за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С решение № 84/25.02.2019 г. по гр.дело № 1077/2018 г. Смолянският районен съд ПРИЗНАВА по искове, предявени от А. В. М., М. В. М., С. В. М., С. В. Б. и К. В. М., че О. С., НЕ Е собственик на поземлен имот с идентификатор 67653.912.218 по КККР на Г. с площ от 233 кв.м., при описани граници съгласно скица на ПИ №15-398611/19.06.2018 г.; ОСЪЖДА О. С. да заплати на А. В. М., М. В. М., С. В. М., С. В. Б. и К. В. М. съдебни разноски по делото в размер на 894,90 лева.
Срещу това решение е подадена допустима въззивна жалба от О. С. с искане да бъде отменено, предявените срещу нея искове – да бъдат отхвърлени, както и да и се присъдят разноските за двете инстанции.
В съдебно заседание за жалбоподателя пълномощникът поддържа въззивната жалба.
Въззиваемите А. В. М., М. В. М., С. В. М., С. В. Б. и К. В. М. оспорват жалбата с отговор по чл.263, ал.1 ГПК и предлагат решението да бъде потвърдено, като им се присъдят и направените разноски. В съдебно заседание за тях пълномощникът продължава да оспорва жалбата.
Съдът установява следното:
Решението е правилно и следва да се потвърди.
Ищците М. М. и Б., в качеството им на наследници на М. В. М., техен брат, претендират по предявения от тях отрицателен установителен иска против О. С., че тя не е собственик на ПИ с идентификатор 67653.912.218 по кадастралната карта и регистри на Г..
Съгласно ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС от 27.11.2013 г., в производството по отрицателния установителен иск, какъвто е предявен по настоящото дело, ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Ищците са доказали правния си интерес, тъй като имат възможност да придобият права, ако отрекат правата на ответната О. – имотът по кадастралната карта се води на техния наследодател М.М., както се вижда от скиците на л.8 и 9; те са подали молба до нотариуса за снабдяване с нотариален акт за собственост върху имота въз основа на давностно владение - л.19 от делото на РС, но се оказва, че имотът е актуван като общински с Акт за публична общинска собственост № */24.02.2016 г. и в удостоверението на гърба на молбата-декларация до нотариуса общината удостоверява, че част от имота е публична общинска собственост, като попадаща в улична регулация. Ако не се отрече правото на общината, ищците не биха могли да се снабдят с искания нотариален акт с оглед забраната за придобиване по давност на имоти-публична общинска собственост по чл.7, ал.1 ЗОС и чл.86 ЗС.
В същото тълкувателно решение е разяснено, че при отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи.
С нотариален акт № */1969 г., дело № */1969 г. на Смолянския районен съд, наследодателят на ищците М.В. М. купува на 08.02.1969 г. от А. и С. Х. за сумата от 2 601 лв. недвижим имот – празно дворно място от 867 кв.м., съставляващо парцел І-766,1376, в кв.67, по регулационния план на Г. кв.С.. Като граници и съседи на парцела в нотариалния акт са посочени А.Ш., река Ч., В. С. и Р. Щ..
Към 1969 г. действа регулационният план на С., одобрен със заповед № 69/12.01.1965 г. Положението на спорния имот по този план е отразено на скицата на л.92 към СТЕ от делото на РС. От изслушаната СТЕ и скицата се изяснява, че по плана от 1965 г. спорният имот е част от имоти пл.№ 765, 766 и № 840. С 23 кв.м., които са и част от имот пл. № 766, спорният имот попада в парцел І-766,1367, закупен от М. М. с горния НА; със 124 кв.м. от имот пл.№ 766 - в улична регулация между осови точки 409 и 410; с 83 кв.м. от имот пл.№ 766 – в неурегулирано място. С 1 кв.м. спорният имот попада в имот пл.№ 840 – в улична регулация; а с частта си от 2 кв.м. от имот пл.№ 756 – в неурегулирано място.
В разписния лист към плана от 1965 г. имоти пл.№ 766 и № 1367 са записани на С. А. Х., чието име е зачертано и е дописано това на М.В. М. на основание горния нотариален акт. В графи 8 и 9 от листа за двата имота е записано, че от имот пл.№ 766 в съсобственост с имот пл.№ 1367 се образува парцел І, кв.67а.
