството на вземанията не допускат да бъдат цедирани, т.е., не поддържа довод за нарушение на повелителни разпоредби по смисъла на чл.99, ал.1 ЗЗД, М. не може да се позовава на нищожност на цесията заради липса на съгласие за цената, за да отблъсне претенция на цесионера за плащане в негова полза на задълженията и по договора с цедента. Това означава, че ищецът и настоящ жалбоподател има качеството на кредитор спрямо ответницата.
Както се каза, в договора за кредит с цедента е записано, че размерът на възнаградителната лихва е 36,59 % . Тъй като размерът на законната лихва е 10,01 %, трикратният такъв е 30,03 %, т.е., посоченият в договора размер на възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната такава.
От допълнителното заключение на вещото лице по счетоводната експертиза, изслушана от въззивния съд, става ясно, че всъщност от страна на кредитодателя е приложен дори още по-висок процент на възнаградителната лихва, а именно: 46,23 %, в противоречие с уговорения в договора размер. В съдебно заседание от 08.01.2019 г. вещото лице С. Щ. изяснява, че реално начислената лихва по кредита е 2,18 пъти по висока от тази, която е записана в договора.
От същото заключение също така е видно, че годишният процент на разходите, приложен от кредитодателя, е по-висок от посочения в договора, а именно: 62,33 % или 17,25 % по-висок от договорения, който е 45,08 %.
От намиращия се на л.14 от делото на РС Сертификат № *** от 13.02.2015 г. е видно, че застрахователите „Кардиф Животозастраховане, Клон България“ и „Кардиф Общо застраховане, Клон България“ срещу заплащане на застрахователна премия се съгласяват да застраховат съгласно Общите условия за застраховка „Защита на плащанията“ ответницата Е. М. по пакети „Защита на плащанията“ и „Злополука“ и по пакет „Комбинирана защита“. Застрахователните събития по тези застраховки, които събития са резултат на злополука или заболяване, са: смърт, инвалидизация над 70%, продължителни болнични над 60 дни; както и нежелана безработица в резултат на уволнение над 60 дни; хоспитализация в резултат на злополука над 3 дни. Ползващо се лице по пакет „Защита на плащанията“ и „Злополука“ е БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и/или застрахованият, респ.неговите законни наследници, съгласно предвиденото в ОУ на застраховката „Защита на плащанията“. По пакета „Комбинирана защита“ ползващо се лице е застрахованата. Записано е в сертификата, че тази застраховка е сключена с посредничеството на „Директ Сървисиз“ ЕАД.
Според сертификата, крайният срок на застраховката по всички рискове е до 24:00 часа на датата на падежа на последната погасителна вноска съгласно първоначалния погасителен план по договора за кредит или в случая това е до 24:00 часа на 05.01.2018 г..
Застрахователната премия според таблицата в сертификата е 0,560 % от финансираната сума месечно. Тя възлиза общо на 571,20 лв. за 34-те месеца на срока за издължаване на кредита.
В чл.2, изр.2 от договора е записано, че размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователния агент „Директ Сървисиз“ ЕАД. Посочената сума в поле „Застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски“ и е част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „Месечна погасителна вноска“
На съдебното заседание от 05.07.2018 г. пред РС-Мадан вещото лице по счетоводната експертиза обяснява, че и е представена от т.нар „банка“ справка, в която има и начислявани такси, които са удържани от погасителната вноска от кредитополучателя. Таксата ангажимент е удържана еднократно. Вещото лице не е установило да е изплатена застрахователна премия от 571,20 лв. на застрахователя от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД.
От заключенията по ССчЕ пред двете инстанции става ясно също така, че Е. М. прави плащания по кредита от общо 2 553 лв., отразени по дати и размери на таблицата към ССчЕ на л.90-91 от делото на РС.
