Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 231/17.06.2016 г. по Г. д. № 233/2016 г. Смолянски районен съд е отхвърлил предявения от Т. Е. Б. срещу И. К. П. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД относно признаването за установено на вземането, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК с № 505/04.09.2013 г. по ч. Г. д. № 964/2013 г. на РС – С., представляващо неустойка в размер на 5 000 лева, дължима на основание чл. 8 от Споразумение с нотариална заверка на подписите, сключено между страните по делото на 04.09.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изплащане на задължението; ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 500 лева.

Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от ищецът Т. Е. Б., чрез пълномощник А. С. Х., с оплаквания, че е незаконосъобразно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение, с което предявения иск да бъде уважен; претендират се разноски.
Във въззивната жалба се сочат възраженията, направени от ответника и които съдът е приел за неоснователни; сочи се, че съдът е приел за доказани твърденията на ищеца за погасяване изцяло на паричния дълг към ответника, произтичащ от Споразумението от 04.09.2012 г. Твърди се за установено, че ответникът признава неизпълнение на задълженията си по чл. 6 от Споразумението от 04.09.2012 г. Сочи се, че въпреки тази фактическа установеност съдът е отхвърлил иска по съображения, изненадващи и двете страни, доколкото ответникът се защитава по съвсем различни мотиви. Твърди се, че изводите на районния съд противоречат на доказателствата по делото; съдът е постановил решението си в нарушение на чл. 20 от ЗЗД. В тази връзка във въззивната жалба се излагат доводи, че при съблюдаване разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД при тълкуване на съглашенията между страните следва единствено правилния и възможен извод: Целта на страните и тяхната действителна обща воля е била да уговорят задължение на П. да прекрати двете дела в ОС – С., което задължение да възникна от момента, в който той се удовлетвори като кредитор. Сочи се, че волята на страните е била да се обезпечи и гарантира прекратяването на двете дела от страна на П., като възникването на това негово задължение е обусловено само и единствено от отпадане на правния му интерес от воденето на делото след като бъде удовлетворено вземането му. В тази връзка се прави позоваване на разпоредбата на чл. 6 от споразумението, в който страните са декларирали мотива им да уговорят задължението за прекратяване на делата – поради цялостно погасяване на задължението.
По-нататък във въззивната жалба се излагат доводи в подкрепа на твърдението на жалбоподателя, че споразумението от 07.03.2013 г. не отменя споразумението от 04.09.2012 г.: Разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от споразумението от 07.03.2013 г. имат характер на констатация, като не създават някакви нови или различни права и задължения за страните; разпоредбата на чл. 3 има характер и значение на анекс към чл. 6 от първото споразумение и то само по отношение на срока за изпълнение; чл. 4 от второто споразумение буквално преповтаря договорната неустойка, предвидена в чл. 8 от предходното споразумение, поради което с този текст нито се отменя, нито се изменя това задължение на П.. Твърди се, че с оглед тези доводи източникът на правата и задълженията на страните продължава да бъде споразумението от 04.09.2012 г., а споразумението от 07.03.2013 г. е неразривно свързано с предходното споразумение; то няма самостоятелно съществуване, а само характер на констативен протокол.
Твърди се също от жалбоподателя, че районният съд не е съобразил следното: П. е цедирал остатъка от вземането си на 01.03.2013 г., с което окончателно се е удовлетворил като кредитор, поради което от този момент автоматично е започнал да тече срокът за изпълнение на задълженията му по чл. 6 от споразумението от 04.09.2012 г. и още на 04.03.2013 г. П. вече е бил в неизпълнение на това свое задължение, а от този факт автоматично се е породило задължението му да плати договорната неустойка. Твърди се, че поради това няма как с второто споразумение възникналото вече задължение на П. да заплати неустойката да бъде погасено, при липсата на изрична клауза за опрощаване на задължението. Твърди се също, че цесията на остатъка от вземането си П. е извършил без съгласието и знанието на Б., поради което Б. бил поставен в невъзможност да плати съобразно споразумението от 04.09.2012 г.; ако се приеме, че предсрочното погасяване освобождава П. от задължението по чл. 6 от споразумението, то следва да се отчете факта, че П. едностранно е поставил Б. в тази ситуация, а кредиторът не може да се освободи от договорните си задължения по чл. 6 с едностранни действия. Сочи се също, независимо от ирелевантността на евентуалния факт на предсрочно погасяване, необоснованост на извода на съда за наличие на такова предсрочно погасяване, като се твърди, че в споразумението от 04.09.2012 г. не е уговорено от кога точно следва да започне плащането на седмичните вноски от по 800 лева; още повече, че ответникът твърди, че ищецът е в забава, а не да е платил предсрочно.
