и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по повод депозирана въззивна жалба с В. № 11383/04.12.2011г. от Г. С. и К. А., чрез А. А. А. против Решение № 309/23.11.2011г., постановено Г. дело № 854/2011г. по описа на РС-С..
Жалбоподателите смятат постановеното решение за неправилно, необосновано и противоречащо на материалния закон, с оглед на което се прави искане за неговата цялостна отмяна. В жалбата е посочено, че наследниците на Г. С. С. не са собственици на имоти с обща площ 10,8 дка, като те били възстановени по ред различен от реда, по който били възстановени останалите земи, а именно по реда на чл. 9 от ПЗРЗВСГЗГФ.
Освен това в жалбата е посочено, че от възстановяване на процесните земи до настоящия момент били изтекли повече от 10 години, през които ответниците ползвали необезпокоявано процесните земи. В жалбата е посочено, че при постановяване на решението следва да се вземе предвид, че е налице отказ от страна на сънаследниците на Г. Г. С., които са се отказали от всички наследствени права и задължения останали от общите наследодатели – Г.С. С. и К. С..
В жалбата се прави оплакване срещу уважения с първоинстанционното решение размер на адвокатските възнаграждения, като се изтъкват съображения, че на ищците не е следвало да се присъждат отделни адвокатски възнаграждения, която сума от по 225. 73 лв. е прекомерно и неправилно определена.
По повод на последното оплакване делото е изпратено на СмРС, за да се произнесе по искането за изменение на решението в частта за разноските.
СмРС се е произнесъл с Определение № 469/20.02.2012г. като е оставил без разглеждане искането за намаление на присъденото в полза на ищците адвокатско възнаграждение, като процесуално недопустимо.
Срещу това Определение е постъпила частна жалба с В. № 2631/20.03.2012г. от Г. С. и К. А.. В жалбата се сочи, че са неправилни изводите на съда, че искането било недопустимо след като ответниците не са представили списък на разноските. В срок е постъпил отговор на частната жалба срещу определението на съда от страна на Т. С., Р. Г., К. С., М. Т., Г. Б., В. Л. и Г. Л.. Със същия е направено искане да бъде оставена без уважение частната жалба. Посочено е, че всеки един от ищците има самостоятелно право да му бъдат присъдени самостоятелни адвокатски възнаграждение с оглед спазване разпоредбите на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди, се че не отговаря на истината и обстоятелството, че ответниците не са станали причина за завеждане на делото.
В съдебно заседание от жалбоподателите редовно и своевременно призовани се явява само Г. Г. С., който поддържа изцяло депозираните въззивна и частна жалба с изложените в тях основания. Моли да бъде отменено обжалваното съдебно решение и постановеното впоследствие определение.
Въззиваемите редовно призовани не се явяват, като в о.с.з се представляват от А. Г.. Същият от името на своите доверители оспорва депозираните жалби и моли същите да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а постановените съдебни актове потвърдени като правилни и законосъобразни.
Въззивният съд като взе предвид доводите във въззивната и частната жалба, в писмените защити, становищата на жалбоподателите и въззиваемите, както и на техните пълномощници, извърши проверка на решението и след като прецени събраните по делото доказателства установи следното:
Депозираните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално допустими, с оглед на което съдът пристъпи към разглеждане на тяхната основателност.
С депозираната искова молба бил предявен иск с правно основание чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ, като било направено искане да се признае за установено спрямо ответниците Г. С. и К. А., че към момента на одържавяването на Г., земя от горския фонд с площ от 8,3 дка, находяща се в местността „**”, съставляваща ** идеални части от целия кооперативен имот (ревир) с обща площ 2 262.121 дка. на бивша кооперация, представляващ имот № ** по картата на възстановената собственост на землището, определен по вид и произход съгласно таксационната характеристика, находящ се в местността „**"; земя от горския фонд с площ от 2,0 дка, находяща се в -местността „**” и земя от горския фонд с площ от 0,5 дка, находяща се в местността „** („**”), съставляващи *** идеални части от целия кооперативен имот (ревир) с обща площ 2 496.219 дка. на бивша кооперация, представляващ имот № ** по картата на възстановената собственост на землището, определен по вид и произход съгласно таксационната характеристика, находящ се в местността „**”, са били собственост на Г. С. С., б.ж. на с. С. общ. С., починал на 31.05.1966 година и собствеността върху същите следва да бъде възстановена на неговите законни наследници.