Съдът е длъжен служебно, включително въззивният, и без оплаквания от страните в тази насока, да следи за наличието на нищожни клаузи в договорите, въз основа на които се претендира събиране вземания на кредиторите. Чл.411, ал.2, т.2 ГПК позволява да се издаде заповед за изпълнение само ако искането не противоречи на закона и на добрите нрави. Това означава, че при всяко положение на делото било в заповедното, било в исковото производство, съдът е длъжен да осъществява подобна преценка, установена в защита на обществения ред. Наред с това, в т.1 на ТР № 1/2013г от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че, при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи повелителна материалноправна разпоредба, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Повелителни материалноправни разпоредби, установени в обществен интерес, за които съдът следи служебно, са тези, които уреждат потребителската закрила в ЗЗП и установяващи нищожност на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е Е. М.; тези по чл.26 ЗЗД и повелителните разпоредби на ЗПК.
С определението на въззивния съд по чл.267 ГПК на страните се даде възможност да изложат фактическите си твърдения и правните си доводи относно преценката на клаузите от договора за кредит с оглед тяхната равноправност и съответствие с чл.10а, ал.2, чл.11, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.19 и т.20, както и ал.2, чл.19, чл.21-24, чл.26, ал.1 от ЗПК, а също и относно валидността на уговорката за възнаградителната лихва, чийто размер от 36,59 % надвишава три пъти този на законната лихва. Страните обаче не излагат фактически твърдения и правни доводи по тези въпроси.
Трайно е прието в съдебната практика, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че е противно на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В този смисъл са напр. Решение № 906/30, 12, 2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 378/18, 05, 2006 г. по Г. д. 315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; Решение № 1270/09, 01, 2009 г. по Г. д. 5093/2007 г. на ВКС, ІІ г. о.; Определение № 901/10, 07, 2015 г. по Г. д. 6295/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и др. Съдът и служебно се произнася по нищожността заради противоречие с добрите нрави на съответни клаузи от договор.
Безспорно е, че договорът между страните е за потребителски кредит, който се урежда и от ЗПК, в редакцията му към 13.02.2015 г. Е. М. е потребител, явява се икономически по-слабият участник в оборота, който страда и от недостиг на материални средства. Правата на потребителите по сключените потребителски кредити, нуждаещи се от засилена закрила, намират такава в Глава Шеста от ЗПК, отнасяща се до недействителността на договора за потребителски кредит и неравноправните клаузи. Ето защо, максималният размер на лихвата/възнаградителна или за забава/ по договора за потребителски кредит с ответницата не трябва да надвишава трикратния размер на законната лихва, за да се счете, че не противоречи на добрите нрави. Обратното би означавало тя и останалите подобни икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Ето защо клаузата в договора, която предвижда 36,59 % записан размер на възнаградителната лихва, е нищожна по изложените съображения. Наред с това, действително приложеният от кредитодателя размер на тази лихва е дори още по-висок - 46,23 % и за тази величина липсва изобщо съгласие на едната от страните по договора - кредитополучателката М.. Затова и по арг. от чл.23 ЗПК и чл.26, ал.1 и ал.4 ЗЗД, сумите, които са платени от М. като възнаградителна лихва и които сега се търсят от нея, не се дължат поради нищожност на основанието, на което почива претенцията за възнаградителната лихва. Също така, клаузата за ГПР в действително приложения размер от 62,33 % е нищожна на осн.чл.19, ал.5 във вр. ал.4 ЗПК.
Установява се още, че в общата сума за връщане от Е. М. е включена и описаната по-горе от 105 лв. за „такса ангажимент“. В договора за кредит в чл.2, изр.6 е посочено, че това е такса, срещу която кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в договора условия, размери и срокове; както и че таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата, посочена в поле “такса ангажимент“ от общия размер на кредита. Изложеното сочи, че таксата ангажимент от 105 лв. представлява такса по усвояване на кредита, поради което и на осн.чл.10а, ал.2 ЗПК тя въобще не се дължи от М. – посочената алинея предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Съгласно §1,т.3 от ДР на ЗПК "Общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В случая общият размер на кредита е сумата от 3 000 лв. Това означава, че от отпуснатите на М. 3 000 лв. са удържани от кредитодателя 105 лв. при усвояването и тя получава всъщност 2 895 лв. чиста сума като главница.