В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответникът И. К. П., чрез пълномощник А. К. И., с който се оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилно и законосъобразност на първоинстанционното решение.
В отговора се излагат доводи, че с второто споразумение от 07.03.2013 г. страните са преуредили или доуредили своите отношения и няма основания тези отношения да се разглеждат само в светлината на споразумението от 04.09.2012 г., без да се вземе предвид следващото подписано; не би било налице необходимост от ново споразумение, ако то само констатира известни обстоятелства, както се твърди в жалбата. Твърди се, че второто споразумение дава окончателна регламентация на отношенията между страните. Сочи се, че правилно съдът е приел, че не може да се разглежда споразумението от 04.09.2012 г. само в светлината на някои разпоредби от второто споразумение, каквато хипотеза се опитва да вмени ищцовата страна. Твърди се, че причината за да се подпише второто споразумение е за да може да се прекрати изп. д. № 641/2011 г., което обстоятелство е в много по-голяма степен законово, житейски и икономически обяснимо; избягва се двойно плащане на задължение – към кредитора по посоченото изпълнително дело и към новия кредитор по договора за цесия. Твърди се, че второто споразумение е сключено, тъй като остатъка от дълга е цидиран, поради което е следвало да се поясни как ще се процедира с висящите дела между страните и за да се гарантира длъжника спрямо кого да плаща; да се поясни необходимо ли е да се продължават тези дела като гаранция за новия кредитор. Твърди се, че първото споразумение изисква предприемане на действия от П. след плащане и на последната вноска от задължението към кредитора, без значение кое е това лице.
Сочи се в отговора, че не може да се приеме тезата, че още на 04.03.2013 г. П. е в неизпълнение, тъй като задължението по това условие не е сключено „интуито персоне“ и със заместването на кредитора П. задълженията на длъжника отпадат. Твърди се, че действието на чл. 6 настъпва за кредитора /без значение кое е това лице/ при изплащане на последната вноска; задължението на длъжника за плащане не е обвързано персонално с предходния кредитор. Претендират за разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание за жалбоподателя пълномощникът му А. Ст. Х. поддържа въззивната жалба.
За въззиваемия пълномощникът му А. К. И. оспорва въззивната жалба.
Смолянски окръжен съд намира въззивната жалба за процесуално допустима като депозирана в законно установения срок от надлежна страна, внесена е ДТ, а по същество съобрази следното:
По реда на чл. 422 от ГПК ищецът претендира да бъде признато за установено, че поради неизпълнение на задължение на ответника по споразумение между страните от 04.09.2012 г. ответникът му дължи неустойка в размер на 5 000 лева.
Според сключеното на 04.09.2012 г. споразумение между ищецът Т. Б. и ответника И. П. страните са уредили отношенията помежду си, като са постигнали съгласие длъжникът Б. да заплати на кредитора П. сума в размер на 38 000 лева, с което цялото му задължение към кредитора ще бъде погасено; длъжникът се задължил да заплати на кредитора сумата от 38 000 лева на вноски, по уговорения в споразумението начин.
В чл. 5 от това споразумение кредиторът се задължава в 3-дневен срок до подписването му да поиска спиране на изп. д. № 641/2011 г., както и спиране на т. д. № 148/2012 г. и т. д. № 149/2012 г. на ОС – С.; според чл. 6 кредиторът се задължава незабавно в двудневен срок след изплащане на последната вноска от задължението по чл. 4, да подаде молба за прекратяване на изп. д. № 641/2011 г., както и на т. д. № 148/2012 г. и т. д. № 149/2012 г. на ОС – С.. В чл. 8 от споразумението е предвидено, в случай на неизпълнение на някое от задълженията на кредитора по споразумението, кредиторът се задължава да заплати на длъжника сума в размер на 5 000 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение.
Възраженията на ответника в отговора на исковата молба се свеждат до твърдения, че ищецът е неизправна страна по споразумението от 04.09.2012 г., тъй като е спрял плащанията след 15.02.2013 г., като остатъка от дълга в размер на 7 000 лева е цедиран на 01.03.2013 г. на друго лице – С. К.; ищецът не е изплатил тази сума на Куклева, поради което тя е предявила срещу него иск, по който е образувано Г. д. № 608/2013 г.