От назначената от въззивния съд допълнителна СТЕ със скицата на л.48 от въззивното дело е видно, че по предходния регулационен план на града – от 1934 г., спорният имот е част от имот пл.№ 1500 и от имот пл.№ 1499. В имот пл.№ 1500 спорният попада със 136 кв.м., участващи в улична регулация между осови точки 520 и 810; също така – с 31 кв. от имот пл.№ 1500, придаваеми към парцел ІІІ-1500, кв.164; и с част от 42 кв.м. от имот пл.№ 1500, придаваема към парцел № ІV-1499, кв.164. Частта от спорния имот, намираща се в имот пл.№ 1499, попада с 20 кв.м. в парцел ІІІ-1500, кв.164, и с 3 кв.м. – в улична регулация между осови точки 520 и 810.
В разписния лист към плана от 1934 г. имот пл.№ 1499 е записан на А. Е. К., а имот пл.№ 1500 – на С.Е.М.К..
Вижда се от тези две скици, както и от комбинираната на л.51 от въззивното дело, че има разлика в предвижданията по двата плана за улиците, в които спорният имот попада с описаните по-горе части.
По плана от 1983 г. процесният имот попада с цялата си площ в имот пл.№ 753, за който са отредени: парцел ХХІV, кв.37 с площ от 856 кв.м. /изменен със заповед №№ 119/21.07.2008 г. на кмета на общината, за образуването на УПИ ХХІХ-753 с площ от 375 кв.м. и УПИ ХХІV-753 с площ от 520 кв.м./; улична регулация между осови точки 531, 360, 359 и 358; УПИ ХХІІІ-Озеленяване с площ от 257 кв.м. В уличната регулация спорният имот попада с 215 кв.м., в УПИ ХVІ-763 - с придаваеми 13 кв.м. и с 15 кв.м. – в УПИ ХV-761.
От комбинираната скица на л.51 от въззивното дело и от тази на л.93 от делото на РС също е видна разликата в предвижданията за улиците по трите плана, в които улици попадат части от процесния имот.
Вещото лице сочи, че, при проверката в О. С., не са открити и предоставени отчуждителни преписки по трите плана в рамките на спорния имот.
От допълнителната СТЕ също така става ясно, че, по предвижданията на регулационния план от 1983 г. за ПИ 67653.912.229 /пл. № 763/ са отредени УПИ IV и УПИ XVI, кв.37. За УПИ XVI достъпът е предвиден от уличната регулация между о.т. 531, о.т. 360, о.т. 531, о.т. 359, о.т. 358 и о.т. 357 /спорно място/, а достъпът до УПИ IV - от реализираната улична регулация между о.т.354, о.т.353, о.т.352 /ул. М./. Тази улица се намира много по на север от спорния имот. Фактически достъпът до ПИ с идентификатор 67653.912.229 се осъществява от ул. М., а не от улица В., която продължава в спорния имот.
По предвижданията на регулационния план от 1983 г. за ПИ 67653.912.230 /пл. № 764/ са отредени УПИ III и УПИ XVII, кв.37. За УПИ XVII достъпът е предвиден от уличната регулация между о.т. 531, о.т. 360, о.т. 531, о.т. 359, о.т. 358 и о.т. 357/спорно място/, а достъпът до УПИ III - от реализираната улична регулация между о.т.354, о.т.353, о.т.352 /ул. М./. Фактически достъпът до ПИ с идентификатор 67653.912.230 се осъществява от ул. „М.”. Достъпът до ПИ с идентификатор 67653.912.407 и постройката в него се осъществява от спорния имот.
Също така, по протежението на поземлен имот с идентификатор 67653.912.229 е изградена каменна подпорна стена изцяло в ПИ 67653.912.218, а по протежението на ПИ с идентификатор 67653.912.230 няма изградена такава.
Съгласно основната СТЕ, в О. С. не са открити и предоставени строителни книжа за изграждането на улицата в процесния имот. От огледа на място и геодезическото заснемане вещото лице инж.Т. установява, че улицата между осови точки 531 и 360 е разкрита частично до ниво почвена настилка/ няма положен асфалт, бордюри и тротоари/ с дължина 21,50 м и ширина 4 метра, оцветена в жълто на скицата на л.91 от делото на РС. Тя обслужва ПИ с кратки идентификатори .226, .451 и .452 по кадастралната карта. Първия имот принадлежи на свидетеля Н. С., а вторите два – на ищците и техен брат, който не участва в делото. Процесният имот е с начин на трайно ползване „За движение и транспорт“ и трайно предназначение на територията: „ урбанизирана“.