Обжалваното първоинстанционно решение е правилно, а въззивната жалбата, депозирана срещу него е неоснователна по следните съображения:
При разглеждане на делото от фактическа страна се установява, че жалбоподателите и въззиваемите имат общ наследодател в лицето на Г. С. С. – починал през 1966г. От препис декларация, представена по делото се установява, че на името на последния били декларирани с декларации през 1949 г. следните недвижими имоти: гори в м."**" - 8.3 дка; “**” - 23.7 дка; “**- 4.7 дка, паша в м. „**” с площ от 8,3 дка, и нива с площ от 0,5 дка в м. „**.”. Посочените имоти били внесени в ТКЗС след образуванието му. По повод на това и във връзка с подадено заявление № ** от 26.05.1999г. от Г. Г. С. /син на Г. С. С./ били възстановени на наследниците на общия наследодател Г. С. С. следните имоти: имот № *от заявлението, заявен като гора иглолистна, с произход семенен, с площ 8.300 дка, находяща се в местността “**”; имот № 2 от заявлението, заявен като гора иглолистна, с произход семенен, с площ 23.700 дка, находяща се в местността “**”; имот № 3 от заявлението, заявен като гора иглолистна, с произход семенен, с площ 4.700 дка, находяща се в местността “**”; имот № 4 от заявлението, заявен като земя-пасище от горския фонд, с площ 8.300 дка, находяща се в местността “**”, представляваща земеделска земя, залесена или самозалесила се; имот № 5 от заявлението, заявен като земя от горския фонд, с площ 2.000 дка, находяща се в местността “**”, представляваща земеделска земя, залесена или самозалесила се и имот № 6 от заявлението, заявен като земя от горския фонд, с площ 0.500 дка, находяща се в местността “**”, представляваща земеделска земя, залесена или самозалесила се, като общо призната за възстановяване площ в землището на с. С. е била 47.500 дка, от които за възстановяване по чл. 4 от ЗВСГЗГФ- 36.700 дка, а за възстановяване по § 9 ПЗР ЗВСГЗГФ - 10.800 дка. Впоследствие с решение по същата преписка по заявление № 30440, с № 9/04.07.2000 г., от дата 18.11.2003 г., ПК-С. признала правото на възстановяване в нови реални граници на същите гори и земи, но вече в полза на самия заявител Г. Г. С. и възстановила на него правото на собственост върху същите идеални части от същите ревири.
При това положение се оформил спор за материално право по см. на чл.13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, тъй като последното решение на ПК-С. е постановено в полза само на Г. Г. С.. Във връзка с това бил предявен иск от Г. Л. и М. Т. с правно основание чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ, срещу Г. Г. С. и К. Г. С., чийто предмет е било признаването за установено по отношение на ответниците, че възстановените в полза на Г. Г. С. гори и земи от горския фонд, не са били негова собственост към момента на одържавяването им, а са били собственост на общия им наследодател Г. С. С.. По повод на така предявения иск било образувано Г. дело № 289/2007г. по описа на СмРС. С акта си по същество районният съд е постановил съдебно решение, с което е признал за установено, че по отношение на ответниците Г. Г. С. и К. Г. А., че преди одържавяването им имоти, представляващи гора в м. “**” с площ 8,3 дка, гора в м. “** - с площ 23,7 дка и гора в м. “** с площ 4,7 дка са били собственост на Г. С. С., б.ж. на с. С., общ. С., починал на 31.05.1966г. Същото това решение е било предмет и на въззивна проверка, като било образувано в.Г.д. № 399/2008г. по описа на ОС С., с което е потвърдено първоинстанционното решение. Видно от самите мотиви на двата съдебни акта предмет на заявената искова претенция били гора в м. “*” с площ 8,3 дка, гора в м. “**” с площ 23,7 дка и гора в м. “** с площ 4,7 дка земя-пасище от горския фонд, с площ 8.300 дка, находяща се в местността “*, залесена или самозалесила се; земя от горския фонд, с площ 2.000 дка, находяща се в местността “*” и земя от горския фонд, с площ 0.500 дка, находяща се в местността “**”. Първоинстанционният съд се е произнесъл само по част от заявената искова претенция, като по отношение на земя-пасище от горския фонд, с площ 8.300 дка, находяща се в местността “**”, залесена или самозалесила се; земя от горския фонд, с площ 2.000 дка, находяща се в местността “**” и земя от горския фонд, с площ 0.500 дка, находяща се в местността “*” не е било налице произнасяне по необясними причини. С оглед на това е било налице едно непълно решение на съда, като по повод на това било поискано от ищците да бъде допълнен постановения съдебен акт, като съдът се произнесе по цялото спорно право. С Допълнително решение № 156/07.05.2009г., постановено по Г. дело № 289/2007г. била оставена без разглеждане предявената молба за допълване на съдебно решение, поради изтекъл срок, в който може да се иска допълване на постановен съдебен акт.