Тези възражения са неоснователни. Между страните е подписано споразумение от 07.03.2013 г., в което кредиторът И. П. неколкократно и недвусмислено е заявил, че длъжникът Б. е изпълнил изцяло задължението си към кредитора – длъжникът е погасил цялото си задължение към кредитора и същото е погасено изцяло. Обстоятелството, че част от дълга – сумата от 7 000 лева преди сключване на споразумението от 07.03.2013 г. е цедиран на друго лице – Стела Куклева, не може да обоснове извод, че Б. не е изплатил дълга си към П.. След извършената цесия Б. има дълг към цесионера, а не към цедента. Цедента се е удовлетворил от цената по договора за цесия , поради което и в споразумението от 07.03.2013 г. П. е заявил, че Б. е изплатил изцяло дълга си към него.
По отношение споразумението от 07.03.2013 г. районният съд е приел, че то преурежда отношенията между страните, че с неговото подписване предходното споразумение от 04.09.2012 г. е отменено. И тъй като заповедта по чл. 417 от ГПК е издадена за неустойка в размер на 5 000 лева, дължима на основание чл. 8 от споразумението от 04.09.2012 г., е приел, че иска е неоснователен.
Настоящата инстанция не споделя тези изводи на районния С. Със сключването на споразумението от 07.03.2013 г. не се преуреждат отношенията между страните и не се отменя предходното споразумение от 04.09.2012 г. Доколкото споразумението от 04.09.2012 г. предвижда размера и начина на изплащане на дълга, споразумението от 07.03.2013 г. представлява констатация, че длъжникът Б. е изпълнил задължението си към кредитора П. съгласно предходното споразумение. Със споразумението от 07.03.2013 г. по никакъв начин не са уреждани по нов и различен начин отношенията между страните, за да се приеме, че това отменя предходното споразумение.
Отделно от това, ответникът по иска въобще не е въвеждал в отговора на исковата молба възражение, че със споразумението от 07.03.2013 г. се отменя предходното споразумение и отношенията между страните се уреждат по друг начин. По-горе бе посочено какви единствено са възраженията на ответника в отговора на исковата молба. Т.е. самият ответникът по никакъв начин не е смятал и твърдял, че споразумението от 07.03.2013 г. урежда отношенията между страните по друг, различен от предходното споразумение начин. По този начин районният съд е отхвърлил иска произнасяйки се по спор, който не е въведен от страните, конкретно от ответната страна.
Установява се неизправност на кредитора П. по споразумението от 04.09.2012 г. – след като е поел задължение в посочения срок да предприеме действия за прекратяване на изп. д. № 641/2011 г. на СИС при РС – С. и на т. д. № 148/2012 г. и т. д. № 149/2912 г. на ОС – С., той не е изпълнил това си задължение. Прекратяването на двете търговски дела в един по-късен момент поради бездействие на страните в спряното производство, по никакъв начин не може да се приеме за изпълнение на задължението на кредитора П., както се сочи от ответникът в отговора на въззивната жалба. Поради това настоящата инстанция намира за установено, че ответникът П., поради неизпълнение на задължението си по чл. 6 от споразумението от 04.09.2012 г., на основание чл. 8 от същото споразумение дължи на ищеца неустойка в размер на 5 000 лева.
С оглед разпоредбата на чл. 92 ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнение на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение за прекомерност на неустойката, такова е направено за пръв път в писмената защита пред районния съд, поради което и това възражение не е било предмет на разглеждане и доказване в първоинстанционното производство; тъй като възражението не е направено своевременно, не може да бъде и предмет на разглеждане от настоящата инстанция.
Предвид гореизложеното настоящата инстанция счита така предявения иск по чл. 422 от ГПК за основателен и доказан, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и се постанови друго, с което да бъде уважен иска, а с оглед изхода от спора ответникът-въззиваем следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него деловодни разноски за двете инстанции в исковото производство общо в размер на 984 лева, както и 1 100 лева разноски, направени в заповедното производство.
Водим от гореизложеното Смолянски окръжен съд





Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 231/17.06.2016 г. по Г. д. № 233/2016 г. на Смолянски районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск по чл. 422 ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД, че И. К. П., ЕГН *, Г. С., У. „. А. – М. № 35, дължи на Т. Е. Б., ЕГН *, Г. С., У. „. № 46, сумата от 5 000 лева, представляваща неустойка, дължима на основание чл. 8 от Споразумение от 04.09.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 505/04.09.2013 г. по ч. Г. д. № 964/2013 г. по описа на РС – С..

ОСЪЖДА И. К. П., ЕГН *, Г. С., У. „. А. – М. № 35, да заплати на Т. Е. Б., ЕГН *, Г. С., У. „. № 46, деловодни разноски за двете инстанции в исковото производство в размер на 984 лева, както и 1 000 лева разноски, направени в заповедното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване с оглед ограниченията на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.