Видно е от скиците и СТЕ, че гаражът на ищеца С. М. е построен изцяло в спорния имот. В него има и изградени елементи на вертикалната планировка, обслужваща сградите в имотите с кратки идентификатори .451 и .452 – стълбища, които са подходи към първите и сутеренните етажи на къщите. В края на спорния имот от запад, който е тупикова улица, има каменна стена, която е само в едната част на пътя и е препятствие за преминаване в дясното платно. Каменната стена е с височина 2,40 метра и е суха зидария. Преди оцветената в жълто част от осова точка 532 в посока изток има положена асфалтова настилка.
От обяснението на в.л. инж.Т. пред въззивния съд се изяснява още, че в западния си край спорният имот е с равнинен терен, облагороден и пригоден да обслужва стопанската постройка в имот .407. В същия край има поставена ограда, с метална порта, зад която в посока запад има наредени асфалтови плочи, там влизат само ищците. В оцветената в жълто част няма поставено и улично осветление. Каменната стена, която е в рамките на имота от запад, подпира ската към имот .229, отделно има построена стена, вероятно от собствениците на имот .229, която подпира тяхната си част.
Къщите на ищците и на свидетеля Н. С. са с адреси на ул.В., за която улица св.С. сочи, че стига до западния край на неговата подпорна стена, отразена на скицата на л.91 от делото на РС.
Представена е от ищците ръкописна декларация от С. А. Х. и А. Х.Х., с която декларират, че „имота е продаден на М.В. М. през 1969 г., за което бяха броени парите в старата сграда на съда.“ Записано е по-нататък и следното: „Бяха броени допълни пари 460 лв. от М.В. М., за което моля да бъде уважена декларацията подписана от мен и брат ми.“ Ищците твърдят, че тази декларация се отнася за спорния имот, който е купен допълнително от М. М..
В тази връзка са дадени показания от свидетеля Н. К., разпитан отново от въззивния съд на осн.чл.267 ГПК. От изнесеното от този свидетел, въпреки различията в някои от подробностите, казани пред двете инстанции, може да се заключи, че към есента-края на 1969 г., М. М. заплаща на същите лица Х., от които е купил парцела, още около 400 лв., за да купи от тях място над парцела, т.е., част от спорния имот, за да има къде да се оставят материалите за къщите, които ще се строят в парцела и да се минава. Свидетелят казва, че тогава спорният имот е ливада и купеното от М.М. място от него е с широчина 5-6 метра на 3-40 метра дължина. Няма наоколо построени къщи, такива има нагоре, по пътя за Г.. Къща и блок има до края на съществувалия към онзи момент път, който път стига до „къщата на Г.“, която е в посока на изток извън оцветената в жълто част на скицата на л.91 от делото на РС, както се изяснява от свързаното и обсъждане с извадката от плана от 1965 на л.12 от делото на РС.
От показанията на св.Н. С., който, както се отбеляза, е собственик на имота от север на спорния, с идентификатор 67653.912.226, разпитан отново от въззивния съд, се изяснява, че към 1962 г., когато той купува своя парцел, за достъп до него се минава през спорния имот. В последния няма тротоари и асфалт. Къщата и гаражът на свидетеля се обслужват от пътя в спорния имот. Направена е от семейството на свидетеля доста след 1962 г. подпорната стена от север, която подпира неговия имот, за да не се свлича земята заради стръмнината. Изградена е в посока запад подпорна стена в спорния имот от друго семейство-Б., за да крепи техния имот откъм ул.В., но достъпът им е от по-горната улица М.. Свидетелят сочи, че общината не е правила никакво укрепване, никакви стени, само на свидетеля е даван цимент Ч. ОФ организацията, за да си изгради подпорната стена. Когато през 1962 г. свидетелят почва строежа на своята къща, от нея надолу всичко е ливада. Пътят, по който той кара материалите за къщата си, стига до западния край на спорния имот, черен и и се образува от минаването на колите през ливадата.
При така установеното фактическо положение се налага извод, че общината не е станала собственик на спорния имот.