След влизането в сила на Решение №156/07.05.2009г. постановено по Г.д.№289/2007г. по описа на Смолянския районен съд, Общинската служба по земеделие и гори постановил три последващи възстановителни решения. Първото е решение №30440Ф/12.03.2008г., с което в полза на наследниците на Г. С. С., по реда на чл.3, ал.2 ЗВСГЗГФ е възстановена собствеността върху: ** ид.части от целия кооперативен ревир "*" с обща площ от *дка; **ид.части от целия кооперативен ревир "**" с обща площ от 2262,121 дка и върху ** ид.части от целия кооперативен ревир "** с оща площ от 750,102 дка. Второто решение е №**г., с което е изменено Решение №**., с оглед на което изменение, в полза на наследниците на Г. С. С., се възстановяват по-малко иделани части от ревирите, а именно:** ид.части от целия кооперативен ревир "-**" с обща площ **дка; **ид.части от целия кооперативен ревир "**" с обща площ от 2262,121 дка и върху ** ид.части от целия кооперативен ревир с обща площ от 750,102 дка. Третото решение е №**г. в полза на наследниците на Г. Г. С. се възстановява правото на собственост върху: ** ид.части от целия кооперативен ревир "**" с обща площ от 2496,219 дка и върху 8300/2262121 ид.части от целия кооперативен ревир "*" с обща площ от 2262,121 дка.
По делото е представено удостоверение № 6 от м. февруари 1973 г. на Районен съд –Девин, с което се установява, че сънаследниците на Г. Г. С. – С. С., С. и М. Г.С., всички от с. С., с нотариално заверена декларация № 32 от 29.09.1970 г. на СОНС с.Ш. Л., са се отказали от всички наследствени права и задължения, останали от общите наследодатели Г. С.С., починал 1966 г., и К. С., починала 1957 г., който отказ е вписан в специалната книга на съда срещу № 6 от 07.12.1970 г.
Горната фактическа обстановка освен, че се потвърждава по един безспорен и категоричен начин от всички представени по делото писмени доказателства, не се оспорва и от самите страни.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск по чл. 13, ал.8 от ЗВСГЗГФ е специален установителен иск за материално право, с който се цели да се установи, че даден имот е бил собственост на ищеца или на неговия наследодател към един минал момент – моментът на обобществяване на имота чрез включването му в ТКЗС. За да бъде уважен един такъв иск е необходимо ищецът на посоченото в исковата молба основание да докаже, че той, респ. неговият наследодател е бил собственик на процесния имот в един минал момент – моментът на включване на имотите в ТКЗС. В този смисъл тежестта на доказване е изцяло върху ищеца.
В настоящото производство това доказване беше реализирано в своята пълнота. Безспорно се установи, че преди отнемането на процесните гори, те са принадлежали на общия на страните наследодател - Г. С. С. и са отнети именно от него. Този факт не се оспорва и от самите ответници. Затова и на осн. чл.3, ал.1 ЗВСГЗГФ правото да бъдат възстановени принадлежи на всички негови наследници, а не само на Г. С.. Няма данни последният да е бил собственик на Г. при отнемането им.
Направеният отказ от наследството е от 1970 г., т.е., след одържавяване и съгл. чл.91а от Закона за наследството няма действие по отношение на спорните имота. Те се смятат за новооткрито наследство. Действително, нормата на чл.91а от ЗН е създадена през 1992 г. с оглед реституцията на земеделските земи и другите имоти, за които се отнасят съществуващите тогава реституционнни закони. ЗВСГЗГФ е обнародван през 1997 г. Предназначението на чл.91а от ЗН и редакцията му обаче налагат категоричния извод, че нормата се отнася и до Г. и земите от горския фонд, които се възстановяват по силата на ЗВСГЗГФ. В този смисъл са правилни и мотивите на районния съд в тази насока и съдът на основания чл. 272 ГПК препраща към тях.