Относно уговорената застрахователна премия от 571,20 лв., сумата за която също се събира чрез части от месечните погасителни вноски, съдът съобразява следното: От описания по-горе сертификат е видно, че е сключен договор по чл.199а, ал.1 КЗ/отм./ за застраховка на заемателката М. в полза на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, застрахователната премия по който се плаща разсрочено на вноски по см. на чл.192, ал.1 КЗ/отм./. Вещото лице сочи в таблицата, че те са по 16,80 лв. месечно за 34-те месеца. От същата таблица е видно, че М. е платила общо 268,80 лв. или 16 вноски от по 16,80 лв. от застрахователната премия, като последната е тази с падеж на 05.07.2016 г. Останалите вноски до края на договора не са платени.
При това положение: след като от кредитора не е преведена в полза на застрахователя цялата застрахователна премия от 571,20 лв. за целия срок на договора за кредит и срокът на застраховката, както се отбеляза по-горе, е изтекъл/ до 24:00 часа на последната падежна дата – 05.01.2018 г./, към датата на подаване на заявлението за заповед за изпълнение, М. не дължи останалите 18 вноски от застрахователната премия или общо 302,40 лв. Това е така, защото, дори тази сума да се плати тепърва от заемателя, застраховката не може да се „поднови“ за нов срок, тя вече не действа заради изтичането на срока по нея още на 05.01.2018 г., поради което платеното би било без основание. Наред с това, изобщо няма твърдения от страните неплащането на погасителните вноски по кредита да е в резултат на някой от покритите със застраховката рискове.
Е. М. дължи по арг.от 23 ЗПК и чл.26, ал.1 и 4 ЗЗД само чистата стойност на кредита или 2 895 лв., след приспадане на удържаната при усвояването без основание такса ангажимент 105 лв. от отпуснатите и 3 000 лв. Тя е дължала също така и платените от нея вноски по застрахователната премия –до 05.07.2016 г., тъй като тогава застраховката все още има действие; т.е., от платените от нея общо 2 553 лв. основателно са удържани първите 16 вноски от по 16,80 лв. или 268,80 лв.
При дължимост само на главницата от получени реално 2 895 лв. следва, че М. е трябвало да заплати по 84,15 лв. на 34 вноски на уговорените падежни дати; както и по 16,80 лв. допълнително към тях до 05.07.2016 г. Т.е., за периода 03.04.2015 г. – 05.07.2016 г. на съответните падежни дати-всяко пето число от месеца, М. е следвало да плаща по 100,95 лв., а след 05.07.2016 г. – по 84,15 лв. на месец. След приспадане на вноските за застрахователната премия от общо 268,80 лв. от всички платени от М. 2 553 лв., остават 2 284,20 лв. Тази сума, разделена на месечната вноска от 84,15 лв. за дължимата главница, дава числото 27,14, което означава, че М. е платила първите 27,14 действително дължими месечни вноски – до 05.06.2017 г. включително, както и 12,15 лв. от дължимата на 05.07.2017 г. вноска от 84,15 лв. Тя остава да дължи на кредитора вноските за главницата за периода 05.07.2017 г. – 05.01.2018 г. или общо 576,90 лв. главница, за която сума това следва да се признае за установено, след съответна отмяна на обжалваното решение в частта за главницата за 576,90 лв., ведно със законната лихва върху тях от подаване на заявлението на 09.01.2018 г. до окончателното им изплащане.
Също така, М. е в забава за плащане на месечните погасителни вноски от 05.07.2017 г. – за остатъка от 72 лв. за същия месец и оттам насетне и за всяка следваща вноска от по 84,15 лв. месечно до подаване на заявлението. Няма пречка да се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за лихвата за забава от падежа на дадено вземане до момента на подаване на заявлението. Такава пречка има само за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, както е прието в т.4а от ТР № 4/3013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В случая обаче със заявлението, макар да е искана заповед по чл.410 ГПК, не е поискано присъждането на законната лихва за забава от падежа на всяка вноска до подаване на заявлението, а само от датата на подаване на заявлението насетне. Същият е обхватът и на разглеждания установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК. Ето защо, следва да бъде признато за установено спрямо жалбоподателя, че съществува неговото вземане по издадената заповед и за законната лихва върху главницата от 576,90 лв., считано от подаване на заявлението на 09.01.2018 г. до окончателното и изплащане.
Съобразно приетата дължимост на 576,90 лв. главница, Е. М. дължи на жалбоподателя и направените в заповедното производство разноски от 11,54 лв., както и направените в исковото производство пред двете инстанции разноски според уважената част от исковете в размер на 96,10 лв./за държавни такси от общо 106,61 лв. пред РС и ОС, 280 лв. за експертизи и 100 лв. юр.възнаграждение/; или общо 107,64 лв. От своя страна „. М. ЕАД дължи на М. направените от нея разноски пред двете инстанции за адвокатско възнаграждение /900 лв./ според отхвърлената част от исковете или 722,43 лв. След приспадане на двете суми остава дружеството-жалбоподател да дължи на Е. М. сумата от 614,79 лв. разноски по компенсация, които то следва да бъде осъдено да и заплати.
Също така, общо дължимата към съда държавна такса според общия размер на претенциите е 175,43 лв./за заповедното, първоинстанционното и въззивното производства/. При проверка на делото се вижда, че от жалбоподателя са внесени по сметка на съда общо 165,09 лв. или с 10,34 лв. по-малко. Ето защо и на осн.чл.77 ГПК дружеството следва да бъде осъдено да ги заплати по сметка на съда.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 123/24.07.2018 г. по Г.дело № 109/2018 г. на Маданския районен съд в частите, с които: е осъдено „. М. Е.-Г. да заплати на Е. Д. М. разноски от 450 лв. за адвокатско възнаграждение; е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК на ЕОС М. Е.-Г. за установяване спрямо Е. М., че тя дължи на същото дружество сумата от 576,90 лв. главница и законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението на 09.01.2018 г. до окончателното и изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.Г.дело № 10/2018 г. на МРС; и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК спрямо Е. Д. М., ЕГН *, от Г.Р., У.Х. А. № 34, че тя дължи на „. М. Е.-Г., ЕИК ***, със седалище и А. на управление: Г., ж.к. М. д., У.Р. П.-К. № 4-6, сумата от 576,90 лв. /петстотин седемдесет и шест лева и деветдесет стотинки/ главница по договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS-*** от 13.02.2015 г., сключен между нея и цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД-Г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми по ч.Г.д.№ 10/2018 г. на РС-Мадан е издадена Заповед № 6/10.01.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 123/24.07.2018 г. по Г.дело № 109/2018 г. на Маданския районен съд в останалите части.
ОСЪЖДА „. М. Е.-Г., ЕИК**** със седалище и А. на управление: Г., ж.к. М.д., У.Р. П.-К. № 4-6, да заплати на Е. Д. М., ЕГН *, от Г.Р., У.Х. А. № 34, направените по делото разноски по компенсация за двете инстанции и за заповедното производство в размер на 614,79 лв./шестстотин и четиринадесет лева и седемдесет и девет стотинки/.
ОСЪЖДА „. М. Е.-Г., ЕИК ...., със седалище и А. на управление: Г., ж.к. М.д., У.Р. П.-К. № 4-6, да заплати по сметка на Смолянския окръжен съд държавна такса от още 10,34 лв./десет лева и тридесет и четири стотинки/.
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението по чл.280, ал.3, т.1, пр.първо ГПК.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.