Съгласно трайната съдебна практика, „чл.74а ЗПИНМ /отм./ с обратна сила преурежда отчуждителното действие на уличнорегулационния план в зависимост от заплащане на дължимото на собственика обезщетение, предвидено като условие в чл.39 ЗПИНМ (отм.) за преминаване на собствеността към държавата, когато недвижимите имоти на частни лица и обществени организации са отредени за мероприятия по улично-регулационния план. Независимо от правната уредба по предходните благоустройствени закони/Закона за благоустройството от 1905 г. и Закона за благоустройството на населените места от 1941 г./, които са предвиждали, че по уличнорегулационния план за обществени мероприятия - изграждане на улици, площади, градини, паркове, залесявания и др., които са от значение за градоустройството, са се считали отчуждени по силата на самия план, когато имотът не е бил завзет до 9.07.1956 г., с чл. 74а ЗПИНМ (отм.) е предвидено отчуждаването да стане по правилата на новия закон - чл. 39 ЗПИНМ (отм.). Възможно е един имот, който е отчужден по уличнорегулационния план по Закона за благоустройството на населените места (отм.) да не е станал държавна собственост, ако не е бил завзет при влизане в сила на чл. 74а ЗПИНМ (отм.).“
В настоящия случай част от спорния имот, която е предвидена за улица по плана от 1934 г. между осови точки 520, 810 и 518, общо с площ от 139 кв.м./136 +3 съответно от имоти пл.№ 1500 и 1499-комб.скица на л.51 от въззивното дело/ по силата на ЗБ е отчуждена, но не е станала държавна собственост, защото не е била завзета до 09.07.1956 г. Последното се изяснява от показанията на всички разпитани по делото свидетели, вкл. С. и М., но най-вече от тези на К. и С., които безпротиворечиво установяват, че както до 1962 г., така и до 1969 г. имотът е ливада, а черният път, който сега е край на улица В., не е изграждан от държавата или общината, а се образува от минаването на коли по ливадата. Подпорни стени са изграждани след 1962 г. и то от собствениците на имотите, които са от север на спорния имот, за предпазване на техните терени и сгради. Дори наследодателят на ищците М. М. „купува“ срещу сумата от около 400 лв. мястото на север от парцела си, което попада в спорния имот, т.е., продавачите А.и С.Х. са се считали и са били считани от другите за собственици на това място, което е било ливада. От 1956 г. насетне, съгласно чл.39 ЗПИНМ и после ЗТСУ/отм.//чл.22, Глава 5/, за да е отчужден имотът за улица по някои от плановете от 1965 или 1983 г., е трябвало за него да е платено обезщетение. Както се посочи, няма данни за отчуждаване и плащане на обезщетение.
За останалите части от спорния имот, които не попадат в улична регулация по никой от плановете, също няма данни да са били отчуждавани от лицата, собственици на имотите, в които са попадали – С. и Е. К. или А.и С.Х.. Частта от спорния имот, която попада в улична регулация, е пътят за достъп до имоти на ищците и имота на свидетеля Н. С.. Достъпът до останалите граничещи имоти се осъществява от друга улица - ул.М., която, както се отбеляза, се намира от северната страна на имотите, които граничат с процесния също от север. Никоя от предвидените по плановете улица не е реализирана, не се установява да е част от общинската улична мрежа – както се спомена, настилката е почвена, няма асфалт, бордюри, тротоари, улично осветление, съществуващите подпорни стени са изградени от собствениците на съседните от север имоти, за да крепят последните. Стълбищата в южната част са направени от ищците за достъп до етажи от техните къщи.
Общината не е станала собственик на имота по силата на §7, т.4 от ПЗР на ЗМСМА, тъй като имотът не е бил държавна собственост - улица, нито е местен/общински път, по изложените дотук съображения, която да премине в собственост на общината. Затова не е налице и условието по чл.3, ал.2, т.1 ЗОС-имотът не е публична общинска собственост по силата на закон.
В акта за публична общинска собственост с № 1169/24.02.2016 г. е записано само правното основание, като законови разпоредби, на което общината е станала собственик на имота – чл.3, ал.2, т.1 ЗОС., и то без да е записано в акта по силата на кой закон става това. „Посочването на това общо нормативно основание в акта за общинска собственост обаче не е в състояние да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е станал общински по цитираната разпоредба от ЗОС… По силата на чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което, аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК, на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното – в този смисъл е решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК ответната О. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца С. М. направените от него разноски във въззивното производство в размер на 450 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 84/25.02.2019 г. по гр.дело № 1077/2018 г. на Смолянския районен съд.
ОСЪЖДА О. С., ЕИК 000615118, да заплати на С. В. М., ЕГН *, с адрес: Г. ул.В. № *, направените от него разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв./четиристотин и петдесет лева/.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, което за ищците да се извърши Ч. пълномощника им А. К..

ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1.




2.