Неоснователно е възражението на ответниците, че предявеният иск следва да се отхвърли, тъй като процесните имоти са тяхна собственост, същите са ги владели след възстановяването в период повече от 10 години и по силата на придобивна давност са станали техни собственици. В настоящото производство не беше доказано това твърдение, но дори и да беше така пак следва да бъде уважен предявеният иск, тъй като предмет на иска по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ е правото на собственост към един минал момент-моментът на внасяне на имотите в ТКЗС, а не правото на собственост към настоящия момент. В този смисъл, ако ответниците претендират да са собственици на имотите въз основа на осъществявано от тях давностно владение за същите няма пречка да предявят собственически иск и да докажат своите права, но в друго производство, различно от настоящото.
С оглед на изложеното решението на първостепенния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Предмет на разглеждане в настоящото производство е и постановено Определение № 469/20.02.2012г., по Г. дело № 854/2011г. по описа на СмРС. Със същото е оставено без разглеждане искане за намаляване на присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ищците в производството, като процесуално недопустимо. Първостепенният съд е приел, че в случая направеното искане от страна на ответниците е недопустимо, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 80 от ГПК страната, която е не е представила списък на разноските не може да иска изменение на решението в частта за разноските. Така изложените мотиви не се споделят от настоящата съдебна инстанция. В действителност разпоредбата на чл. 80 от ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски представя на съда списък. При непредставяне на такъв страната няма право да иска изменени на решението в частта за разноските. Посочената разпоредба лишава поискалата разноски страна при нейно бездействие от правото да иска изменение на решението в частта за разноските. В настоящия случай обаче не се касае за присъдени такива в полза на ответниците, за да приема първоинстанционния съд, че непредставянето на списък от страна на ответниците води до невъзможност да бъде изменено решението в тази си част. В настоящият случай е налице искане за изменение на решението, в частта за разноските, но не от поискалата ги страна, а от осъдената. По-различно би било положението, ако ищците, непредставяйки списък с разноските поискат изменени на решението в тази му част. В тази случай искането им би било недопустимо. В конкретния случай обаче е налице обратна хипотеза – прави се искане за изменение на решението от осъдената страна, която не е длъжна по смисъла на чл. 80 от ГПК да представи списък, за да може да иска изменение на решението в тази му част.
С оглед на това според настоящата съдебна инстанция в случая не се касае за недопустимо искане, тъй като ответникът има право да прави искане за изменение по смисъла на чл. 248 от ГПК.
Разгледано по същество това искане обаче е неоснователно. Пред първа инстанция са представени данъчни оценки на процесите имоти, от които се установява, че същите са в размер на общо 1 427. 84 лв. Според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба за минималните адвокатски възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение по така предявения иск е точно толкова, колкото е присъдил и районният съд – 225. 73 лв. Пред първата инстанция са представени доказателства за заплатен адвокатски хонорар от всеки един от ищците. Това е тяхно право, все пак се касае за субективно съединени искове и всяка страна участваща в производството има право сама да уговаря размера на адвокатския хонорар и в последствие да претендира същия от загубилата страна.
По изложените съображения частната жалбата срещу Определение № 469/20.02.2012г., по Г. дело № 854/2011г. по описа на СмРС е неоснователна
Определението на районния съд следва да бъде отменено, като неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с което направеното искане за изменение на решението в частта за разноските да бъде оставено без уважение, като неоснователно.
Настоящата съдебна инстанция не следва да присъжда разноски в полза на въззиваемите, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.
Водим от гореизложеното Смолянски окръжен съд,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 309/23.11.2011г., постановено Г. дело № 854/2011г. по описа на РС С., като правилно и законосъобразно.
ОТМЕНЯ Определение № 469/20.02.2012г., постановено по Г. дело № 854/2011г. по описа на РС С., като неправилно и вместо това постановява:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направено на основание чл. 248 от ГПК искане от страна на Г. С. и К. А. да бъде изменено постановено решение в частта за разноските, като неоснователно.

Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: